Включено в книгата
Оригинално заглавие
Los traductores de las 1001 noches, (Пълни авторски права)
Превод от испански
, (Пълни авторски права)
Форма
Есе
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)
Сканиране и разпознаване
sir_Ivanhoe (2011 г.)
Корекция
NomaD (2011 г.)

Издание:

Хорхе Луис Борхес. История на вечността. Есета и разкази

Аржентинска

Съставителство и превод от испански: Румен Стоянов

Редактор: Нели Нешкова

Издателски редактор: Люба Никифорова

Художник: Цвятко Остоич

Фотограф: Николай Кулев

Печат „Образование и наука“ ЕАД

Издателство „Парадокс“, София, 1994 г.

ISBN: 954-553-024-3


1. Капитан Бъртън

В Триест през 1872 г. в дворец с влажни статуи и недостатъчно здравословни строежи един господин с лице, изписано от африкански белег, капитан Ричард Франсис Бъртън, английски консул, подхванал прочутия превод на Quitab alif laila ua laila (Китаб алиф лайла уа лайла), книга, която румите също така наричат Хиляда и една нощ. Една от последните тайнствени цели на работата му било премахването на друг господин (също с мрачна мавърска брада, също кален), който съставял в Англия обширен речник и който умрял много преди да бъде премахнат от Бъртън. Той бил Едуард Лейн, ориенталистът, авторът на прекалено съвестния превод на Хиляда и една нощ, който вече бил изместил Галановия. Лейн превеждал против Галан, Бъртън — против Лейн; за да се разбере Бъртън, трябва да се схване тази враждуваща династия.

Започвам с основоположника. Знайно е, че Жан Антоан Галан бил френски арабист, който донесъл от Цариград една времеемка монетна сбирка, една монография върху разпространението на кафето, арабски екземпляр от Нощите и друг, маронитски, с не по-малко вдъхновена памет от тази на Шехерезада. На този неясен съветник — чието име не искам да забравя и казват, че то било Ханна, — дължим някои основни разкази, които първообразът не познава: за Аладин, за четиридесетте разбойници, за емира Ахмед и за феята Пери Бану, за спящия буден Абу Хасан, за нощното приключение на Харун ал-Рашид, за двете сестри, завиждащи на по-малката сестра. Достатъчно е просто изброяването на тия имена, за да стане очевидно, че Галан установява един канон, включвайки истории, които времето ще направи неизбежни и които бъдните преводачи — негови врагове — не ще посмеят да подминат.

Съществува друг необорим факт. Най-прославените и щастливи похвали за Хиляда и една нощ — на Колридж, Томас де Куинси, Стендал, Тенисън, на Едгар Алън По и Нюман — са от читатели на Галановия превод. Двеста години и десет по-добри превода са изминали, но човекът от Европа или от Америките, който си мисли за Хилядата нощи, неизменно има предвид онзи пръв превод. Епитетът хилядаиединнощен (хилядаиединнощник страда от аржентинщина, а хилядаиеднонощнически — от отклонение) няма нищо общо с ерудираните мръсотии на Бъртън или на Мардрю, нито пък — със скъпоценностите и магиите на Антоан Галан.

Дума по дума, преводът на Галан е най-лошо написаният от всички, най-измамническият и най-слабият, но е бил най-добре четен. Боравилите отблизо с него са познали щастието и учудването. Неговият ориентализъм, който сега ни се вижда оскъден, омаял всички смъркащи енфие и заговорничещи в една петоактна трагедия. Дванадесет изящни тома се появили от 1707 до 1717, дванадесет тома, четени безброй пъти и преминали на различни езици, включително на хинду и арабски. Ние, просто анахронични читатели от двадесети век, долавяме в тях сладникавия вкус на осемнадесети век, а не разнеслия източното си благоухание, който преди двеста години определил тяхното обновителство и тяхната слава. Никой не е виновен за разминаването и по-малко, от всеки друг — Галан. Промените на езика понякога го ощетяват. В предисловието на един немски превод на Хиляда и една нощ доктор Фейл запечатал, че търговците на непростимия Галан се въоръжават с „куфар фурми“ винаги когато историята ги принуждава да прекосят пустинята. Би могло да се обоснове, че около 1710 упоменаването на фурмите било достатъчно, за да изличи образа на куфара, но е ненужно: куфарът тогава е бил във вид на дисаги.

Съществуват и други нападки. В известното славословие, оцеляло в Избрани откъси от 1921, Андре Жид бичува волностите на Антоан Галан, за да изличи по-добре (с едно простодушие, превъзхождащо изцяло неговото добро име) буквалността на Мардрю, тъй представителен за края на деветнадесетия век, както онзи — за осемнадесетия век, при това много по-недостоверен.

Сдържаността на Галан е светска; вдъхновява я приличието, не нравствеността. Преписвам няколко реда от третата страница на неговите Нощи: Той отишъл право в покоите на принцесата, която нали не очаквала да го види отново, била приела в леглото си един от най-последните служители на своя дом. Бъртън уточнява това мъгляво „служители“: негър готвач, гранясал от кухненска мазнина и сажди. И двамата по различен начин извращават: първообразът не е толкова церемониален, колкото при Галан, и е по-малко мазникав, отколкото при Бъртън. (Въздействия на почтеността: в умерената проза на първия обстоятелството приела в леглото си се оказва грубо.)

Деветдесет години подир смъртта на Антоан Галан се ражда друг, различен преводач на Нощите: Едуард Лейн. Биографите му непрестанно повтарят, че е син на доктор Теофилъс Лейн, пребендарий на Хиърфорд. Това родово сведение (и ужасният облик, който извиква в ума) е може би достатъчно. Пет ученолюбиви години живял поарабченият Лейн в Кайро „почти изключително сред мюсюлмани, говорейки и слушайки техния език, пригаждайки се към техните обичаи с най-съвършена грижливост, приеман от всички тях като равен“. Ала нито късните египетски нощи, нито пищното черно кадифе с кардамонови семена, нито честите литературни спорове с дълбокоучени мъже на закона, нито благоуважаемата муселинена чалма, нито яденето с пръсти го накарали да забрави своя британски свян, деликатната възлова самота на господарите на света. Оттам неговият тъй начетен превод на Нощите става (или изглежда) просто една енциклопедия на изплъзването. Първообразът не е професионално безнравствен; Галан поправя случайните несръчности, понеже смята, че се дължат на лош вкус. Лейн ги издирва и преследва като инквизитор. Неговата благопристойност не сключва договор с мълчанието: предпочита един разтревожен хор от бележки в едно плътно малко тяло, които мърморят работи като тия: Отминавам една случка сред най-порицаемите; Премахвам едно отвратително обяснение; Тук един прекалено дебелашки за превода ред; Премахвам по необходимост друга забавна случка; Оттук давам ход на прескачанията; Тук историята на роба Бухаит, съвсем неподходяща за превод. Осакатяването не изключва смъртта: има изцяло отхвърлени разкази, „защото не могат да бъдат пречистени, без да бъдат разрушени“. Това отговорно и цялостно прокуждане не ми се вижда нелогично: осъждам пуританското хитруване. Лейн е виртуоз на хитруването, несъмнен предходник на най-чудноватите холивудски свенливости. Моите бележки ми предоставят два примера. В 391-а нощ рибар поднася риба на царя на царете и той иска да разбере дали е мъжка или женска и му казват, че е хермафродит. Лейн съумява да укроти това неправомерно събеседване, като превежда, че царят бил попитал от какъв вид било животното и хитрият рибар отвърнал, че рибата била от смесен вид. В 217-а нощ се говори за цар с две жени, който лягал една нощ с първата, а следващата с втората и така били щастливи. Лейн разяснява щастието на този самодържец, казвайки, че се отнасял към жените си „безучастно“… Една от причините е, че предназначавал творбата си „за масичката във всекидневната“, средище за безметежно четене и сдържан разговор.

Достатъчен е най-косвеният и мимоходен плътски намек, та Лейн да забрави своята чест и да изобилства с усуквания и потайности. Няма друг пропуск у него. Без своеобразния допир на това изкушение Лейн е възхитително правдив. Липсват му намерения, което положително е едно предимство. Не възнамерява да изтъкне варварската обагреност на Нощите подобно на капитан Бъртън, нито пък да я забрави и смекчи като Галан. Последният опитомява своите араби, за да не фалшивят непоправимо в Париж; Лейн, обратно, е дребнаво арабстващ. Първият не познава никаква буквална точност; Лейн оправдава своето тълкуване на всяка съмнителна дума. Първият извиква в ума един невидим и друг, маронитски ръкопис; Лейн предоставя изданието и страницата. Първият не се грижел за бележки; Лейн трупа безреда от пояснения, които, организирани, съставят един независим том. Да е различен — такава е нормата, която му налага неговият предшественик. Лейн ще я изпълни: достатъчно ще му бъде да не сбива първообраза.

Красивият спор Нюман — Арнолд (1861–1862), по-паметен, отколкото неговите двама събеседници, е обосновал нашироко двата главни начина на превеждане. Нюман отстоявал буквалния начин, съблюдаването на всички словесни особености; Арнолд — строгото отстраняване на подробностите, които отвличат и възпират. Това поведение може да предаде любезностите на еднообразието и на сериозността; другото — на постоянните и малки учудвания. И двете са по-маловажни, отколкото преводача и неговите литературни навици. Да се превежда духът е толкова огромно и толкова призрачно намерение, което може да остане като безобидност; да се превежда буквата — една толкова екстравагантна точност, че няма риск да бъде подхваната. По-сериозно от тези безкрайни намерения е запазването или премахването на известни подробности; по-сериозно сред тези предпочитания или забравяния е синтактичното движение. У Лейн то е оживено, както подхожда на изтъкнатата масичка. В неговия речник е обичайно порицаването за прекаленост с латински думи, неспасени от никаква изкусност на краткостта. Той е разсеян — в началната страница на своя превод поставя прилагателното романтичен, което е вид футуризъм в една мюсюлманска и варварска уста на дванадесетия век. Понякога липсата на чувствителност му е присъща, защото му позволява вмъкването на множество прости слова в едно благородно новоредие, с неволно добър успех. Най-богатият пример за такова сътрудничество на разнородни думи трябва да е този, който привеждам: И в тоя замък се намира последното сведение относно благородниците, насметени в прахта. Друг пример може да бъде следното позоваване: Заради Живеещия, който не умира, нито ще умре, заради името на Онзи, комуто принадлежат славата и всепродължителността. У Бъртън — случаен предшественик на винаги приказния Мардрю — аз бих подозирал тъй задоволително източни формули; у Лейн те са толкова оскъдни, та трябва да предполагам, че са неволни, струва си да речем — изворови.

Възмутителното благоприличие на Галановите и Лейновите преводи е предизвикало един вид подигравки, които е традиционно да се повтарят. Самият аз не съм изменил на тази традиция. Всеизвестно е, че не са се изпълнили спрямо клетника, видял Нощта на властта, хулите на един сметосъбирач от тринадесети век, измамен от един дервиш със содомитски привички. Всеизвестно е, че са обеззаразили Нощите.

Хулителите привеждат довода, че този процес унищожавал или засягал добрата наивност на първообраза. Допускат грешка: Книгата за хиляда и една нощ не е (нравствено) наивна; тя е приспособяване на древни истории към простолюдния или непристоен вкус на средните класи в Кайро. Освен в образцовите разкази на Сендебар, безсрамностите на 1001 нощ нямат нищо общо със свободата на райското състояние. Това са злоупотреби на издателя: неговата цел е хохотът, неговите герои никога не са нищо повече от носачи, просяци или евнуси. Древните любовни истории от репертоара, разказващи случаи за Пустинята или за градовете на Арабия, не са неприлични, както и никое творение на предислямската книжнина. Те са страстни и тъжни, а един от мотивите, които предпочитат, е смъртта от любов, тази смърт, която един съд на улемите е провъзгласил за не по-малко свята от тази на мъченик, засвидетелствал своята вяра… Ако одобряваме този довод, срамливостите на Галан и Лейн могат да ни се сторят заместители на една първоначална редакция.

Знам и друг, по-добър довод. Да се избегнат еротичните случаи на първообраза не е вина, която Господ не прощава, когато същностното е да се изтъкне магическата обстановка. Да се предложи на хората един нов Декамерон е търговска операция, подобна на толкова други; да им се предложи един Стар моряк или Пияният кораб вече заслужава друго небе. Литман отбелязва, че Хиляда и една нощ е преди всичко репертоар от чудеса. Общоприетото налагане на това гледище във всички западни умове е дело на Галан. Тук не остава никакво съмнение. Не толкова щастливи, колкото сме ние, арабите казват, че ценят много първообраза: вече познавали хората, обичаите, талисманите, пустините и демоните, които тези истории ни разкриват.

 

 

Някъде в своето дело Рафаел Кансинос Асенс се кълне; че можел да поздрави звездите на четиринадесет класически и съвременни езика. Бъртън сънувал на седемнадесет езика и разказвал, че владее тридесет и пет: семитски, дравидски, индоевропейски, етиопски… Това изобилие не изчерпва неговото определение: то е черта, съвпадаща с останалите, еднакво прекалени. Никой Не е по-малко изложен на повтаряната подигравка на Худибрас против учените, способни да рекат нищо и половина на различни езици: Бъртън бил човек, който имал много и премного за казване и седемдесет и двата тома на неговото творчество продължават да го казват. Изтъквам наслука няколко заглавия: Гоа и Сините планини, 1851; Система от упражнения с щик, 1853; Личен разказ за едно поклонничество до Медина, 1855; Езерните области на Екваториална Африка, 1860; Градът на светците, 1861; Проучване на платата в Бразилия, 1869; За един хермафродит от островите Зелени нос, 1869; Писма от полесраженията на Парагвай, 1870; Последната Туле или лято в Исландия, 1875; До Златния бряг в търсене на злато, 1883; Книгата за меча (том първи), 1884;_Уханната градина на Нафазауи_ — посмъртно произведение, отдадено на огъня на лейди Бъртън, както и Сборник епиграми, вдъхновени от Приап. Съзира се писателят в този поменик: английският капитан, който имал страст към географията и към неизброимите начини да бъдеш човек, които човеците познават. Няма да черня паметта му, сравнявайки го с Моран, двуезичен и уседнал джентълмен, който се качва и слиза безкрайно по асансьорите на един и същ международен хотел и който боготвори зрелището на един сандък… Бъртън, предрешен като афганистанец, бил поклонник до свещените градове на Арабия: гласът му бе молил Господ да откаже неговите кости и кожа, болезнената плът и кръв, на Огъня на гнева и на справедливостта; пресъхналата му от самума уста бе положила целувка върху аеролита, обожествяван в Кааба. Това приключение е прочуто: възможният слух, че един необрязан, един назарянин, е осквернил светилището, би определил неговата смърт. В дервишово расо упражнявал преди медицина в Кайро — редувайки я с илюзионизъм и магия, за да спечели доверието на болните. Към 1858 командвал една експедиция до тайните извори на Нил, длъжност, отвела го до откриването на езерото Танганайка. При това начинание го връхлетяла силна треска; през 1855 сомалийците проболи бузите му с копие. (Бъртън идвал от Хараре, който бил забранен за европейците град във вътрешността на Абисиния.) Девет години по-късно опитал ужасното гостолюбие на церемониалните людоеди от Дахомей; при неговото завръщане не липсвали слухове (може би разпространявани, а вероятно и подхранвани от него), че бил „ял чудновати меса“ — както всеядния Шекспиров проконсул[1]. Евреите, демокрацията, министерството на външните работи и християнството били предпочитаните от него омрази; лорд Байрон и ислямът — неговите благоговения. От самотническото занятие да пише бил направил нещо стойностно и множествено: то го спохождало от зори, в широкия салон, умножен от единадесет маси, всяка една от които с материал за една книга — и една със светъл жасмин в чаша с вода. Вдъхновил прочути приятелства и любови: сред първите нека бъде достатъчно да спомена Суинбърн, на когото посветил втората поредица от Стихотворения и балади — като признание за едно приятелство, което винаги ще ценя като една от най-големите награди, дадени ми в живота, — и който оплакал неговата кончина в множество строфи. Човек на думата и на подвига, Бъртън добре успя да възприеме хвалбата на Дивана от Мутанаби:

Конят, пустинята, нощта ме познават,

гостът и мечът, хартията и перото.

Ще отбележа, че, от людоеда любител до спящия полиглот, не съм отричал на Ричард Бъртън онези характеристики, които, без да намаляваме пламенността, можем да наречем легендарни. Основанието е ясно: Бъртън от легендата за Бъртън е преводачът на Нощите. Понякога съм подозирал, че коренното различие между поезията и прозата е в твърде различните очаквания на четящия: първата предполага напрегнатост, която е нетърпима при последната. Нещо подобно се случва с творбата на Бъртън: той предварително притежава добро име, с което не е успял да надпревари никой арабист. Привлекателностите на забраненото му съответстват изцяло. Става дума за едно-единствено издание, ограничено до хиляда бройки за хилядата абонати на Бъртън Клъб, и че съществува съдебното задължение да не се повтаря. (Преизданието на Ленард К. Смидърс „премахва определени места с крайно лош вкус, за чието отстраняване не ще съжалява никой“; представителният подбор на Бенет Сърф — наподобяващ цялостен — произлиза от оня изчистен текст.) Подхвърлям хиперболата: да обиколиш Хиляда и една нощ в превода на Ричард не е по-невероятно, отколкото да ги обходиш „буквално преведени от арабски и коментирани“ от Синдбад Моряка.

Проблемите, които Бъртън разреши, са неизброими, ала една подходяща измислица може да ги сведе до три: да оправдае и разшири своето име на арабист; да се отличи очебийно от Лейн; да заинтересува британските господа от деветнадесети век с писмената версия на мюсюлмански устни разкази от тринадесети век. Първото от тези намерения било може би несъвместимо с третото; второто го е довело до сериозна грешка, която обявявам. В Нощите фигурират стотици двустишия и песни; Лейн (неспособен да лъже освен що се отнася до плътта) ги бил предал точно в удобна проза. Бъртън бил поет: през 1880 накарал да отпечатат Касидите, една еволюционистка рапсодия, която лейди Бъртън винаги смятала за много пъти превъзхождаща Фицджералдовия Рубаят… „Прозаичното“ решение на съперника не престанало да го възмущава и избрал един пренос в английски стихове — предварително обречена постъпка, тъй като противостояла на собствената му норма за пълна дословност. Пък и слухът станал почти утежнен, както и логиката. Не е невъзможно това четиристишие да бъде сред най-добрите, които е сглобил:

Нощ, чиито звезди отказаха да следват своя път,

нощ измежду онези, които не изглеждат никога износени

както деня на възкресението, тъй продължителен за оня,

който вижда и очаква утрото[2].

Съвсем възможно е не по-лошо да е това:

Слънце върху жезъл в пясъчния хълм показа тя,

обвита в своята скандално оцветена блуза:

от сладостната свежест на своите устни ми даваше да пия

и с порозовели бузи гасеше огъня, разпалила у мен.

Споменах основната разлика между първоначалната аудитория на разказите и клуба на Бъртъновите абонати. Първите били хитреци, жадни за новини, неграмотни, безкрайно мнителни към настоящето и доверчиви към далечното чудо; последните били господа от Уест Енд, годни за ненавистта и начетеността, ала не и за уплахата или смеха. Първите ценели това, че китът умирал, щом чуел вик на човек; последните привличал фактът, че съществуват хора, които да повярват в смъртоносната способност на тоя вик. Чудесиите на текста — несъмнено достатъчни в Кордофан или в Булак, където ги предлагали като истини, — били изложени на опасността да изглеждат прекалено бедни в Англия. (Никой не изисква от истината да бъде правдоподобна или непосредствено хитроумна: малцина читатели на биографията и кореспонденцията на Карл Маркс възмутено възразяват срещу симетрията на Контрарими от Туле или строгата точност на един акростих.) За да не му се изплъзнат абонатите, Бъртън изобилствал с обяснителни бележки „за обичаите на ислямските люде“. Уместно е да се твърди, че Лейн предварително бил завзел територията. Облекло, всекидневен бит, религиозни практики, архитектура, позовавания на историята или Корана, игри, изкуства, митология — всичко това вече било разяснено в трите тома на неудобния предвестник. Липсвала, както може да се предположи, еротиката. Бъртън (чийто пръв стилистичен опит е бил един прекалено личен доклад относно публичните домове в Бенгала) бил за нещастие способен на такова прибавяне. За ленивите наслаждения, в които заседнал, добър пример е известната произволна бележка от том седми, изящно озаглавена в съдържанието Меланхолии презервативи. Единбург ривю го обвинило, че пишел за зидаря; Британската енциклопедия решила, че един цялостен превод бил недопустим и че този на Едуард Лейн „си оставал ненадминат за действително сериозно ползване“. Нека не ни възмущава прекалено тази неясна теория за научното и документално превъзходство на изчистването: Бъртън ухажва този гняв. Пък и твърде сходните разновидности на физическата любов не изчерпват вниманието на неговия коментар. Последният е енциклопедичен и купообразен и неговият интерес е обратен на необходимостта. Така том шести (който е пред погледа ми) включва около триста бележки, от които е уместно да се изтъкнат следните: осъждане на затворите и защита на телесните наказания и на глобите; примери за ислямското уважение към хляба; легенда за капилярността на краката на царица Билкис; изявление за четирите емблематични цвята на смъртта; ориенталска теория и практика на неблагодарността; докладът за пъстрата козина, предпочитана от ангелите, както и медоцветното обобщение за духовете от митологията на тайната Нощ на властта или Нощта на нощите; разобличение на повърхноватостта у Ендрю Ланг; диатриба срещу народовластническия строй; преброяване на Мохамедовите имена на Земята, в Огъня и в Градината; упоменаване на амалеситския народ, дълъг на години и дълъг на ръст; бележки за срамните части на мюсюлманина, които у мъжа се простират от пъпа до коляното, а у жената — от петите до главата; възхвала на печеното на аржентинския гаучо; известие за несгодите от „язденето“, когато ездитното животно е също човек; величав замисъл за кръстоска на песоглави маймуняци с жени и така да се изведе една подраса от добри пролетарии. На петдесет години човек е натрупал нежности, иронии, мръснищини и обилни анекдоти — Бъртън ги стоварил в бележките си.

Остава основният проблем. Как да забавлява господата от деветнадесети век с романи на свитъци от тринадесети век? Прекалено известна е стиловата бедност на Нощите. Понякога Бъртън говори за „сухия и търговски тон“ на арабските прозаици в противовес на реторичното излишество на персите; Литман, най-новият преводач, е обвиняван загдето бил вмъкнал думи като „запита“, „помоли“, „отговори“ в пет хиляди страници, които не познават друга формула освен „рече“ — неизменно възкресявана. Бъртън любвеобилно сипе замествания от този порядък. Неговият речник е не по-малко разнообразен, отколкото бележките му. Отживелицата съжителства с жаргона, затворническият или моряшкият говор — с техническото понятие. Не се позори от славната смесеност на английския: нито скандинавският репертоар на Морис, нито латинският на Джонсън имат неговото благоволение, а само — досегът и отзвукът на двата. Неологизмът и чуждиците изобилстват: кастрат, дисконтинуитет, полифаг, индекс, терма, апропо, коафюр, вендета, везир. Всяка една от тези думи трябва да е точна, ала нейното вмъкване означава подправеност. Една добра подправеност, понеже тия словесни лудории — и други, синтактични — отклоняват понякога дотегливия ход на Нощите. Бъртън ги управлява: отначало превежда сериозно Сюлейман, син Давидов (нека мир споходи двамата!), после, когато това величество ни е свойски познато, го понижава до Соломон Дейвидсън. Прави от един крал, който за останалите преводачи е „крал на Самарканд в Персия“ — цар на Самарканд във Варвария; от купувач, който за останалите е „гневлив“ — човек на гнева. Това не е всичко; Бъртън пренаписва изцяло — притуряйки обстоятелствени подробности и физиологични черти — началната история и края. Така към 1885 открива един похват, чието съвършенство (или чието свеждане до безсмислица) ще разгледаме сетне у Мардрю. Един англичанин е винаги повече извън времето, отколкото един французин: разнородният стил на Бъртън се е състарил по-малко, отколкото на Мардрю, който забележимо притежава дата.

Бележки

[1] Намеквам за Марк Антоний, позован от Цезаровия апостроф:

… но Алпите,

както ми казаха, си ял странно месо,

за което хората биха дали живота си да го зърнат…

В тези редове мисля, че съзирам някакво обратно отражение на зоологическия мит за василиска — змия със смъртоносен поглед. Плиний (Естествена история, книга осма, 33 новоредие) нищо не ни казва за посмъртните способности на това влечуго, но съединяването на двете идеи — за гледане и умиране (виж Неапол и после умри) — трябва да е повлияло върху Шекспир.

Погледът на василиска бил отровен; затова пък Божеството може да убива с блясък — или просто с излъчване на манна. Прякото виждане на Бога е непоносимо. Мойсей покрива главата си в планината Хореб, защото го дострашало да види Бога; Хаким, пророк от Хорасан, използвал четворно було от бяла коприна, за да не ослепява хората. Виж също Исайя 6:5 и I Царе 19:13.

[2] Паметна е също тази разновидност на мотивите на Абулбека де Ронда и Хорхе Манрике:

Човекът, обитавал миналото, индийската земя,

Синд (там вилнееше тиранът), къде е?