СЕЗОНЪТ НА МЪГЛИТЕ. 1986. Изд. Отечество, София. Биб. Фантастика, No.40. Роман. Превод: Елена МАТЕВА [Сезон туманов Евгений Гуляковский (1980; 1982)]. Предговор: Фантастичния свят на Евгений Гуляковски — Васил РАЙКОВ — с.5–7. Художник: Васил МИОВСКИ. Печат: ДП „Д. Найденов“, Велико Търнова. Формат: 70×100/32. Печатни коли: 23.50. Тираж: 92 117 бр. Страници: 372. Цена: 0.99 лв.

06.08.2006 — Корекция
28.06.2008 — Оправяне на кавички (Мандор)
18.09.2005 — Добавяне

7

Стаята, в която го въведоха, приличаше на корабна рубка. Малката каменна ниша, изсечена в скалата, беше пълна с апарати за контрол и външно наблюдение. Тук едва се побираше малка работна маса. Човекът, който го посрещна, беше облечен в широко кожено яке. Под него се подаваше нескопосано ушита дочена риза, без съмнение местно производство. Розовите петна от скорощни изгаряния придаваха на умореното му лице намръщено изражение. Черните очила подсилваха още повече неприятното впечатление. Сякаш разбрал това, той бързо ги свали и протегна ръка. Ротанов я задържа малко по-дълго, отколко то е нужно. Приятно му беше да усети жива човешка топлина. Сега, когато нямаше очила, лицето на инженера като че ли се удължи още повече. На мястото на веждите се виждаха засъхна ли корички от пресни рани, но възпалените му очи гледаха проницателно и студено.

— Инженер Келер. Ръководител на бойните групи.

Настъпи пауза. Инженерът явно очакваше гостът да се представи по всички правила, но Ротанов само се усмихна. Той мразеше официалностите и още от Арктур разбра, че когато са много, особено в началото на запознанството с местните ръководители това не обещава нищо добро.

— Ротанов. Пилот на кораб И-2.

— Осведомени сме за вашето кацане. Сам ли бяхте?

— Да.

Настъпи нова пауза.

— В такъв случай вие вероятно не сте само пилот?

— Ако това е толкова важно за вас, аз съм и инспектор в Главното управление на извънземните поселения.

— С него трябваше да започнете. Може ли да видя документите ви?

— С тях ли ще започнем?

— Разберете ме правилно. Макар че… Това ви се вижда странно. Тази планета ни поднася прекалено много скъпо струващи изненади, а по някога и неприятни загадки. С една дума, бих искал да знам с кого си имам работа, преди да започнем разговора.

— Знаете ли, тук съм новак и имам повече основания да се опасявам от изненади след всичко, което видях в града. И въпреки това и през ум не ми е минавало да ви подозирам, че не сте истински човек. Според мен не е толкова трудно да се открие фалшификацията, ако предварително се знае в какво се състои. Тъй че да играем с открити карти. Не бива да се преструвате, че ме вземате за някой друг, за синглит например.

— Прав сте, но има едно обстоятелство, което ме кара да бъда нащрек.

— Какво е то?

— Работата е там, че още нито един човек не е успял нощем да мине през гората. Нас чисто и просто ни натикаха в дупката. — И за да увери Ротанов, че е прав, той обгърна с ръка тясното помещение. — А вие свободно се разхождате през нощта из гората малко преди да настъпи сезонът на мъглите. Като изхождам от нашия опит, вие не би трябвало да бъдете между живите. Сега разбирате ли ме?

— Да… Нима през тези години не е имало нито един случай на имунитет? Никой ли не можа да се справи с нападенията на тези… Между другото как ги наричате?

В отговор на първия му въпрос инженерът по клати отрицателно глава.

— Тези същества, макар и да не сме сигурни, че са живи съществата, накратко казано, тези образования тук ги наричат люсове. Но вие не ми отговорихте…

— Трудно ми е да ви отговоря, защото самият аз не зная какво стана. Нападение имаше, но то беше безрезултатно. Тъй като нямаше нито зъби, нито нокти.

— Зъби! Ех, ако имаха зъби… Но нищо. Дайте си документите.

Ротанов му подаде малък пластмасов квадрат със сложна система от вдълбани върху него знаци. Инженерът го повъртя в ръцете си и се намръщи.

— Това ли е всичко?

— Ах, да, извинявайте… Забравих, че отдавна нямате връзка със Земята. Това е личната ми карта, трябва да я поставите във вашия компютър с идентификационна приставка. Фалшификацията е изключена.

Инженерът се усмихна накриво.

— Наистина, толкова е просто. Само че тук нямаме подходящ компютър. Може би вие носите?

На Ротанов не му хареса иронията в гласа му. Изобщо разговорът не вървеше, през цялото време се въртеше около второстепенни детайли. Но той не можеше повече да действува слепешката, трябваше да разбере какво е станало на планетата. Омръзнаха му и загадките, твърде много му се събраха за един ден.

— Имам и други документи — сухо започна той и подаде на инженера лист от синтетична материя с проблясващи старинни букви и печат от Всемирния съвет. — Специално за такива случаи.

Инженерът дълго го разглежда, Ротанов чакаше търпеливо. Най-сетне той остави документа и сега гледаше замислено, сякаш през Ротанов. Като че ли съвсем беше забравил за него.

— Къде бяхте досега?

Този въпрос вече чу днес от Филин и нямаше намерение да отговаря втори път. Реши, че е дошло време той да зададе няколко въпроса.

— Какво се е случило на планетата?

Инженерът май не го чу.

— През всичките тези години… Двеста… Нито един кораб, нито едно съобщение и изведнъж пращат тук инспектор… Не намирате ли, че е странно?

— Не. Щом стана възможно, Земята веднага изпрати кораб. Макар да се смяташе, че колонията е загинала, че тя просто не съществува. И аз ви моля най-после да отговорите на моите въпроси. Кога за първи път срещнахте люсовете? Как започна всичко и защо? Откъде се появиха синглитите и какво представляват те?

— Твърде много въпроси и все сложни… Ще се помъча да ви отговоря, макар и да се съмнявам, че ще разберете правилно всичко. За да можете както трябва да оцените нещата или обективно да съдите за тях, е трябвало да се родите тук, на тази планета. Но аз въпреки всичко ще се опитам да ви обясня…

Той се облегна назад, уморено изтри тъмните си очила и веднага ги остави настрани. Явно не му бе леко да започне. Ротанов търпеливо чакаше и си мислеше, че в омразата си към пришелеца всички колонисти горе-долу си приличат.

— На пръв поглед всичко изглежда много просто. Преди петдесет години… Не, малко повече, шестдесет или седемдесет — никой не е установил точната дата и никой не знае кога ce е случило за първи път, — започнаха да изчезват хора. Смятахме, че планетата е абсолютно безопасна, абсолютно сигурна. И не само смятахме. Просто бяхме сигурни, защото в продължение на близо сто години нищо не пречеше на колонията да се развива свободно. През тези години ние по дробно се запознахме с флората и фауната на планетата. Фауната тук е бедна, големи животни на сушата не се срещат, само насекоми. Тогава не подозирахме, че съществува още един вид. И това е естествено. Кой би си помислил, че появяващата се нощем в гората мъгла е опасно живо същество?! — Той се протегна уморено, взе очилата си, отново ги изтри и си ги сложи. Ротанов му беше признателен, че го стори, защото през цялото време неволно отклоняваше погледа си, за да не вижда обезобразеното му лице. — Та тогава, горе-долу преди шестдесет години, взеха да изчезват хора. В началото си мислехме, че са нещастни случаи, търсехме хората и не ги намирахме. Някога това не ставаше толкова често…

— Почакайте! Излиза, че по онова време нито веднъж не сте се срещали със синглитите?

— Не бързайте. Ще стигнем и до синглитите. Тогава тях просто ги нямаше на планетата. А който бе срещал тези мръсни твари, нищо не можеше да разкаже. — Той се усмихна неприятно и отново задълго се умълча. Тъмните стъкла на очилата му студено блестяха, отразявайки светлината на неоновите тръби, закрепени как да е на тавана. Ротанов беше сигурен, че скритите му зад стъклата очи все още недоверчиво го опипват. „Май се страхува от мен — помисли си той, — само не разбирам защо? Между нападението на люса и спасяването ми, изглежда, няма нищо общо. Той веднага повярва, че в случая с мен всичко е наред, иначе изобщо нямаше да разговаря…“

— И тъй, рано или късно трябваше да разкрием тази загадка. Веднъж люсът атакува група хора, двама или трима видяха нападението му и оцеляха. Така разбрахме всичко. Люсът обгръща човека отвсякъде, няколко минути той се гърчи, сякаш не му стига въздухът, прави опит да се измъкне, после се свлича на земята. Между другото вие не почувствувахте ли, че се задушавате?

— Не.

— Странна работа… Нападението не продължава дълго, само пет-шест минути. Сетне люсът изчезва и остава неподвижно лежащият човек. Мина доста време, преди да успем да установим причината за смъртта. Върху тялото на нападнатия няма никакви следи, а и аутопсията не показва никакви патологични изменения. Но по този въпрос по-подробно ще ви информират в научния отдел. Общото мнение е, че активността на мозъка е напълно потисната. Липсва алфа-ритъмът. Отначало мислехме, че се дължи на неизвестни увреждания, на едва доловими структурни нарушения в организма или може би в самия мозък, но по-късно беше доказано, че смъртта настъпва, защото мозъкът е унищожен.

— Как така „унищожен“?

— Може би не се изразявам съвсем научно, но затова пък точно. Напълно се парализира дейността на невроните, разкъсват се всички връзки, изчезва енергетичният потенциал на мозъка.

— Излиза, че люсът не взема нищо от своята жертва, а напада, тъй да се каже, за развлечение?

— Не съм казал такова нещо. И не бързайте с изводите, докато ви предавам само установените факти. Хората станаха по-внимателни, излизаха от града само на въоръжени групи, обличаха защитни скафандри, но нямаше никаква полза. При това след всяко нападение активността на люсовете нарастваше многократно. Особено през нощта… Веднъж градът беше подложен на масирана нощна атака. Можете да си представите какво е било. Хората тичаха като обезумели по улиците с чувството, че ги обгръща мъгла. Между тях жени и деца…

Естествено имаше дежурни, въоръжени постове и енергийни защитни съоръжения. Но по онова време още не бяхме открили нито едно ефикасно средство за борба с люсовете. Градът фактически беше унищожен за една нощ. Люсът е в състояние да променя своята форма, той изобщо няма постоянна форма и това му позволява да прониква във всяка цепнатина… Малцина оцелели избягаха от града. Цяло щастие е, че градът е разположен почти на екватора, само на няколко километра от дневната страна. Хората бягаха инстинктивно към слънцето и това спаси мнозина от тях. Люсовете не отиват в дневната страна, напълно им стига и нощната. Мислехме, че всички, които останаха живи, са се спасили. Планетата се движеше около слънцето много бавно и не беше трудно да се преминава след дневното светило от едната страна на екватора в другата. Построихме и временни бази от двете страни на екватора. След шест месеца, когато хората се върнаха в града, не намериха дори останките от своите близки.

Оборудването, инструментите, екипировката и оръжието — всичко откарахме в базите. Никой не смееше да остане в града. Пък и не искаше… Решихме да построим укрепени бази, да се скрием в земята, в скалите. Отначало ни се стори, че сме преувеличили опасността, но след случилото се… С една дума, вече не можеше да се живее в града.

Известно време никой не ни закачаше. Горе долу десет години живяхме спокойно. И вече си мислехме, че най-страшното е минало. Постепенно забравихме целия този ужас. Започнаха да се раждат деца и точно тогава… — Личеше си, че му е трудно да продължи. Инженерът сякаш се мъчеше нещо да преглътне и не можеше. Ротанов се загледа някъде встрани, правеше се, че нищо не е забелязал. Дощя му се да стисне ръката на този толкова преживял човек, да намери топла дума, за да го ободри, но разбираше, че няма право. За него той беше само инспектор, чужденец, долетял от Земята, за да прецени безпристрастно и спокойно всички техни нещастия. Да определи виновните и невинните. Инженерът вече се поуспокои.

— Да, точно тогава група разузнавачи при едно дневно излизане в града откри, че там има някой. — Той отново млъкна и дълго разглежда ръкохватката на някакъв изключен уред.

— Синглитите ли?

Инженерът кимна утвърдително.

— От този миг вече нямахме покой нито денем, нито нощем.

— Откъде са дошли?

Инженерът вдигна рамене.

— В научния отдел съществуват много теории по този въпрос. Неговите сътрудници с удоволствие ще ги споделят с вас.

— А лично вие какво мислите? Не може да нямате собствено мнение.

— Мнението си предпочитам да не споделям с никого. Готов съм да съобщя известните факти, а що се отнася до изводите, не се надявайте да ги чуете от мен, пък и много скоро вие ще си направите свои изводи.

— Добре, да се върнем към фактите. Какво представляват синглитите?

Инженерът стана, с което искаше да покаже, че разговорът е приключил.

— Мисля, че за начало е достатъчно, пък и вече нямаме време. Скоро ще се развидели, трябва да се приготвим за връщане в основната база. В научния отдел ще ви разкажат останалото.

Отрядът наброяваше четиридесет души. Крачеха вкупом, с готови за стрелба лъчеви пушки.

Вървяха един след друг, никой не ги командуваше. Всеки знаеше мястото си, знаеше и какво трябва да прави, В един момент се оказа, че сред тези слети в едно хора Ротанов е като чуждо тяло. Отначало той направи опит да върви начело на колоната. Но много скоро разбра, че пречи, че обърква строя, разваля монолитността му. Никой не му правеше забележка, всички вървяха мълчаливо, стиснали зъби, напрегнати до крайност, приличащи не на живи хора, а на добре програмирани автомати, готови да реагират при най-малката опасност. За да не пречи, той беше принуден да се върне в средата на групата, там, където на няколко коли беше натоварен багажът и където лежеше Ана, опакована в прозрачен пластмасов пашкул. Тя тъй и не дойде в съзнание…

Изтощителната жега и влажният спарен въздух им пречеха да се придвижват бързо. Жълтеникаво-виолетовият цвят на местните растения му напомняше с нещо земната гора през късна есен, но това впечатление веднага изчезваше, щом погледнеше дървото отблизо. Всъщност тези гъвкави образования, които нямаха основно стъбло, дори не можеха да се нарекат дървета. Безброй тънки мустачки стърчаха безредно на всички страни, като образуваха плътна еластична възглавница. Беше невъзможно да си проправиш път през гъсталаците. За щастие дърветата растяха нарядко, между тях оставаше доста свободно пространство. След четири часа спряха край малък ручей и направиха първата почивка. Ротанов беше поразен от мълчаливостта на тези хора. Те вършеха всичко съсредоточено, начумерено. Той няколко пъти срещна изучаващите им любопитни погледи, ала никой не се приближи до него, не му зададоха нито един въпрос.

Дори и сега, когато всички освен часовите си позволиха да се отпуснат, да се измият, да оставят оръжието. Сякаш го избягваха… Какво беше това — заповед или дисциплина? Не. В случая имаше нещо друго, защото у тях съвсем не се забелязваше онази безропотна покорност пред началството, която обикновено съпътствува суровата система на военното обучение, Може би го смятаха виновен за нещастието, сполетяло Ана? Или съприкосновението му с люса беше наложило върху него някакво негласно табу?

Почивката свърши и те продължиха нататък. Платформите на колите им пречеха да се движат по-бързо. Благодарение на силовата възглавница те с лекота преодоляваха незначителните неравности по пътя, но дългите корпуси непрекъснато се заплитаха в тесните проходи между дърветата. Налагаше се да спират и с ръце да ги измъкват от твърдите като железни пружини дървета.

Характерът на местността постепенно се променяше. Подир гъстите храсталаци следваха редки групи от отделни растения, появиха се и малки възвишения, обрасли с ниска трева, също така твърда и невзрачна като дърветата. Веригата от скални масиви, към която се бяха насочили, беше съвсем близо. Гората вече не я скриваше. Хората се поободриха, развеселиха се. От разговорите Ротанов подочу, че до предните постове, които защищаваха основната база на колонията, оставаше един час път. И най-неочаквано в короната на дървото, което колите току-що бяха започнали да заобикалят, се мярна нещо ярко. „Залегни!“ — извика инженерът, но Ротанов закъсня и видя как на дървото се разпукна алено цвете, което тозчас се превърна във въртящо се огнено кълбо с черни петна от дим по краищата. В същия миг почувствуваха ударната вълна. Ротанов не успя да се задържи на краката си, отгоре му се посипаха горящи клонки. Очакваше гърмежа, но се чу само мъчително свистене, сякаш някакъв великан шумно изпусна въздуха си и веднага след това отдясно и отляво се появиха още две такива огнени кълба. Те се въртяха доста далеч, можеха да не им обръщат внимание, по-важно беше да разбере откъде стрелят по тях. Но преди да успее да се ориентира в обстановката, няколко лъчеви пушки изплюха огнените си капсули някъде напред и нагоре. По билото на близкия хълм се завъртяха същите огнени смерчове, там, приведени, тичаха дребни фигури. От върха отрядът сигурно се виждаше като на длан. Следващият залп положително щеше да ги улучи. Пред отряда избухнаха шест огнени кълба и почти в същия миг няколко капсули се пръснаха отдясно и отляво. Прахолякът и димът пречеха да се види каквото и да било. Когато вятърът отнесе дима, Ротанов забеляза, че огнените кълба се възпламеняват около отряда, като го карат да се притиска към земята, и брулят короните на дърветата над главите им, но нито една капсула не попадна долу, в центъра на невидимия кръг, където бяха залегнали хората. Това така го порази, че той забрави за опасността и се надигна на коляно, за да вижда по-добре. На втория хълм в далечината ставаше нещо. Инженерът му махна да залегне, ала Ротанов не му обърна внимание. Стори му се, че разпозна очертанията на някакъв предмет на върха на далечния хълм. Напомняше му на фъндък памук, около него тичаха и се суетяха малки фигурки, които приличаха на хора. Възвишението беше твърде далеч, не Ротанов видя, че няколко стрелци се опитват да го улучат на всяка цена. Вдигнали високо дулата на лъчевите пушки, те изстрелваха капсула след капсула. Долу, в подножието на хълма, вреше и кипеше огнено езеро, но капсулите падаха на голямо разстояние от склоновете. Ротанов изтича до инженера, грабна бинокъла от гърдите му, освободи се от вкопчилите се в него ръце и хукна нагоре. Съгледа една плоска канара и реши да се добере до нея, преди да са го забелязали. Той вече не се страхуваше от изстрелите, всичко, което ставаше, приличаше повече на някаква странна игра, а не на бой. И наистина, огнените капсули падаха около него, поваляха го на земята, но той все пак се добра до заветната скала невредим и се залепи за нея. Допря бинокъла до очите си и околната действителност престана да съществува за него. Той целият се превърна в зрение. Не се лъжеше, това беше люс. Позна го веднага, но разигралата се сцена на върха на хълма беше съвсем непонятна за него. Люсът, необичайно плътен, със странни тъмни ивици и петна, бясно се въртеше в средата на малка поляна. Той ту се раздуваше, ту се свиваше и след всяка такава пулсация се сгърчваше все повече. Около него неподвижно стояха пет-шест синглита. Ротанов се досети, че са синглити, а не хора, по непривичните за човека пози. Когато се движеха, отдалеч трудно можеха да се различат от хората, ала застанеха ли на едно място, те застиваха неподвижно и като че ли всеки миг бяха готови да прекъснат започнатото движение. Да замрат с вдигнат крак например или с наклонено напред тяло. Сякаш за тях нямаше нищо по-лесно от това да заемат каквото и да е неустойчиво положение. Иззад дърветата изскочиха още няколко синглити и веднага се присъединиха към застаналите около лудешки въртящия се люс. Изглежда, извършваха таен обряд. Неочаквано люсът леко подскочи, източи се нагоре и бързо изчезна някъде встрани. На поляната останаха само синглитите и още нещо на същото онова място, където допреди малко се въртеше люсът… Бинокълът беше съоръжен с електронен увеличител. Ротанов затегна регулатора и разгледа странния предмет, макар че, преди да докосне скалата за настройката, вече се досещаше какво представлява той. На поляната в малка дупка имаше яйце. Точно такова, каквото видя в загадъчния контейнер в склада. Формата му не можеше да се сбърка с никоя друга. И въпреки че това яйце беше матово, дори белезникаво, а онова от склада цялото сияеше с цветовете на дъгата, той го позна. И Ротанов вече не се съмняваше какво ще последва по-нататък. Двама от синглитите се отдалечиха и скоро след това се върнаха с познатия шестостенен контейнер, После вдигнаха внимателно яйцето, сякаш беше горещ, стъклен съд. Двама разгънаха парче плат и грижливо увиха яйцето в него, преди да го сложат в контейнера. В същото време иззад дърветата се появи кола, точно такава, на каквато лежеше Ана. Те натовариха контейнера на нея, шофьорът дълго не можа да запали мотора, вероятно имаше някаква повреда. Ето че най-сетне тя потегли и на поляната не остана никой. Колата се поклати за последен път и изчезна от погледа му. Вече нищо не се виждаше. Ротанов свали бинокъла от очите си. Боят беше приключил преди няколко минути. Отрядът се бе събрал при всъдеходите и сега чакаше него. Никой не се криеше, никой не стреляше. Ротанов се изправи и тръгна надолу. Когато отиде при инженера, за да му върне бинокъла, онзи се държеше като гузен, гледаше встрани и едва не се извини, макар че Ротанов му дължеше извинение. Той си спомни колко грубо изблъска инженера и почти изтръгна бинокъла от ръцете му, когато забеляза люса.

— И тъй — рече Ротанов, като разтриваше удареното си рамо, — искам да знам какво е това.

— Видяхте ли го?

— Да.

— Това е яйце.

— Тъй си и мислех. За какво им е на синглитите?

— На Земята има такъв вид комари, струва ми се, че се казваха анофелес. Чел съм за тях в учебника по биология. Та този анофелес, преди да снесе яйцето си, на всяка цена трябва да се напие с човешка кръв.

— Искате да кажете, че люсът, преди да… Не, не е възможно! По-рано тук не е имало нито хора, нито бозайници. Не може да се появи този цикъл на развитие. Той предполага сложна симбиоза, комплекс от организми, а на тази планета ние сме пришълци и не бихме могли да влезем в еволюционната редица на една такава сложна симбиоза.

Инженерът вдигна рамене.

— Не знаем какво е било тук преди. И после това са само мои предположения. Доколкото си спомням, искахте да ги чуете…

— Трябва да разгледам мястото.

— Няма да видите нищо интересно. — Както и преди, инженерът избягваше да го гледа и това окончателно затвърди решението му.

— Все пак ще погледна.

— Щом толкова настоявате…

Придружен от двама души, Ротанов се изкачи на хълма, от който стреляха по тях. Както предполагаше, оттук се виждаше като на длан мястото, където бе разположен отрядът. Ясно се открояваше обгореният черен кръг, зад който доскоро бяха залегнали хората.

— Можете ли оттук да улучите центъра на кръга? — попита той придружителите си. По-високият, с протрито кожено яке, по което бяха увесени някакви шишенца и кутийки, с две раници на гърба, погледна Ротанов, хитро присвил очи.

— Това може да направи всяко хлапе, без да е хващало лъчева пушка в ръце.

— Толкова ли лошо стрелят синглитите?

— Ако стреляха лошо, половината от нас нямаше да загинат от случайни попадения.

— А каква е причината?

— Те нямат изгода да ни убиват. Не са останали чак толкова много хора, всеки един от нас се цени като злато. Нужни сме им живи.

— Мислите, че действуват заедно с люсовете?

— Та те са едно цяло. Сега ни нападнаха само за да ни задържат. Нали можехме да попречим… — Той посочи съседния хълм.

Ротанов не искаше да влиза в спор. Той чувствуваше, че предположенията на инженера са погрешни, макар и да изглеждаше, че новите факти потвърждават неговите изводи.

Анофелесът, за който спомена инженерът, преди да се превърне в комар, преминава през няколко стадия. От яйцата се излюпва не комар, а нещо друго… някаква личинка. Ами ако синглитите?… Не, каза си той. Рано е да се правят заключения. Сега ще събира факти, колкото се може повече факти и никакви предубедени мнения… Нещо в него се съпротивляваше на простите и очевидни изводи и то бе свързано с града и с онази жена. Твърде много беше човешкото в нея, за да бъде само разновидност на това чуждо, сякаш появило се от кошмарите същество.

На втория хълм наистина не откриха нищо интересно. Поляната беше изпотъпкана, като че ли там бяха танцували, малка вдлъбнатина в средата на ямата, където беше яйцето. Следи от тежки обувки и от платформата на колата, където беше стояла с изключена въздушна възглавница. Ротанов не знаеше какво търси тук.

— Кой е изработил тази кола? — попита той хитро спътника си.

— Синглитите. Ние вече нямаме нито заводи, нито материали. Едва се справяме с производството на заряди и на най-обикновено оръжие.

— Значи и нашите коли също са техни?

— Разбира се. Трофейни са. Добри машини. Синглитите всеки път демонстрират по нещо ново. Наследиха от нас доста остарели заводи, но ги преустроиха и започнаха свое производство.

Това съобщение не се хареса на Ротанов — излизаше, че основната производителна сила на планетата сега не бяха хората, дори не люсовете, нейните законни господари, ако им се признае известен интелект, а някой трети… И ако са верни първите му впечатления, хората лека-полека предаваха позициите си, отстъпваха първото място почти във всички области.

Наистина, можеше да се признае и приеме временното поражение, отстъплението на човека под натиска на обстоятелствата. Най-после той беше готов да се примири, ако човекът бе срещнал в космоса разум, равен на себе си, или дори превъзхождащ човешкия, какъвто е бил може би разумът на ренитите, и бе отстъпил в двубоя с тях… Но беше станало нещо съвсем друго, и то не се вместваше в нито една от тези схеми. На планетата се разпореждаха синглитите, почти пълни копия на хората външно и интелектуално, нещо повече, до появяването на човека, ако се съди по всичко, тук изобщо не ги е имало, с кого тогава воюваме? Със собствените си сенки ли?

След като не откриха нищо интересно, те започнаха да слизат от хълма. В подножието, където доскоро избухваха техните протонни заряди, всичко наоколо беше овъглено от високата температура. Тук-таме още димяха и пушеха храсталаците. Земята гореше и вонеше, от нея се вдигаше пара, миришеше на нещо отвратително, зловонно. На границата на обгорената зона те се натъкнаха на някакви метални парчета, остатъци от кола или друга машина. По разтопените части от обшивката трудно можеше да се разбере какво са представлявали преди взрива. Изведнъж Ротанов забеляза на един оцелял храст овъглен парцал.

— Нищо не остава от тях. Само мъгла. Ако куршумът засегне някой синглит и повреди нещо важно отвътре, той незабавно започва да се разпада, вдига се само облаче пара и край.

Естествено, точно така трябва да бъде, не бива да остава нищо друго освен мъгла, нищо веществено, тъй че след битката да няма в какво да бъдат упрекнати, сякаш нищо не е било.

Само мъгла… — Ротанов изрита с крак някакво парче ламарина, желязото жално издрънча. Добре, че поне това е останало. Той реши да го вземе, без да знае точно защо, просто за да противопостави нещо на тази мъгла, някаква следа, почти улика. Може би инженерът все пак е прав да не му се доверява. Нещо не му позволяваше да застане изцяло на негова страна.

Сигурно защото в ушите му и досега звучаха думите: „Хората вероятно са много зли…“

Въпреки че нямаха друг изход, въпреки че предателски ги нападаха през нощта, те нямаха право да се озлобяват, слепешката да грабват оръжието и да стрелят безразборно по всичко чуждо само защото са хора.

На същия храст, на който висеше обгорелият парцал, просветваше нещо с матов блясък, може би парче метал. Кой знае защо, но не му се искаше да го вземе пред очите на спътниците си и чак когато те се обърнаха и тръгнаха напред, той бързо, почти крадливо го грабна. Не очакваше, че е толкова гладко. Верижка от полирани квадратчета, която приличаше на гривна.

Без да мисли, Ротанов я пъхна в джоба си и настигна своите придружители. Те вървяха спокойно, преметнали на гръб лъчевите пушки. Нямаше и помен от предишното напрежение, сякаш знаеха, че нападението няма да се повтори.

Ротанов влезе в помещението на медицинския сектор. От стените лъхаше на мухъл, повечето уреди бяха покрити с калъфи и не бяха включени. Дори големият диагностичен апарат явно работеше без половината от блоковете си. Докторът седеше прегърбен и бързо пишеше нещо на една голяма жълта карта. Престилката му, отдавна непрана и тук-таме изгорена от киселина, беше в тон с целия кабинет.

Ротанов още от ученическите си години не обичаше лекарите, инстинктивно като всеки здрав човек се стараеше да избягва срещите с тях, но днес за първи път от много време насам влезе в този лекарски кабинет по собствено желание.

— Е, как върви работата? — попита той колкото се може по-равнодушно.

— Не ме притеснявайте! — скара се докторът. — Не съм електронно-сметачна машина. Седнете и чакайте, трябва да дообработя данните.

Ротанов въздъхна и се настани на студената метална табуретка пред диагностичния апарат — друг стол нямаше. И сега, докато секундите мъчително се нижеха в тягостната тишина на този кабинет, нарушавана само от монотонния шум на капките, които падаха в легена, и от скърцането на писеца, той се замисли защо поиска да му направят пълно медицинско изследване, на което се подлагат завръщащите се от междупланетен полет космонавти, за които е установено, че са заразени с опасна микрофлора или в други извънредни случаи. Нима беше повярвал на намеците на инженера и на приказките, че след среща с люс човек губи своята индивидуалност, променят се психиката му, мотивите на постъпките?… Не. Той чувствуваше, че в него нищо не се е променило. И все пак…

След посещението в града и този странен бой по пътя към базата Ротанов вече не споделяше напълно мнението на колонистите за необяснимите неща, които ставаха на планетата.

Да можеше да се изгради тук база за космическите кораби и да се постави под карантина цялата планета, докато учените не разберат каква е тази дяволска работа. Погледна ръждясалия корпус на диагностичния апарат и тежко въздъхна. Всичко подсказваше, че няма да е толкова лесно да се създаде база. А днес на съвета трябва да вземат решение. Дадоха му два дни срок да проучи обстановката, но те неусетно отлетяха. Повече не биваше да отлагат, колонията се намираше в извънредно трудно положение, което изискваше да се вземат незабавни мерки.

Хората бяха изправени пред опасността да загинат… Тъй че след няколко часа волю-неволю ще трябва да участвува в решаването на въпросите, свързани със съдбата както на колонията, така и на града, защото инженерът, както разбра от документите, вече втори сезон се стяга именно за града, обмисля някакъв план, свързан с „кардиналното решение на проблема“, както беше написано в един негов доклад. А фактът, че той държи в тайна подробностите на този свой „кардинален“ план, също не обещаваше нищо добро.

За да бъде напълно обективен, Ротанов трябваше да мине през този кабинет. Преди да вземе решение, той искаше да знае съвсем точно откъде идва тази двойственост, тази неувереност в собствените сили — дали от недостатъчното познаване на обстановката, или за това все пак бе виновен люсът?

Докторът остави писалката и известно време масажира отеклата китка на дясната си ръка. Ротанов чакаше търпеливо, без да издава с нищо вълнението си.

— Вие сте абсолютно нормален. Абсолютно — произнесе се най-сетне докторът и недоволно примлясна с устни, сякаш се дразнеше, че Ротанов е нормален. — По принцип това е невъзможно, защото срещата с люса не минава, без да остави следа, и все пак в случая е така. Проверих трите ви системи на управление. Подсъзнанието, мозъчната кора, биохимичната регулация — всичко е нормално. Никакви нарушения, само сте преуморен, но и това е нормално след подобно стресово напрежение. Дори не знам какво да ви кажа. Това противоречи на всички наши наблюдения и изводи за природата и характера на контакта с люса.

Ротанов слушаше, без да го прекъсва. Вече знаеше най-важното и се успокои, сега можеше да не бърза.

— Досега при всеки контакт… Между другото знаете ли какво представлява люсът? Подочух нещо, но не е зле да ми разкажете и вие.

— Люсът е молекулярна суспенсия от сложни небелтъчни молекули, управлявана и образувана от енергетично поле, което възниква при достатъчно гъст коагулат. Енергия вземат отвън. Но не от слънцето, защото тяхната консистенция е твърде разредена. Нещо повече, слънчевата радиация, както и всяка лъчиста енергия, действува пагубно на тяхната структура, като нарушава сложното и крехко взаимодействие между молекулите на коагулата. Оттук и нощният начин на живот. И нищо, което да говори за интелект. При нас се появиха доста безсмислени теории, те лесно могат да бъдат обяснени, ако се имат предвид всички пакости, които са сторили люсовете, но всъщност те не проявяват зла воля. Тази молекулярна суспенсия не притежава нито воля, нито разум. Може би само най-прости инстинкти, да речем, каквито имат рояк мушици. Тях ги привлича човешката миризма, движението, с една дума, онова, което нарушава обичайния фон на обитаемата среда. И тогава се осъществява контактът. Благодарение на малката си големина, молекулите на люса проникват безпрепятствено в тъканите на човешкия организъм, за известно време се смесват с молекулите на човешкото тяло и неговия мозък. Енергийното поле на люса в този момент взаимодействува с всички електрически потенциали на клетките и разрушава връзките между невроните. И в резултат настъпва моментална смърт за човека. А контактът се отразява върху люса по много странен начин. Неговата структура напълно запазва структурата на обекта, с който е влязъл в контакт. Разположението на молекулите и връзките между тях се повтарят в структурата на люса. Невероятно сложният човешки организъм, сборът от информация, която се съдържа в него в момента на контакта, имам предвид информацията на молекулярно равнище, а може би и по-съвършена, се пренася в структурата на люса, един вид се отпечатва в нея.

Докторът замълча. Взе от бюрото дебела пачка перфокарти, разбърка ги и започна да ги подрежда на бюрото. Изглежда, беше забравил за Ротанов.

— Какво става по-нататък с информацията? Нали докато тя съществува, смъртта не може да се приема за окончателна?

— Информация, която съществува извън тялото, вече не е живот. Но може и да не е така. Тук всичко е дяволски сложно. Човекът във всеки случай загива. Макар че и това не е толкова безспорно, ако се вземат под внимание вашият случай и този с Ана.

— Как е тя?

— В шоково състояние е. Има надежда да се оправи.

— Чуйте, докторе. Тук с огромно желание ме посвещават в тайните, свързани с люсовете. Но за всичко останало, все едно че е наложено табу. Неизвестно защо, но всички избягват да говорят по въпроса за синглитите, в това число и вие…

— Не е толкова трудно да се разбере — докторът въздъхна уморено. — Всеки от нас има роднини или приятели, които са се превърнали в също такава информация, тъй че наистина не ни е лесно да приказваме за тях.

— Съгласен съм. Но за да може нещо да оправим в тази кошмарна ситуация, преди всичко трябва да разберем…

— Да, естествено.

— Искам да знам всичко.

— Дадох ви отчетите на нашия отдел за тези години. Там ще намерите всички данни.

— За да мога да се оправя в тях, дори само за да ги прочета, ще са ми необходими няколко седмици, аз не съм универсален специалист, много неща изобщо не разбирам. Но днес… Да, още днес ние двамата ще трябва да поемем върху себе си цялата отговорност за решенията, които ще бъдат взети на съвета.

— Добре тогава. Ще се опитам да ви обясня. Но не е толкова просто за разбиране, особено за вас…

— Защото съм чужденец ли?

— И затова. Но най-вече защото и за самите нас много неща тук са неясни, част от онова, което ще ви кажа, са само интуитивни догадки. Експериментите и наблюденията са извънредно затруднени в тези условия. И въпреки това успяхме да установим едно-друго. Преди двайсетина години моят предшественик Халиновски констатира, че информацията, която остава в структурата на люса след контакта с човека, не се поддава на незабавно смесване. Възникват някакви енергетични потенциали, които съхраняват тази прекопирана, чужда за люса структура. По-късно тя започва да се уплътнява.

— И се появява яйце?

— Така го наричаме тук. Всъщност не е яйце, а сбор от информация, ако щете, своеобразна матрица и тя няма никакво отношение към размножаването на люсовете. Те се размножават чрез просто делене.

— А после какво става? — Ротанов непрекъснато трябваше да подканя доктора, който говореше с мъка, като преодоляваше голямо вътрешно съпротивление, макар че за него като учен проблемът бе поне отчасти да запази отвлечения академичен характер на онова, което казва.

— И тъй, яйцето… Известно време то не е активно. Трябва да мине определен инкубационен период. Както виждате, има много общи неща между него и обикновеното яйце. Необходими са определена температура, влажност… Вероятно по тази причина първите контакти на люсовете с хората толкова дълго останаха неизвестни за нас и не доведоха до никакви видими последствия. След инкубационния период яйцето узрява и може да остане в това подготвено състояние неопределено дълго. То става нечувствително към външни въздействия.

— За какво е подготвено? Какво се извършва по-нататък?

— Много сте нетърпелив. Отстрани всичко изглежда извънредно интересно… — Докторът не успя да скрие мъката си и Ротанов вече не го прекъсна. — Когато яйцето е узряло, то, както вече споменах, е напълно готово за повторен контакт с люса. Ако той се осъществи, вещестрото на люса, взаимодействувайки си с веществото на яйцето, започва да се уплътнява и видоизменя.

Информацията, заложена в яйцето, става основна в новообразуващата се структура. Горе-долу след два часа възниква образование, което ние нарекохме синглит. Преди го наричаха по-просто и по-ясно — копие. Но това определение не беше точно, защото то не е никакво копие.

Появилият се обект дори външно не прилича на човека, от когото е била взета първоначалната информация, а на всичко отгоре много често образованието се разслоява. Съдържащото се в люса вещество понякога е повече, отколкото е необходимо за създаването на един обект, и тогава се появяват четири, пет, до десет… Докторът отново замълча. — …Синглитът не е копие и по своята вътрешна структура. Той не притежава кръвоносна и храносмилателна система. За разлика от люса при него снабдяването с енергия се осъществява чрез кожата непосредствено от слънчевата радиация. Синглитът по-скоро представлява видоизменен люс, отколкото копие на човек. Веществото на люса фактически не се променя, изменят се само неговото устройство, строежът му…

Ротанов искаше да научи друго, онова, за което докторът упорито избягваше да говори. Какво става с човешкия интелект, с разума, до каква степен човешката личност се запазва в новопоявилото се същество? И какво представлява то — мислещ модел на човека, подобие на биологичен робот или нещо много по-сложно?… Притежава ли синглитът психика, памет… Може ли да чувствува болка, радост, страдание?

На някои от тези въпроси той можеше да си отговори и сам въз основа на собствения си опит, да отговори положително с всички изводи и последствия.

Ротанов стана и здраво стисна ръката на доктора.

— Благодаря. Трябва да помисля. Ще се видим на съвета.

— Сигурен ли сте, че моята информация ви е достатъчна? Че правилно сте разбрали всичко?

— Нали бях в града. Доколкото знам, малцина преди мен са успели да осъществят непосредствен контакт. А ако все пак им се е удавало да го осъществят, то през прореза на мушката не може да се види кой знае колко.

— Не сте справедлив…

— Възможно е. Именно затуй ви казах, че трябва да си помисля.

Този път съветът се събра навреме. Нямаше го само Филин. Дори председателят, който през последните два дни не се отделяше от леглото на болната си дъщеря, беше тук. През тези два дни той още повече отслабна и остаря, чувствуваше се, че му коства доста сили да присъствува на това заседание.

Инженерът започна с традиционния отчет за положението на нещата. Всичко, което казваше, отдавна бе известно на присъствуващите и се повтаряше заради Ротанов, но той най-неочаквано прекъсна инженера и го помоли да премине към приемането на програмата от мероприятия за следващия месец. Инженерът се затрудни. Той не беше подготвен за решителна атака, не искаше веднага да разкрие всичките си карти. Обясни, че програмата не може да се разгледа, без да се вземе под внимание онова, което ще предложи Земята. Всички се обърнаха към Ротанов.

— Разбира се, имам предвид не това, което можете да ни предложите след петдесет години, когато ще пристигне поредният кораб. Интересува ни какво можете да ни предложите днес, в краен случай утре — завърши изказването си инженерът.

И тогава взе думата Ротанов. Беше решил да им каже всичко още преди да се изкаже инженерът. Нямаше смисъл да мълчи за откритието, с което беше пристигнал на планетата.

Тук беше сред хора, на чиято помощ и подкрепа разчиташе Земята, когато ги изпрати на този опасен експериментален полет. И затова миг по-късно той започна своя разказ за пространствения двигател.

Съобщението, че разстоянието от петдесет светлинни години вече не е проблем, ги порази като гръм. На доктора му се стори, че не е чул както трябва, че нещо не е разбрал. Всичко се обърка, членовете на съвета скочиха от местата си и закрещяха в един глас. Той видя как дебелият, недостъпен и невъзмутим завеждащ материалния сектор изведнъж заплака и дори не се помъчи да скрие сълзите си, как инженерът свали очилата си и втренчи поглед в Ротанов. В този момент беше заличено всичко, което ги разделяше, защото за миг му повярваха, че тяхната малка колония вече не е остров, обречена крепост, а се е превърнала в преден пост на човечеството. Те не можаха веднага да разберат цялата важност на това съобщение, но когато настъпи тишина и се възвърна способността им да разсъждават трезво, тозчас сред общото мълчание възникна основният въпрос — къде са те, корабите от Земята? Какво чакат, та не идват? И Ротанов отговори:

— Сега всичко зависи от самите нас. По време на пространствения преход се разрушават напълно компютърът и електрониката в механизмите на кораба. Под въздействието на мощни полета излизат от строя всички транзистори, диоди и микросхеми. Щом успеем да снабдим пристигналия кораб с нов управляващ блок, преходът Земя — Алфа ще стане малко по-сложен от едно отиване до съседен град.

Настъпилата тишина показа колко силно са се разочаровали току-що обнадеждените хора.

— С други думи, вие не можете да се върнете, а и на нови кораби засега не трябва да се разчита — заключи инженерът.

— Не е точно така — възрази Ротанов. — По принцип аз мога да се върна, а и корабите могат да бъдат тук само след месец, стига да намерим компютър!

— Ами да, компютър… — с горчива ирония започна инженерът. — Корабен компютър с неговата извънредно сложна програма! Че къде ще намерите тук специалисти, способни да изчислят междузвездните трасета? И не само да изчислят, но и да преведат тези изчисления на програмен машинен език! Къде смятате да направите този компютър? В нашия малък завод ли? Та там вече втора година не могат да произведат водопроводни тръби!

— Нали и в града има заводи.

— Първо ще трябва да ги завладеем! Но дори и да успеем да го сторим, кой ще работи там? Ние нямаме техници, да не говорим за майстори и програмисти на автоматизирани комплекси!

— Разбира се, че ги нямате, и откъде ще ги имате, като през тези години сте обучавали хората си само на една-единствена специалност!

Ротанов не разбра веднага каква грешка е направил. В настъпилата тишина се чувствуваше отчуждение, враждебност. Какво знаеше той за живота им тук през всичките тези години, какво право имаше да ги съди? Да, беше им останала една-единствена специалност… Като че ли са го искали, като че ли са имали избор! Никой не каза нищо. Членовете на съвета мълчаливо го гледаха.

Ротанов се опита да поправи грешката си.

— Не ви упреквам. Знам, че не сте виновни за създалото се положение. Знам, че люсовете са нападнали първи и че вие сте били принудени да се защищавате. Но сега върху нас лежи отговорността не само за собствения ни живот и за живота на вашите близки, сега сме отговорни пред Земята за съдбата на базата на тази планета, за принципната възможност оттук да отидем на други звезди! Ето защо са толкова важни и компютърът, и производственият комплекс, който ще е в състояние да го създаде. Нека заедно да помислим по този въпрос, сега няма по-важно нещо от това! Всичко останало, всички ваши проблеми ще се решат, ако успеем да осъществим редовна връзка със Земята.

Не можа да ги убеди. Те останаха студени и равнодушни към призивите му. Сега той беше чужд за тях. Те не вярваха вече нито в компютъра, нито в прехода, нито в скорошната помощ, която щеше да дойде от Земята. Все едно че бяха деца и той им беше подарил красива кутийка, в която не намериха нищо и не можеха да му го простят.

— Всичко това е чудесно — обади се председателят. — Нека сега да преминем към текущите въпроси. Трябва да решим проблема с енергията, в противен случай защитните комплекси ще престанат да работят посред зима.

— Този път не ще успеем да осигурим необходимия запас. Трябва да преминем в дневната страна и там да дочакаме края на зимата. — Вече не обръщаха внимание на Ротанов, вече изцяло бяха погълнати от обсъждането на своите проблеми. Той вече не направи опит да промени хода на съвещанието. Не се намеси, не подхвърли нищо, само внимателно, навъсено слушаше всеки от изказващите се и вписваше нещо в бележника си. На доктора му се стори, че инженерът излиза от цялата тази каша като победител. Ако успее да се наложи за похода, щяха да се лишат от последната стационарна база и ръководството автоматически щеше да премине в ръцете му — те ще попаднат в зависимост от ловните отряди и колонията ще се превърне в скитническо племе. И това ще бъде началото на края. Докторът дори не се опита да му възрази, той разбираше, че с това решение преди всичко ще бъдат ликвидирани научният отдел и другите жалки останки от тяхната „цивилизованост“, но се чувствуваше уморен, за да се бори сам. Сега не можеше да разчита на сериозна подкрепа от страна на председателя, той беше силно разстроен от нещастието с Ана. Оставаше му да гласува за похода, а понеже всички освен доктора и Ротанов подкрепиха инженера, той вече не се съмняваше в резултата от гласуването.

Но когато инженерът постави въпроса на гласуване, неочаквано отново стана Ротанов.

Той заговори спокойно, с някаква скрита ирония и вероятно именно по тази причина докторът пак се заслуша.

— Поход ли — прекрасно. На Земята скитническите племена ходеха на лов за мечки. Тук няма мечки. Но може да преживяваме с растителна храна и да се обличаме с кожите на други животни. Ала не това е важното. Ние разполагаме с предостатъчно енергия. Ще стигне за десетина години и не само за да снабдява вашите комплекси. С тази енергия бихте могли да подхранвате четиридесет такива града като този, който загубихте.

— За какво говорите? — В тона на инженера за първи път прозвучаха враждебни нотки.

— За кораба, с който пристигнах. Неговите енергийни съоръжения са напълно изправни. И няма нужда от скитнически експедиции. Трябва само да си възвърнем кораба. Той е извън града и едва ли за такова кратко време синглитите са успели да организират там сериозна отбрана. Надявам се, че вашите отряди ще се справят с тази операция?

— Колко е голям! Сякаш от небето се изтърси цяла желязна планина. Никога не съм мислил, че може да бъде толкова голям.

— Рон не е виждал кораб досега. Първия път винаги е така. Човек просто остава поразен. Всички сме чували или чели за него, но друго е да го видиш толкова отблизо.

Ротанов мълчаливо кимна. За него корабът беше обикновена машина. Грамада от добре изработен метал, за която сега щяха да заплатят с не един и два човешки живота. Шестима души заедно с него бяха насядали един до друг в откритата кабина на ролера.

От края на гората, обрасла с гъсти храсталаци, се откриваше възможност спокойно да огледа околността. Металната мачта на кораба стърчеше насред обгорената при кацането поляна. Сега там беше набола ниска трева. Не се забелязваше никакво движение в този широк цял километър кръг от опърлена трева. Нито укрепления и каквито и да било постройки. Изобщо нищо. Ако имаше охрана, укритията сигурно бяха окопани дълбоко в земята и старателно бяха замаскирани. По-лошо щеше да бъде, ако ги чакаха на кораба. Нямаше да могат да пробият външната силиконова броня нито с излъчвателите, нито с топлинните пистолети.

Операцията започна на разсъмване, но сега слънцето вече бе високо и всичко наоколо беше потопено в лепкава влажна мараня. Още нямаше сигнал. Ротанов откъсна уморените си очи от бинокъла и погледна часовника.

До контролното време оставаше половин час. Само когато ловците затворят подстъпите към кораба, когато го заобиколят от всички страни и завардят пътищата към града, ще бъде даден сигналът и малката група ще атакува кораба.

За невъоръжено око на фона на червеникавите хълмове огромният кораб изглеждаше като нещо мъртво, чуждо и нереално. В нагретия въздух долната му част леко се изкривяваше, като че ли корабът беше някакъв мираж. Ако беше кацнал на четиридесет километра по на юг, нещата щяха да се развият другояче. Но него го привличаше градът, който отдавна бе загубен от хората. Естествено той не можеше да предвиди нищо. И сега неговото първо решение като инспектор от Земята ги доведе на тази поляна.

Ротанов си мислеше за предстоящата битка, която нямаше да прилича на инсценировката, станала пред очите му, когато отрядът на инженера се прибираше в базата. От разказите на ловците вече знаете, че при нужда синглитите умеят да се защищават, че са отлични бойци, които не знаят що е страх и прекрасно разбират какво е корабът за колонията. Ризата залепна за тялото му. Беше задушно. Едва дишаше. Като че ли времето беше спряло в това тягостно очакване. Не се чуваше никакъв шум… Нито изстрел…

— Какво става там, заспаха ли? Къде е ракетата?

Никой не му отговори. Тишината сякаш бе смазала гората. Нищо не издаваше присъствието на стотината души, притаили се в редките храсталаци. „Инженерът хвърли в тази операция всички сили, с които разполагаше колонията… Прекалено великодушно. И прекалено бързо прие предложението да се атакува корабът.“

Още преди това Ротанов почувствува, че този човек провежда хитра, сложна и засега не съвсем разбираема игра. Той нямаше намерение да вниква във всичките й тънкости. Ако завладеят кораба, положението в колонията веднага ще се промени, той ще сложи край на хитрините на инженера и ще направи всичко възможно, за да бъдат прекратени безсмислените битки със синглитите, които явно се харесват на инженера. Е, не че толкова му харесваха, а по-скоро се бяха превърнали в самоцел за него, сякаш мирният живот бе загубил смисъл за този човек.

Ротанов нямаше представа по какъв начин ще спре тази продължителна война, проникнала в делата и мислите на колонистите. Но твърдо знаеше, че ще направи всичко, което е по силите му.

Ракетата пламна в дневното небе като малко белезникаво кълбо. Избухна тогава, когато вече не я чакаха.

Този първи сигнал нямаше пряко отношение към тях, той означаваше, че пътищата най-после са преградени и три отряда могат да започнат акцията, за да разчистят пътя на тяхната група за решителната атака. Няколко секунди над края на гората все още цареше тишина. После долетя многогласен, усилен от ехото вик. Ротанов видя как десетки хора наскачаха и се спуснаха към кораба. Те тичаха едновременно от три страни и стреляха в движение с лъчевите пушки.

Около кораба се вдигаха фонтанчета пръст. Избухваха малки кълба от топлинните взривове. А корабът сякаш беше замрял. Нито един изстрел, никакво движение по обширната поляна, по която сега бягаха хората. Ето че за втори път пред очите му боят се превърна в неразбираем фарс, като че противникът си беше поставил за цел да се подиграе с усилията им. Синглитите не можеха без бой да отстъпят кораба! Сигурно знаеха в какво мощно оръжие би могъл да се превърне той! Някъде се беше излъгал в сметките си и тази негова грешка заплашваше да доведе до провал, эащото един бой в обстановка, в която не всичко ти е ясно, е наполовина загубен бой… А хората продължаваха да търчат. До кораба оставаха още четиридесет метра, тридесет, двадесет… Атаката постепенно замираше. Вече никой не стреляше. Свалили оръжието си, хората бавно, дори без да се привеждат, крачеха към кораба. Край. Сега го заобиколиха като плътен кордон и ако някой включеше двигателите…

— Напред! — извика Ротанов. Но шофьорът недоумяващо го погледна. Не беше изстреляна уговорената втора ракета за тяхната атака. — Напред, бързо към кораба!

Най-после шофьорът се подчини на заповедта му и ролерът се понесе напред с максимална скорост. Той се клатушкаше, прескачаше храсталаците и грапавините по пътя си, двигателят ръмжеше на пределни обороти, но Ротанов знаеше, че това едва ли щеше да им помогне, тъй като врагът имаше чудесна възможност да наблюдава какво ставаше наоколо. Синглитите ще изчакат ролера да се приближи и тогава ще унищожат всички наведнъж. Секундите се нижеха като на забавена филмова лента. Ролерът пълзеше подобно на едро жужащо насекомо. „Сега е моментът, точно сега…“ Но не се случи нищо. Нищо. Спряха. Хората ги наобиколиха. Някой попита защо са тръгнали преди сигнала, шофьорът взе да обяснява нещо на инженера. Ротанов гледаше кораба. Гледаше го, без да откъсва очи от него. Струваше му се, че двигателите всеки миг ще забълват огнени потоци, но изведнъж разбра, че няма да ги дочака.

Няма да ги има, както нямаше изстрели и трупове около кораба. Синглитите само си играеха на война, докато колонистите воюваха на живот и смърт.

Подчинявайки се на заповедите, отрядите бавно започнаха да се оттеглят от безмълвния, сякаш готов за скока кораб. По искане на Ротанов отстъпиха и трите отряда. Остана само групата, определена да завземе кораба — общо петима души. И сега те стояха лице в лице срещу този звяр от метал, какъвто им се виждаше корабът след странната атака и дългото мъчително очакване. Сигурно нещо им готвеха. Нещо неочаквано. „Мини, засада, капан? Не. Всичко това е от арсенала на нашите, земните войски. Вероятно ще ни изненадат с нещо свое, нещо, което не можем да предвидим и не очакваме. И трябва да вървим срещу нензвестността.“

Вратата на шлюзовата камера се оказа отворена, все едно че любезно ги канеха да влязат. От нея ги деляха десетина метра, после започваше мъртво пространство, където двигателите вече не бяха страшни за тях. Ротанов извървя разстоянието бавно, предпазливо, зад себе си чуваше тежкото дишане на петимата. Нищо не се случи. Вмъкнаха се в шлюзовата камера.

Вместо да се зарадва Ротанов почувствува някакво глухо раздразнение. Вероятно защото нямаше схватка, нито победа или поражение, а той се превърна в нищожна пешка в една игра, чиито правила му бяха неизвестни.

Ако така продължи до кабината, шансовете им се изравняват. За такъв кратък срок те едва ли са успели да изучат кораба така, както го познава той. И ако му позволят да завладее кабината за управление… „Ами ако те изобщо не са имали намерение да защищават кораба? И не са го смятали за свой?“ Звучеше твърде неправдоподобно. Такива подаръци не се правят по време на война. И все пак те безпрепятствено влязоха в кабината. Последните метри преодоляха тичешком и сега задъхани стояха на прага на празното помещение. Дори вратата не беше затворена. Креслото пред пулта за управление беше леко обърнато наляво от изхода. В същото положение го остави преди седмица, когато напусна кораба. Да, само преди седмица… По уредите имаше дебел слой прах. Май се опитваха да ги убедят, че тук не е влизал никой. И никой не е възнамерявал да завладява кораба и да го отбранява. Като че ли не знаеха, че двигателите само за миг могат да заличат от лицето на планетата останките от града или да изпарят цяло море… Като че ли не разбираха в каква страшна и опасна сила можеше да се превърне корабът, ако бъде използуван в една война… Той седна в креслото и остана известно време неподвижно, като се опитваше да успокой бясното биене на сърцето си. После ръцете му сами посегнаха към пулта за управление. Светна аварийното осветление на уредите, изщракаха осигурителните колани. По навик той хвана с дясната си ръка ръбестата ръкохватка на главния превключвател на реактора. Може би го спря изскърцването на вратата зад гърба му или мисълта, че нещата се подреждат твърде лесно дори за тази непозната игра, която му натрапиха. Имаше чувството, че върви по паянтов мост над пропаст. И то със завързани очи. Но този път беше само негов. Сам трябваше да оправя грешките си, нямаше право да рискува чуждия живот и беше длъжен да предвиди и най-невъзможното положение. Например, че на синглитите може да им се е приискало той собственоръчно да взриви кораба. Технически това нямаше да ги затрудни, достатъчно беше да свалят магнитната риза на реактора. Както и да е, но преди всичко трябва да остане сам на кораба, за да огледа всичко, което може да огледа човек в този метален лабиринт. В случая никой не можеше да му помогне. Само той познаваше кораба и само той ще отговаря пред Земята за всичко, което ще се случи тук.

Ротанов не знаеше какво точно трябва да търси в многобройните помещения, претъпкани с апаратура, предназначена за колонистите. Изолираните помещения, в които не беше влизал нито веднъж след старта, го посрещнаха с миризма на мухъл и влага. Вентилацията не работеше от деня, в който се повреди автоматиката, и механизмите бяха започнали да ръждясват.

Провери машинното отделение, помещеннето на реакторите, щурманската кабина и не откри никакви следи. Никакви следи от външно лице. След три-четири часа, съвсем измъчен, той се добра до своята каюта. Хвърли в шахтата за смет мръсните си окъсани дрехи и влезе в банята. Сред облака от горещи пръски, които от всички страни като еластична вълна обливаха тялото му, Ротанов си мислеше, че няма смисъл да се рови като плъх. Сега ще се облече, ще отиде в кабината, ще включи реактора и ще извърши обичайната стартова процедура. В края на краищата няма да му стигнат и десет години, за да огледа кораба съвсем подробно. Ако все пак тук бе скрито нещо чуждо, щеше да се запознае с него в процеса на работата.

Ръката му бавно, милиметър по милиметър местеше ръкохватката за включване на реактора. Чу се познатото изщракване, последвано от тласък и по преградните стени като вълна премина вибрация. Глухият шум под краката му означаваше, че е започнала реакцията за освобождаване на неутрони. Пламнаха светлинките на таблото, трепнаха стрелките на уредите. Реакторът влизаше в работен режим. Ротанов изтри потта, която се стичаше в очите му, и леко докосна стартовата ръчка, за да провери ще потече ли гориво в планетарните двигатели. То тръгна. Корабът затрепера. Той увеличи подаването на гориво и включи двигателите. Долу сега бушуваше зелен пламък, като изгаряше всичко наоколо. Поиска да види как изглежда това. Посегна към ключа на перископа, щракна го, но лещите останаха матовосиви. Това бе първата изненада. Оптиката беше извън строя. Корабът бе ослепял. Съвсем машинално завъртя ключа на локаторите, макар отлично да помнеше, че те не работеха от мига, в който се повреди цялата електроника. Върху стените на кабината пламнаха с нежна синкава светлина четири дълбоко врязани овала. Той толкова се изненада, че отдръпна ръцете си от лостовете за управление, но почти веднага нещо го притисна към креслото, а върху съживилите се екрани се появи изображение. Ротанов видя как пламъкът долу под кораба взе да се свива, да набира сила и повърхността на планетата започна бавно да се отдалечава. Сякаш корабът се беше пробудил, бе придобил собствена власт и сега поемаше свой, само нему известен курс. Таблото светна — предупреждаваше го, че е включена автоматиката.

Но на кораба нямаше автоматика! „Тоест преди беше повредена“ — тозчас се поправи Ротанов вече без да се учудва на нищо, дръпна ръчката, изключваща автоматиката. Ръчката се задвижи плавно, без никакво съпротивление и той разбра, че всичко това е безполезно. Нямаше да успее толкова лесно да се справи с излязлата от строя машина. Започна същият този двубой без изстрели и преследване, който той очакваше от самото начало. Двубой, който щеше да спечелн онзи, който по-бързо се ориентира в обстановката и миг по-рано намери правилното решение.

Значи на компютъра беше подадена нова програма? Но за тази цел е трябвало да го възстановят изцяло. Нужни са им били десетки специалисти, стотици изключително сложни машини. Създаването на един корабен компютър дори на Земята би отнело цял месец; явно тук се криеше нещо друго. Но сякаш за да опровергае всичките му съображения, корабът продължаваше да набира височина и бавно да завива наляво, към централната база. По изменения режим на работа на двигателите и по тежестта, която го притискаше към креслото, той усещаше, че натоварването е достигнало вече четири единици и сега няма да му бъде лесно да стане от мястото си. Един неочакван тласък на двигателите може да го изхвърли на пода. И все пак трябваше да стане. Само така ще се добере до този проклет компютър, за който забрави и изобщо не се сети да огледа. Знаеше добре, че там нямаше нищо друго освен изгорелите при прехода блокове. Бавно се изправи, като боксьор, току-що получил нокаут. Крачка, още една. Краката му сякаш бяха станали оловни, коленете му се подгъваха. Корабът продължаваше да набира скорост — пет „же“, шест… Добре, че се издигаше плавно, все още можеше да се справи, стига да няма резки тласъци. Най-после се добра до стената на кабината. Зад нея беше таблото на компютъра. За да го свали, трябваше да отвърти четири винта. Съвсем проста работа. Само че откъде да вземе отвертка… Минаха още няколко секунди, а побеснелият кораб продължаваше да набира скорост като пердашеше нагоре с пределната мощност на планетарните двигатели. Не отвъртя последните два винта, само дръпна таблото към себе си и счупи края на обшивката. Веднага му се набиха в очите четирите светли кубчета. Бяха се притаили между зелените блокове на компютъра. Като четири чужди блокчета. Дори не са сметнали за необходимо да ги прикрият, да ги боядисат като останалите клетки. Сигурно са решили, ча той няма да надникне в компютъра? Не, по-скоро кубчетата се дублират. Дори и да намери начин да ги отстрани, веднага ще се включат резервните… А и дали щеше да се справи с тях само с тази отвертка?

Необходим му е по-солиден инструмент, плазмен нож например, но той е в съседното помещение. При шест „же“ ще отидат една-две минути и тогава вече ще бъде късно. Корабът ще поеме по набелязания курс, двигателите ще се изключат и не се знае дали ще се включат отново.

Трябва незабавно да измисли нещо, още сега. Да измисли, а не да търчи от помещение в помещение. Само с плазмения нож няма да се справи с тях, той чувствуваше, че грубите методи в този двубой ще бъдат толкова безполезни, колкото бяха безполезни лъчевите пушки и всякакво друго оръжие в началото на атаката.

С колко ли време разполага? След минута-две корабът ще пробие атмосферата, ако режимът на ускорението не се промени. И после най вероятно ще започне да се обръща. Тогава той трябва да бъде в креслото. Всяка загубена секунда водеше него и кораба към неизвестната цел, подготвена му от неговите врагове.

За известно време му се стори, че няма изход, че е безсилен да измисли нещо, че е загубил играта и корабът никога няма да се върне при хората. Четирите пластмасови кубчета го погубиха. Изведнъж си ги представи колко са малки… Нищожно малки в сравнение с многобройните блокове на компютъра, изпълнили цялата повърхност на нишата зад преградната стена. Как са успели да вместят в такъв обем изключително сложната програма за управление на кораба? И точно тогава изведнъж си спомни, че автоматиката се включи, когато случайно завъртя ръкохватката на локаторите. Тук имаше нещо, някаква връзка. Автоматиката и локаторите…

Антените! Ама разбира се, че са антените! Как не се досети веднага. Там няма никаква програма. Само приемник на командите, ето какво е онова! Корабът се управлява отвън. А щом е така, тогава корпусът трябва да е надежден екран и ако изключи антените… Той се втурна към креслото. Едва ли тромавите му движения, затруднени от натоварването, можеха да бъдат наречени втурване. Все пак след няколко секунди Ротанов успя да се намести в креслото и веднага затегна осигурителните колани. Трудно беше да предугади накъде ще поеме корабът след изключването на антените. Дали ще може да го управлява? И какво ли щяха да предприемат те в отговор?

Ключът изщрака, екраните на локаторите угаснаха… И не се случи нищо. Сигурно ще минат няколко минути, докато разберат какво е станало и вземат ново решение. Трябва да се възползува от това… И той внимателно, милиметър по милиметър притегли към себе си ръкохватката на ръчното управление. Корабът се подчиняваше! Сега се подчиняваше! Ротанов незабавно включи страничните двигатели и бързо завъртя кормилото докрай, като наклони кораба толкова рязко, колкото можеха да издържат пренатоварващите амортисьори и самият той. Това го притисна към креслото, представи си как носът на кораба очертава полегата парабола, която постепенно го връща към планетата. След няколко секунди ще започне да се спуска, но сега скоростта на кораба намаля и за тях това беше най-удобното време да предприемат нещо… Какво чакаха?

И в същия миг разбра. За да се ориентира, за да може правилно да завърши маневрата и поне приблизително да насочи кораба към набелязаната цел, ще трябва макар и за секунда да включи локаторите, не току-тъй го бяха лишили от оптиката. И те щяха да се възползуват именно от това положение.

Ротанов нямаше друг избор. Когато на висотомера се появи цифрата осем хиляди метра, той превключи двигателите и насочи кораба към повърхността на планетата по отвесна траектория с такова натоварване, че му притъмня пред очите. После, когато стигне до повърхността, ще коригира курса и ще дообърне кораба. На тях ще са им необходими броени секунди, за да схванат маневрите му. А щом ги разберат, незабавно ще атакуват, защото иначе ще го изпуснат. Ротанов погледна секундомера. Сега е моментът, не биваше повече да отлага. Той изключи двигателите и включи изведнъж всички локатори. Преди да светнат екраните, корабът потрепера от серия взривове. Около него избухваха ракети. Ротанов почувствува задоволство, защото това означаваше, че онези са се объркали, не са могли да издържат докрай на играта, която всъщност сами предложиха, и не са постигнали неизвестната за него цел, заради която бяха замислили цялата тази сложна инсценировка. Сега се опитваха чисто и просто да унищожат кораба и по този начин признаваха пълното си поражение.

„Ще видим… Противометеорната защита за близко действие работи без локатори, тъй че не съм застрашен от преки попадения, само че и за тях това не е тайна. Сега те ще го ударят с нещо по-солидно.“ Екраните най после загряха и той видя стремително приближаващата се повърхност на планетата. Маневрата беше правилно пресметната. Трябваше му още минута, не повече, после те ще бъдат принудени да насочат ударите си по повърхността на планетата. Едва ли ще рискуват да употребят нещо наистина мощно, а обикновените ракети не са страшни за кораба. Сигурно ще направят опит да го унищожат именно сега, в тези броени секунди. Не бива да губи от погледа си нито един от екраните. Отдолу право към него вече летяха познатите му ракети, цели пет. Те не бяха страшни. Но онази… Отгоре… Хубаво би било да я засече отдалеч. Той бутна с рамо кръга на противометеоритното оръдие и натисна педала. Екраните светеха с равномерна, немигаща светлина. Изстрел не последва… Сега ще трябва да се спусне надолу още по-отвесно, ето всичко, което му оставаше. Двигателите не се включват!… По дяволите локаторите! Нищо няма да му се случи, само да не го улучи тази дяволска ракета… Тъй, сега двигателите включиха! Може би е достатъчно, импулсът беше силен. Ще трябва отново да включи локаторите…

Той го направи точно за една секунда. През това време успя да се убеди, че ракетата, която летеше към него отгоре, ще премине над кораба. Дори да е самонасочваща се, не ще успее да се коригира, твърде голяма е масата й и едва след маневриране отново ще се насочи към кораба. Но вече ще бъде късно, дотогава той ще кацне. Преди да изключи локаторите, двигателите подадоха допълнително ускорение без негова намеса. Сега не знаеше дали ще може да спре. И дори да успееше да намали прекомерната скорост, не е възможно да кацне без локатори. А щом ги включи, не ще може да контролира управлението. Като че ли все пак го бяха поставили натясно… Затвори очи, за да не се разсейва, и се помъчи да си представи изображението на повърхността на планетата, което видя преди секунда на екрана. Мислено продължи движението й, опитвайки се да замени локатора… Ето! Именно в този миг тъмното петно в радиус от няколко километра трябваше да запълни целия носов екран. Той избута напред едновременно и двата ключа на носовите двигатели. Вече нямаше време да се обръща с кърмата напред, за да кацне.

Двигателите изреваха и почти в същия миг корабът потрепера от страшен удар в кърмата, беше пробито полето на противометеоритната защита. За известно време като че ли загуби съзнание, но дори не го забеляза, защото преди корабът да се наклони на дясната си страна, той успя да го изправи с кратко включване на страничните двигатели и още веднъж пое тежестта на кораба върху носовите двигатели, учуден, че те още работят и удържат на своя огнен стълб тази грамада от метал. Секунда-две вися неподвижно неизвестно на каква височина, тъй като висотомерът сякаш полудя след удара. С отчаяние разбра, че това е последната секунда, вече няма да може да се справи с кораба, няма да е по силите му да го приведе в равновесие. Тогава Ротанов плавно притегли към себе си ръкохватката за спиране на реактора, милиметър по милиметър я приближаваше към себе си и почти физически усещаше как намаляват мощността и тягата на носовите двигатели и все повече и повече се приближава невидимата повърхност на планетата. Той изхвърли напред носовите опори и издърпа червената ръчка за аварийно кацане. Почти веднага от двете страни избухнаха четири пиропатрона и откриха дюзите на резервните двигатели за еднократно действие. Те стабилизираха разклатения кораб и го насочиха надолу. Но тяхното действие се ограничаваше до сто метра от повърхността и ако е сбъркал и разстоянието се окажеше по-голямо, корабът с цялата си маса щеше да притисне опорите, щеше да ги смачка и после щеше да се строполи на една страна. Само десет метра ще бъдат достатъчни, за да се превърне корабът в купчина метал. Почти веднага той почувствува лек удар, двигателите изключиха автоматично, щом опорите докоснаха повърхността, сетне всичко утихна. Още секунда-две проскърцваха амортисьорите, едва-едва се разклатиха преградните стени, после и това престана. Улученият кораб стоеше здраво на опорите, значи Ротанов беше успял да осъществи това немислимо сляпо кацане. Изчака още малко, за да види дали ще продължи обстрелването. Ала други взривове не последваха.

Когато отвори вратата на шлюза, видя, че гората наоколо бе обхваната от пламъци. Тя гореше някак насила, с димящ червеникав пламък и изглеждаше странно от четиридесет метра височина. Дърветата закриваха само опорите, останалата част от огромния кораб се извисяваше доста над тях и беше чудесна мишена. Какво чакаха, защо не стреляха? Тишината, нарушавана само от пращенето на пожара, му се стори оглушителна. Няма защо да стрелят… Ако е сгрешил и се е приземил далеч от базата, те първи щяха да дойдат при него и щяха да се опитат да завэемат кораба, а не да го разрушат. Трябваше да се подготви за срещата. Ротанов вдигна глава нагоре и огледа задната част на кораба, поела върху себе си единственото промъкнало се през защитата попадение. Опашните плоскости бяха доста смачкани, а може би бяха разместени и кърмовите дюзи. Всички тези неща са дреболии. Не беше пострадал пространственият реактор, а това бе най-важното. Защитната система принуди ракетата да се взриви встрани от кораба и пое върху себе си основния удар. Пожарът постепенно стихваше. Гората гореше някак безропотно и пламъците на пожара се задушаваха от парцалите гъст черен дим. Откъм изток в пожарището се появиха прозирки, след час-два огънят окончателно щеше да спре. И все пак опожареното място около кораба беше доста голямо и никой не би успял да се промъкне незабелязано до него. Залисан с проверката на малкото оцелели охранителни и защитни системи, които не бяха свързани, с централния компютър, Ротанов не преставаше да си блъска главата защо синглитите бяха прибегнали до такъв сложен и хитър метод. Може би са искали да го накарат да приведе в действие пространствения конвертор? Май това е най вероятното. Нали не познават принципа на пространствения преход и сигурно са взели конвертора за ненужна тръба. Искали са да научат какво е предназначението на този неизвестен механизъм. Излиза, че тяхната операция не е била чак толкова безсмислена, но те не са могли да знаят, че конверторът се включва само на околосветлинни скорости в далечния космос… Той едва ли щеше да разбере истинските причини, от които са се ръководили, важното беше, че спечели двубоя и приземи кораба. Сега всичко зависеше от колонистите. Дано техните отряди да пристигнат първи! Може би ще успее да избегне битката и ще вдигне кораба през нощта, за да го закара в базата. Вероятно от дима на пожара Алфа изглеждаше виолетова, почти червена. Вече докосваше хоризонта, когато Ротанов забеляза в далечината някакви фигури, които се насочиха към кораба. Те вървяха спокойно, без да се крият, и той веднага се досети, че това е отряд колонисти. Те се радваха на кораба като деца на нова играчка. Пръснаха се по всички помещения, разглеждаха всеки механизъм. Наложи се временно да затвори командните помещения, тъй като те не познаваха устройството на кораба и можеха да попаднат в опасно положение. Ротанов едва успяваше да отговаря на многобройните въпроси. Когато радостта от благополучния изход на сложната операция попремина, заедно започнаха да обмислят какво да правят по-нататък. Ловците бяха открили в покрайнините на града три ракетни установки, които обстрелваха неговия кораб, и ги бяха извадили от строя. Но можеше да има и други. Затова решиха да вдигнат кораба, когато съвсем се стъмни. До базата оставаха само десет километра и Ротанов се надяваше да направи този последен скок с включени локатори. Според сведенията на ловците синглитите прекратяваха всякаква дейност, щом паднеше мрак. Този факт имаше някаква връзка с тяхната биология и те тепърва щяха да го изясняват, сега беше важно друго — управляващите предаватели на синглитите няма да могат да им попречат. Нощем са страшни само люсовете, но нито един от тях не е в състояние да се промъкне през защитното поле на кораба. Час след като се стъмни, корабът плавно се спусна на площадката на съвета близо до основната база на колонията.

Не може да бъде! Ротанов остави настрана поредния блок. Пред него имаше голям чертеж. Линиите подскачаха пред очите му. Вече десети ден седеше на площадката пред кораба и се мъчеше да разбере поне основния принцип, по който работеше чуждата апаратура, вместена в четирите пластмасови кубчета. Откри по повърхността приблизително деветстотин контактни точки. От тях към вътрешността на кубчетата бяха изведени тънки като косъм проводници. На екрана на електронния търсач Ротанов можеше да разгледа съдържанието на блока пласт по пласт, макар и на молекулярно равнище, ала и то не можеше да му помогне. Там нямаше нито един активен елемент. Липсваше усилвател на електрическия ток, отникъде не се захранваше и въпреки това в тази невероятна схема имаше ток. Потоци електрони се движеха в различни посоки, усилваха се или намаляваха като че ли от само себе си, променяха посоката на движението си… Нещо повече, схемата на това дяволско кубче не беше постоянна. Тя се променяше дори там, където доскоро в невидими кондензатори бяха натрупани електрически потенциали, при следващия преглед на същото място откриваше какво ли не, като се започне от индуктивност и се свърши с еднопосочна проводимост на кристала. От странната си вътрешност кубът предаваше онези команди за изпълнителната апаратура на кораба, които едва не доведоха до катастрофа. Той и сега предаваше нещо до своите изходни точки, някаква чудновата смесица от неразбираеми електрически сигнали. В това парче кристална маса се криеше ключът към основния проблем за завръщането на корабите на Земята. И на неговия кораб, разбира се. Преди да разработи плана за по-нататъшните действия, Ротанов искаше да разбере в състояние ли е тяхната електроника да замени земния компютър. Вече не се съмняваше, че нейните възможности са големи, но му беше необходимо да установи степента на сложност на задачите, които може да решава такъв един блок, и да знае поне приблизително колко блока ще са нужни при пространствения преход, възможно ли е по принцип решаването на подобни задачи с помощта на тази електронна мистерия. Двама души се спускаха по пътечката към него. Беше помолил да не го безпокоят, ако не е крайно наложително, и сега ядосано гледаше хората, които се приближаваха. Успя да се овладее, преди да дойдат. Но раздразнението му говореше, че е време да направи голяма почивка.

Бяха докторът и председателят на съвета. Без участието на Ротанов не се решаваше нито една важна задача. След успешното кацане корабът стана своеобразен център около който се съсредоточиха всички надежди на колонията за близкото бъдеще. Сега той беше и символ… символ на Земята. Въпреки своите пълномощия и документи, без кораба Ротанов си оставаше само един пилот и едва сега, когато високо над назъбения връх на хребета щръкнаха блестящите подпори и ясно се откроиха очертанията на кораба, той стана за тях представител на Земята.

Започна обсъждането на текущите въпроси. Колонистите довършваха прокарването на бронираните кабели от пещерите до енергосистемите на кораба, изучаваха техниката, която той докара за тях. И макар че голяма част от апаратурата беше излязла от строя по време на прехода, сега колонията разполагаше с достатъчно машини за леене на всякакви детайли от свръхздрава пластмаса. Вече можеха да не се безпокоят относно резервните части за механизмите и оръжието. Мъчителният нощен сезон за първи път щеше да мине без особени проблеми.

Вече довършваха и подземния проход от пещерата до корабния шлюз, прокопан по настояване на Ротанов. Щом станеше готов, корабът щеше да се превърне за цялата дълга зима в преден пост на колонията. Чрез корабните енергийни съоръжения и силовите полета ще могат да прикриват всички опасни участъци, ако той успее да възстанови поне най-елементарните функции на корабната електроника. Всичко опираше до електрониката. Без нея изключително сложният организъм на кораба беше само един стар парен локомотив, мощен, но безсмислен и недодялан. Добре, че поне е предвидено ръчно управление на главния реактор. Каква война трябваше да води за него! И ето че сега те разполагаха с енергия. Когато свършиха обсъждането на задачите, докторът дръпна Ротанов встрани:

— Една моя пациентка иска да поговори с вас…

— Каква пациентка? — не разбра веднага Ротанов. — Да не би да е Ана?

— Да, ето вече трети ден… Помоли ме да не ви казвам, очаква сам да се сетите за нея и да дойдете…

Пътят надолу към обитаемите пещери беше доста дълъг. Ротанов вървеше до доктора и си мислеше, че е имал късмет, не само на него, но и на Ана й бе провървяло. И сега главният проблем за колонията си оставаше активната защита от люсовете.

— Как мислите, дали двамата с Ана не притежаваме природен имунитет?

— Трудно е да се каже нещо определено, почти нищо не знаем за механизма на въздействие на люса. Всичко, което ви разказах, са само предположения. А що се отнася до имунитета… Хибернизацията отслабва наследствеността, а всички ние сме потомци на онези, които години наред са прекарали замразени в кораба. Отначало хората много боледуваха. Често се раждаха и сакати деца. Тъй че при Ана всичко е много сложно. Може би наследствеността при нея постепенно се е стабилизирала и тя е една от тези, чисто състояние се е нормализирало.

— Искате да кажете, че въздействието на люса върху човек с неувредена наследственост е безвредно?

— Не съм сигурен. Това е предположение. Когато тук долетят и други хора, ще могат да се направят изводи, засега имаме само два случая. Вашия и този с Ана. Най-лесно е да бъдат обяснени с природен имунитет. А какво става с електрониката, успяхте ли да разберете нещо?

— Не.

— Тъй си и мислех.

— Защо?

— Чужд ум, чужда логика. Колкото повече се развиват, толкова по-малко остава човешкото у тях.

— Не този факт ме поразява… Казвате, че колкото повече се развиват, толкова по-малко е човешкото у тях. Но да вземем например същата тази електроника. Нали това е творчество, докторе, и то какво! Всичко, което са създали досега, тия ролери и механизми, всичко е взето наготово от нашите чертежи и книги — а да повтарят могат и роботите. Само творчеството е свойство на разума. А вие твърдите, че човешкото у тях е съвсем малко.

— Не ме разбрахте. Разум могат да притежават не само хората. Нали нямате намерение да ме уверявате, че е възможен единствено човешкият разум или само нашата логика, нашият морал?

— И морала намесихте. Разбира се, по този въпрос не може да се спори. Те са други.

— И знаете ли защо? Надкорието, кората — всичко това те копират от човека. Нещо повече, всичко, което е в мозъчната кора в момента на снемането на копието, принадлежи на една конкретна личност. Но само в този момент. После всичко се променя, новосъздадената система е динамична.

— С други думи, появяват се собствен опит, собствени спомени?

— Не само това. Работата е там, че подсъзнанието при тях изобщо не се копира. Подозирам, че тази област те изцяло наследяват от люсовете. И всички, инстинкти, способността им за телепатично общуване — всичко това е от тях. Всъщност създава се една нова личност и колкото повече се развива тя, толкова по-малко прилича на първоначалната.

— Все си мисля, че тези събития са резултат от някаква трагична грешка.

Докторът с любопитство го погледна.

— Вие сте първият, от когото го чувам. Но за вас е по-лесно да си правите изводи. Над вас не тегнат нито нашето положение, нито нашите нещастия.

— Възможно е. Ние напускаме дадена планета дори в случай, че не можем да свикнем с местната фауна, че е заплашен от унищожаване някакъв вид, даже тогава хората предпочитат да си отидат, а тук съществува разум! Макар да е възникнал в такава странна, неочаквана форма, макар хората да са причина за неговата поява…

— Хората ще загинат…

— Да. Извинявайте за откровеността. Но все едно това не променя същността на нещата. Време е да сложим край на войната.

— Имате ли някакъв конкретен план?

— А вие какво мислите, те биха ли спазвали поетите от тях задължения?

— С други думи, можем ли да водим с тях дипломатически преговори? Знаете ли, никой досега не се е замислял над този въпрос.

— Жалко… Трябва да опитаме.

— Едва ли ще ви разберат. В техните представи хората са само материал за създаване на нови синглити. Те са предопределени от съдбата за тази роля, да не сте решили да сключвате споразумение с люсовете?

Ротанов не отговори. Разбра, че те вече са загубили играта. Ако не беше неговият кораб, следващата нощ щеше да е последна за колонията.

— Къде е инженерът?

— Напоследък рядко го виждам в базата, вероятно подготвя поредната операция.

— Иначе сигурно му е скучно?

— Загуби дъщаря си и жена си. Аз го разбирам.

— Но аз не! — отсече Ротанов и от обзелото го чувство на възмущение и гняв изведнъж се роди план. Най-подробен план. Той рязко спря, тъй че докторът, който го следваше непосредствено, връхлетя върху него.

— Какво ви стана?

— Нищо. Но ми се струва, че знам какво да правим по-нататък.

В стаята, където лежеше Ана, тихо боботеше климатичната инсталация. Сухият прохладен въздух разклащаше бодливото червеникаво клонче, което стърчеше до главата й. Ротанов съжали, че не се е сетил да вземе семена от земни цветя. Вместо електронните боклуци, които изхвърли, трябваше да донесе шепа семена.

Той седеше до леглото й и мълчеше. Не му се щеше да й говори баналните фрази, с които обикновено успокояват болните, а думите, които трябваше да й каже, не му идваха на ум. Ана също мълчеше, сякаш разбираше, че приказките сега са излишни. Ротанов докосна клончето, като че ли проверяваше дали са остри бодлите му.

— Скоро ще ме изпишат. Не исках да идвате тук.

— А докторът ми каза, че…

— Тъй му се е сторило. Всички мислят, че скучая. Ала не е така, само ми е тъжно, защото ме е страх, че ще изтърва последните слънчеви дни, а после ще трябва дълго да чакам слънцето, преди отново да го видя.

— Обещавам да ви направя подарък, когато оздравеете. — Той се мъчеше да не я гледа, толкова много се беше издължило и отслабнало лицето й. Ана се усмихна.

— Всички ми правят подаръци. Дори инженерът е намерил отнякъде кутия бонбони. Това е голяма рядкост тук. Почти реликва.

Ротанов се усмихна, когато чу за бонбоните. В плана, който обмисляше, не достигаше една малка подробност.

— Моят подарък ще бъде съвсем друг. Аз ще ви подаря света.

— Целия ли? — закачливо го попита Ана, сякаш не го разбираше.

— Не. Засега само дневната половина, но в замяна на това ще бъде един истински свят, без фалш! Без война, тогава ще можете на воля да тичате боса, да ловите риба, да се разхождате далеч от къщи дори на десетки километри, да ходите на походи и да палите огньове… без да се боите от нищо.

— Вие се шегувате.

Той забеляза как се втренчиха и разшириха очите и, как миг-два тя се мъчеше да не заплаче, но не можа да спре сълзите си.

— Не бива да се шегувате така… Жестоко е.

— Не се шегувам, Ана! Обещавам ви, каквото и да ми струва това, че ще бъде така!

Сълзите й застинаха, а на фона на бледото й лице нейните очи му заприличаха на две огромни черни езера. И неочаквано тя му повярва, повярва му без колебание, както тогава край нощния огън. Лицето й трепна, тя потърси ръката му и я стисна.

— Трудно ми е да си представя как ще стане това, Ротанов. Та ние даже не сме сънували такъв живот.

— Нищо. Постепенно ще свикнете. — Той се надигна, но все не можеше да преодолее смущението си. Оставаше му да поиска една дреболия от Ана, но не знаете как да го направи.

— Искам да ви помоля за една услуга…

Тя го загледа с надежда, дори малко учудено.

— Подарете ми вашата кутия бонбони. Необходима ми е за много важна работа.

За щастие Ана не започна да го разпитва. Той едва ли можеше да й обясни за какво му трябват бонбоните.

Към следващата част или към съдържанието

Евгений Гуляковски Сезонът на мъглите (8)

Метаданни

Данни

Сезонът на мъглите

Информация

История

Сваляне / Връзки

7

Евгений Гуляковски
Сезонът на мъглите (8)