Евгений Гуляковски
Сезонът на мъглите (2)

1

Сградата на Главния космически съвет на Земята приличаше на гигантски куб, едната страна на който гледаше към морето. Терасите на горните етажи бяха потънали в зеленина. Архитектурата на зданието се отличаваше с онази особена строгост, при която рационалността на замисъла преминава в изящество.

Колкото повече Ротанов се приближаваше към сградата, толкова по се засилваше впечатлението за колосалната мощ на този огромен куб, принудил дори океана да отстъпи. Едва пристъпи, когато насреща му се изправи съветникът Мартинов, който го беше повикал.

— Седни. Извинявай, че те извиках така официално. Нямаше време да се срещнем както обикновено. — Той здраво му стисна ръката и тежко се отпусна в креслото.

Помежду им нямаше бюро. Ротанов знаеше, че в повечето стаи няма бюра, но всеки път това го учудваше. Естествено записването ставаше автоматично, пък и всички необходими документи и материали се проектираха от автоматите върху екрани и все пак без бюро стаята изглеждаше празна и някак видът й не беше съвсем делови. Може би нарочно бе търсено това въздействие.

Дали Мартинов наистина бързаше, или имаше някаква друга причина, която определи студения тон на срещата им, но той не прояви интерес към работите на Ротанов, както при предишното му посещение, когато съветът разгледа неговия доклад за експедицията на Реана.

— Получихме твоето предложение. На мен възложиха предварителната разработка на въпроса. Мога ли да науча какво е предизвикало твоя интерес към Алфа Хидра?

— Когато бях на Реана, някои косвени данни ми позволиха да направя извода, че на Хидра ще можем да намерим отговор на много наши открития, свързани с ренитите.

Мартинов се намръщи.

— Надявам се, че към това те подтиква не само страстта ти към археологията?

— Там положително ще намерим интересни неща. Има основания да се предполага, че именно Хидра е била люлката на ренитската цивилизация.

— Доста смело твърдение. А какви са тези данни?

Ротанов не бързаше с отговора. Както в доклада, така и в предложението си не бе споменал нито дума за посещението си при ренитите. Никак не му се искаше да повтаря опита на Дубров. Дори само един намек, че е опитал маслото на гърмящите кълба, можеше да лиши проекта за експедиция до Хидра от всякаква надежда за успех. Той нямаше намерение да държи в тайна своите открития. Но все още не бе натрупал достатъчно данни, за да разговаря сериозно за ренитите.

— Както си спомняте, аз първи видях картината на ренитите — започна Ротанов, като внимателно подбираше думите си. — Информацията, която се съдържа в нея, е значително по-голяма от всичко онова, което могат да дадат и най-съвършените снимки. Не може ли… Мартинов се досети каква е молбата му, натисна някакво копче и на стената се появи цветно обемно изображение на картината.

— Виждате ли там, зад гърба на жената, звездите? Схемата на съзвездията ни е непозната. Няма как да я знаем, тъй като това небе е на десет хиляди години. Та искам да кажа, че при определен ракурс схемата на звездите леко се променяше, а около една от тях като че ли пламваше ореол. На снимките не се вижда нищо такова. А ето онази звезда, третата отляво, е Алфа Хидра. Точно тя е нарисувана на картината. Според мен тук се крие най-важната част от информацията, която са искали да ни предадат.

— Да предположим, че е така. Но нали разбираш, че всичко това не е много сериозно, за да предлагаш да се изпрати експедиция за четиридесет светлинни години?

Ротанов навъсено мълчеше. В предложението си вече бе изложил възможните доводи. Данните, които успя да събере за Хидра в архивите, всичко що-годе значително беше там. И той знаеше, че това няма да е достатъчно. Онова, което се отнасяше до Хидра, сякаш беше забулено в някаква недоизказаност и неразбираема тайнственост. Имаше впечатлението, че част от материалите нарочно са иззети от архивите и той не успя да ги открие въпреки своята форма 2К, която му отваряше достъпа до която и да е секретна информация. Очакваше само официалния отказ на съвета, за да се обърне към Висшия съвет на Земята. Но вместо стандартния отказ неочаквано пристигна покана да се яви при съветника, което още повече засили съмненията му, че с Хидра нещата не са толкова прости.

— Имаш ли какво да добавиш към своето изложение?

Ротанов повдигна рамене.

— Щом сте ме повикали, значи имате причина?

— Не хитрувай, Ротанов. Какво знаеш за експедицията до Хидра?

— За първи път чувам за нея.

— Тъй. Предполагах, че отнякъде изтича информация. Но не разбирам по какъв начин… Впрочем това сега няма значение. Виждам, че искаш да започна от самото начало?

Ротанов кимна утвърдително, нямаше никакво желание да показва пълната си неосведоменост. Сега най-важното беше да получи нова информация за Хидра. Взаимоотношенията си с отдела можеше да изясни и по-късно.

— Преди два века към Алфа Хидра е излетяла експедиция. По онова време нашите прадеди очевидно не са могли да пресметнат съвсем точно разстоянието. Още не са знаели нищо за сферата на Горюнов. Само тази е била причината да им хрумне наивната идея да изпратят заселници на една планета, отстояща на четиридесет светлинни години. Оттогава мълчат. Земята не е получила нито едно съобщение за тях. Преди сто години, кой знае защо, решили, че данните от тази експедиция имат поверителен характер. По-късно, когато материалите загубили значението си, ги предали в „стария архив“.

Ротанов мрачно се усмихна.

— Нищо чудно. Съветът не обича да признава пораженията си. За сто години той тъй и не намери за нужно да изясни каква е съдбата на онези хора.

— Не беше възможно.

— Както разбирате, това ми дава право да поискам от Висшия съвет повторно да изпрати експедиция до Хидра.

— И какво ще ни даде тя? В съвета придават голямо значение на сферата на Горюнов. И не без основание.

Ротанов добре познаваше теоретичните изследвания на групата на Горюнов. Трудностите с колониите започнаха от момента, когато беше основано първото поселение на земни жители извън пределите на слънчевата система. Не ставаше въпрос за разстоянията, а за изолацията, в която попадаха колониите поради времето, загубено за всеки рейс. Едно съобщение до най-близкото селище отиваше горе-долу за четири години. Закъсняваха и новините, както и най-необходимата техническа информация. Земята бе лишена от възможността да се намеси и да помогне в нужния момент. Колониите фактически бяха оставени да се справят сами и това силно влияеше върху характерите на онези, които дълги години бяха живели далеч от Земята, да не говорим за родените и израсналите в извънземните поселения — те просто бяха откъснати от родната си култура.

Трудностите се увеличаваха с всяка нова крачка. Чуждите звезди не винаги бяха гостоприемни и макар че техническите възможности на двадесет и трети век бяха огромни, времето поставяше невидими и непреодолими бариери пред хората. Методът на ренитите подхождаше само за изследователски експедиции — той не даваше възможност да се основат стабилни поселения извън пределите на системата. На хората тепърва им предстоеше да намерят собствен път към далечните звезди.

Теоретичните, социалните и икономическите изследвания, направени от групата на Горюнов, установиха границата, отвъд която започваше пълната изолация на поселенията и в резултат настъпваше постепенен регрес, упадък, а може би израждане и пълна гибел на колониите. Именно тази теоретично изчислена сфера от дванадесет светлинни години получи наименованието сфера на Горюнов. В нея не влизаха чак толкова много звезди, а още по-малко бяха планетите, годни за заселване.

На практика беше невъзможно да се проверят изводите на Горюнов. Земята трудно поддържаше съществуването на шестте колонии, разположени в най-близките звездни системи. Никой вече не мечтаеше за нови. Неведнъж беше поставян въпросът за закриването и евакуирането на най-отдалечените поселения, но засега те още се държаха. Човечеството, чиято численост надхвърляше десет милиарда, изпитваше остра нужда от ново жизнено пространство.

Люлката на слънчевата система стана тясна, а още нямаха сили да се откъснат от нея. И ето сега Ротанов научаваше за тази експедиция. Значи е правен опит да се стигне до далечните звезди! Ами ако е бил успешен и колонията не е загинала? Не е изключено съобщенията, изпратени от толкова далечно разстояние, просто да не стигат дотук.

— Но нали там са отлетели хора! Длъжни сме да разберем какво се е случило с тях!

— И да дадем нови жертви? Не забравяй, че оттогава са минали двеста години. В най-добрия случай можеш да издействуваш да се изпрати безпилотен кораб. Ако той пристигне благополучно, отговор ще имаме след осемнадесет години. Това задоволява ли те?

— Не. Но не ми е много ясна вашата позиция. Защо ме извикахте?

— Сега сме изправени пред проблема дали да закрием колониите, или да продължим нататък? Всичко зависи от това, дали ще успее човечеството да овладее пространството отвъд границите на сферата на Горюнов. Знаеш, че по този въпрос мненията в съвета се разделиха горе-долу на две. Една доста влиятелна група настоява да бъдат ликвидирани извънземните поселения. Ти току-що защити селището на Реана. Сега пък ти трябва Хидра. Неспокоен човек си ти, Ротанов. Неспокоен и неудобен. След Реана е трудно да не се съобразяваме с твоето мнение и неколцина в съвета смятат, че в момента е по-добре да си някъде по-далеч. Можем да се възползуваме от това и да изпратим експедиция до Хидра. Наистина тя няма да бъде съвсем обичайна.

Ротанов все още не се досещаше какво иска от него Мартинов и на чия страна е всъщност. Затова мълчаливо го чакаше да продължи, като разбираше, че той вече е казал твърде много и ще трябва някак да завърши своето странно предложение.

— Ако Земята получи сигурна база извън пределите на четиридесет светлинни години, в съвета просто ще забравят за сферата на Горюнов.

— Не разбирам какво общо има тук базата?

— Сега ще ти стане ясно. Свръхпространствен двигател. Ето какво може да ни помогне.

— Да. Много съм слушал за него. — Ротанов скептично се усмихна.

— Разбира се, недоверието ти е основателно. Твърде много разчитахме на него, а не получихме нищо. И все пак теорията за свръхпространствения преход съществува, въпреки че всички експериментални кораби с подобен двигател изчезнаха безследно. Докато беше на Реана, на конструкторите им хрумна една проста идея. Заедно с извънредно сложната автоматика, с която са наблъскани експерименталните кораби, те съоръжиха последния си кораб с много просто и затова сигурно самоуправляващо устройство с една-единствена задача — след прехода да изпрати мощен енергиен импулс. Нещо като бомба с часовников механизъм.

Ротанов целият се напрегна и почувствува как страничните облегалки на креслото до болка се врязаха в дланите му. Мартинов кимна в отговор на неговия ням въпрос:

— И получиха отговор. Доказано е, че по принцип преходът е възможен.

Тези думи зашеметиха Ротанов. Може би защото всички толкова дълго бяха чакали, така се бяха надявали да преодолеят тази бездна в пространството, която отделя една звезда от друга, а после бяха престанали да чакат. Твърде много усилия бяха положени, твърде много надежди бяха погребани досега.

— А колко време вече… — започна той, но не можа да продължи, защото от гърлото му излизаха хрипливи, неясни звуци и трябваше да се върне отначало. — Колко време е необходимо за прехода с форсирането?

— Не бързай да се радваш. Този кораб също не се върна. И както преди не е известно какво се е случило с него.

— Това вече не е важно.

— Как да не е важно! Автоматите не издържат. И никой не е успял да докаже дори теоретично, че човек може да излезе жив от тази математическа месомелачка. Думите не стигат, за да се опише какво става с материята по време на прехода.

— Все пак нещо остава, щом са приели сигнала. Какво е разстоянието? Къде са го изпратили?

— Бива си го въпросът ти — уморено се усмихна Мартинов. — Бързо се справи. Точно тук всичко се заплете. База на Хидра и двигател. Излизането в нормално пространство след прехода е възможно само отвъд границите на трийсет светлинни години. По-близо не може. Теоретично не е възможно.

— Ето защо е необходима далечна база…

— Да. Корабите не се завръщат. Нещо там излиза от строя. Автоматичното управление или двигателят — не е известно. Някой трябва да посрещне кораба в края на прехода. Да има къде да кацне, за да бъде ремонтиран, ако се наложи. Само в този случай съществува реална възможност за успех. Нали разбираш, създаването на една толкова далечна база, когато никой не е сигурен в успешния край, е твърде сложен проблем, пък и не разполагаме с време. Никой няма да чака четирийсет години, докато автоматите стигнат дотам. Общо взето, Хидра се оказа съвсем на място. И макар че не е известно дали е оцеляла тамошната колония, мисля, че при благоприятно стечение на обстоятелствата ти ще откриеш нещо. Поне годни автомати или оборудване. Във всеки случай съветът е готов да поеме този риск и ако ти си съгласен…

— А дали са успели да долетят? Все пак полетът е продължил петдесет години. Сигурно вече са грохнали старци?…

— Не се съмнявам, че са стигнали. Експедицията е била чудесно подготвена. Едновременно са тръгнали три кораба. Поне един се е добрал до Хидра. Друг е въпросът какво е станало после с тях. Прав ли е Горюнов, или не. А колкото до петдесетте години полет — те са имали хибернизатори.

— Хибернизатори?! Но нали още тогава е било известно, че хибернизацията поразява здравето на човека. Кой им е разрешил?!

— Експедицията е била сформирана от доброволци. Те са знаели какво ги чака и не е наша работа да ги съдим. Това е подвиг. И ако са пристигнали и са основали там колония, значи цялото им странно и героично начинание все пак е имало смисъл. Може би благодарение именно на тях Земята най-после ще излезе в далечния космос.

Ротанов овладя първоначалното си вълнение и сега почти студено и с очакване гледаше Мартинов.

— Защо мълчиш?

— Чакам да продължиш. Струва ми се, че не се доизказа и все още не знам с какво трябва да се съглася.

— Ама че си хитър, Ротанов!

— Нали затова ме повика.

— Така е. Е, добре. Изпращаме един кораб с един пилот със задачата да изпробва двагателя.

— Ами Хидра?

— Тя остава като резерв; ако след прехода се наложи да се кацне, просто няма друг изход, само в този случай. Но ако съществува някаква възможност, дори най-малката, пилотът е длъжен да се върне, без да се приземява.

— С една дума, да стигна дотам и да се върна, без да спирам, тъй ли? Ами колонистите на Хидра?

— Какво си занареждал: „Хидра, та Хидра“, сякаш не разбираш, че само когато се сдобием с пространствен двигател, ще можем да изпратим там експедиция? Все едно сам нищо няма да успееш да направиш там. Пък и още не си дал съгласието си. Ще трябва да се срещнеш с конструкторите, да изучиш всички детайли и едва тогава двамата ще излезем с предложение пред съвета.

Много лесно искаше да избегне отговора Мартинов. И веднага се изправи, като даде да се разбере, че разговорът е приключен. Но Ротанов не стана — протегнал крака, присвил очи, той продължаваше да го гледа.

— А защо не поканите професионален изпитател, вероятно между конструкторите има специално подготвени хора?

— То се знае, че има такива хора! Разбира се, че бихме могли да поканим изпитател. Но нали досега не се е върнал нито един кораб! Почти сигурно е, че ще се наложи да се кацне на планетата, а за това трябва съвсем друг специалист. Освен всичко останало ти имаш и диплома за навигатор първи клас. Не всеки изпитател има такава квалификация.

 

 

Трансатлантическият лайнер изхвърли кабината за кацане на височина дванадесет хиляди метра, без дори да намали скоростта. Прозрачният пластмасов пашкул известно време летя по инерция, после започна бавно да пада. На височина три хиляди метра диспечерът на местното летище го пое чрез силови полета и го насочи по пеленга. До дома на Ротанов оставаха по-малко от десет минути полет. Той все отлагаше мъчителната среща с Олег и я проточи до последния ден. В Центроград по време на подготовката на експедицията имаше работа до гуша и той с горчивина си помисли, че стига да иска, много лесно може да се оправдае. С Олег заедно учиха в навигаторския институт, по-късно Ротанов записа курсовете за инспектори, а Олег не издържа конкурса и остана обикновен навигатор. Различната работа не развали студентското им приятелство и с годините то укрепна и се превърна в мъжка привързаност. Всеки път, когато някой от тях се завръщаше от далечни експедиции, с приятно чувство си мислеше, че вкъщи го очаква близък човек. Беглите запознанства с жени в паузата между две експедиции не прерастваха в нещо по-трайно, а дружбата с Олег се запази. И всяка година те се готвеха да излетят заедно в поредната експедиция. Когато заминаваше за Центроград, за да получи разрешение за експедицията до Хидра, той твърдо обеща, че този път… Олег знаеше, че Ротанов не говори на вятъра, и сега естествено спокойно си седеше у дома и чакаше да го повика.

Кабината се промуши през плътните облаци и долу, докъдето стигаше погледът, се ширна зелено море от гори. Тук-таме се мяркаха малки самотни къщички. Съвременният транспорт беше толкова развит, че хората се заселваха където искаха, и проблеми с разстоянията практически не съществуваха. Полетът от другото полукълбо отне на Ротанов не повече от три часа.

Капсулата пъхна закръгления си нос в зеления храсталак и се разцепи на две. Ротанов взе пакета с модното яке от ренилан, подарък за Олег, и се отправи към къщи, без да се интересува за кабината. Нея щяха да я вдигнат при поредния рейс на лайнера.

Къщата го посрещна с миризмата на небоядисано дърво. Разсъхналите се дъски на стълбището заскърцаха. Той спря пред вратата и за миг застана неподвижно, вдишвайки силната миризма на чам. Обичаше тази горска къща. Може би защото идваше тук толкова рядко…

Кладенец с геранило на двора, без каквито и да било автоматични помпи или други допълнения. Истински кладенец. Интересно дали Олег е донесъл вода? Сигурно и печката не е запалил. Олег беше упорит привърженик на стария начин на живот, а това си имаше някои неудобства. От последния робот-чистач той направи нещо подобно на ръчна прахосмукачка и оттогава съвместното им ергенско жилище винаги беше покрито с дебел слой прах. Ротанов се усмихна, като се мъчеше да си спомни кога за последен път бяха оставяли ключа в бюрото за почистване. Май миналата година… Вратата изскърца. Показа се съненото лице на Олег.

— Защо стърчиш на стълбището?

— След столицата тукашният въздух предразполага към размисъл.

— Аха, ясно. Но все пак влез. Обади се Ирина. Каза ми кога пристигаш. Дори печката запалих. Значи сега е твой ред.

— Ирина ли? Тя пък откъде е научила?

— Питай нея. Между другото не се измъчвай от угризения на съвестта. Вече знам всичко за твоята експедиция.

— И това ли ти каза Ирина?

— Имам си свои източници на информация.

Можеше да избегне трудния разговор, но Ротанов нещо не разбираше. Олег прие твърде леко всичко това. Колкото и да се стараеше, едва ли щеше да може така добре да изиграе ролята на равнодушен. Тук имаше нещо друго. Интересно какво?

В стаята, обзаведена с груби дървени мебели, гореше огромна руска печка, заслуга на Олег. Той направи тази необикновена печка по музейни чертежи. Дори някакви специалисти идваха да разгледат това чудо. В огромния овален отвор бумтеше огънят. Искаше му се да седне на широката дървена пейка и да помълчи. През дългите години, прекарани в космоса, те се бяха научили да мълчат. Но там беше друго. На масата димеше котле с ароматни сипкави варени картофи, до тях имаше и сланина. Наистина тя като че ли беше синтетична. Но на Ротанов му беше все едно каква е.

След вечерята настъпи неловко мълчание. И двамата знаеха, че няма да избегнат разговора за експедицията. Ротанов искаше да разбере какво се крие зад привидното равнодушие на Олег, но не можеше да го попита направо, за да не му причини излишна болка. За да сложи веднъж завинаги край на всичко това, най-после каза:

— Предварително е било решено, още преди да ме поканят, че ще лети един човек.

— Знам.

— Чудесно. Наистина не разбирам откъде си го научил. И затова не знам какво би искал да чуеш от мен.

— Какво ще правиш след прехода, когато ти откажат двигателят или управляващият център на кораба?

— Искаш да кажеш, ако не задействуват?

— Точно така.

— В такъв случай имам разрешение да кацна на планетата.

— Тъй си и мислех. Какъв клас има корабът?

— Изследователски. Втори клас.

— Защо втори?

— Първи е твърде тежък за експерименталния двигател. Пък и екипажът на борда за първи няма да е достатъчен…

Двамата отново замълчаха за дълго. Добре, че поне тишината в къщата никога не беше пълна. През цялото време нещо шумолеше, стенеше, мърдаше. Проскърцваха дъските на пода, пукаха гредите на стените. Къщата живееше свой, независим от тях живот.

 

 

Ротанов се събуди посред нощ. Странна синкава светлина кротко струеше през отворените прозорци на къщата. Кой знае защо, на Земята понякога се наблюдават такива ясни нощи, сякаш незабележимата красота се е събрала през целия ден, за да се разлее щедро през нощта във вид на тази светлосиня прозрачна тишина. Ротанов се беше изтегнал на дебелата изкуствена кожа, просната върху печката. Тук винаги му беше много горещо. И винаги се събуждаше посред нощ, после лежеше с часове в тъмното, заслушан в шумоленето на нощния вятър, заплел се в листака на дърветата. Мислеше за Дубров, останал като председател на съвета на Реана. За това с колко малко време всъщност разполага човек, за да общува с приятелите си. Едва си срещнал добър човек, а пътят ти вече е кривнал встрани и ти отново сам се промъкваш през бодливите гъсталаци. Мислите му неволно се връщаха към забранената пътека, към гордата ренитка, която не пожела да приеме помощта му. Ето че току-що е тръгнал и още не знае къде те го изведе пътят. Дали тя щеше да дочака помощта? Хидра беше неин дом. Но бяха изминали хилядолетия. На планетата вероятно нищо не е останало — нито спомен, нито прах. И въпреки всичко той беше безсилен да я прогони от мислите си.

Отдолу дочу пресекливото нервно дишане на Олег и реши, че и той не спи и сигурно размишлява за нещо свое, съкровено. И изведнъж, сякаш продължаваше прекъснатия преди малко разговор, Олег рече:

— Ирина много искаше да те види.

Ротанов не отговори. Само безпомощно повдигна рамене, като че ли Олег можеше да види в тъмното този негов жест.

— Знаеш ли какъв срок ти е даден?

— За какъв срок говориш? — не разбра Ротанов.

— Ако след шест месеца не се върнеш, ще излети друг кораб.

Той се надигна от изненада.

— Тъй. И ще полетиш естествено ти.

— Да. На мен възложиха да те измъкна от онова забутано място на Хидра.

 

 

Най-после настъпи денят, когато Ротанов, след като ce сбогува с екипажите на съпровождащите го крайцери, се приближи с ракетния скутер до своя „И-2“. Черната тръба на пространствения конвертор подобно на боа се увиваше около корпуса на кораба, като правеше някак непривични за окото обтекаемите му преди това форми. Той си помисли, че корабът е уродлив като първия автомобил. Ще дойде време и новият, току-що създаден двигател ще бъде сърцето на кораба, а не придатък, както е сега. Ще се усъвършенствуват формите, пространствените кораби ще станат по-красиви от днешните. Но ще трябва да мине доста време, а засега малката неугледна машина е най-съвършената от всичко, с което разполага Земята. Кабината, предназначена за четирима пилоти, беше просторна. Но вероятно това беше единственото просторно помещение на кораба. Всички останали, с изключение на една малка каюта, бяха превърнати в складове. Трябваше да вземе със себе си твърде голям товар. И преди всичко гориво. То би трябвало да му стигне за връщането на Земята. Ротанов пристегна амортизаторите и включи бордовия компютър. От високоговорителите веднага се разнесе монотонното тиктакане на хронометъра.

— Тринайсет, дванайсет… единайсет — броеше компютърът.

За последен път затрептя екранът за свръзка. Върху него се появи угриженото лице на оператора, а после и на ръководителя на полета. Той искаше да каже нещо, но не успя. Екранът угасна. Прекалено голямо беше натоварването в тези последни секунди преди старта в бездната на пространството и компютърът автоматично изключваше всичко излишно, което нямаше пряко отношение към работата. Явно не бе станало нищо сериозно, защото отброяването продължи.

— Девет, осем… седем…

Сърцето на Ротанов изведнъж се сви. Помисли си, че само след няколко секунди съзнанието му ще изчезне, може би завинаги ще се стопи в гигантското енергийно изригване. Неволно протегна ръка към аварийното копче. Но бавно, много бавно!

— Пет… четири… три…

Защо ръката не го слуша? Оставаха само няколко сантиметра, малко усилие и монотонните, равнодушни цифри щяха да престанат да се стоварват върху него като канари:

— Две, едно, нула!