Густаво Адолфо Бекер
Целувката (3) (Легенда от Толедо)

III

Отдавна вече мирните граждани на Толедо били залостили здраво тежките порти на старинните си къщи; голямата камбана на катедралата известявала комендантския час и от високото на дворцовата крепост, превърната в казарма, тръбите отсвирвали отбой за последно, когато десет-дванадесет офицери, събрали се малко по малко на площад Сокодовер, поели пътя, водещ оттам към манастира, където квартирувал капитанът, въодушевени повече от надеждата да пресушат обещаните бутилки, отколкото от желанието да опознаят чудноватата скулптура.

Нощта била настъпила тъмна и заплашителна. Небето било покрито с оловни облаци. Вятърът, който свирел затворен в тесните криволичещи улици, полюлявал чезнещата светлина от малките фенери на нишите със светини или карал да се въртят с остро скърцане железните ветропоказатели на кулите.

Едва зърнали офицерите площада, на който се намирала квартирата на новия им приятел, и той, очакващ ги нетърпелив, излязъл да ги посрещне; след като разменили полугласно няколко думи, всички вкупом се запътили към църквата, в чиито мрачни предели оскъдната светлина на фенер се борела мъчително с тъмните гъсти сенки.

— Кълна се в доброто си име — възкликнал един от гостите, хвърляйки поглед наоколо си, — че мястото е от най-неподходящите на света за една веселба!

— Точно така — додал друг. — Водиш ни да ни запознаеш с една дама, а едва можем да си видим пръстите на ръката.

— И отгоре на всичко толкова е студено, като да сме в Сибир — добавил трети, загръщайки се в плаща си.

— Спокойствие, господа, спокойствие — намесил се домакинът. — Спокойствие, всичко ще се достави. Ей, момче! — продължил, обръщайки се към един от ординарците си, — потърси там малко дърва и ни запали хубав огън в главния параклис.

Ординарецът, подчинявайки се на заповедите на своя капитан, започнал да стоварва удари върху столовете от галерията за църковния хор, и след като събрал доста дърва, натрупани в основата на стъпалата на клироса, взел фенера и се приготвил да стъкне клада от онези парчетии с най-фина резба, сред които се виждали тук част от вита колонка, там образът на канонизиран свещеник, женска фигура или уродливата глава на грифон, надникнал сред гъст листак.

Не след дълго ярка светлина, разляла се внезапно из цялата църква, известила на офицерите, че е дошъл часът да започнат веселбата.

Капитанът, който приемал гостите си със същите почести, с които би го правил в собствения си дом, се обърнал към тях въодушевено:

— Ако нямате нищо против, да минем към нашия buffet^[1].

Другарите му, придавайки си най-голяма важност, приветствали поканата с комична сериозност и се отправили към главния параклис, предшествани от героя на веселбата, който, като стигнал до стълбището, спрял за момент и, посочвайки мястото, приютило гробницата^[2], изрекъл с най-изискана вежливост:

— Имам удоволствието да ви представя на дамата на моето сърце. Вярвам, че ще се съгласите с мене, че не съм преувеличил красотата й.

Офицерите обърнали очи към мястото, което им показвал техният приятел, и от устните им неволно се изплъзнал възглас на изумление.

В дъното на надгробна арка, облицована с черни мрамори, коленичила пред молитвено столче, със събрани длани и обърнато към олтара лице, видели, действително, образа на една толкова красива жена, каквато никога не е излизала изпод ръцете на скулптор, нито желанието е можело да я обрисува във фантазията по-ненагледна.

— Наистина е ангел — възкликнал един от тях.

— Жалко, че е от мрамор! — добавил друг.

— Няма съмнение, макар да е чиста самозаблуда, че се намираш край жена от този калибър, това е достатъчно, за да не мигнеш цялата нощ.

— И не знаете ли коя е тя? — попитали някои от съзерцаващите статуята капитана, усмихващ се доволен от триумфа си.

— Припомняйки си малко от латинския, който учих в детството си, успях с големи усилия да разчета надписа на гробницата — отговорил запитаният — и, както можах да заключа, тя е на титулувана особа от Кастилия, прочут воин, който участвал в похода в Италия с Великия Капитан^[3]. Забравил съм името му; но съпругата му, тази тук, която виждате, се нарича доня Елвира де Кастанеда и, честна дума, ако копието прилича на оригинала, трябва да е била най-забележителната жена на своето време.

След тези кратки обяснения гостите, които не изпускали от поглед главния предмет на събирането, пристъпили към отварянето на няколко от бутилките и, седнали около огъня, виното тръгнало от ръка на ръка.

Според както сръбванията ставали по-многобройни и чести, а изпаренията на пенливото champagne започвали да размътват главите, нараствали оживлението, шумотевицата и гълчавата на младите люде, някои от които хвърляли празните бутилки по фигурите на монасите от гранит, опрени на колоните, а други пеели с пълно гърло пиянски и скандални песни, докато най-отдалечените избухвали в бурни смехове, пляскали с ръце в знак на одобрение или се препирали с богохулства и ругатни.

Капитанът пиел мълчаливо, някак отчаян и без да отделя очи от статуята на доня Елвира.

През смътното було, което опиянението поставяло пред погледа му, осветен от червеникавия блясък на огъня, на моменти му се струвало, че мраморният образ се превръщал в действителна жена: струвало му се, че открехва устни като да шепне молитва, че гръдта й се привдига под напора на ридания, че притиска длани по-силно, че бузите й се зачервяват накрая, сякаш пламва от срам пред онова светотатствено и отвратително зрелище.

Офицерите, забелязали безмълвната тъга на приятеля си, го извадили от унеса, в който бил потънал, и, подавайки му чаша, го подканили в хор:

— Хайде, вдигнете Вие наздравица, защото сте единственият, който не го е правил цялата нощ!

Младият човек взел чашата и, ставайки на крака и вдигайки я високо, извикал, втренчен в статуята на воина, коленичил до доня Елвира:

— Вдигам тост за императора и вдигам тост за сполуката на неговите оръжия, благодарение на които можахме да стигнем до сърцевината на Кастилия и да ухажваме съпругата на един победител от Сериньола върху самата им гробница!

Военните посрещнали наздравицата със залп от ръкопляскания, а капитанът, клатушкайки се, направил няколко крачки към надгробния паметник.

— Недей… — продължил той, обръщайки се все към статуята на воина и с глуповатата усмивка, свойствена на напиването, — не мисли, че тая злост към тебе, защото те смятам за съперник. Напротив, възхищавам ти се като примерен съпруг, образец за дълготърпеливост и смиреност, и на свой ред искам също да бъда щедър. Като всеки войник, ти би пийнал… Не бива да се приказва, че съм те оставил да умреш от жажда, докато ни гледаш как пресушаваме двадесет бутилки… Вземи!

И казвайки това, поднесъл чашата до устните му, намокрил ги с течността, която съдържала, и плиснал остатъка в лицето му, избухвайки в гръмогласен смях, като видял как виното капе върху гроба, стичайки се по каменната брада на неподвижния воин.

— Капитане! — възкликнал на това място един от другарите му насмешливо. — Внимавайте какво правите… Имайте предвид, че тези шеги с хората от камък обикновено излизат солени. Спомнете си за това, което се случи на хусарите новобранци в манастира Поблет^[4]… Воините от галерията, опасваща двора, казват, че сложили ръка една нощ на мечовете си от гранит и дали да се разберат на тези, които се забавлявали да им рисуват мустаци с въглен.

Младите люде посрещнали с бурен смях това подмятане; но капитанът, без да обръща внимание на техните смехове, продължил, завладян от все същата си идея:

— Смятате ли, че щях да му дам вино, без да знам дали ще глътне поне онова, което му попадне в устата?… О, не!… Аз не смятам, като вас, че тези статуи са парче мрамор, толкова безжизнено, както през деня, когато са го изтръгнали от каменната кариера. Несъмнено художникът, който е почти бог, придава на своята творба животворен дъх, който не стига да я накара да ходи и да се движи, но й вдъхва непонятен и странен живот, живот, което аз не си обяснявам добре, но го чувствам, особено като подпийна малко.

— Чудесно! — одобрили приятелите му. — Пийни и продължи.

Офицерът отпил и, впивайки очи в статуята на доня Елвира, продължил с нарастващо въодушевление.

— Погледнете я!… Погледнете я!… Не виждате ли избиващата руменина по нейната изнежена прозрачна плът?… Не ви ли се струва, че под лекия синкав и нежен епидермис от алабастър текат потоци от розова светлина?… Повече живот ли искате?… Повече правдивост ли искате?…

— О, да, точно така! — съгласил се един от слушащите. — Иска ни се да беше от плът и кръв.

— Плът и кръв!… Нищета, гнилост!… — възроптал капитанът. — Усещал съм при пиршество как горят устните ми и главата. Чувствал съм този огън, който тече по вените, кипнал като лавата на вулкан, чиито душни изпарения помътват и разстройват мозъка и извикват странни видения. Тогава целувката на истинските жени ме изгаряше като нажежено желязо и ги отблъсквах от себе си с неудоволствие, с ужас, дори с отвращение, защото тогава, както и сега, се нуждаех от полъх на морския бриз за моето знойно чело, да пия лед и да целувам сняг… Сняг, обагрен от нежна светлина, сняг, оцветен от позлатен слънчев лъч… Една бяла, красива и студена жена, като тази жена от камък, която сякаш ме подтиква с фантастичната си красота, сякаш се полюлява в такт с пламъка и ме предизвиква, открехвайки устните си и предлагайки ми съкровище от любов… О, да!… Една целувка…, само една твоя целувка ще може да успокои жарта, която ме изпепелява.

— Капитане! — извикали неколцина от офицерите, като го видели да се отправя към статуята сякаш вън от себе си, с блуждаещ поглед и с несигурни крачки. — Какви ги вършите? Стига шеги и оставете на мира мъртвите!

Младият човек дори не чул думите на своите приятели и, олюлявайки се, както могъл, стигнал до надгробието и се приближил до статуята; но като протегнал ръце към нея, отекнал вик на ужас в храма. Пръскайки кръв от очите, устата и носа си, капитанът се свлякъл с разкривено лице до гробницата.

Онемели и ужасени, офицерите не се осмелявали да направят и крачка, за да му се притекат на помощ.

В мига, когато техният приятел се опитал да доближи пламтящите си устни до тези на доня Елвира, видели как неподвижният воин вдигнал ръка и го повалил с ужасяващ замах на своята каменна ръкавица.