Густаво Адолфо Бекер
Целувката (1) (Легенда от Толедо)

Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Последна корекция
NomaD (2011 г.)
Източник
litclub.com

История

  1. — Добавяне

I

Когато част от френската войска завладяла в началото на този век историческия Толедо[1], началниците й, които не пренебрегвали опасността, на която се излагали в испанските поселища, ако се разпръсват в отделени квартири, започнали да приспособяват за казарми най-големите и хубави постройки на града.

След като била заета пищната дворцова крепост на Карл V, се сложила ръка на кметството, а когато тя не можела да побере повече хора, започнали да завземат приюта на религиозните общини, като в края на краищата завършили с превръщане в конюшни дори на църквите, посветени на култа. Така стояли нещата в селището, където се случило събитието, което ще разкажа, когато една нощ, в доста напреднал вече час, загърнати в тъмните си военни наметала и огласяйки тесните пусти улици, които водят от Пуерта дел Сол към площад Сокодовер, със звека на оръжията си и гръмкото чаткане с копита на жребците си, изтръгващи искри от калдъръма, влезли в града стотина драгуни от онези — снажни, напети и силни, за които още говорят с възхита нашите баби.

Командувал кавалерийската част доста млад офицер, който яздел на тридесетина крачки от хората си, говорейки полугласно с друг, също военен, както можело да се заключи от облеклото му.

Този, който вървял пеша пред събеседника си, носейки в ръка малък фенер, изглежда му служел за водач сред онзи лабиринт от тъмни, заплетени и криволичещи улици.

— Наистина — говорел конникът на своя придружител — ако настаняването, което ни е приготвено, е такова, каквото ми го рисуваш, кажи-речи ще е за предпочитане да лагеруваме насред полето или на някой площад.

— И какво искате, мой капитане? — отговорил водачът, който в действителност бил сержант квартирмайстер. — В дворцовата крепост не се побира вече и житно зрънце, камо ли човек. За манастира Сан Хуан де лос Рейес[2] да не говорим, защото има монашески килии, в които спят по петнадесет хусари. Манастирът, накъдето ви водя, не е лошо място; но преди три-четири дни ни падна тук като от небето една от специалните части, които обикалят провинцията, и добре че успяхме да сместим хората по галериите на вътрешните дворове, та да оставим свободна самата църква.

— В края на краищата — въздъхнал офицерът след кратко мълчание, като да се примирявал със странното разквартируване, което случайността му предоставяла, — по-добре неудобен подслон, отколкото никакъв. Във всички случаи, ако вали, което няма да е чудно според както се трупат облаците, ще бъдем под покрив, все е нещо.

На това място разговорът прекъснал и конниците, предшествани от водача, продължили мълчаливо напред, докато стигнали до едно площадче, в чийто край изпъквал черният силует на манастира с мавританската си кула, църковната камбанария, готическият купол и покривите с назъбени тъмни гребени[3].

— Ето вашата обител — възкликнал квартирмайстерът като го съзрял, обръщайки се към капитана, който заповядал на войската да спре, спуснал крак на земята, взел фенера от ръцете на водача и се отправил към мястото, което им посочвал.

Тъй като църквата на манастира била напълно разграбена, войниците, които заемали останалата част от постройките, сметнали, че вратите са й вече едва ли не излишни, и днес една дъска, утре друга, ги изтръгвали парче по парче, за да си стъкват клади, на които да се греят по нощите.

Така че на нашия млад офицер не се наложило да превърта ключове, нито да издърпва резета, за да проникне във вътрешността на храма.

На колебливата светлина на фенера, която се губела сред гъстите тъми навътре в църквата и хвърляла върху стената гигантската сянка на фантастичния силует на сержанта квартирмайстер, който го предвождал, капитанът обиколил църквата от горе до долу и изследвал един по един всичките пустеещи параклиси, докато, приел веднъж мястото, заповядал на хората си да се спешат и, хора и коне накуп, се заел да ги устройва възможно най-добре.

Както вече казахме, църквата била напълно разграбена: на главния олтар висели още от високите корнизи окъсаните парцали от покривалото, с което го били закрили монасите, когато се наложило да напуснат онези предели; разпръснати из средната част на църквата се виждали няколко олтарни украси, смъкнати до стената, без светите изображения в нишите им; в галерията за църковния хор се рисували в отсвета странните профили на тъмната редица столове; на плочника, изпокъртен тук-там, се различавали още широки надгробни плочи, с изсечени девизи, гербове и дълги готически надписи, а там далече, в глъбината на смълчаните параклиси, където се пресичали галериите, се очертавали неясно сред тъмнината, подобни на белеещи се неподвижни привидения, каменните статуи, които, изправени или коленичили върху мраморните си надгробия, като да били единствените обитатели на порутената постройка.

На който и да е друг, по-малко изтерзан от офицера на драгуните, носещ умората на преход от четиринадесет левги в тялото си, или по-непривикнал да гледа на тези кощунства като на най-естественото нещо на света, щели да му стигнат две щипки въображение, за да не затвори очи през цялата нощ в онази тъмна внушителна обител, където богохулствата на войниците, оплакващи се нависоко от импровизираната казарма, металическият звек на шпорите им, отекващи върху широките надгробни плочи на пода; шумът на конете, които чаткали нетърпеливи в пода с предни копита, полюлявайки и раздрънквайки веригите, с които били завързани за колоните, всичко това се сплавяло в странен плашещ ропот, който се разнасял из цялото пространство на църквата и се възпроизвеждал все по-неясен, повторен от ехо на ехо сред високите й сводове.

Но нашият герой, макар и млад, бил вече толкова свикнал с тези премеждия на походния живот, че едва настанил хората си, заповядал да сложат торба с фураж в подножието на стълбата към клироса и, загръщайки се колкото може по-добре в наметалото си, отпуснал глава върху стъпалото и след пет минути хъркал по-спокойно от самия крал Жозеф[4] в двореца си в Мадрид.

Войниците, правейки си възглавници от седлата, последвали примера му и малко по малко шепотът на гласовете им затихвал.

След половин час се чували само задавените стенания на вятъра, влизащ през счупените стъкла на готическите витражи на храма, стреснатото кръжене на нощните птици, които гнездели по каменния балдахин на скулптурите от стените и отмереният шум от стъпките на часовоя, който се разхождал загърнат в широките гънки на своето наметало из колонадата отвън.

Бележки

[1] Французите окупират Толедо три пъти — през април 1808 г., под командването на Дюпон, през декември същата година, под командването на маршал Виктор, тогава опожаряват Сан Хуан де лос Рейес, и през 1813 г., когато опожаряват дворцовата крепост. Както и при други случаи Бекер не се занимава много с историческите детайли.

[2] Манастирът Сан Хуан де лос Рейес е издигнат от Католическите Крале — Фернандо V Арагонски и Исабела І Кастилска, отвоювали след династическия си брак Гранада и основали единната испанска държава в края на XV век.

[3] В действителност Бекер описва въображаемо място, идеален синтез на артистичните му предпочитания, постигнат с детайли, взети от различни сгради в Толедо.

[4] Жозеф Бонапарт (1768–1844) — крал на Неапол (1806) и на Испания (1808–1813), най-големият брат на Наполеон Бонапарт.