Към текста

Метаданни

Данни

Серия
ФБР Трилър (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Maze, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 50 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2010)
Разпознаване и корекция
ros_s (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Катрин Каултър. Лабиринтът

ИК „Бард“, ООД, 2001

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 954–585–197-X

История

  1. — Добавяне

8

В понеделник Савидж се спря пред бюрото й.

— Оли току-що ми съобщи, че все още нямаш никакви мебели в жилището си. Очаквах да се погрижиш за това през уикенда. Какво стана?

Тя погледна към Оли Хамиш и му се закани с юмрук. Той й махна дружелюбно и сви рамене.

Какво го интересува Савидж дори да спи в палатка?

— Имах гости от Калифорния. Не ми остана никакво време.

— Добре. Днес си вземи почивен ден и пазарувай — после я погледна със свъсени вежди. — Всъщност нямаш представа къде да пазаруваш в този град, нали? Ще позвъня на една приятелка. Казва се Сали Куинлан. Знае къде ще откриеш всичко, което ти хрумне.

Лейси бе чула всичко за Джеймс Куинлан, вероятно съпругът на тази жена. Беше чула и за някои от случаите му, но без особени подробности. Като се срещне със Сали, сигурно ще научи всевъзможни полезни неща.

Оказа се, че Сали Куинлан е свободна едва следващата събота. Уговориха си среща. През деня Лейси се запозна с ПАП — Предричащата аналогова програма — и с правилата на действие в отдела.

Вечерта в „Бентрелс“ в Джорджтаун, Лейси откри две прекрасни, но малки картини, които вероятно щяха да изглеждат незначителни върху обширната бяла стена на всекидневната й. Купи и някои дрехи от друг бутик в Джорджтаун. Когато се прибра, завари Дъглас да я чака. Бил толкова зает в неделя, че дори нямал време да й позвъни.

— Умирам от глад. Хайде да отидем да хапнем — предложи тя.

Той кимна и я заведе в „Антониос“, италиански ресторант, не особено моден в момента. Докато пиеха по чаша вино и ядяха телешки медальони, той подхвърли:

— Искаш да научиш нещо за тази жена, предполагам?

— Да. Онзи ден хвърли бомбата и изчезна — заигра се с една гризина. — Но ако не желаеш да ми кажеш, Дъглас, напълно ще те разбера.

— Не. Редно е да знаеш. Казва се Кандис Адамс, горе-долу на твоите години. Толкова е красива, че мъжете се спират да я зяпат. И е по-умна от почти всички, които познавам — въздъхна и побутна чинията си настрана. — Твърди, че е бременна от мен, и вероятно е възможно, но винаги съм бил толкова предпазлив. След като живея в Сан Франциско, се смятах за най-предпазливия американец.

— Искаш ли да се ожениш за нея?

Странно колко я заболя да произнесе тези думи, но се налагаше да ги изрече. Макар да не бе наясно какво иска от Дъглас, даваше си сметка, че го цени, че я привлича, развеселява я, застъпва се за нея; поне в повечето случаи. И през цялото време й служеше за опора. В течение на всичките ужасни месеци го чувстваше по-близък от баща си. Защото никой не се чувстваше особено близък с майка й естествено. Това бе невъзможно.

— Не, разбира се. Тя е телевизионна репортерка. Не допускам, че иска дете точно в този момент.

Изведнъж Лейси изпита необяснимо нетърпение.

— Не сте ли говорили? Иска ли бебето? Или аборт? Иска ли да се омъжи? Кое точно, Дъглас?

— Да, твърди, че иска да се омъжи за мен.

— Била умна и красива, казваш. Винаги си твърдял, че искаш деца. Така че — ожени се.

— Май ще трябва да го направя. Исках лично да ти го съобщя, Лейси. Не желая да се оженя за нея. Не те лъжа. Надявах се един ден ти и аз да… Е, вероятно никога нямаше да се случи.

— Не знам — изрече тя най-накрая и остави вилицата. Телешкият медальон изглеждаше не по-привлекателен от жилаво бизонско. — Толкова много неща се случиха, Дъглас. Прекалено много. Изключително благодарна съм ти. Ще ми се да можех да кажа, че искам да съм с теб…

— Да, знам.

— Какво ще предприемеш?

— Ще й обърна гръб, ако се съгласиш да се омъжиш за мен, Лейси.

В този момент се зачуди какво би направил, ако му каже „да“. През последните няколко години често си бе мислила, че му е просто навик; някой, към когото има слабост, готов е да защитава, но не я възприема като жена или съпруга. Не. Тя просто е малката сестра на Белинда и в съзнанието му вероятно завинаги ще остане такава. Насили се да му се усмихне.

— Дано не ти е дала ултиматум.

— О, не. Кандис е прекалено интелигентна за подобна постъпка. Хванала ме е на въдицата, но не тегли кордата постоянно.

Ставаше въпрос за неговия живот. Налагаше му се да забрави и да продължи напред. Бяха минали седем години. Колкото до нея, ами и тя ще трябва да върви напред, към целта, която отдавна си бе поставила, към целта, от която нямаше да се откаже, докато чудовището не бъде заловено и не умре. Или не загине самата тя.

Според слуховете Ръсел Бент си намерил почтен адвокат — твърдял, че полицията е боравила брутално и с принуда. В пресата се прокрадваха предположения за възможността да се отърве. Нямаше да допусне чудовището, което тя преследва, да се спаси. Никога.

 

 

В четвъртък Савидж обяви:

— Не желая да се превръщаш в дропла, Шерлок. Живееш на около километър от мен, а на половината път е гимнастическият салон, който посещавам. Ще те видя там в шест часа.

— Да се превръщам в дропла ли? Напуснах Академията едва преди две седмици. А от понеделник обхождам до припадък всеки сантиметър в Джорджтаун, за да пазарувам, както ми наредихте. Как така се превръщам в дропла?

— Да, не си се излежавала, но делтовидните ти мускули започват да губят тонус. Специалист съм. Забелязвам подобни неща. Шест часа.

Отдалечи се, тананикайки: „Здрав и силен като скала съм аз, яка скала — нищо не може да ме нарани…“

Влезе в кабинета си, преграден със стъкла. Това не бе кънтри или уестърн песен, а рекламна мелодия. За шевролет ли беше? Нямаше спомен. Видя го как се настани на бюрото и веднага включи лаптопа.

Отпуснати делтовидни мускули, ха-ха! Ухили се по посока на кабинета му. Той просто иска да се прояви като добър шеф. Това е всичко. Нова е в града и не иска да се чувства самотна. Поклати глава и продължи да работи. Подскочи, когато женски глас зад гърба й обяви:

— И през ум да не ти минава да хукваш подир него.

Лейси премигна срещу Хана Пейсли — агентка, постъпила в отдела преди шест месеца. Работеше в Бюрото от пет години. Изключително висока, имаше красиво изваяно тяло и слава на много интелигентна. В Академията Лейси я бе гледала на видео как пред заподозрян играе ролята на тъпа блондинка. Накара го да се почувства жребецът на вселената. После изпя всичко. Неслучайно й поверяваха по-щекотливи операции — справяше се изключително добре с работата си. Включиха я в отдела, защото, изглежда, имаше шесто чувство за убийци. Лейси й завиждаше за тази способност.

Да не би Хана да бе хвърлила око на Дилън Савидж? Да не ревнува, защото Савидж се грижи Лейси да не се превърне в дропла? За какво ставаше въпрос?

— Не съм хукнала след него, Хана. Всъщност точно си мислех, че е низък тип, седнал да критикува делтовидните ми мускули.

— Знам. Шегувах се. По случая Раднич ли работиш?

Лейси кимна. Наистина ли Хана се бе пошегувала? Не й изглеждаше вероятно. Хана й махна за поздрав и се върна при бюрото и компютъра си.

Лейси работеше с Оли Хамиш по случая Раднич. Той объркваше всички, включително и Савидж. Влудяваше ги не въпросът „кой“, а „как“. Лейси вкарваше нови данни, току-що извлечени от различни местни полицейски доклади, от аутопсиите и медицинската информация, а част от съзнанието й продължаваше да се чуди как този тип се е промъкнал в четири старчески дома — толкова бяха до момента — удушил е четири старици и никой нищо не е видял. Първият случай в Ричмънд, Вирджиния, датираше отпреди осем месеца. След четири месеца същото се повторило в Северна Флорида, в дом за хора над деветдесет години. Първата удушена бе възрастната Норма Раднич в старческия дом „Саут Ванойан“ в Сейнт Питърсбърг, Флорида. От полицейското управление в Сейнт Питърсбърг се обърнаха към тях едва след последното убийство. До ден-днешен не разполагаха с никакви полезни улики, информация или предположения. Сега и профайлърите работеха по случая. Операцията ръководеше Оли и това беше добре за Лейси.

Искаше да продължи да рови. Измисли как да се добере до всичко необходимо. Например довечера, щом Дилън й позволи да напусне гимнастическия салон, ще се върне и ще поработи. Разбира се, ако все още е в състояние да ходи, след като той приключи с нея.

Никой нямаше да разбере. През деня ще си свърши работата за отдела много предпазливо, а нощем ще търси. Усети как сърцето й заби по-бързо при тази мисъл. Ще го залови. Трябва да успее да го залови. Но той не се бе проявявал от близо седем години. След три дни щяха да се навършат седем години. Годишнина. Точно както изминалите шест години представляваха годишнина. Да не би да бе умрял? Или просто бе спрял? Не й се струваше вероятно. Той беше класически психопат. Никога няма да престане — освен ако не умреше или не го затвореха. Цикли, бе си мислила тя много пъти. Той спазваше определени цикли и досега не ги бе променял по някаква причина.

В два часа бе седмичната сбирка за обмяна на информация. В заседателната зала седяха деветима агенти — шестима мъже, включително Савидж, и три жени: секретарката Клодия — постоянно дъвчеща дъвка баба с ярки червени коси и остър като бръснач мозък и един помощник — Едгар — който непрекъснато се обзалагаше за каквото му падне и спечели залога колко ще тежи бебето на Елис.

Всеки разказа какво работи, докъде е стигнал и от какво се нуждае.

Сбирката ръководеше Савидж. Беше делови — не се губеше време. Всеки агент имаше право да говори, ако някой поискаше съвет.

Дойде ред на Оли и той докладва:

— Работя по случая Раднич с Шерлок. Тя вече набра скорост. Днес получихме още данни от полицията във Флорида. Шерлок, ти приключи с въвеждането им преди малко, нали? — тя кимна и той обяви: — Тогава следобед ще натиснем вълшебното копче.

Савидж я погледна.

— Шерлок, ще добавиш ли нещо?

Тя се поразмърда на стола и стисна длани.

— Прилича на мистерия в заключена стая. Как този тип е успял да влезе необезпокоявано в четири старчески дома — три във Флорида и един във Вирджиния — около десет вечерта, да убие горките старици и никой да не забележи и да не чуе нищо? Всичките жертви, разбира се, са обитавали или самостоятелни стаи, или апартаменти, но това не би трябвало да има значение. Цялата история е налудничава. Вероятно нещо пропускаме.

— Очевидно — съгласи се Хана. — Но ще стигнем до края. Обикновено го правим.

Савидж се намеси:

— С Оли заминаваме за Сейнт Питърсбърг утре сутринта. Току-що отново ми се обади капитан Самуелс. Извършено е още едно убийство. Нашият тип явно вече не губи време. Това не се харесва на профайлърите. Излиза, че губи контрол. Пет убийства за осем месеца, като последните две са през десет дни. Капитан Самуелс настоява да отскочим при тях и да поогледаме нещата отново. Този уикенд ще бъдем там.

От вълнение Оли едва не скочи от стола.

— Кога, шефе?

— Осем сутринта. С полет на „Юнайтед“ от „Дълес“.

Изведнъж Оли силно пребледня и вдигна очи нагоре.

— Няма да ми е лесно. Не — по-скоро съм фаталист. Ако наистина тръгна, бъдещата ми тъща ще ме окачестви пред Мария като работохолик, следователно негоден за съпруг, и Мария ще ме изостави. Така става в живота ми.

— Не се притеснявай, Оли — успокои го Савидж, затваряйки папката пред себе си. — Не е кой знае какво. Ще отскочим дотам да проверя дали не са пропуснали нещо. Според мен е време лично да се запознаем със ситуацията. Няма да е за дълго.

— Вече наясно ли сте кой го е извършил? — попита Шерлок и постави ръце върху масата.

Савидж погледна към напрегнатото лице и гъстите й кестеняви коси, които се опитваха да се измъкнат от златистата шнола на тила.

— Този път — не. Съжалявам. Е, хайде, Оли, без паника. Не е чак толкова страшно.

Въпреки всичко Оли не изглеждаше уверен. Лейси бе дочула за облога му с поне дузина агенти, че сватбата му няма да се състои, защото или терорист ще взриви черквата, или ще арестуват пастора, понеже е откраднал от даренията.

— Наистина искам да заловим този негодник — въздъхна той.

— И аз — увери го Савидж. — Както ти и Шерлок, и всички ченгета във Флорида. И аз нямам търпение да разбера как прилага номера си на призрак — изправи се. — Добре. Работата на всички върви. Няма някакви големи проблеми или издънвания. Коган, ела при мен за минутка. Имам идея за онези убийства в Лас Вегас.

 

 

В шест часа Лейси влезе в гимнастическия салон на Джунипър Стрийт. Беше по къси панталони, широко горнище и маратонки. Плати си десетте долара и продължи към огромното помещение. И тук имаше маниаци, дошли да трупат мускули — наблюдаваха в огледалата всяко направено движение. Напушваше я смях, когато ги гледаше как ходят. Движеха се като мечки.

Забеляза и красиви млади жени, високи по метър и осемдесет; работещи жени, които поглеждаха часовниците си през няколко минути — навярно мислеха за децата и какво ще сготвят за вечеря — правеха сметка дали ще имат достатъчно време, ако останат тук още пет минути.

Имаше и доста делови мъже. Всички се стараеха. Никой не бездействаше. Тогава забеляза Савидж, който правеше коремни упражнения. Беше потен, а тъмните му коси бяха прилепнали. Изглеждаше добре. Всъщност много добре. Направо красив. Хвърли поглед към часовника, направи още два пъти коремното упражнение и бавно се изправи. Обърна се и веднага й махна. Докато стояха един срещу друг, тя си помисли, че отдавна не е виждала такъв представител на силния пол.

Той заговори:

— Делтовидните ти мускули всъщност са добре. Нужно ти е карате. Не ми харесва, че независимо от ЗИГ и дамския колт те обезоръжих без дори да се изпотя. Нужно ти е да се научиш как да се защитаваш, а оръжията са опасни. Какво ще кажеш?

Какво можеше да каже? Беше започнала да тренира карате, но спря, защото преди две години счупи крак, докато караше ски. Преди две години. Беше се представила доста добре. Но две години са дълъг срок за откъсване от изкуството, каквото представлява каратето. Той й предлагаше нов шанс. Тя кимна. Последва разгряване, стречинг, а после най-изнурителният час през живота й. Савидж бързо разбра, че е тренирала. Мяташе я, поваляше я и я насърчаваше. След едно особено силно хвърляне остана легнала по гръб, загледана в него.

— Няма да стана. Не съм чак такъв мазохист. Вие просто отново ще го повторите. Омръзна ми да слушам колко съм добра при падането и претъркулването.

Той й се ухили.

— Много добре се справяш. Недей да хленчиш. Занимавала си се с карате и преди, затова не ти е непознато. Знаеш колко е важно да се научиш да падаш.

— И все пак няма да се изправя. Оттогава минаха две години.

Въздъхна и й подаде ръка.

— Добре. Сега е твой ред. Но не направих всичко дотук, за да те измъчвам. Ако не си наясно как се пада правилно, по-добре се откажи. Хайде — твой ред е да ме поваляш.

Вкопчи се в ръката му, скочи на крака и зае нужното положение.

Той й се ухили. Изглеждаше напрегната и мрачна. Явно беше готова да го убие.

— Никога не преставай да мислиш, Шерлок. И не откъсвай очи от моите. Напрегни мускулите си, но не ги стягай. Знаеш как се прави. Готова ли си? Хайде.

Остави я да го повали, но тя вече ликуваше.

— Не беше лошо — отбеляза той.

Повтаряха упражнението още половин час.

Тя вече се задъха, наведе се напред и се почувства страшно изтощена.

— Достатъчно. Почти съм мъртва.

Подхвърли й кърпата си. Беше съвършено суха — той не се бе изпотил.

— Е, сега, когато отново опита, какво мислиш?

Върна му кърпата.

— Никога не съм се забавлявала повече — той се засмя и пак й хвърли кърпата. — Но и през живота си никога не съм се старала толкова.

— Да, но ти контролираш положението, а не някакъв пистолет.

— Няма как да ударите някого на пет метра от вас, сър.

— Така е, но ако не беше упражнение, щеше да си мъртва. Не желая това да се случи. Ще прекарам доста време, за да те тренирам. Не искам да допуснеш да те застрелят. Има един курс — чудесен е за теб. Участват и мъже, и жени. Води го мой стар приятел. Казва се Чико. Безжалостен е. Може и да те приеме, нищо че ръцете ти са мършави.

Тя се засмя. Двамата взеха душ и се преоблякоха. Изпрати я до дома й, козирува й и нареди:

— Да обзаведеш жилището си този уикенд, Шерлок. Никакви извинения повече. Ще се видим в службата в понеделник. Ето телефонния номер на Чико. А, Шерлок, утре сигурно ще имаш мускулна треска, но не е нищо сериозно. Непременно си вземи гореща вана. И два аспирина. Ще помогнат. Но може би преди всичко да разтъркаш тялото си с лед — замълча, погледна я, след което й се усмихна. — Добре се справи, Шерлок. Много добре. Възнамерявам да не обръщам никакво внимание на хленченето ти.

Тя се запита дали да не го събори на паважа.

— Наблюдавам очите ти. Чета мислите ти. Не, Шерлок, тази вечер не прави опит да ме хвърляш в цветната леха.

Махна й и се отдалечи.

Остана взряна в гърба му, докато той не се скри зад ъгъла.

— Това ли е Савидж?

Едва не падна от изненада. В този момент той излезе иззад дървото.

— О, Господи, това си ти, Дъглас. Така ме изплаши. Случило ли се е нещо? Всички добре ли са?

— Да. Чаках те, Лейси. Дойдох с надеждата да отидем на вечеря.

— Бях в гимнастическия салон. Савидж ме довърши — той я погледна въпросително и тя уточни: — На карате. Не знам дали помниш, че започнах да се занимавам с карате преди две години, а после спрях. Сега отново се захващам. Пак се уча как да падам.

— Защо точно с него?

— Ще взимам уроци при някакъв Чико. Доколкото познавам Савидж, ще иска да тренирам всяка вечер.

— Този тип да не ти е хвърлил око, Лейси?

— Савидж ли? Господи, Дъглас, той ми е шеф! Ръководи отдела, където работя.

— Да. Избрал е най-добрият начин да те омае.

Очевидно я ревнуваше. Усмихна му се и нежно отпусна ръка на рамото му.

— Савидж е професионалист. Не проявява интерес към никого от отдела си или поне такъв, какъвто ти си мислиш.

Сети се за Хана Пейсли. Дали Савидж и Хана имаха връзка?

По очите й Дъглас разбра, че го лъже. Защо? Досега не я бе улавял в лъжа, но, от друга страна, не я бе виждал от пет месеца. Проклетото ФБР бе успяло да пусне пипалата си по нея само за шестнадесет седмици. Какво още щяха да й сторят? Пое си дълбоко дъх.

— Защо не влезем? Ще вземеш душ, ще се преоблечеш и ще те заведа на вечеря. Трябва да се прибирам в Сан Франциско утре сутринта.

— Това е чудесно, Дъглас. Когато се върнеш, ще говориш с Кандис Адамс, нали?

— Да.