Борис Акунин
Декоратор (2) (Специални поръчения — 2)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Приключенията на Ераст Фандорин (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Декоратор, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 27 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
Деница Минчева (2011 г.)

Издание:

Борис Акунин. Декоратор: Специални поръчения — 2

Превод: София Бранц

Редактор: Боряна Джанабетска

ИК „Еднорог“, София, 2003 г.

ISBN: 954-9745-63-5

История

  1. — Добавяне

Още по-ужасно

4 април, Велики вторник, по пладне

 

На извънредното съвещание при московския генерал-губернатор Владимир Андреевич Долгорукой присъстваха:

главният началник на полицията Юровски, генерал-майор от свитата на негово императорско величество;

прокурорът на Московската съдебна палата камерхер Козлятников, действителен статски съветник;

началникът на криминалната полиция статски съветник Ейхман;

чиновникът за специални поръчения на генерал-губернатора колежки съветник Фандорин;

следователят по тежките престъпления към прокурора на Московската съдебна палата Ижицин, придворен съветник.

— Какво време, какво мерзко време — с тези думи Владимир Андреевич откри тайното заседание. — Това е свинщина, господа. Мрачно, ветровито, локви, кал, а най-лошото е, че река Москва е придошла повече от обичайното. Ходих в Замоскворечие — кошмар и ужас. Водата се е покачила със седем метра. Заляла е всичко чак до „Пятницка“. И на левия бряг е трагедия. По „Неглинная“ не може да се мине. Ох, трагедия, господа. Ще се посрами Долгорукой на стари години!

Всички присъстващи угрижено завъздишаха, само на лицето на следователя се изписа леко изумление и князът, невероятно наблюдателен, реши да обясни:

— Виждам, млади господине… ъъ… Глаголев ли бяхте? Не, Букин…

— Ижицин, ваше високопревъзходителство — подсказа прокурорът, но недостатъчно високо — близо седемдесет и девет годишният московски вицекрал (и така наричаха всемогъщия Владимир Андреевич) беше доста глух.

— Простете на стария човек — добродушно разпери ръце губернаторът. — Та тъй, господин Пижицин[1], виждам, че сте в неведение… вероятно и по служба не ви се полага. Но щом сме на съвещание… И така — издълженото лице на княза с провисналите кестеняви мустаци доби тържествен вид, — за Възкресение Христово негово императорско величество ще ощастливи с посещението си първопрестолния ни град. Без фанфари и без церемонии — да се поклони на московските светини. Имаме височайше нареждане да не предупреждаваме московчани, защото визитата се тъкми като един вид impromptu[2]. Това обаче не намалява отговорността ни за посрещането, което трябва да е на ниво, и за общото състояние на града. Сутринта например, господа, получих послание от негово високопреосвещенство Йоаникий, московския митрополит. Жалва се владиката, пише, че за Великден в сладкарските магазини е същинско безобразие: витрините и рафтовете са отрупани с кутии и бонбониери с изображения на Тайната вечеря, Кръстния път, Голготата и всякакви подобни. Това е кощунство, господа! Бъдете така добър, уважаеми — обърна се князът към полицейския началник, — още днес да разпространите полицейска наредба, че подобни скверности се забраняват. Кутиите да се унищожат, съдържанието им да се предаде във Възпитателния дом[3]. Да се засладят сирачетата за празника. А дюкянджиите дори да се глобят, че ме излагат пред височайшата визита! — генерал-губернаторът развълнуван нагласи леко накривилата се встрани къдрава перука, искаше още нещо да каже, но се разкашля.

Веднага се отвори незабележима врата за вътрешните помещения и оттам, стъпвайки безшумно с плъстени пантофи на патравите крака, изскочи слаботелесно старче с ослепително блеснал плешив череп и преогромни бакенбарди — личният камердинер на негово сиятелство Фрол Григориевич Ведишчев. Тази внезапна поява не учуди никого. Всички присъстващи намериха за необходимо да поздравят влезлия с кимане или поне с поклащане на главата, защото Фрол Григориевич въпреки скромното си положение се смяташе в древния град за влиятелна и дори всевластна особа.

Ведишчев бързо капна някакъв лек от стъкленичка в сребърна чашка, поднесе я на княза и пак така устремно изчезна в обратната посока, без да погледне никого.

— Мерши, Фрол, мерши, милишък — изфъфли подире му генерал-губернаторът, размърда челюсти да нагласи ченето и продължи вече ясно: — Така че Ераст Петрович да благоволи да обясни защо беше туй спешно съвещание. Вие знаете, душко, че сега всяка минутка ми е скъпа. Какво толкова има? Погрижихте ли се тази гадост с разчленяването да не стигне до гражданството? Само това липсваше току преди посещението…

Ераст Петрович стана и очите на висшите блюстители на московската законност се впериха в бледото решително лице на колежкия съветник.

— Взети са всички мерки за опазване на т-тайната, ваше сиятелство — израпортува Фандорин. — Всички, които бяха на огледа на местопрестъплението, са предупредени за отговорността и са подписали неразгласяване. Чистачът, открил тялото, поради склонността му към неумерено и невъздържано пиене временно е прибран в специалната к-килия на Жандармерийското управление.

— Хубаво — одобри губернаторът. — Защо е тогава туй съвещание? За какво настояхте да съберем началниците на следственото и полицейското ведомство? Трябваше да уточните всичко с господин Пижицин.

Ераст Петрович неволно погледна следователя — удивително добре му пасваше новоизобретеното от княза име, но в момента колежкият съветник не беше настроен никак шеговито.

— Ваше високопревъзходителство, не съм ви молил да викате господин началника на криминалната полиция. Случаят е толкова тревожен, че се налага да го отнесем към престъпленията от общодържавно значение и с него освен прокуратурата трябва да се заеме оперативният отдел на жандармерията под личния контрол на господин главния началник на полицията. А криминалната полиция изобщо не бих я включвал, там е пълно със случайни хора. Това първо. — И Фандорин направи твърде многозначителна пауза.

Статският съветник Ейхман понечи да протестира, но князът го възпря с жест.

— Значи напразно съм ви обезпокоил, драги — сърдечно му каза той. — Вървете да си насвиете там хората — джебчиите и нихилистите: на Великден да си празнуват в Хитровка и да не са мръднали оттам, за Бога. Много разчитам на вас, Пьотър Рейнгардович.

Ейхман стана, мълчаливо кимна, изкриви усмивка към Ераст Петрович и си излезе.

Колежкият съветник въздъхна с ясното съзнание, че в лицето на началника на московската криминална полиция си е осигурил враг завинаги, но случаят наистина беше ужасяващ и не можеше да се допуска ненужен риск.

— Нали ви знам — каза губернаторът и тревожно погледна доверения си помощник. — Щом има „първо“, ще последва и „второ“. Казвайте, не ме тормозете.

— Много съжалявам, Владимир Андреевич, но ще се наложи да отмените визитата на императора — съвсем тихо произнесе Фандорин, ала князът този път идеално го чу.

— Как така да я „отменя“? — ахна той.

Останалите присъстващи посрещнаха възмутителното изказване на самозабравилия се чиновник много по-бурно.

— Да не сте луд? — ревна полицейският началник Юровски.

— Това е нечувано! — изблея прокурорът.

А следователят не посмя да надигне глас, защото нямаше достатъчно висок ранг за подобна волност, но сви пълните си устни в знак на възмущение от безумния произвол на Фандорин.

— Как така ще я отменя? — безпомощно повтори Долгорукой.

Вратата за вътрешните стаи се открехна и оттам се подаде наполовина физиономията на камердинера.

Губернаторът заговори с безкрайно вълнение, изпускайки в бързината срички и цели думи:

— Ерапетроич, от години… Вие никога… думите на вятъра, но да отменя височайшата? Това е нечуван скандал. Знаете как съм се борил… За мен, за всички нас това е…

Фандорин смръщи високото си чисто чело. Много добре знаеше колко дълго лавира и хитрува Владимир Андреевич, докато осигури височайшето посещение. А какви спънки му правеше враждебната петербургска „камарила“, която от двайсет години се мъчеше да натири стария хитрец от топлото местенце! Великденският „експромпт“ на негово величество беше триумф за княза, категорично доказателство за непоклатимото му положение. Другата седмица негово сиятелство ще празнува огромен юбилей — шейсет години офицерска служба. По този случай можеше да се надява дори да получи „Андрей Първозвани“[4]. А сега какво — лично да се моли за отмяна на визитата!

— Разбирам всичко, ваше сиятелство, но ако не се отмени, ще стане още по-зле. Тази касапница няма да е последна — лицето на колежкия съветник ставаше все по-мрачно. — Боя се, че в Москва се е появил Джек Изкормвача.

И пак, както преди няколко минути, думите му накараха всички присъстващи да заговорят едновременно.

— Как така няма да е последна? — възмути се генерал-губернаторът.

Полицейският началник и прокурорът попитаха почти хорово:

— Джек Изкормвача ли?

А Ижицин се осмели да се изхили:

— Глупости!

— Какъв е тоя изкормвач? — изхриптя откъм вратата си Фрол Григориевич Ведишчев в последвалата пауза.

— Да-да, кой е този Джек? — с явно недоволство огледа подчинените си князът. — Всички знаят, само аз не съм в течение. Все така правите!

— Това е известен английски убиец, ваше сиятелство, който коли проститутки в Лондон — обясни следователят.

— С ваше позволение, Владимир Андреевич, ще ви разкажа по-подробно — Ераст Петрович измъкна бележник от джоба си, прелисти няколко странички. Князът сви длан на ухото си, Ведишчев си тури очилата с дебели стъкла, а Ижицин се усмихна иронично. — Както знаете, ваше сиятелство, миналата година бях за няколко месеца в Англия по повод на известния ви случай за изчезналата кореспонденция на Екатерина Велика. Вие, Владимир Андреевич, дори бяхте изразили недоволство от продължителното ми отсъствие. Задържах се в Лондон повече от необходимото, защото се бях съсредоточил върху действията на местната полиция по издирването на чудовищен убиец, който в период от осем месеца — от април до декември миналата година — беше извършил осем зверски убийства в Ийст Енд[5]. Убиецът проявяваше ужасна наглост. Пращаше писма в полицията с подпис Jack the Ripper, тоест Джек Изкормвача, а веднъж дори изпратил на комисаря, който водел разследването, половин бъбрек, изваден от жертвата.

— Изваден? Но защо? — учуди се князът.

— Злодействата на Изкормвача паникьосаха местните не толкова заради самите извършени убийства. В голям и неблагополучен град като Лондон се случват доста престъпления, дори и кървави. Обаче начинът, по който Изкормвача унищожаваше жертвите си, беше наистина чудовищен. Обикновено прерязваше гърлата на клетите жени, после ги изкормваше като дивеч и подреждаше извадените вътрешности във вид на някакви кошмарни натюрморти.

— Света Богородице! — изпъшка Ведишчев и се прекръсти.

А губернаторът рече с болезнено чувство:

— Що за ужасии разправяте. И какво, не го ли намериха този негодник?

— Не, но от декември характерните убийства секнаха. Полицията реши, че престъпникът или се е самоубил, или… е напуснал Англия.

— И си няма друга работа, ами идва при нас в Москва — скептично поклати глава полицейският началник. — Дори така да е, престъпник англичанин лесно може да бъде проследен и заловен.

— От къде на къде решихте, че е англичанин? — извърна се към генерала Фандорин. — Всички убийства са извършени в мизерен квартал, к-където живеят мнозина пришълци от европейския континент, включително руснаци. Впрочем една от първите версии на английската полиция беше за имигрант медик.

— Защо непременно медик? — прояви интерес Ижицин.

— Защото вътрешните органи на жертвите всеки път са вадени много прецизно, с отлично познаване на анатомията, при това най-вероятно с хирургически скалпел. Лондонската полиция беше твърдо уверена, че Джек Изкормвача е лекар или студент по медицина.

Прокурорът Козлятников вдигна изящно пръст, блесна брилянтът на пръстена му.

— Но защо точно лондонският Изкормвач да е убил и накълцал Андреичкина? Че малко ли са ни нашите си убийци? Налокал се е някой кучи син до умопомрачение и си е въобразил, че бори чудовища. Такива ги имаме колкото си щете.

Колежкият съветник въздъхна, търпеливо отговори:

— Фьодор Калистратович, нали прочетохте докладната на съдебния лекар. Спиртосан безумец не може да оперира така точно, и то с „остър предмет от хирургически вид“. Това първо. Точно както в Ийст Енд, и тук нямаме обичайните за този вид престъпления полови безчинства. Това второ. Но най-зловещото е отпечатъкът от кървава целувка на бузата на убитата — това трето. Всички жертви на Изкормвача са имали такъв кървав печат: на челото, на бузата, в един от случаите на слепоочието. Инспектор Джилсън, от когото научих тази подробност, не й придаваше особено значение, защото Изкормвача имал и доста по-ужасни хрумвания. Но от оскъдните сведения за маниакалните убийци, с които разполага криминалистиката, е известно какво значение има ритуалът за тези злодеи. В основата на серийните убийства с маниакален уклон винаги има някаква „идея“, която подтиква многократно чудовището да умъртвява непознати нему хора. Още в Лондон се опитвах да внуша на следствените шефове, че основното е да разкрият „идеята“ на маниака. Останалото е въпрос на криминалистка техника. Няма никакво съмнение, че типичните черти на Джек Изкормвача и нашия московски злодей напълно съвпадат.

— И все пак е доста странно — поклати глава генерал Юровски. — Джек Изкормвача да се изпари от Лондон, за да се озове тук в барака за дърва в Самотьок… Освен това, съгласете се, заради смъртта на някаква си проститутка да се отменя височайша визита…

Търпението на Фандорин явно се изчерпваше, защото той доста рязко отговори:

— Да ви напомня, че заради случая с Джек Изкормвача бяха отстранени от служба и началникът на лондонската полиция, и даже министърът на вътрешните работи, които твърде дълго време отказваха да отдадат нужното значение на убийствата на „някакви си проститутки“. Дори да предположим, че тук се е появил някой наш си доморасъл Ванка Изкормвача, това не променя нещата. Веднъж усетил вкуса на кръвта, той вече няма да се спре. Представете си какво ще стане, ако по време на посещението на негово величество убиецът ни сервира ново подаръче от вида на днешното? А като се разбере, че това не му е първо престъпление? Чудно Възкресение Христово ще стане в старата столица.

Князът се прекръсти уплашено, а и генералът заоткопчава златовезаната си яка.

— Истинско чудо е, че днес поне успяхме да потулим подобно нечувано събитие — колежкият съветник угрижено приглади контешките си черни мустачки. — А и дали сме успели…

Възцари се гробна тишина.

— Ваша воля, Владим Андреич — обади се иззад открехнатата врата главата на Ведишчев, — но той е прав. Пишете на царя. Тъй и тъй, имаме тук малък конфуз. В мой минус е, ала в името на вашето императорско спокойствие най-покорно ви молим да не идвате в Москва.

— Ох, Господи — трепна жално гласът на губернатора.

Ижицин се надигна, погледна предано почитаемото началство и предложи спасителна идея:

— Ваше сиятелство, да се позовем на небивалия потоп? В този случай, дето се вика, си е Божа работа.

— Браво, Пижицин, браво — светна князът. — Умна глава. Така ще напиша. Дано обаче вестникарите да не надушат нещо за касапницата.

Следователят погледна снизходително Ераст Петрович и седна, обаче не като преди — с половин кълка на четвърт стол, а вече удобно, като равен сред равни.

Но облекчението, изписало се на лицето на негово високопревъзходителство, почти веднага бе изтласкано отново от униние.

— Не става. Истината все едно ще изплува. Щом Ераст Петрович казва, че това злодейство не е последно, значи така ще излезе. Той в тези неща е почти без грешка.

Фандорин му хвърли подчертано недоумяващ поглед и вдигна самурена вежда: така ли било, значи понякога все пак греша?

В този момент полицейският началник изсумтя, виновно сведе глава и изгъгна:

— Не знам последно ли е или не, но май не е първо. Виноват, Владимир Андреевич, но не ми се стори от значение и не исках да ви тревожа за глупости. Днешното убийство е твърде предизвикателно, затова се осмелих предвид височайшата визита, но си припомням, че напоследък случаите на зверски убийства на проститутки и скитнички май зачестиха. По Задушница ли беше, се сещам, че ми докладваха за намерена просякиня с разпран търбух. И преди това откриха някаква пачавра с изкормена утроба. За просякинята изобщо не направихме дознание — безполезна работа, а за пачаврата се реши, че сутеньорът й се е напил и я е накълцал. В ареста е, но още не си е признал, отрича.

— Бре, Антон Дмитриевич, как така! — плесна ръце губернаторът. — Ако веднага бяхме започнали разследване и бяхме насочили към случая Ераст Петрович, вече да сме хванали мерзавеца! И нямаше да се наложи сега отмяна на императорската визита.

— Че кой да знае, ваше сиятелство, не беше злоумишлено. Знаете какъв е градът, и хората са едни подли твари, какви ги вършат всеки Божи ден! Заслужава ли си за всяка дреболия да обезпокоявам ваше високопревъзходителство! — с почти плачещ глас се заоправдава генералът и обърна поглед за подкрепа към двамата от прокуратурата, но Козлятников го погледна сурово, а Ижицин укорително поклати глава: лошо.

Колежкият съветник прекъсна вайкането му с кратък въпрос:

— Къде са труповете?

— Къде да са — на „Божедомка“. Там ги зариват — всички непрокопсаници, скитници и безименни. Първоначално ги карат в полицейската морга при Егор Вилемович, ако има данни за насилие, а после ги закопават на тамошното гробище. Такъв е редът.

— Трябва да се ексхумират — с гримаса на отвращение заяви Фандорин. — Незабавно. Да се провери по списъците в моргата има ли трупове на жени, които напоследък — д-да речем, от Нова година — са докарани с признаци за насилствена смърт. И да се ексхумират. Да се провери за сходство в картината на престъплението. Да се потърси дали не е имало подобни случаи. Земята още е студена, труповете би трябвало да са добре запазени.

Прокурорът кимна:

— Ще наредя. Имайте грижата, Леонтий Андреевич — и почтително се осведоми: — Ще присъствате ли, Ераст Петрович? За предпочитане е и вашето участие.

Ижицин ги погледна жлъчно — участието на колежкия съветник не му се виждаше за предпочитане.

А Фандорин изведнъж пребледня — той си спомни сутрешното срамно прималяване. След кратка вътрешна борба се предаде:

— Ще пратя моя асистент Тюлпанов да п-помага на Леонтий Андреевич. Смятам, че това ще е достатъчно.

 

 

Приключиха с тежката работа чак след осем вечерта на запалени факли.

От мастиленото небе покапа студен досаден дъжд. Гробищният пейзаж, бездруго унил, стана толкова потискащ, че на човек му идеше да падне по очи в някой от разкопаните гробове и да се зарие в майката земя, само и само да не вижда тези мръсни локви, разкаляни насипи, съборени кръстове.

Ижицин ръководеше. Шестима копаеха: двамата сутрешни стражари, оставени към дознанието, за да не се разширява кръгът на посветените в случая, двама ветерани жандармеристи и двама божедомски гробари, без които все едно нямаше да се оправят. Отначало изриваха мократа пръст с лопати, а после хванаха и кирките, за да разкъртят замръзналата земя. Гробищният пазач им посочи къде да копаят.

Според списъка от януари насам през текущата 1889 година в полицейската морга били докарани 14 женски трупа с „прободно-порезни“ рани. Сега изваждаха покойните от сиромашките им гробове и ги мъкнеха обратно в моргата, където ги оглеждаха доктор Захаров и асистентът му Грумов, млад мъж с охтичав вид, с козя брадичка, която му стоеше като залепена и съвсем подхождаше на безцветния му блеещ гласец.

Анисий Тюлпанов надникна веднъж вътре и реши повече да не се пробва — по-добре да зъзне на вятъра под ръмящия априлски дъжд. Но след час-два, премръзнал и мокър, а и с доста вцепенени сетива, той отново влезе в помещението за аутопсии и седна на пейка в ъгъла. Там го откри пазачът Пахоменко, съжали го и го отведе в къщурката си да пият чай.

Пазачът излезе много благ чичин. Лицето му добродушно, гладко обръснато, детските му очи пръскат към слепоочията весели бръчици. Говореше с хубав народен език, да ти е драго да го слушаш, само дето начесто вмъкваше украински думички.

— Да работиш на гробище се искат мазоли на сърцето — бавно заговори Пахоменко и погледна жалостиво падналия духом Тюлпанов. — Че кой няма да се нажали всеки ден да вижда края си: гледай, рабе Божи, тъй и ти ще згниеш. Но милосерд е Господ, дава на копача мазоли на ръцете, че да не си изжули месото до костта, а когото е натоварил с чловешките скърби, нему дава мазол на сърцето. Да не се изжули. Обвиква се, пане. Отначало и аз бях млад-зелен като тиква, ама дода тука, пия чай с хлебец. Нищо, обвикнах. Яж, момко, яж…

Анисий поседя с Пахоменко, който много бе обикалял и много нещо бе видял на този свят, послуша протяжния му разказ за поклонения по светите места, за добри и лоши люде, и душата му сякаш се постопли, волята му укрепна. Сега можеше да се върне при черните ями, дъсчените ковчези, сивите савани.

Благодарение на сладкодумния пазач, домораслия философ, му се разкри идеята, която богато възнагради безполезното му пребиваване на гробището.

Ето как стана това.

Привечер към шест-седем вкараха в моргата последния от четиринайсетте трупа. Бодрият Ижицин, предвидливо екипиран с ловджийски ботуши и гумирана пелерина с качулка, повика мокрия Анисий да види резултата от ексхумацията. В помещението за аутопсии Тюлпанов стисна зъби, укрепи с мазол сърцето си и успя да обходи маса след маса, като оглеждаше отблъскващите покойници и слушаше резюмето на експерта.

— Тези трите хубавици да ги връщат обратно: номера втори, осми, десети — небрежно сочеше с пръст Захаров. — Недоглеждане на гробарите. Не ми е работа. Аз се занимавам само с такива, дето са на специален отчет, другите Грумов ги реже. Ама като се натаралянка, пише на пияна глава каквото му падне воистине.

— Какво говорите, Егор Вилемович — изблея обиден козлобрадият асистент. — Ако и да си позволявам да поемам спиртни напитки, то е в минимално количество, колкото за укрепване на здравето и разбитите нерви. Грях ви на душата, ей Богу.

— Хайде де — отпъди го с жест грубият доктор и продължи отчета. — Номера първи, трети, седми, дванайсети и тринайсети също не са по вашия въпрос. Класика: „с ножка в ребрата“ или „с чекийка в зурлата“. Чиста работа, нищо извратено. Я ги разкарайте и тях — Егор Вилемович издуха кълбо лют пушек от лулата, нежно потупа подпухнал синкав труп по разпраното шкембе. — А тази Василиса Прекрасна и другите да останат. Трябва да проверя доколко прецизно са ги кълцали, остър ли е бил ножът и прочее. На пръв поглед бих си позволил да предположа, че номера четвърти и четиринайсети са били в ръчичките на нашия човек. Само че може да е бързал или някой да го е стреснал, та му е попречил да си изпипа докрай любимата занимавка — докторът се ухили със стисната между зъбите лула.

Анисий ги свери по списъка. Всичко съвпада; четвъртата е просякинята Маря Кривата от „Малий Трьохсвятски“, четиринайсетата — проститутката Зотова от „Свинински переулок“. Същите, за които разказа полицейският началник.

Ижицин, безстрашен човек, не се умири след думите на експерта, а незнайно защо реши да препровери. Едва не се завираше в отворените рани, задаваше най-обстойни въпроси. Анисий му завидя за самообладанието, засрами се от собствената си безполезност, но не можа да си измисли никакво занимание.

Излезе навън, където пушеха копачите.

— Как е, пане, заслужаваше ли си копането? — попита Пахомич. — Или още ще копаме?

— Ба, още — весело отговори Анисий. — Изкопахме ги всички. Чак ми е чудно. В цяла Москва за три месеца са заклани толкова малко жени от занаята. А вестниците пишат, че градът ни е опасен.

— Как толкоз малко — изхили се пазачът. — Има си хас. Тие са само дек са с имена. А които ги карат без имена, тех ги фърляме у рововете.

Анисий трепна:

— Какви ровове?

— К’ви ли? Не ви ли рече господин дохтурът? Яла да видиш — и поведе Анисий към отдалечения край на гробището, показа му дълга яма, отгоре само леко засипана с пръст. — Тоз е априлски. Сега го почнаме. Е там е мартенският, вече е зарит — посочи продълговато хълмче. — Там е февруарският, по-натам — януарският. А отпреди туй не знам, щот още ме е нямало. Тук съм от Богоявление — га си дойдох от поклонение в Оптина обител. По-напреж от мен е имало тук един Кузма. Не го познавам. Този Кузма запразнил на Рождество Христово, ударил някоя и друга бутилка, та се изтърсил в незарит гроб и си строшил главата. Ей такваз смърт му пратил Господ. Щом пазиш гробовете, рабе Божий, в гроб си намери смъртта. Обича Той, Господ Бог, такива шегички да си прави с нашего брата гробарите. Нали сме Му като вардияни. Нашият гробар Тишка например…

— Ама много ли безименни закопавате в ровове? — прекъсна го Анисий, отведнъж забравил и мокрите обуща, и студа.

— Бая. Само миналия месец къде дузина бяха, ако не и повече. Човек без име е като псе без нашийник. И в кожодерница да го фърлиш — никой не го е грижа. Който е остал без име, направо все едно не е човек.

— А виждали ли сте сред безименните да има здравата клани?

Пазачът тъжно изкриви лице:

— Че кой ще ти ги гледа горките? Пак добре, ако псалтът от „Йоан Воин“ им издудне някоя молитва, а понякога и аз, грешникът, им опея „Вечная памят“. Ой, хора, хора…

На ти сега следовател по тежките престъпления, на ти обстоен човек, със злорадство си помисли Анисий. Да изпусне толкова важен факт.

Той махна с ръка на пазача: ще прощаваш, чиче, имам работа. И се затича към сградата.

— Хайде, момчета — извика отдалеч. — Още работа ни чака! Взимайте кирките, лопатите и идвайте всички!

Скочи само младият Линков. Старши стражарят Приблудко остана да седи, а ветераните направо му обърнаха гръб. Бяха се уморили от непривичната и несвойствена работа, пък и този не им е началник, а и такъв младок. Но Тюлпанов вече се чувстваше въвлечен в работата и ги накара да се размърдат.

Имало и защо, както се оказа.

 

 

Много късно вечерта, а може да се каже и през нощта, защото беше към полунощ, Тюлпанов седеше у шефа на „Малая Никитская“ (прекрасна пристройка, шест стайчета с холандски кахлени камини, с електрическо осветление, с телефон), вечеряше и се загряваше с грог.

Грогът беше по-особен — от японско саке, червено вино и сушени сливи, направен по рецепта на човека от Изтока Масахиро Сибата, накратко — Маса, Фандориновия лакей. Впрочем с поведението и приказките си японецът изобщо не приличаше на лакей. Държеше се нормално с Ераст Петрович, да не говорим за Анисий, когото изобщо не възприемаше като важна особа. По линия на физическите упражнения дори му беше строг учител и Тюлпанов понасяше от него доста хули, издевателства и даже тупаници, маскирани като обучение по японски побоища. Колкото и да хитруваше, колкото и да се скатаваше от омразния погански майсторлък, но с шефа на глава не можеше да се излезе. Ераст Петрович му беше наредил да овладее жиу-жицу — значи трябва да го овладее, ако ще да се разчекне! Обаче никак не го биваше в спорта и наистина само дето се разчекваше.

— Сутрин сто пътя крекна ри? — страховито го попита Маса, когато Анисий хапна и зачерви бузи от грога. — С драни цукаш по зерязото? Покази драните.

Тюлпанов скри длани зад гърба си, защото го мързеше да чука хиляда пъти ребром по железния прът, пък и боли, ще знаете. По ребрата на дланите му хич не искаха да се образуват твърди мазоли и Маса много му се караше.

— Наядохте ли се? Сега може вече да докладвате на Ераст Петрович по работа — позволи Ангелина и разтреби масата, остави само сребърната кана с грога и чашите.

Хубава е Ангелина, красавица: светлорусата й коса е сплетена на дебела плитка, завъртяна на тила като кръгъл козунак, лицето й е чисто, бяло, големите й сиви очи гледат сериозно и сякаш леят светлина връз околния свят. Необикновена жена, такива рядко се срещат. Подобна хубавица изобщо не би забелязала клепоух мухльо като Тюлпанов. Ераст Петрович обаче е кавалер и половина и жените го обичат. За трите години Анисиево асистентстване няколко избранички, коя от коя по-хубави, поцаруваха-погосподаруваха в пристройката на „Малая Никитская“ и се махнаха, но такава мила, ясна, светла като Ангелина не беше се появявала. Дано се задържи за повечко. А най-добре да останеше завинаги.

— Благодаря ви, Ангелина Самсоновна — каза Анисий и изпрати с очи стройната висока жена.

Княгиня, просто княгиня, макар да е от еснафското съсловие. При шефа все са княгини и принцеси. Нищо чудно — такива са му прилика.

Ангелина Крашениникова се появи на „Малая Никитская“ преди година. Ераст Петрович беше помогнал на сиротната душа в един затруднителен случай и тя се привърза към него. Явно искаше да се отблагодари с каквото може, а освен любов нищо нямаше. Сега дори не е ясно как са се оправяли без нея. В ергенския дом на колежкия съветник стана уютно, топло, хубаво. Анисий и по-рано обичаше да идва, а сега съвсем. Покрай Ангелина и шефът сякаш стана по-сърдечен, по-непринуден. Това му е от полза.

— Добре, Тюлпанов, хапнахме, пийнахме, с-сега разправяйте какво изкопахте там с Ижицин.

Ераст Петрович изглеждаше непривично сконфузен — неудобно му е, рече си Тюлпанов, че не отиде на ексхумацията, а изпрати мен. И слава Богу, Анисий може само да се радва, че веднъж и той е бил полезен и е опазил обожавания си шеф от ненужни сътресения.

А не е ли наистина и той всячески облагодетелстван от шефа: с осигурено ведомствено жилище, с прилична заплата, с интересна работа. И най-голяма, безкрайна признателност — за сестра му Сонка, клетата идиотка. Спокоен е за нея, защото хем той работи, хем тя е наглеждана, нахранена, обичана. Фандориновата камериерка Палашка й е предана и я глези. Тя вече се премести у Тюлпанови. Прескача за час-два да помогне на Ангелина в домакинската работа и бърза да се върне при Сонка. Сега Тюлпанов живее съвсем близо до шефа, на „Гранатний переулок“.

Анисий започна рапорта си спокойно, отдалече:

— Егор Вилемович откри две покойнички с признаци за следсмъртна гавра. Едната е просякинята Маря Кривата, умряла при неизяснени обстоятелства на единайсети февруари — тя е с прерязано гърло, с отворена коремна кухина, черният дроб липсва. Другата е Александра Зотова, уличница, заклана е на пети февруари, може би от сводника си Дзапоев — тя също е с прерязано гърло и изкормена утроба. Има и още една, Марфа Жемчужникова, циганка, убита на десети март, но тя е под въпрос — не е с прерязано гърло, коремът й е разпран на кръст, но всичките и органи са в наличност.

На това място Анисий случайно погледна встрани и се вцепени. На вратата стоеше Ангелина, притиснала ръка към гърдите си, и го гледаше с разширени от ужас очи.

— Господи — прекръсти се тя, — какви страхотии разправяте, Анисий Питиримович.

Шефът се озърна недоволен:

— Върви си в стаята, Геля. Това не е за т-твоите уши. С Тюлпанов работим.

Красавицата безропотно напусна, а Тюлпанов укорително погледна шефа. Прав сте, Ераст Петрович, но бъдете по-деликатен. Ангелина Самсоновна, разбира се, не е благородничка като вас, но Бога ми, никоя дворянка не може да й стъпи на малкия пръст. Друг на ваше място би я направил своя законна съпруга без капка презрение. Напротив дори — би бил щастлив.

Но той нищо не каза на глас, не посмя.

— Данни за полови сношения? — съсредоточено попита шефа, без да го е грижа за мимиките на Тюлпанов.

— Егор Вилемович не можа да уточни. Земята е още сковава от студ, но все пак е минало доста време. По-важното е друго! — Анисий направи ефектна пауза и пристъпи към основното.

Разказа как по негово указание разкопали така наречените „ровове“ — общите гробове на безименните покойници. Огледали общо над седемдесет мъртъвци. Девет трупа, от тях един мъжки, имали явни белези от поругание. Картинката е почти като днешната: някой добре запознат с анатомията и разполагащ с хирургични инструменти на воля се е гаврил с телата.

— И най-интересното, шефе, е, че три обезобразени трупа са извадени от миналогодишни ровове! — докладва Анисий и скромно додаде: — Така им наредих — за всеки случай да разкопаят ноемврийския и декемврийския ров.

Ераст Петрович много внимателно слушаше помощника си, а на това място направо подскочи от стола:

— Как така декемврийски, как така ноемврийски! Невероятно!

— И аз се възмутих по същия начин. Каква е тази наша полиция, а? От колко месеца някакъв изрод вилнее из Москва, а ние изобщо не знаем! Щом коли отрепки, полицаите не ги е грижа — хвърляй в трапа, и довиждане. Вие си знаете, шефе, ама да съм аз, ще им размажа фасона и на Юровски, и на Ейхман.

Но шефът просто не беше на себе си. Бързо кръстоса стаята напред-назад и избъбри:

— Няма как да е през декември, още по-малко пък през ноември! Той беше още в Лондон по това време!

Тюлпанов примига — какво общо има Лондон? Ераст Петрович не беше успял да го запознае с теорията за Джек Изкормвача.

Фандорин пламна при спомена как се засегна от думите на княз Долгорукой, че е почти без грешка.

Ето че допускате грешки, Ераст Петрович, и то какви грешки!

* * *

Взетото решение е осъществено. Явно Божията промисъл е помогнала тъй бързо да го претворя в дела.

Цял ден ме изпълва възторг и чувство за неуязвимост — след вчерашния екстаз.

Дъжд и кал, през деня бях много зает, а изобщо не усещам умора. Душата ми пее, тегли ме просторът, скитосването по околните улици и пущинаци.

Пак е вечер. Вървя по „Протопоповски“ към „Каланчовка“. Там някаква жена се пазари с файтонджия. Не се спазариха и онзи си замина, а жената пристъпва объркана от крак на крак. Гледам я — надула шкембето, трябва да е поне в седмия месец. Просто дъхът ми спря: ей го, само ми идва в ръцете.

Приближавам се — всичко съвпада. Тя е точно каквато ми трябва. Мръсна, с отекла мутра. С окапали вежди и мигли — явно сифилис. Надали има същество, което да е толкова противоположно на понятието Красота.

Заговарям я. Дошла от село да навести мъжа си. Той е занаятчия в Арсенала.

Всичко се очертава толкова лесно. Казвам й, че Арсеналът е наблизо, предлагам и да я заведа. Тя не се плаши, защото днес съм жена. Водя я през пущинаците към езерото на Имеровската ботаническа градина. Там е тъмно и няма жива душа. Докато вървим, жената се оплаква колко е тежък животът на село. Аз и съчувствам.

Завеждам я до брега, казвам и да не се плаши, чака я радост. Тя гледа тъпо. Умира безмълвно, само въздухът изсвистява в гърлото й и кръвта и бълбука.

Нямам търпение да отворя бисерната мида и дори не изчаквам края на конвулсиите.

Уви, очаква ме разочарование. Когато с разтреперани от сладка припряност ръце отварям сцепената матка, ми се повдига. Живият зародиш е уродлив и изобщо не прилича на бисер. Изглежда точно като спиртосаните уродчета в стъклениците на професор Линц: същото вампирче. Шава, зее с мишата си устичка. Погнусен го хвърлям.

Извод: човекът подобно на цветето трябва да се развие, за да стане красив. Сега разбирам защо никога не съм харесвал децата — гноми с несъразмерно големи глави и недоразвита репродуктивна система.

Московските детективи се размърдаха — вчерашната декорация най-сетне извести полицията за появата ми. Смях. Аз съм по-хитър и по-силен, никога няма да ме разкрият. „Какъв актьор умира.“ — както, е казал Нерон. Все едно го е казал за мен.

Но хвърлям трупа на жената и мишленцето й в езерото. Защо да разлайвам кучетата, пък и с какво да се похваля — не ставаше за качествена декорация.

Бележки

[1] Ижицин — от „ижица“, последната буква от църковнославянската азбука. Глаголев, Букин — съответно от „глагол“ — г, и „буки“ — б. Пижицин пък е от „пыжик“ — дребно надуто човече, наперен мъник. — Б.пр.

[2] Импровизация (фр.). — Б.пр.

[3] Възпитателните домове са създадени по времето на Екатерина II: в Москва през 1764 г., а по-късно, през 1770 г., и в Петербург, за обучение на 5–6 годишни деца; в тях се отглеждат сираци, незаконородени и изоставени деца с цел да се изолират от пагубни влияния. — Б.пр.

[4] Първи и висш руски орден, с който се награждават видни държавни сановници, учреден от император Петър I на името на апостол Андрей. — Б.пр.

[5] Някои дати и имена се различават от по-общоизвестните версии за мистериозния лондонски убиец. — Б.пр.