Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Послеслов
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

3

Съществува огромна литература, посветена на образа на Николай Ставрогин. Стъпка по стъпка, ред по ред е изследвано и анализирано развитието му във всичко, което наричаме предистория на романа и подготвителни материали към него. Крайно поучително е наистина да се проследи как почти прозрачната сянка на Княза в „Княза и Лихваря“ и „Завист“, на Племенника в „Разказ за Възпитаницата“ и „Смъртта на поета“, как смътната идея за образа на Великия грешник в замисъла на „Житието“ постепенно придобиват плът и се превръщат в Николай Ставрогин в „Бесове“. Как от второстепенен, сякаш дори декоративен персонаж, от резоньор на проектирания първоначално положителен герой (Голубьов, който проповядва истината от първа инстанция и е чужд на всякакви трагични противоречия) се превръща в любимия герой на писателя — идеологът, бунтарят и индивидуалистът; човекът със сложна душевна нагласа и трагична съдба; вечно раздвоеният, стигналият до дъното на нравственото падение, но страстно жадуващ изцеление човек; демонът и жертвата на своя собствен демонизъм; вярващият и невярващият, великодушният и жестокият Ставрогин; Ставрогин, който иска и е готов тутакси да заплати за всичко, да изкупи всичко, а същевременно пресметливо и хладнокръвно върши нови злини, бяга от изкуплението. И който накрая все пак умира, макар че Достоевски не му позволява да превърне смъртта си в изкупление.

Не по-малко интересни и изобретателни са многобройните опити да се открие идейният прототип или прототипове на Николай Ставрогин (Достоевски не е оставил преки указания в това отношение, тъй че има огромен простор за изказване и обосноваване на най-смели и неочаквани предположения и догадки). Сред кандидатите за тази роля са и Михаил Бакунин, и Степан Разин, и петрашевецът Николай Спешнев, и декабристът Михаил Лунин. Действително романът дава основания да се говори за допирни точки между Ставрогин и изброените исторически личности, макар че не може и да се говори дори за относително пълно покритие с когото и да било от тях. Във всеки случай със сигурност може да се твърди, че някои факти от биографията и някои черти от външния и вътрешния облик на Николай Спешнев, макар и сложно преосмислени, са влезли в образа на Ставрогин. Това е и напълно естествено, тъй като Достоевски лично и много добре познава Николай Спешнев, заедно с когото участва в кръжока на Петрашевски и стои пред ешафода на Семьоновския плац.

И най-сетне достоевистиката предлага редица увлекателни и убедителни екскурси в областта на литературния генезис на образа на Ставрогин извън творчеството на Достоевски. Съвсем естествено е, че Ставрогин се отнася преди всичко към Байроновия герой с неговите демонизъм, песимизъм и преситеност. Един късен руски Чайлд Харолд, един нов Онегин и най-вече един нов Печорин. Но както справедливо се отбелязва, Николай Ставрогин е разкрит от Достоевски като по-сложен и по-трагичен вариант на своите литературни предшественици. У героите на Байрон и Лермонтов, отбелязва Г. М. Фридлендер, „демонизмът“ е следствие на разочарованието, предизвикано от сблъсъка между техните благородни и волнолюбиви стремежи и действителността, която ги сковава и унижава. У Байроновия герой, у Лермонтовия Демон или Печорин скептицизмът и разочарованието не са угасили напълно благородния огън, той всеки миг може да пламне. В душата на Ставрогин всичко е изпепелено. Друг е самият източник на неговото разочарование и на страданията му. Ставрогин е глух към нуждите и интересите на околните, той е индивидуалист до мозъка на костите си, зает е само със себе си и именно на това се дължи фаталната му вътрешна опустошеност. (Вж. История русского романа, Л., 1964, т. II, стр. 240) С повече или по-малко основания образът на Ставрогин се съотнася и с Гьотевия Фауст — един отрицателен руски Фауст, у когото са угаснали любовта и стремежът, а дори и с Дикенсовия Стирфърт от „Дейвид Копърфийлд“.

Не е пренебрегнат дори чисто ономастичният анализ на името на героя — ставрос означава на старогръцки кръст. И тук, естествено, се тръгва в желаната посока: символиката може да се разшифрова и като човека, който „носи своя кръст“, и като разпънатия човек, но и като човека, натоварен с особената мисия да вдигне кръста. Прехвърлени са, естествено, всички или почти всички мостове между Ставрогин и неговите „предтечи“ и тия, които го следват в творчеството на самия Достоевски.

Към всичко това едва ли може да се прибави много. Но има все пак два момента, които до голяма степен са убягнали на онези изследователи, които поддържат споменатата вече фатална теза за „двете линии“ в романа. Първият момент се отнася до особената връзка на Ставрогин с останалите персонажи на романа. Вторият е малко по-общ и е свързан със самата постановка на един от основните проблеми или може би основни идейни акценти на романа — тоя за беса и бесовете.