Венцел Райчев
Бесът и бесовете (2)

2

Много и разнообразни са проблемите, които ще изникнат при изграждането на цялостна съвременна концепция за „Бесове“. Първото, което трябва да се направи обаче според нас, е да се преодолее здраво вкоренилото се предубеждение за двете линии в романа, за съсъществуването на романа-памфлет и романа-трагедия. Не е трудно да се види, че именно на тази основа се градят както двупосочните, често противоречиви оценки на идейното съдържание на романа, така и претенциите към уж нарушената художествена цялост на произведението, неравномерността на неговата художествена тъкан и т.н.

Появяването, жизнеспособността, труднопреодолимостта и може би дори привлекателността на тезата за „цвете линии“ се обуславят от много причини. Най-напред това е самата предистория на романа. Може да се смята за точно установено, че по времето, когато Достоевски пристъпва към създаването на „Бесове“, тоест в края на 1869–1870 година, у него зреят планове за най-малко пет или шест различни произведения: „Капитан Картузов“, „Смъртта на поета“, „Княза и Лихваря“, „Завист“, най-сетне заветният замисъл на писателя да отговори на всички „проклети“ въпроси в едно пространно, многопланово и многотомно художествено изследване — „Житието на Великия грешник“. Същевременно страшно много го занимава проблемът „бащи и деца“, на който и Чернишевски, и Тургенев вече са дали своя отговор. По това време започва „делото Нечаев“ — първият публичен политически процес в Русия. Подсъдими са членовете на основаната от анархиста Сергей Нечаев революционна организация „Народна разправа“. Диктаторските методи на нейния ръководител са довели до вътрешни търкания, които завършват с организираното от Нечаев убийство на един от членовете — на студента И. И. Иванов. Безсмисленото и аморално убийство, целият процес правят силно впечатление на Достоевски, който по това време е в чужбина. И той решава да се изкаже. „Много разчитам на това, което пиша сега за «Русский вестник», но не от художествената, а от тенденциозната страна; иска ми се да изкажа някои мисли, пък ако ще при това да загине цялата ми художественост. Но ме увлича накипялото в ума и сърцето; ако ще да излезе и памфлет (подч. м. — В. Р.), но ще се изкажа…“ — пише Достоевски на Н. Н. Страхов през март 1870 година. Думата е произнесена. Литературната критика ще я запомни, ще я подхване и за цял един век ще я превърне в една от най-устойчивите характеристики на „Бесове“ — тенденциозен роман-памфлет, който пътем се слива с романа-трагедия. Изключително удобна формула! Според случая, според предпочитанията и вкусовете, според целите акцентите могат да се поставят върху едното или върху другото. А може и върху цвете: „от една страна… но от друга страна…“ Дори звучи диалектично.

Но диалектиката е друга. Всъщност увлечението на Достоевски по злободневното, желанието му да се изкаже „тенденциозно“, „да заклейми“ (цитираното писмо от Страхов завършва с думите „Западниците и нихилистите трябва окончателно да бъдат заклеймени.“), бързо отстъпва място на творческите съмнения и тревоги на художника. Първоначалният план на романа все повече не го задоволява: замисълът постепенно се усложнява; все по-властно звучат мотивите от „Княза и Лихваря“, от „Завист“, от „Житието на Великия грешник“. И желанието „да заклейми“ постепенно се разтваря, изчезва във вечния, страстен, неистов копнеж на Достоевски да намери и изкаже истината за нравственото падение и нравственото възраждане на човека.

Разбира се, в романа са останали и омразните му „западници“ (Степан Верховенски, Кармазинов) и нихилисти (Пьотър Верховенски и „нашите“), и жертвата на „нечаевщината“ — Шатов; Достоевски не се е отказал от полемиката по всички големи и малки, вечни или мимолетни проблеми на своето време — това са и оценките за „Какво да се прави?“ на Н. Г. Чернишевски и статиите на Д. И. Писарев; и протестът срещу модерните тогава вулгарно-материалистически възгледи на Малтус, Бюхнер, Молешот и пр. за природата на човека, за причините за престъпността, глада и самоубийството; и ужасът и апокалиптичните видения, които навяват Бакуниновият „Катехизис на революционера“ и образците на „казармения комунизъм“ на Етиен Кабе; и отношението към съдебната реформа, към „немската народност“, към благотворителността, към изкуството и т.н. Верен на своята мъчна натура, Достоевски не пропуска случая да отправи тук и там някой ядовит намек по адрес на идейните си и литературни врагове.

Всичко това го има в романа. И същевременно го няма. Защото никъде не звучи самоцелно. Защото не представлява негов втори или трети план, не е някакъв фон за основното действие и още по-малко — отделна втора линия. Всички герои на романа, дори третостепенните, дори ненаименуваните персонажи, всички вложени, развити или загатнати идеи се обуславят взаимно, допълват се, изпълняват съвсем определена функция. Наистина трудно, невъзможно е да изградим представата си за образа на Ставрогин например без Степан Трофимович, без Пьотър Степанович, без Кирилов, без Шатов, без Липутин — бих отишъл до крайност и бих казал: без който и да било от персонажите в „Бесове“. Същото се отнася, разбира се, и за всеки от останалите герои. Тази връзка е извънредно сложна. Защото, както казва М. Бахтин, за Достоевски е важно „не какво представлява героят му в света, а преди всичко какво представлява за героя светът и какво представлява той самият за себе си“. Следователно става дума не за това, как изглежда Ставрогин в очите на другите, а за това, какъв вижда себе си Ставрогин в очите на другите. Но това означава, че романът представлява една мозайка, съставена от множество късчета със сложна конфигурация и идеално шлифовани страни, всяко от които може да прилепне към другите, да застане на мястото си само с една определена страна и само по определен начин. Това означава, че всяко самоцелно или дори случайно нарушаване на вътрешната връзка между идеите и персонажите в романа непоправимо ще наруши неговата цялост. Така пострадва образът на Ставрогин, а и не само той, поради обстоятелството, че по цензурни съображения Достоевски е бил принуден да се откаже от публикуването на глава IX от II част — „При Тихон“ или, както я наричат, „Изповедта на Ставрогин“.

Тази структура на романа не е, разбира се, нито случайна, нито самоцелна. Тя на свой ред е обусловена от удивителното единство и монолитната цялост на Главната идея на писателя, както и от онази неизменна последователност, с която я прокарва в творчеството си.

За Достоевски светът е тежко болен, тежко болен е и човекът. За да се излекува този свят, могат да се променят обстоятелствата. Но той се е убедил, че промените на обстоятелствата не правят нито света по-добър, нито човека по-щастлив. Напротив, в своята борба с обстоятелствата, в стремежа си да ги промени човекът, човечеството още по-тежко заболява. Остава едно: да се промени човекът. Да се промени неговата нравственост, по-точно човекът, човечеството да се излекува от безнравствеността. Висшата нравственост за Достоевски се състои в това, да даряваш другите с минути на щастие, да подаваш ръка на падналия, да утешаваш унижените и оскърбените. За марксистите „наивността“ на този възглед е „очевидна“. Очевидна е обаче и неговата дълбоко хуманна същност, която е същност на художника. Но работата не е в наивността на възгледа. Същностният анализ на творчеството на Достоевски, взето в неговата цялост, показва, че Главната му идея е не да проповядва нравствено обновление и възвисяване, а да изследва възможностите на човека да постигне нравствено обновление и възвисяване. Тази Главна идея намираме още в първото произведение на Достоевски, в „Бедни хора“, тя се разгръща с пълна сила, намира върхова реализация във великата поредица „Престъпление и наказание“, „Идиот“, „Бесове“, „Юноша“, „Братя Карамазови“, или „петокнижието“, както още я наричат. Какъв велик оптимист трябва да си, колко трябва да вярваш в човека, за да го прекараш през ада на цялото „петокнижие“ с всички възможни бездни на падението и да не го оставиш там, а да търсиш, да търсиш…

В края на 1869 година Достоевски действително замисля „Бесове“ като обвинителен акт срещу нихилистите и западниците. Твърди се, че впоследствие „обвинителният акт“ се е съединил с романа, прераснал е в роман. Според нас един обвинителен акт може да прерасне само в присъда. А Достоевски не може да пише нито обвинителни актове, нито присъди. И ето че след близо година мъчителни терзания, след като унищожава пял един вариант, през октомври 1870 година той съобщава на Страхов, че най-после е намерил новия, „истинския герой на романа“. Този нов, истински герой е всъщност все същият, единственият истински герой на Достоевски — Обикновеният грешник, човекът, който непрекъснато се мята между нравственото падение и нравствените висоти, непрекъснато търсейки у себе си сили за нравствено обновление, за духовно прераждане, който непрекъснато търси истината, не я намира и пак я търси. Това са Расколников и Свидригайлов, Рогожин и Мишкин, Версилов, Иван Карамазов. В „Бесове“ този герой се нарича Ставрогин.

Остава да кажем, че идеята на двете линии в романа, за неговата вътрешна противоречивост, се основава до голяма степен на методологично недоразумение или недобросъвестност. Случайно или преднамерено често пъти се смесват намеренията на Достоевски с резултата, творбата — с процеса на създаването й. Декларациите и изказванията на Достоевски през един или друг етап от създаването на романа, колебанията и съмненията на твореца, пътят, който е извървял, отразени в подготвителните материали, в бележките му и черновите му, често се разглеждат едва ли не като някакъв код за дешифриране на художествения образ, на идеята в романа. Но нали е известно разстоянието между намерението, идеята и тяхното художествено въплъщение; нали е известно колко субективен и неточен е Достоевски в оценките за себе си и за своите произведения както преди, така и след създаването им; нали най-сетне всеки образ, всяка идея (колкото и точно да са зададени от автора в предварителните бележки) придобиват нов оттенък и дори съвсем нов, че и противоположен смисъл и съдържание, когато се вплетат в тъканта на произведението; нали дори думата, поставена до някоя друга дума, звучи различно и значи нещо по-друго. (За мен като преводач беше мъка и удоволствие да усещам тези вибрации на „думата в съседство“. Впрочем за удоволствието мога да гарантирам, а за резултата ще отсъдят други.) Разбира се, крайно интересно е да се поразшеташ из творческата лаборатория на гениалния писател. Но едва ли е коректно извлеченото оттам да се използва за подплата на художествения резултат, да се наслагва отгоре му, че понякога дори едното да се подменя с другото. За съжаление подобни манипулации се срещат и в съвременната достоевистика.