Стендал
Игуменката от Кастро ^[0] (6)

VI

В деня след сражението монахините от манастира с ужас откриха девет трупа в своята градина и в прохода, който води от външната врата към желязната решетеста порта; осем от техните стражи бяха ранени. Никога досега не бяха изживявали такъв страх в манастира; наистина от време на време бяха чували аркебузни изстрели от площада, но нито веднъж не се бе водила такава престрелка в градината, между сградите и под прозорците на монахините. Битката бе продължила час и половина и през това време вътре в манастира цареше пълно безредие. Ако Джулио Бранчифорте имаше макар и една съучастница — някоя монахиня или възпитаница, той сигурно щеше да успее: достатъчно беше да му отворят една от многобройните врати към градината; но обзет от възмущение и гняв срещу онова, което наричаше клетвонарушение на младата Елена, той бе пожелал да постигне всичко със собствени сили. Беше сметнал, че ще измени на себе си, ако довери плана си на някой, който би могъл да го разкрие на Елена. А всъщност само една дума към малката Мариета би била достатъчна, за да успее; тя щеше да отвори някоя от вратите към градината и един-единствен мъж, появил се в спалните на манастира под грохота на стрелбата отвън, щеше да срещне пълно подчинение. Още при първия изстрел Елена се бе разтреперала за живота на своя любим и единствената й мисъл бе по какъв начин да избяга с него.

Как да опишем нейното отчаяние, когато малката Мариета й разказа за ужасната рана, която Джулио е получил в коляното и от която струяла кръв? Елена се ненавиждаше за своята подлост и малодушие.

„Имах слабостта да кажа една-единствена дума на майка си и кръвта на Джулио бе пролята; той можеше да загуби дори живота си в това нападение, в което прояви безгранична смелост.“

Манастирските войници, допуснати до помещението за свиждане, бяха разказали на жадно слушащите ги монахини, че никога в живота си не са били свидетели на храброст, каквато бе проявил младият мъж, облечен като куриер, който ръководел нападението на разбойниците. Като имаме предвид с какъв жив интерес всички слушаха тези разкази, можем да си представим изключителното вълнение, с което Елена разпитваше войниците за подробности относно младия водач на разбойниците. След изчерпателния разказ, който чу от тях и от двамата стари градинари, напълно безпристрастни свидетели на събитията, на нея й се стори, че вече съвсем не обича майка си. Стана дори тъй, че тези две същества, които се обичаха толкова нежно до навечерието на битката, си размениха остри думи; синьора де Кампиреали беше възмутена от петната кръв върху един букет, от който Елена не се разделяше нито за миг.

— Тези цветя, опръскани с кръв, трябва да бъдат хвърлени.

— Аз съм виновна за проливането на тази благородна кръв само защото имах слабостта да ви кажа една излишна дума.

— Вие обичате още убиеца на брат си?

— Аз обичам съпруга си, който, за мое вечно нещастие, бе нападнат от моя брат.

След този разговор синьора де Кампиреали и дъщеря й не си размениха нито дума през трите дни, в които тя остана още в манастира.

На другия ден след като майка й отпътува, Елена успя да се измъкне, възползвайки се от голямата бъркотия при двете манастирски врати поради присъствието в градината на голяма група зидари, които издигаха допълнителни укрепления. Малката Мариета и тя бяха преоблечени като работници. Но гражданите охраняваха строго вратите на града. Елена се чудеше как да излезе. Най-сетне същият дребен търговец, който й бе изпратил писмата на Бранчифорте, се съгласи да я представи за своя дъщеря и да я придружи чак до Албано. Елена се приюти там при своята дойка, която благодарение на нейната помощ си бе отворила малко дюкянче. Щом пристигна, тя писа на Бранчифорте и дойката намери не без усилие един човек, който се съгласи да рискува да се промъкне в гората Фаджола, без да знае паролата на войниците на Колона.

Пратеникът на Елена се върна след три дни страшно изплашен; не успял да намери Бранчифорте, а поради въпросите, които задавал за младия капитан, станал подозрителен и се видял принуден да избяга.

„Няма съмнение, горкият Джулио е мъртъв — каза си Елена — и не друг, а аз го убих! Такива са последиците от моята презряна слабост и малодушие; на него се полагаше да обича силна жена, дъщеря на някой от капитаните на принц Колона.“

Дойката се уплаши, че Елена ще умре. Тя отиде до манастира на капуцините, разположен до изсечения в скалите път, където някога Фабио и баща му бяха срещнали посред нощ двамата влюбени. Дойката говори дълго със своя свещеник и под тайната на изповедта му призна, че младата Елена де Кампиреали желае да се събере с Джулио Бранчифорте, нейния съпруг, и че е склонна да подари на манастирската църква сребърна лампа на стойност сто испански пиастра.

— Сто пиастра! — възкликна ядосан монахът. — А какво ще стане с нашия манастир, ако си навлечем омразата на синьор де Кампиреали? Не сто, а хиляда ни даде той, за да вдигнем тялото на сина му от полесражението при Чампи, без да смятаме восъка.

За честта на манастира трябва да кажем, че двама възрастни монаси, узнали точното местонахождение на младата Елена, слязоха в Албано и отидоха да я видят с намерение да я отведат доброволно или насила в двореца на семейството й: знаеха, че ще бъдат богато възнаградени от синьора де Кампиреали. Какви ли не слухове се ширеха в Албано за бягството на Елена и за щедрите обещания на майка й към тези, които биха могли да й донесат вест за дъщеря й. Но двамата монаси бяха толкова развълнувани от отчаянието на злочестата Елена, която смяташе Джулио Бранчифорте за мъртъв, че вместо да я издадат, като посочат на майка й мястото, където се бе укрила, те се съгласиха да я придружат до крепостта Петрела. Елена и Мариета, преоблечени отново като работници, отидоха пеш през нощта до една чешма в гората Фаджола на една левга от Албано. Монасите бяха уредили да докарат там мулета и когато денят настъпи, потеглиха към Петрела. Войниците в гората поздравяваха почтително монасите, защото беше известно, че принцът ги покровителства; не беше така обаче с двамата дребни мъже, които ги придружаваха; войниците ги поглеждаха отначало много строго и се приближаваха към тях, а после избухваха в смях и правеха комплименти на монасите за прелестите на техните магаретари.

— Млъкнете, нечестивци, и знайте, че всичко се върши по заповед на принц Колона! — отговаряха монасите и продължаваха своя път.

Но на бедната Елена не й провървя; принцът отсъстваше от Петрела и когато, три дни по-късно, най-сетне благоволи да я приеме, той се показа много суров.

— Защо идвате тук, госпожице? Какво означава тази безразсъдна постъпка? Вашите женски приказки причиниха смъртта на седем измежду най-храбрите мъже на Италия и това никой здравомислещ човек не би могъл да ви прости. На този свят трябва да искаш или да не искаш. Несъмнено пак в резултат на някакви ваши приказки Джулио Бранчифорте е обявен за осквернител и е осъден да бъде изтезаван с нажежени клещи в продължение на два часа, а след това изгорен като евреин, той, един от най-добрите християни, които познавам! Как биха могли без вашето нелепо дрънкане да измислят чудовищната лъжа, че Джулио Бранчифорте е бил в Кастро в деня на нападението срещу манастира? Всички мои хора ще ви кажат, че през този ден са го виждали тук, в Петрела, и че вечерта лично аз го изпратих във Велетри.

— Жив ли е още той? — провикна се за десети път младата Елена, обляна в сълзи.

— За вас той е мъртъв — отговори принцът, — вие няма да го видите никога вече. Съветвам ви да се върнете в манастира си в Кастро; помъчете се да не приказвате врели-некипели. Заповядвам ви до един час да напуснете Петрела. И най-важното, на никого не казвайте, че сте ме видели, иначе ще намеря начин да ви накажа.

Горката Елена бе съкрушена от този прием на прочутия принц Колона, когото Джулио толкова уважаваше и когото тя обичаше, защото той го обичаше.

Каквото и да приказваше принц Колона, тази постъпка на Елена съвсем не беше безразсъдна. Ако бе дошла три дни по-рано в Петрела, тя щеше да намери там Джулио Бранчифорте; раната в коляното му пречеше да ходи и принцът нареди да го пренесат в селището Авецано в Неаполитанското кралство. Още при първата вест за страшната присъда срещу Бранчифорте, издействана с пари от синьор де Кампиреали, с която го обявяваха за осквернител на манастира, принцът бе разбрал, че ако се наложи да защити Бранчифорте, не би могъл да разчита на три четвърти от хората си. Престъплението на Джулио беше грях спрямо Мадоната, на особеното покровителство на която всеки от тези разбойници смяташе, че има правото да се надява. Ако в Рим се намереше някой достатъчно смел полицейски началник, който да се опита да задържи Джулио Бранчифорте в самата гора Фаджола, той може би щеше да успее.

Джулио пристигна в Авецано под името Фонтана. Хората, които го пренесоха, не се отличаваха с бъбривост. При завръщането си в Петрела те съобщиха тъжно, че Джулио умрял по пътя и от този миг всички войници на принца разбраха, че удар с кама в сърцето очаква оногова, който се реши да произнесе това съдбоносно име.

Ето защо Елена, завърнала се в Албано, напразно пишеше писмо след писмо и изхарчи всичките цехини, които имаше, за пратеници до Бранчифорте. Двамата възрастни монаси, които й бяха станали приятели — тъй като изключителната хубост, както пише флорентинският летописец, не престава да упражнява власт дори върху сърцата, закоравели от най-низък егоизъм и лицемерие — и така, двамата монаси предупредиха девойката, че напразно се мъчи да изпрати писмо до Бранчифорте: Колона заявил, че той е мъртъв и Джулио може да се появи повторно на този свят само когато принцът пожелае това. Дойката на Елена й съобщи разплакана, че майка й е успяла най-сетне да разкрие убежището й и че били дадени най-строги заповеди да я прехвърлят насила в двореца Кампиреали в Албано. Елена разбра, че озове ли се в двореца, очаква я безкрайно строго затворничество и че ще й забранят да поддържа връзки с когото и да било отвън, докато в манастира в Кастро ще може да получава и да изпраща писма както всички монахини. Впрочем — и именно това затвърди решението й — нали в манастирската градина Джулио бе пролял кръвта си за нея: тя би могла да вижда често дървения стол на портиерката, където той бе приседнал за миг, за да погледне раната на коляното си; там беше дал на Мариета опръскания с кръв букет, от който не се разделяше вече. Ето защо тя се върна опечалена в манастира в Кастро и тук би могла да завърши нейната история; така щеше да бъде по-добре за нея и може би за читателите, тъй като ние ще станем свидетели на постепенното падение на тази благородна и щедра душа. Предпазните мерки и лъжите на цивилизацията, които занапред ще я преследват на всяка крачка, ще заменят в сърцето й искрените пориви на естествените и силни чувства. Римският летописец изказва тук следното наивно размишление: само защото една жена е дала на света хубава дъщеря, тя смята, че притежава необходимия талант да направлява изцяло живота й, и понеже, когато девойката е била шестгодишна, й е казвала с право: „Госпожице, оправете си якичката“, след като тази дъщеря стане осемнадесетгодишна, а майката — петдесетгодишна, тя, свикнала да господства, все още се смята в правото си да насочва живота й и дори да лъже, въпреки че девойката е умна колкото нея и дори повече от нея. Ние ще видим по-нататък, че именно Витория Карафа, майката на Елена, с помощта на цял низ ловки и хитро обмислени средства, причини жестоката смърт на своята любима дъщеря, след като пели дванадесет години бе причина за нещастието й; такива са последиците от манията да се господства.

Преди да умре, синьор де Кампиреали бе имал радостта да прочете обявената в Рим присъда, с която Бранчифорте се осъждаше да бъде изтезаван с нажежено желязо в продължение на два часа по главните кръстовища на Рим, след това изгорен на бавен огън, а пепелта му да бъде хвърлена в Тибър. По фреските на манастира „Санта-Мария-Новела“^[1] във Флоренция и днес може да се види как са изпълнявали тези жестоки присъди срещу осквернителите. Обикновено многобройни стражи придружавали осъдения, за да попречат на възмутения народ да замени палачите в изпълнение на тяхната служба. Всеки се смятал за най-близък приятел на Мадоната. Синьор де Кампиреали бе накарал да му прочетат още веднъж тази присъда малко преди да умре, и даде на адвоката, който я бе издействал, хубаво землище между Албано и морето. Този адвокат съвсем не беше лишен от заслуги. Бранчифорте бе осъден на тази жестока гибел, макар и нито един свидетел да не бе доказал, че го е познал под дрехите на младежа, преоблечен като куриер, който бе ръководил тъй смело действията на нападателите. Щедростта на този дар развълнува всички интриганти в Рим. В двореца тогава имаше някакъв fratone (монах), умен и влиятелен човек, способен да принуди дори папата да му даде кардиналски сан; той се грижеше за интересите на принц Колона и благодарение на този страшен клиент се ползваше с голямо уважение. Когато синьора де Кампиреали разбра, че дъщеря й се е върнала в Кастро, тя извика този монах.

— Ваше преподобие може да разчита на голяма награда, ако пожелае да помогне за успеха на едно съвсем просто дело, което веднага ще ви обясня. До няколко дни присъдата, която обрича Джулио Бранчифорте на страшна гибел, ще бъде публикувана и ще влезе в сила дори за Неаполитанското кралство. Умолявам ви да прочетете това писмо на вицекраля, който ми е далечен роднина и който благоволи да ми съобщи тази вест. В коя страна би могъл да дири убежище Бранчифорте? Ще наредя да предадат петдесет хиляди пиастра на принца с молба да даде цялата сума или част от нея на Джулио Бранчифорте при условие, че той отиде да се бие във войската на испанския крал, моя повелител, срещу бунтовниците във Фландрия. Вицекралят ще даде на Бранчифорте чин капитан и за да не би присъдата за светотатство, която ще се постарая да влезе в сила и в Испания, да го спъне в кариерата му, той ще носи името барон Лидзара; аз имам в Абруци малко владение, което с помощта на подставени лица ще намеря начин да прехвърля на негово име. Мисля, че ваше преподобие никога досега не е виждал майка, която се отнася така с убиеца на сина си. За петстотин пиастра ние можехме отдавна да се отървем от този противен човек, но не пожелахме да се скараме с Колона. Ето защо благоволете да му предадете, че уважението ми към неговите права ми струва шестдесет или осемдесет хиляди пиастра. Не желая никога вече да чувам за този Бранчифорте и в заключение поднесете моите уважения на принца.

Монахът каза, че след три дни ще иде да се поразходи към Остия и синьора де Кампиреали му подари пръстен на стойност хиляда пиастра.

Няколко дни по-късно монахът се появи в Рим и каза на синьора де Кампиреали, че не е уведомил за предложението й принца, но че до един месец младият Бранчифорте ще замине с кораб за Барцелона, където тя би могла да му предаде чрез някои от местните банкери петдесет хиляди пиастра.

Принцът много мъчно убеди Джулио; каквито и опасности да го заплашваха занапред в Италия, младият влюбен не искаше да напусне тази страна. Напразно принцът загатваше, че синьора де Кампиреали могла да умре; напразно обещаваше, че във всички случаи след три години Джулио ще може да се върне да види родината си. Джулио проливаше сълзи, но не се съгласяваше. Принцът стигна дотам, че поиска от него това заминаване като лична услуга; Джулио не можеше да откаже нищо на приятеля на баща си, но преди всичко пожела да научи мнението на Елена Принцът благоволи да се нагърби да предаде лично едно писмо; нещо повече дори, разреши на Джулио да й пише веднъж месечно от Фландрия. Най-сетне отчаяният влюбен се качи на кораба за Барцелона. Принцът изгори всичките му писма, защото не искаше изобщо Джулио да се завръща в Италия. Забравихме да споменем, че макар и далеч от всякакво тщеславие, принцът реши заради успеха на делото да каже на Джулио, че е сметнал за подходящо да осигури малко състояние от петдесет хиляди пиастра на единствения син на един от най-верните служители на дома Колона.

В манастира в Кастро към горката Елена се отнасяха като към принцеса. Смъртта на баща й я направи притежателка на голямо богатство, тя получи в наследство огромни имоти. По случай смъртта на баща си нареди да раздадат по пет аршина черен плат на всички жители на Кастро или околностите, които заявиха, че желаят да носят траур за синьор де Кампиреали. Още в първите дни на нейния траур непозната ръка й предаде писмо от Джулио. Трудно е да се опише вълнението, с което тя отвори това писмо, а още по-трудно — дълбоката скръб, която я обзе, след като го прочете. При това нямаше съмнение, почеркът беше на Джулио (проучена бе всяка буква). В писмото се говореше за любов; но каква любов, велики боже! При това то бе съчинено от ловката синьора де Кампиреали. Тя имаше намерение да изпрати отначало седем-осем писма, изпълнени с пламенно любовно чувство, така че да ги противопостави на следващите, в които ще проличи как любовта постепенно гасне.

Ще прехвърлим набързо описанието на десетина години от един злочест живот. Елена мислеше, че е напълно забравена, и въпреки това отхвърли високомерно предложенията на най-изисканите млади благородници на Рим. Все пак тя се поколеба за миг, когато й заговориха за младия Отавио Колона, първороден син на прочутия Фабрицио, който някога я бе приел тъй зле в Петрела. Струваше й се, че щом непременно трябва да се омъжи, за да има кой да защищава владенията й в Рим и Неаполитанското кралство, то най-малко противно ще й бъде да носи името на човек, когото Джулио някога е обичал. Ако се беше съгласила на този брак, Елена бързо щеше да стигне до истината за Джулио Бранчифорте. Старият принц Фабрицио говореше често с въодушевление за свръхчовешката храброст на полковник Лидзара (Джулио Бранчифорте), който, подобно героите от старите романи, се мъчи чрез подвизите на бойното поле да забрави нещастната любов, направила го безчувствен към всички удоволствия. Той смяташе, че Елена отдавна се е омъжила: синьора де Кампиреали и него бе заплела в лъжите си.

Елена почти се бе сдобрила със своята коварна майка, която страстно желаеше да види дъщеря си омъжена, затова помоли своя приятел стария кардинал Санти-Куатро, покровител на манастира „Визитационе“, да съобщи поверително на най-възрастните монахини в манастира, че пътуването му се е забавило поради един акт на помилване. Добрият папа Григорий XIII, подтикван от състрадание към душата на един бандит на име Джулио Бранчифорте, който някога се опитал да нападне техния манастир, пожелал, научавайки за това, че е бил нападнат и убит в Мексико от разбунтували се диваци, да отмени обвинението за осквернител, тъй като бил убеден, че с такава тежка присъда Бранчифорте не би могъл никога да излезе от чистилището, ако е имал щастието да попадне там, а не направо в ада. Тази новина хвърли във вълнение целия манастир в Кастро; тя достигна и до Елена, отдаваща се тогава на всички лудории на суетата, на които са способни само скучаещ и хора, притежаващи големи богатства. От този миг тя престана да излиза от стаята си.

Трябва да кажем, че за да се настани в малката стая на портиерката, където на времето Джулио се бе оттеглил за миг през нощта на битката, тя даде средства да преустроят половината манастир. С безкрайни усилия и с цената на един трудно потушен скандал тя успя да открие и да вземе на служба при себе си тримата войници, съдействали на Бранчифорте и оцелели от петимата, които на времето се бяха измъкнали от битката в Кастро. Между тях се намираше Угоне, вече стар, цял в зараснали рани. Видът на тези трима мъже предизвика много приказки в манастира; но накрая страхът от властния характер на Елена надви и всеки ден виждаха как тези мъже, облечени в ливреи, идват да получават заповедите й до външната решетка и често да отговарят обширно на въпросите й, отнасящи се винаги до един и същ предмет.

След шестте месеца отшелничество и равнодушие към всичко светско, последвали съобщението за смъртта на Джулио, първото чувство, което се събуди в тази душа, вече сломена от непоправимото нещастие и дългата скука, бе тщеславието.

Неотдавна игуменката бе умряла. Съгласно обичая кардиналът Санти-Куатро, който продължаваше да е покровител на манастира „Визитационе“ въпреки деветдесет и двете си години, бе съставил списък от три монахини, измежду които папата трябваше да избере игуменката. Необходими бяха много важни мотиви, за да прочете негово светейшество последните две имена от списъка; обикновено той се задоволяваше да зачертае тези две имена и изборът биваше направен.

Един ден Елена стоеше до прозореца на бившата портиерска стая, която беше в края на новото крило на манастира, построено по нейна заповед. Този прозорец се издигаше на не повече от две стъпки над прохода, опръскан някога с кръвта на Джулио, който представляваше сега част от градината. Трите монахини, за които от няколко часа знаеха, че са включени в списъка на кардинала като възможни приемници на покойната игуменка, минаха край прозореца на Елена. Тя не ги видя и съответно не ги поздрави. Едната от трите се засегна и каза доста високо на другите две:

— Хубав начин за една възпитаница да излага на показ стаята си!

Сякаш пробудена от тези думи, Елена вдигна очи и срещна три злобни погледа.

„Чудесно — каза си тя, затваряйки прозореца, без да поздрави, — от доста време вече съм като агне в този манастир, крайно време е да стана вълк, дори само за да разнообразя живота на нашите любопитни граждани.“

Час след това един от хората й, изпратен като куриер, отнасяше следното писмо до майка й, която от десет години живееше в Рим и бе успяла да спечели там голямо влияние.

„Многоуважаема майко,

Всяка година на именния ми ден ти ми даваш триста хиляди франка; аз използвам тези пари, за да правя тук лудории, почтени наистина, но все пак лудории. Макар отдавна да не си изказвала желанията си, знам, че има два начина да ти докажа признателността си за всичките ти добри намерения спрямо мен. Няма да се омъжа никога, но бих станала с удоволствие игуменка на манастира; тази мисъл ми хрумна, защото трите монахини, които нашият кардинал Санти-Куатро е включил в списъка, представен на светия отец, са мои неприятелки; която и от тях да бъде избрана, мога да очаквам всякакви оскърбления. Поднеси подаръка за моя празник на тези хора, от които зависи работата. Най-напред да забавим за шест месеца назначението, това ще подлуди от щастие настоятелката на манастира, моя близка приятелка, която днес държи юздите на управлението. За мен също това ще е източник на щастие, а тази дума много рядко може да бъде употребена, когато се говори за дъщеря ти. Сама намирам хрумването си за безумно; но ако виждаш някакъв шанс за успех, след три дни ще се подстрижа за монахиня, тъй като осемте години, прекарани неотлъчно в манастира, ми дават право на освобождаване от шестмесечно изпитание. Позволително не отказват на никого и струва четиридесет екю.

Оставам с уважение, моя обожаема майко, и т.н.“

Това писмо преизпълни с радост синьора де Кампиреали. Когато го получи, тя тъкмо съжаляваше, че е накарала да съобщят на дъщеря й за смъртта на Бранчифорте; не знаеше как ще завърши дълбоката меланхолия, в която бе изпаднала Елена; предвиждаше някаква безразсъдна постъпка, опасяваше се дори да не би дъщеря й да пожелае да посети Мексико, където твърдяха, че е загинал Бранчифорте, при което беше много възможно тя да научи истинското име на полковник Лидзара. От друга страна, това, което дъщеря й искаше в писмото си, бе най-трудното и може да се каже дори най-невероятното нещо на света. Възможно ли е да се постави начело на един манастир, в който всички римски патриции имаха роднини, девойка, която не бе дори монахиня и всъщност бе известна само с безумната страст на един бандит, споделяна може би и от нея. Но, помисли синьора де Кампиреали, не случайно се казва, че всеки процес може да бъде пледиран и следователно спечелен. В своя отговор Витория Карафа даде надежди на дъщеря си, която, общо взето, имаше само невероятни желания, но в замяна на това пък те лесно й омръзваха. Вечерта, събирайки сведения за всичко, което отдалеч или отблизо засягаше манастира в Кастро, тя научи, че от много месеци насам нейният приятел кардиналът Санти-Куатро е в лошо настроение. Искал да омъжи племенницата си за дон Отавио Колона, първородния син на принц Фабрицио, за когото често е ставало дума в този разказ. Принцът му предлагал втория си син дон Лоренцо, тъй като, за да поправи финансовото си положение, много разстроено от войната, която неаполитанският крал и папата, най-сетне постигнали съгласие, водеха срещу разбойниците от гората Фаджола, му беше нужно жената на първородния му син да внесе в дома Колона зестра от шестстотин хиляди пиастра (3 210 000 франка). А кардинал Санти-Куатро дори да лиши от наследство всички свои други роднини, можеше да предложи само триста и осемдесет или четиристотин екю.

Витория Карафа употреби вечерта и част от нощта, за да получи потвърждение на това от всички приятели на стария Санти-Куатро. На следния ден, още в седем часа, пожела да съобщят на стария кардинал, че желае да го види.

— Ваше високопреосвещенство — каза му тя, — ние двамата сме вече стари хора, безполезно е да се самозаблуждаваме, като назоваваме с красиви имена неща, които не са красиви, идвам да ви направя едно безумно предложение; всичко, което мога да кажа за него е, че не е подло; но признавам, че го намирам напълно нелепо. Когато преговаряхме за брака на дон Отавио Колона с дъщеря ми Елена, у мен се породиха приятелски чувства към този младеж, затова в деня на неговата сватба ще ви предам двеста хиляди пиастра в земя и пари, които ще ви помоля да му връчите. Но за да извърши нещастна вдовица като мен подобна огромна жертва, трябва дъщеря ми Елена, която понастоящем е на двадесет и седем години и от деветнадесетгодишна живее неотлъчно в манастира, да бъде назначена за игуменка на Кастро; за това е необходимо да се отсрочи с шест месеца изборът; това не противоречи на устава.

— Какво говорите, госпожо! — провикна се извън себе си от учудване старият кардинал. — Сам негово светейшество не би могъл да стори това, което вие току-що поискахте от един жалък немощен старец.

— Нали сама предупредих ваше високопреосвещенство, че работата е съвсем необичайна; глупците ще я замерят дори безумна, но хората, добре запознати с това, което става в двора, ще помислят, че нашият милостив господар, добрият папа Григорий XIII, е поискал да възнагради лоялната и дълга служба на ваше високопреосвещенство, като улесни един брак, за който цял Рим знае, че е много желан от вас. Впрочем това е напълно възможно и не противоречи на устава, аз отговарям за това; дъщеря ми ще се подстриже за монахиня още утре.

— А симонията^[2], госпожо!… — провикна се старецът със страшен глас.

Синьора де Кампиреали се готвеше да си върви.

— Какъв е този лист, който ми оставяте?

— Това е списъкът на земите на стойност двеста хиляди пиастра, които ще предоставя, ако не желаят налични пари. Промяната в собствеността на тези земи би могла да бъде държана в тайна дълго време: например домът Колона може да започне срещу мене процес, който аз ще загубя…

— А симонията, госпожо, страшната симония!

— Трябва да започнем с отлагане на избора за шест месеца, утре ще дойда да получа нарежданията на ваше високопреосвещенство.

Чувствам, че тук трябва да обясня на читателите, родени на север от Алпите, почти официалния тон на някои места от този диалог; ще припомня, че в чисто католическите страни повечето разговори на неприлични теми накрая достигат до изповедалнята и тогава съвсем не е без значение дали си си послужил с някоя почтителна или иронична дума.

На следния ден Витория Карафа узна, че поради някаква груба грешка, открита в списъка на трите монахини, представени за мястото на игуменката в Кастро, изборът се отлага с шест месеца: втората монахиня от списъка имала ренегат в семейството си — един от нейните прачичовци бил приел протестантството в Удине.

Синьора де Кампиреали реши, че трябва да предприеме един наложителен ход пред принц Фабрицио Колона, на чийто дом щеше да предложи твърде чувствително състояние. След двудневни старания тя успя да издейства среща в едно близко до Рим село, но след срещата си тръгна много уплашена: бе заварила принца, обикновено спокоен човек, така развълнуван от военната слава на полковник Лидзара (Джулио Бранчифорте), че счете за съвсем безполезно да го помоли да запази тайна по този въпрос. Полковникът бе за него като син и нещо повече дори — любим ученик. Принцът прекарваше дните си в четене и препрочитане на някои писма, пристигнали от Фландрия. Какво щеше да стане с любимия план, за който синьора де Кампиреали жертваше толкова неща от десетина години насам, ако дъщеря й узнаеше за съществуването и славата на полковник Лидзара?

Смятам да премълча ред обстоятелства, които, макар и да обрисуват нравите на тази епоха, ми изглеждат твърде тъжни за разказване. Авторът на римския ръкопис е вложил голям труд, за да установи точните дати на събитията, които аз отминавам.

Две години след срещата на синьора де Кампиреали с принц Колона, Елена бе вече игуменка на Кастро. Но старият кардинал Санти-Куатро бе умрял от мъка след този голям акт на симония. По онова време в Кастро епископ беше най-красивият мъж от папския двор, негово преосвещенство Франческо Читадини, благородник от Милано. Този млад мъж, отличаващ се със своето скромно изящество и достолепен тон, се виждаше често с игуменката на манастира „Визитационе“ особено във връзка с новия метох, с който тя се бе заела да разхубави своя манастир. Този млад епископ Читадини, тогава двадесет и девет годишен, се влюби до полуда в хубава игуменка.

В процеса, който бе заведен година по-късно, много монахини, разпитани като свидетелки, съобщават, че епископът използвал всеки случай да идва в манастира и често говорел на игуменката: „Другаде аз заповядвам и признавам за мой срам, че намирам удоволствие в това; на вас се подчинявам като роб, и то с удоволствие, което далеч надхвърля удоволствието от властта. Тук се намирам под влиянието на едно висше същество; дори да искам, не бих могъл да имам друга воля, освен вашата и бих предпочел да бъда навеки последен ваш роб, отколкото да бъда крал далеч от очите ви.“

Свидетелите твърдят, че игуменката често прекъсвала тези цветисти фрази, като му заповядвала да мълчи, и то с остри и презрителни думи.

— Всъщност — продължава друг един свидетел, — игуменката се отнасяше към него като към прислужник; в такива случаи горкият епископ свеждаше очи и започваше да плаче, но не си отиваше. Той намираше всеки ден предлози да идва в манастира, което силно възмущаваше изповедниците на монахините и неприятелките на игуменката. Но госпожа игуменката бе горещо защищавана от настоятелната, нейна близка приятелка, която под непосредствените й заповеди упражняваше вътрешното управление на манастира.

— Вие знаете, мои благородни сестри — казваше тя, — че след онова неудачно увлечение, което нашата игуменка е изпитала в своята първа младост към един разбойник, тя е склонна към много чудатости; но всички вие също така знаете, че свойствено на нейния характер е никога да не променя мнението си за хора, на които е засвидетелствала презрението си. А може би през целия си живот не е произнасяла толкова много оскърбителни думи, колкото е отправила в наше присъствие към бедния монсиньор Читадини. Всеки ден виждаме как той търпи обноски, които ни карат да се червим заради високия му сан.

— Да — отговаряха монахините възмутени, — но въпреки това той идва всеки ден; следователно, в последна сметка сигурно не се отнасят толкова зле с него, а във всеки случай тези връзки, твърде подобни на любовна интрига, подкопават уважението към нашия свят орден.

Дори най-суровият господар не отправя към най-негодния си слуга една четвърт от обидите, с които всеки ден надменната игуменка отрупваше този млад и с тъй изискани маниери епископ; но той бе влюбен и се ръководеше от правилото на своя роден край, според което започнеш ли нещо от този род, трябва да се безпокоиш само за целта и да не обръщаш внимание на средствата.

— В последна сметка — казваше епископът на своя довереник Чезаре дел Бене — презрение заслужава влюбен, който се е отказал от атака, преди да се е натъкнал на непреодолими препятствия.

Сега моята скръбна задача ще се ограничи с това да дам един по необходимост много сух откъс от процеса, в резултат на който Елена намери смъртта си. Протоколът от този процес прочетох в една библиотека, името на която трябва да премълча, той заема не по-малко от осем тома in folio. Разпитът и заключението са на латински, отговорите на — италиански. Там се вижда, че през месец ноември 1572 година, в единадесет часа вечерта, младият епископ е отишъл сам до вратата на църквата, в която допускали вярващите през целия ден; самата игуменка му отворила тази врата и му позволила да я последва. Приела го в една стая, която често заемала и която с тайна врата се свързвала с балконите над кораба на църквата. Едва изтекъл един час и епископът, много изненадан, бил отпратен; самата игуменка го отвела до вратата на църквата и му казала следните думи:

— Вървете си по-бързо и се върнете в двореца си. Сбогом, монсиньор, вие ме ужасявате; струва ми се, че съм се отдала на лакей.

След три месеца настъпи времето на карнавала. Жителите на Кастро бяха прочути с празниците, които устройваха по онова време, целият град кипеше от карнавално оживление. Всички шествия минаваха край едно малко прозорче, през което влизаше оскъдна светлина в манастирската конюшня. Три месеца преди карнавала тази конюшня бе превърната в зала и не опустяваше през дните на маскарада. В разгара на веселбите епископът мина оттам с каляската си; игуменката му направи знак и на следващата нощ, в един часа, той се яви пред вратата на църквата. Влезе, но след по-малко от четиридесет и пет минути беше отпратен гневно. От първата среща през месец ноември насам той продължаваше да идва в манастира почти всяка седмица. По лицето му беше изписан израз на тържество и глупост, който не можеше да се изплъзне от ничий поглед и страшно ядосваше високомерната млада игуменка. В понеделник преди Великден, както обикновено, тя се отнесе към него като към последния човек и му отправи думи, които дори най-бедният черноработник на манастира не би понесъл. Все пак няколко дни по-късно му даде знак и хубавият епископ не пропусна да се яви отново в полунощ при вратата на църквата; тя го бе извикала, за да му съобщи, че е бременна. (При това съобщение, пише в протокола, хубавият млад мъж пребледнял от ужас и напълно оглупял от страх. Игуменката получила треска; тя извикала лекар и не скрила от него състоянието си.) Този мъж познаваше благородния характер на болната и й обеща да я измъкне от затруднението. Започна с това, че я свърза с една жена от народа, млада и хубава, която, без да има званието акушерка, имаше познания в тази област. Мъжът й беше хлебар. Елена остана доволна от разговора си нея; жената заяви, че за да изпълнят плана, с който се надява да я спаси, необходимо е да има на разположение две довереници в манастира.

— Да се доверя на жена като вас, да, но на която и да е от моите равни, никога! Вървете си!

Акушерката се оттегли. Няколко часа по-късно Елена, решавайки, че е неразумно да се излага на бръщолевенията на тази жена, извика лекаря, който я доведе отново в манастира, където щедро я възнаградиха. Жената се закле, че дори да не я бяха извикали повторно, никога не би разкрила поверената й тайна; но пак заяви, че ако в манастира не й осигурят две жени, предани на игуменката и предупредени за всичко, не би могла да предприеме каквото и да било. (Несъмнено тя се страхуваше от обвинение в детеубийство) След дълго размишление игуменката реши да повери страшната тайна на госпожа Витория, настоятелка на манастира, принадлежаща към благородната фамилия на херцозите де Ч… и на сестра Бернарда, дъщеря на маркиз Т… Тя ги накара да се закълнат пред молитвениците си, че няма да продумат дори пред духовния съд нито дума от онова, което ще им довери. Монахините се вцепениха от страх. Те признаха в своите показания, че знаейки надменния характер на своята игуменка, очаквали признание за някакво убийство. Игуменката им каза просто и студено:

— Аз наруших дадения обет и съм бременна.

Сестра Витория, настоятелната, дълбоко разчувствана и подтиквана не от просто любопитство, а от приятелството, което от години насам я свързваше с Елена, се провикна със сълзи на очи:

— Кой е безумецът, извършил това престъпление?

— Не съм го казала дори на изповедника си; сама отсъдете дали бих го казала на вас!

Двете монахини започнаха веднага да разискват как да укрият тази съдбоносна тайна от останалите обитателки на манастира. Решиха най-напред леглото на игуменката да бъде пренесено от нейната сегашна стая, намираща се на много централно място, в аптеката, която неотдавна бяха подредили в най-отдалечения кът на манастира, на третия етаж на голямата сграда, издигната благодарение щедростта на Елена. Именно там игуменката роди дете от мъжки пол. От три седмици жената на хлебаря беше укрита в апартамента на настоятелката. Точно когато жената бързаше из коридора на манастира, отнасяйки детето, то изпищя и тя, уплашена, се скри в мазето. Един час по-късно сестра Бернарда, подпомогната от лекаря, успя да отвори една малка врата на градината и жената на хлебаря излезе бързо от манастира, а скоро след това и от града. Озовавайки се сред пустото поле, преследвана от панически страх, тя се укри в една пещера, която откри случайно сред скалите. Игуменката изпрати писмо до Чезаре дел Бене, довереник и първи камериер на епископа, който бързо се отправи към пещерата, посочена му в писмото. Взе детето на ръце и препусна в галоп към Монтефиасконе. Детето бе кръстено в църквата „Санта-Маргерита“ и прие името Александро. Стопанката на дома, в който ги приеха, намери дойка, Чезаре й даде осем екю. По време на кръщението край църквата се бяха струпали много жени, те викаха силно и искаха синьор Чезаре да им каже името на бащата на детето.

— Това е един знатен римски благородник, който си е позволил да злоупотреби с една бедна селянка като вас — каза им той.

И изчезна.