Стендал
Игуменката от Кастро ^[0] (4)

IV

„Ако не се оправдая пред Елена — казваше си Джулио, завръщайки се през нощта при своя отряд в гората, — тя в края на краищата ще повярва, че съм убиец. Господ знае какви страхотии са й разказали за тази съдбоносна битка!“

Той се представи да получи заповедите на принца в неговия укрепен замък Петрела и поиска разрешение да отиде до Кастро. Фабрицио Колона свъси вежди:

— Случаят с нашата малка битка още съвсем не е уреден с негово светейшество. Имайте предвид, че съм казал истината, тоест, че нямам нищо общо с тази схватка, новината за която съм научил едва на следващия ден тук, в моя замък Петрела. Имам основание да смятам, че накрая негово светейшество ще повярва на моя искрен разказ. Но Орсини са силни и всички говорят, че вие сте се отличили в това стълкновение. Орсини дори твърдят, че мнозина пленници са били обесени по клоните на дърветата. Вие сам знаете, че това твърдение е лъжливо; но във всеки случай можем да очакваме, че ще се опитат да ни отмъстят.

Дълбокото учудване, прозиращо в чистосърдечния поглед на младия капитан, забавляваше принца; но натъквайки се на толкова невинност, той прецени, че може би ще е полезно да се изрази по-ясно.

— Във вас — продължи той — съзирам онази безгранична храброст, която разнесе по цяла Италия името на Бранчифорте. Надявам се, че ще останете верен на моя дом, както баща си, който беше скъп на сърцето ми, затова пожелах да го възнаградя във ваше лице. Ето правилото на моята войска — да не се казва никога истината за мен или моите войници. Ако ви принудят да говорите и виждате, че няма полза да лъжете, говорете каквото ви дойде на ум и се пазете като от смъртен грях да кажете дори частица от истината. Вие разбирате, че и най-малкото нещо, прибавено към други сведения, би могло да постави на карта моите планове. Знам, че имате любима в манастира „Визитационе“ в Кастро; можете да отидете да загубите две седмици в този малък град, където на Орсини не липсват приятели и дори агенти. Наминете при моя управител, който ще ви даде двеста цехини. Приятелството, което изпитвах към баща ви — добави принцът, смеейки се, — събужда в мен желание да ви дам няколко напътствия за начина, по който трябва да изведете до успешен край това любовно и военно начинание. Вие и трима от вашите войници ще се преоблечете като търговци; трябва да се поскарвате от време на време с единия от спътниците си, който ще се преструва вечно на пиян и ще си спечели мнозина приятели, черпейки с вино безделниците в Кастро. Впрочем — добави принцът, променяйки тона, — ако Орсини ви заловят и ви осъдят на смърт, в никакъв случай не признавайте вашето истинско име, а още по-малко, че сте мой привърженик. Излишно е да ви препоръчвам да заобикаляте всички малки градове и да влизате в тях винаги през портата, противоположна на посоката, от която идвате.

Джулио бе трогнат от тези бащински съвети, дадени му от един обикновено тъй неприветлив човек. Отначало принцът се усмихна на сълзите, които изпълваха очите на Джулио, след това и неговият глас прозвуча развълнувано. Той извади един от многобройните пръстени, които носеше на пръстите си; приемайки го, Джулио целуна ръката, прославена с толкова подвизи.

— Собственият ми баща не би ме посъветвал така! — възкликна въодушевен младежът.

Два дни по-късно, малко преди разсъмване, той проникна отвъд стените на малкия град Кастро; следваха го петима преоблечени войници; двама се бяха отделили и си даваха вид, че не познават нито него, нито другите трима. Още преди да влезе в града, Джулио съзря манастира „Визитационе“ — просторна сграда, оградена с черни зидове, подобна на крепост. Той изтича до църквата; беше разкошна. Монахините, всички от благородни семейства и повечето богати, от тщеславие се надпреварваха коя повече дарове да принесе на тази църква, единствената част на манастира, достъпна за външни погледи. Беше станало традиция тази от сестрите, която папата назначи за игуменка, избирайки я от един списък с три имена, представен му от кардинала, покровител на ордена „Визитационе“, да направи голямо дарение, за да увековечи името си. Игуменката, чийто дар бе по-малък от дарението на предшестващата я игуменка, ставаше с цялото си семейство предмет на всеобщо презрение.

Джулио пристъпи треперещ в тази великолепна сграда, блестяща от мрамор и позлата. В действителност той съвсем не мислеше за мрамора и златото; струваше му се, че е попаднал под погледа на Елена. Големият олтар, както му казаха, струвал повече от осемстотин хиляди франка; но очите му отминаха богатствата на големия олтар и се спряха на една позлатена решетка, висока почти четиридесет фута и разделена на три части от две мраморни колони. Тази решетка, в чиято масивност имаше нещо страховито, се издигаше над големия олтар и отделяше хора на монахините от църквата, отворена за всички вярващи.

Джулио мислеше, че зад тази позлатена решетка стоят по време на службите монахините и възпитаниците. По всяко време на деня в тази, така да се каже, вътрешна църква можеше да влиза всяка монахиня или възпитаница, за да се помоли; именно на това обстоятелство, известно на всички, се градяха надеждите на нещастния влюбен.

Вярно е, че огромна черна завеса закриваше решетката отвътре, но тази завеса, казваше си Джулио, не може да попречи на възпитаниците да виждат всичко в църквата, щом аз, макар да мога да се приближа само на определено разстояние, различавам чудесно през воала прозорците, които осветяват хора, както и най-малките подробности на тяхната архитектура. Всяка пръчка от тази великолепно позлатена решетка завършваше с опасно острие, насочено срещу присъстващите.

Джулио застана на видно място срещу лявата част на решетката, в най-осветения кът; там той прекарваше по цял ден, слушайки литургиите. Тъй като беше заобиколен само от селяни, надяваше се да го забележат дори през черния воал, който закриваше отвътре решетката. За пръв път в живота си този скромен младеж се траеше да се самоизтъкне; обличаше се подчертано добре, излизайки и влизайки в църквата, раздаваше щедро милостиня. Той и хората му обсипваха с внимание всички работници и дребни доставчици, които имаха някаква връзка с манастира. Но едва на третия ден започна да се надява да изпрати писмо на Елена. По негова заповед следяха двете послушници, натоварени да купуват продукти за манастира; едната от тях беше близка с някакъв дребен търговец. Един от войниците на Джулио, на времето монах, спечели приятелството на търговеца и му обеща по един цехин за всяко писмо, което бъде предадено на възпитаницата Елена де Кампиреали.

— Какво! — възкликна търговецът при първия опит да го привлекат. — Писмо за жената на разбойника!

Така я наричаха вече в Кастро, а нямаше и петнадесет дни, откакто Елена бе пристигнала в града; толкова бързо се разпространява всичко, което разпалва въображението на този народ, жаден за всякакви подробности!

Търговецът прибави:

— Тази поне е омъжена! А колко от другите нямат това оправдание и получават отвън и писма, и какво ли не!

В първото писмо Джулио разказваше с безкрайни подробности всичко, което се бе случило в съдбоносния ден, белязан със смъртта на Фабио: „Мразите ли ме?“ — питаше той накрая.

Елена отговори накратко, че без да мрази когото и да било, ще използва остатъка от живота си, опитвайки се да забрави онзи, от чиято ръка бе загинал брат й.

Джулио побърза да отговори; след няколко жалби срещу съдбата по подражание на Платон, начин на разсъждение, твърде на мода по това време, той продължаваше:

„И тъй, ти искаш да забравиш божието слово, предадено ни в светото писание? Господ казва: «Жената ще напусне семейството и родителите си, за да последва своя съпруг.» Ще се осмелиш ли да твърдиш, че не си моя жена? Припомни си нощта срещу св. Петър. Когато зората просветля зад Монте Кави, ти коленичи пред мен; аз пожелах да те пожаля; ти щеше да бъдеш моя, ако бях поискал; не би могла да устоиш на любовта, която тогава изпитваше към мен. Изведнъж ми се стори, след като толкова пъти бях ти казвал, че отдавна съм ти отдал живата си и всичко най-скъпо на този свят, че ти можеш да ми отговориш, макар и да не го направи, че не е чудно всички тези жертви, непретворени в действие, да са само въображение. Озари ме една жестока за мен мисъл, но всъщност съвсем правилна. Помислих, че не току-тъй случаят ми дава възможност да пожертвам заради тебе най-голямото щастие, за което бих могъл да мечтая. Ти бе вече в обятията ми, беззащитна, спомни си; дори устните ти не можеха да ми откажат. В този миг камбаната на манастира Монте Кави прозвъни «Аве Мария» и по някаква вълшебна случайност този звън стигна до нас. Ти ми каза: «Направи тази жертва за светата Мадона, покровителка на чистотата.» В мен самия се бе зародила мисълта за тази върховна жертва, единственото реално нещо, което имах възможността да сторя за тебе досега. Видя ми се странно, че същата мисъл се бе появила и у тебе Далечният звън на «Аве Мария» ме развълнува, признавам; съгласих се с молбата ти. Жертвата беше принесена изцяло за теб; стори ми се, че така поставям нашия бъдещ съюз под покровителството на Мадоната. Тогава мислех, че пречките няма да дойдат от теб, вероломна такава, а от твоята благородна и богата фамилия. Ако нямаше свръхестествена намеса, нима този молитвен звън би достигнал до нас от толкова далеч, прелитайки през половината гора над върхарите на дърветата, полюлявани в този миг от утринния ветрец? Тогава, спомняш ли си, ти падна на колене пред мен; аз се изправих, извадих от пазвата си кръста, който нося до сърцето си и ти ми се закле в този кръст, който е и сега тук, пред мене, да те постигне вечно проклятие, ако, каквото и да ти се случи, където и да се намираш в момента, щом ти наредя, не се предадеш в моя власт, както в мига, когато «Аве Мария» от Монте Кави прозвъни от толкова далеч до ухото ти. После ние благочестиво произнесохме два пъти «Аве Мария» и два пъти «Отче наш». В името на любовта, която тогава изпитваше към мен, а ако си ме забравила, както се опасявам, в името на вечното проклятие, заповядвам ти да ме приемеш тази нощ в стаята си или в градината на манастира «Визитационе»“.

 

 

Италианският автор предава интересно множество дълги писма, написани от Джулио Бранчифорте след това писмо; но дава само извадки от отговорите на Елена де Кампиреали. Оттогава са изминали двеста седемдесет и осем години и ние сме тъй далеч от любовните и религиозните чувства, които изпълват тези писма, че се опасявам да не отегча читателя. От тези писма се разбира, че Елена накрая се е подчинила на заповедта, съдържаща се в писмото, което току-що преведохме със съкращения. Джулио намира начин да се промъкне в манастира; от една дума става ясно, че се е преоблякъл като жена. Елена го приема, но разговаря с него през решетката на един прозорец от приземния етаж, гледащ към градината.

За своя неизразима мъка Джулио откри, че тази девойка, тъй нежна и пламенна някога, бе станала като чужденка за него; тя се отнесе към него почти вежливо. Допусна го в градината, като че ли отстъпвайки единствено пред светостта на клетвата. Срещата бе кратка: няколко мига по-късно гордостта на Джулио, може би донякъде уязвена от събитията през последните две седмици, успя да надмогне дълбоката болка.

„Аз виждам — каза си той — само сянката на тази Елена, която в Албано като че ли се бе обрекла да бъде моя навеки.“

Главната грижа на Джулио беше да прикрие сълзите, обливащи лицето му в отговор на вежливите изрази, с които Елена се обръщаше към него. Когато тя престана да говори и да обяснява съвсем естествената промяна, както се изрази тя, настъпила у нея след смъртта на брат й, Джулио й каза, произнасяйки бавно думите си:

— Вие не сдържахте клетвата си, не ме приемате в градината, не стоите на колене пред мен, както тогава, когато чухме „Аве Мария“ от Монте Кави. Забравете клетвата си, ако можете, колкото до мен, аз не забравям нищо. Господ да ви помага!

Изричайки тези думи, той се отдалечи от решетестия прозорец, до който би могъл да остане още цял час. Кой би могъл да му каже миг преди това, че сам доброволно ще съкрати тази тъй желана среща? Жертвата разкъсваше сърцето му; но той си помисли, че ще си навлече презрението на Елена, ако не отговори на нейните вежливости като я остави на собствените й угризения.

От манастира излезе преди зазоряване. Веднага възседна коня си и заповяда на войниците си да го чакат в Кастро цяла седмица и после да се върнат в гората; беше като луд от отчаяние. Отначало тръгна към Рим.

„Уви! Аз се отдалечавам от нея! — мислеше си той на всяка крачка. — Нима сме станали напълно чужди един на друг! О, Фабио! Колко добре си отмъстен!“

Хората, които срещаше по пътя, усилваха гнева му; той пришпори коня си през полето и се отправи към пустия и занемарен морски бряг. Когато престана да се дразни от срещите с мирните селяни, на чиято съдба завиждаше, той въздъхна: изгледът на това диво място хармонираше с отчаянието му и успокояваше гнева му; тогава се отдаде на размишления върху своята тъжна участ.

„На моята възраст — каза си той — има само едно средство: да обикна друга жена!“

При тази тъжна мисъл усети как отчаянието му се удвоява; съзна чудесно, че на този свят за него има само една жена. Представи си мъката, която би изпитал, ако се осмели да произнесе думата любов пред друга жена; тази мисъл го разкъсваше.

Горчиво се разсмя.

„Ето ме — помисли той — точно като ония герои на Ариосто, които странстват сами през пусти краища, за да забравят, че са заварили коварната си любовница в обятията на друг… А тя съвсем не е толкова виновна — просълзи се той след пристъпа на безумен смях. — Нейната невярност не стига дотам да обикне друг. Тази ведра и чиста душа се е оставила да бъде заблудена от разказите за моята жестокост; несъмнено представили са ме пред нея като човек, взел оръжие в онази съдбоносна битка единствено с потайната надежда да намери случай да убие брат й. Отишли са и по-далеч: приписали са ми мръсната сметка, че след като брат й умре, тя става единствена наследница на огромно богатство… А аз имах глупостта да я оставя цели две седмици под влиянието на моите врагове! Трябва да се признае, че ако съм тъй нещастен, то е, защото небето ме е лишило от способност да ръководя живота си! Аз съм презряно, жалко същество! Животът ми не бе от полза за никого и най-малко за самия мен.“

В този момент младият Бранчифорте бе обзет от една мисъл, много необичайна за онзи век: конят му пристъпваше по самия край на брега и понякога потапяше краката си във водата; изпита желание да го подкара навътре в морето и така да приключи ужасната съдба, в плен на която се намираше. Какво ще прави отсега нататък, след като единственото същество на този свят, което му бе дало да почувства какво е щастие, го бе напуснало?

Скоро обаче го възпря друга мисъл.

„Какво са всичките терзания — каза си той, — в сравнение с мъката, която ще изстрадам след миг, когато завърши моят злочест живот? Елена няма да бъде вече към мен просто безразлична както е сега; аз ще я видя в обятията на някой съперник и той ще бъде млад римски благородник, богат и почитан; за да разкъсват сърцето ми, демоните, както се полага, ще извикат пред мен най-жестоките видения. Така че не ще успея да забравя Елена дори в смъртта си; нещо повече, страстта ми към нея дори ще се удвои, тъй като това е най-сигурното средство, което може да намери всевишният за да ме накаже за ужасния грях, който сторих.“

За да прогони докрай изкушението, Джулио започна да си повтаря набожно „Аве Мария“. Та нали именно звуците на тази молитва го бяха изкушили да извърши благородната постъпка, на която сега гледаше като на най-голямата грешка в живота си. Но от уважение не се осмеляваше да отиде по-далеч и да изрази докрай мисълта, завладяла ума му.

„Щом по внушение на Мадоната допуснах толкова съдбоносна грешка, не трябва ли пак тя, със своята безкрайна справедливост, да направи тъй, че да ми върне щастието?“

Мисълта за справедливостта на Мадоната прогони малко по малко отчаянието му. Той вдигна глава и видя срещу себе си, отвъд Албано и гората, Монте Кави, покрит с тъмна зеленина, и светия манастир, чиято утринна молитва го бе подтикнала да извърши това, което сега наричаше свое най-голямо заблуждение. Неочаквано открилата се гледка на това свято място го утеши.

— Не възкликна той, — невъзможно е Мадоната да ме изостави! Ако Елена бе станала моя жена, както й подсказваше любовта и както го изискваше моето мъжко достойнство, известието за смъртта на брат й щеше да се сблъска в душата й със спомена за онова, което я свързва с мен. Тя щеше да си каже, че ми е принадлежала много преди съдбоносния миг, който ме изправи срещу Фабио на полесражението. Той беше две години по-голям от мен; беше по-изкусен в боравенето, с оръжие или поне по-дързък и по-силен. Хиляди доводи щяха да докажат на моята жена, че не съм търсил тази битка. Тя щеше да си припомни, че никога не съм изпитвал ни най-малка омраза към брат й, дори тогава, когато той стреля срещу нея с аркебуза. Спомням си, че при нашата първа среща след завръщането ми от Рим, аз й казах: „Няма как! Честта повеляваше; аз не мога да осъждам за това брат ти!“

Възвърнат към надеждата чрез вярата си в Мадоната, Джулио пришпори коня си и за няколко часа достигна до бивака на своя отряд. Завари хората си да се въоръжават: готвеха се да поемат пътя от Неапол за Рим през Монте Касино. Младият капитан смени коня си и тръгна с войниците си. През този ден не водиха сражения. Джулио не попита с каква цел са тръгнали на поход, беше му безразлично. От мига, в който застана начело на войниците си, той започна да гледа другояче на участта си.

„Аз чисто и просто съм глупак — каза си той, — сбърках, че напуснах Кастро; Елена навярно съвсем не е толкова виновна, колкото си я представям аз в моя гняв. Не, не е възможно тя да не е вече моя, тази тъй наивна и чиста душа, у която съзрях как се раждат първите трепети на любовта! Тя ме обичаше искрено! Не ми ли предложи сама повече от десетина пъти да избяга с мен, бедняка, за да ни венчае някой монах от Монте Кави? В Кастро трябваше преди всичко да й поискам втора среща и да й поговоря разумно. Наистина страстта ме кара да разсъждавам детински! Господи, защо нямам приятел, който да ми даде съвет! Една и съща постъпка ми изглежда ту отвратителна, ту чудесна в разстояние на две минути!“

Същата вечер, когато свърнаха от главния път, за да се приберат в гората, Джулио се приближи до принца и го запита може ли да остане още няколко дни на онова място, което му било известно.

— Иди по дяволите! — викна му Фабрицио. — Да не би да мислиш, че сега е моментът да ме занимаваш с детинщини?

Един час по-късно Джулио замина отново за Кастро. Там намери хората си, но се чудеше как да пише на Елена, след като я бе напуснал така високомерно. Първото му писмо съдържаше само тези думи: „Ще ме приемете ли утре вечер?“

„Можете да дойдете“ — беше отговорът.

След заминаването на Джулио Елена помисли, че той я изоставя завинаги. Тогава почувства цялата справедливост на разсъжденията на нещастния момък: беше станала негова жена, преди той да има нещастието да срещне брат й в бой.

Този път Джулио не бе приет с вежливите изрази, които му се бяха сторили тъй жестоки по време на първата им среща. Наистина Елена се появи защитена от своя решетест прозорец; но тя трепереше и тъй като Джулио й говореше много сдържано, обръщайки се към нея, както би говорил на някоя чужда жена^[1], сега бе неин ред да изпита цялата жестокост на почти официалния тон, когато той идва след нежна близост. Джулио, който се боеше най-вече да не бъде наранен с някоя студена дума, изтръгнала се от сърцето на Елена, говореше като адвокат, за да й докаже, че тя наистина е била негова жена преди съдбоносната битка при Чампи. Елена го оставяше да говори, понеже се страхуваше да не се разплаче, ако се опита да му заговори по-надълго. Накрая, съзнавайки, че не може повече да се преструва, тя помоли приятеля си да дойде на следния ден. Тази нощ, навечерие на голям празник, пееха много рано утринните молитви, затова можеха да ги открият. Джулио, който разсъждаваше като влюбен, излезе от градината дълбоко замислен; не можеше да разреши колебанията си — дали го бяха приели добре, или зле; и тъй като в главата му се въртяха всевъзможни военни планове, вдъхнати му от разговор и с другари, той си каза:

„Някой ден сигурно ще се наложи да отвлека Елена.“

И започна да обсъжда средствата, с които би могъл насила да проникне в градината. Тъй като манастирът бе много богат и много примамлив за ограбване, той имаше на разположение голям брой слуги, повечето от които бивши войници; те бяха настанени в нещо като казарма, чиито решетести прозорци гледаха към тесния проход, водещ от външната врата на манастира, изрязана в средата на един черен зид, висок повече от осемдесет стъпки, към вътрешната врата, охранявана от дежурната монахиня. Вляво от този тесен поход се издигаше казармата, вдясно — зидът на градината, висок тридесет стъпки. Фасадата на манастира към площада представляваше дебела стена, почерняла от времето, и имаше само външна врата и един-единствен прозорец, през който войниците наблюдаваха навън. Може да си представи човек колко мрачен бе зидът на тази голяма черна стена, само с една врата, обкована с широки, набити с големи гвоздеи ламаринени ленти, и един-единствен малък прозорец, висок четири фута и широк осемнадесет дюйма.

Ние няма да следваме автора на оригинала в дългия му разказ за последвалите срещи между Джулио и Елена. Постепенно и двамата влюбени отново си заговориха с интимен тон, както някога в градината в Албано; само че Елена нито веднъж не се съгласи да излезе в градината. Една нощ Джулио я намери дълбоко замислена: майка й бе пристигнала в Рим да я види и се бе настанила за няколко дни в манастира. Майка й бе тъй нежна и винаги с такава деликатна предпазливост се бе отнасяла към любовта, която предполагаше, че изпитва дъщеря й, че Елена чувстваше дълбоко угризение на съвестта, задето е принудена да я лъже; защото в края на краищата нима би се осмелила някога да й каже, че приема човека, който я бе лишил от сина й? Елена призна съвсем откровено на Джулио, че ако тази нейна добра майка започне да я разпитва, тя никога не би намерила сили да я излъже. Джулио усети заплашващата го опасност: съдбата му зависеше от случайността, която можеше да внуши една или друга дума на синьора де Кампиреали. Поради това на следната нощ той заговори решително:

— Утре ще дойда много рано; ще откъртя една от пръчките на тази решетка, вие ще слезете в градината и тогава ще ви отведа в една от църквите на града, където един свещеник, който ми е предан, ще ни венчае. Преди да разсъмне, ще бъдете отново в тази градина. Щом станете моя жена, няма от какво вече да се страхувам и ако майка ви поиска изкупление на ужасното нещастие, за което всички еднакво жалим, ще се съглася на всичко, дори да прекарам много месеци, без да ви виждам.

Тъй като Елена изглеждаше смутена от това предложение, Джулио добави.

— Принцът ме вика; моята чест и още много други причини ме принуждават да замина. Предложението ми единствено може да осигури нашето бъдеще; ако не сте съгласна, да се разделим завинаги още тук, начаса. Ще замина, разкайвайки се за безразсъдството си. Аз повярвах на вашата честна дума, но вие престъпихте най-святата клетва и надявам се, някой ден справедливото презрение, вдъхнато ми от вашето лекомислие, да ме излекува от тази любов, която от дълго време съставлява нещастието на живота ми.

Елена се обля в сълзи.

— Велики боже! — възкликна тя, плачейки. — Какъв ужас за майка ми!

Все пак накрая се съгласи с направеното й предложение, като добави:

— Но нас могат да ни открият на отиване или на връщане, помислете за скандала, който ще стане, помислете за отвратителното положение, в което ще се озове майка ми; да я изчакаме да замине, тя си отива след няколко дни.

— Вие успяхте да ме разколебаете в онова, което за мен бе най-свято и най-свещено: доверието ми във вашата дума. Или утре ще се оженим, или сега се виждаме за последен път на този свят.

Горката Елена можа да отговори само със сълзи; най-вече я измъчваше решителният и суров тон на Джулио. Наистина ли бе заслужила неговото презрение? Този ли беше нейният любим, някога тъй покорен и нежен! Накрая тя се съгласи да изпълни заповедта му. Джулио се отдалечи. От този миг Елена започна да очаква следващата нощ, разкъсвана от най-мъчителни съмнения. Дори за смърт да се приготвяше, болката й едва ли би била толкова остра; би могла да намери смелост в мисълта за любовта на Джулио и за нежната обич на майка си. Остатъкът от нощта Елена прекара в мъчителна промяна на решения. От време на време й се искаше да признае всичко на майка си. На следния ден бе толкова бледа, когато се появи пред нея, че майката, забравяйки всички свои мъдри решения, се хвърли в обятията на дъщеря си и се провикна:

— Какво става? Велики боже! Кажи ми какво си направила или какво се готвиш да направиш? Дори кинжал да забиеш в сърцето ми, ще ми причиниш по-малко страдание, отколкото с жестокото си мълчание.

Безграничната обич на майката бе тъй очевидна, Елена тъй ясно виждаше, че тя не само не пресилва чувствата си, а се мъчи да ги сдържи, че накрая се трогна и падна на колене пред нея. Тъй като майката, мъчейки се да разбере съдбоносната тайна, възкликна, че дъщеря й я отбягва, Елена отговори, че утрешния ден всички следващи дни ще прекара с нея, но я заклева да не я разпитва повече.

Тези непредпазливи думи скоро бяха последвани от пълно признание. Синьора де Кампиреали изпадна в ужас, узнавайки, че убиецът на сина й е тъй близо до нея. Но болката й бе последвана от изблик на чиста, бурна радост. Кой би могъл да си представи възторга, когато узна, че дъщеря й не бе съгрешила?

Но сега всички планове на тази предвидлива майка се промениха изцяло; тя реши, че й е позволено да си послужи с хитрост към един човек, който не значеше нищо за нея. Сърцето на Елена се разкъсваше от най-жестоки вълнения; искреността на признанията й бе безпределна; тази изтерзана душа имаше нужда да се излее пред някого. Синьора де Кампиреали, която сметна, че вече всичко й е позволено, измисли цял низ доводи, прекалено дълги, за да бъдат изнесени тук. Тя доказа без усилие на своята нещастна дъщеря, че вместо потаен брак, който винаги е петно в живота на жената, тя ще издейства публично и напълно почтено бракосъчетание, стига Елена да отложи само с една седмица доказателството за покорство, което дължеше на своя великодушен възлюбен.

Тя, сеньора де Кампиреали, щяла да замине за Рим и да изясни на своя мъж, че много преди съдбоносната битка при Чампи Елена е била вече омъжена за Джулио. Церемонията е била извършена в същата нощ, когато, преоблечена като монах, тя срещнала баща си и брат си на брега на езерото, по пътя, изсечен в скалата край стените на капуцинския манастир. Майката не остави дъщеря си сама през целия ден и накрая, вечерта, Елена написа на любимия си едно наивно, а според нас, много трогателно писмо, в което му разказва за борбата, разиграла се в нейното сърце. Тя завършваше с думите, че го моли на колене да й даде срок една седмица.

„Докато ти пиша това писмо — добавяше тя, — което ще ти пратя по един прислужник на майка ми, казвам си, че сбърках много, като й признах всичко. Сякаш те виждам разгневен, очите ти ме гледат с омраза; сърцето ми се разкъсва от най-жестоки угризения. Ти ще кажеш, че съм със слаб характер, че съм малодушна, недостойна — съгласна съм, че е така, ангел мой, но представи си тази гледка: майка ми, обляна в сълзи, стоеше почти на колене пред мене. Тогава миеше невъзможно да не й кажа, че има една причина, която ме възпира да изпълня молбата й, и щом от слабост произнесох тази непредпазлива дума, не знам какво ми стана, но вече не можах да се въздържа да не й разкажа всичко, което се бе случило между нас. До колкото си спомням, душата ми, сякаш лишена от всякаква сила, се нуждаеше от съвет. Надявах се да го намеря в думите на една майка… Съвсем забравих, приятелю мой, че милата ми майка преследва цели, противоположни на твоите. Забравих първия си дълг, който е да ти се подчинявам; очевидно не съм способна да чувствам истинска любов, която, казват, преодолявала всички изпитания. Презирай ме, мили Джулио, но в името на бога, не преставай да ме обичаш. Отвлечи ме, ако искаш, но повярвай ми, ако майка ми не беше в манастира, най-страшните опасности и дори срамът, нищо на този свят не би ме спряло да се подчиня на заповедите ти. Но майка ми е тъй добра! Толкова е умна! Тъй благородна! Спомни си какво ти разказвах на времето; когато баща ми влезе в стаята ми, тя спаси писмата ти, които не бих могла да скрия: после, когато опасността премина, тя ми ги върна, без да ги прочете и без да добави нито една укорна дума! Е добре, тя през целия ми живот е била за мене такава, каквато бе в този върховен момент. Сам разбираш колко я обичам и въпреки това, докато ти пиша (ужасно е да ти го кажа), струва ми се, че я мразя. Тя заяви, че поради горещините би желала да прекара нощта в една палатка в градината; чувам ударите на чука, в този момент правят палатката; невъзможно е да се видим тази вечер. Опасявам се дори, че спалните посещения на възпитаниците ще бъдат заключени, както и двете врати на витата стълба, нещо, което не правят никога. Тези предпазни мерки ме поставят в невъзможност да изляза в градината, дори да сметна, че е необходимо, за да укротя гнева ти. Ах, колко бих искала да бъда с тебе в този момент, ако можех! Как бих тичала към тази църква, където трябва да ни венчаят!“

 

 

Това писмо завършва с две страници, изпълнени с безумни фрази, сред които личат пламенни разсъждения като че ли заимствани от философията на Платон. Прескачам не една изтънченост от този род в писмото, което току-що преведох.

Джулио Бранчифорте бе много учуден, когато получи това писмо, един час преди да удари за вечерня; той току-що бе приключил уговорките си със свещеника. Изпадна в безумен гняв.

„Не е нужно да ме съветва да я отвличам, слабо, малодушно създание!“

И замина веднага за гората Фаджола.

Ето как стояха, от друга страна, работите със сеньора де Кампиреали: мъжът й бе на смъртно легло, възможността да отмъсти за сина си го отвеждаше бавно към гроба. Напразно бе предлагал значителни суми на разни римски бандити; никой не пожела да нападне един от капралите, както казваха те, на принц Колона; бяха сигурни, че след това ще бъдат изтребени заедно със семействата си. Не беше минала година, както цяло едно село бе опожарено като възмездие за смъртта на един от войниците на Колона, а на всички жители, които се опитваха да избягат в полето, бяха вързали с въжета ръцете и краката и ги бяха хвърлили в горящите къщи.

Синьора де Кампиреали притежаваше обширни земи в Неаполитанското кралство; мъжът й бе заповядал да наеме оттам убийци, но тя се подчини само привидно: тъй като смяташе дъщеря си безвъзвратно свързана с Джулио Бранчифорте, помисли, че Джулио би трябвало да вземе участие в една или две кампании на испанските войски, които тогава воюваха срещу бунтовниците във Фландрия^[2]. Ако не го убият, разсъждаваше тя, това ще бъде знак, че бог не осъжда брака между Елена и Джулио. В такъв случай щеше да даде на дъщеря си земите, които притежаваше в Неаполитанското кралство; Джулио Бранчифорте можеше да вземе името на някое от тези владения и да отиде с жена си за няколко години в Испания. След всички тези изпитания тя може би ще намери смелост да го види. Но всичко се бе променило след признанието на дъщеря й: бракът не представляваше вече необходимост; нещо повече дори, докато Елена пишеше на любимия си писмото, което преведохме, синьора де Кампиреали пишеше в Пескара и Киети заповед до своите чифликчии да й изпратят в Кастро неколцина сигурни и решителни хора. Тя не криеше пред тях, че става дума да се отмъсти за смъртта на сина й Фабио, техния млад господар. Куриерът, приносител на тези писма, замина преди края на деня.