Таряй Весос
Лодката вечер (12)

Каменният сън

Между каменните стени — а там по възможност трябва да бъдеш сам, казва се на онзи, когото те пропуснат в неговия уморен, тежък като олово сън.

Не разбирам. Каменни стени, защо трябва да отивам при тях? Какво ще търся?

Отговорът гласи:

Та това също е въпрос.

И сетне нещата за теб започват.

 

 

Няма подробно обяснение за това, как си се озовал между тези каменни стени. Плоска, планината упорито се издига нагоре и също тъй упорито се спуска надолу. Внезапно си там, това е всичко, което знаеш.

Между гладките, напечени от слънцето каменни стени и между каменни усти, които сигурно са там, но не се виждат.

За тези усти си мислиш. И ето че си се озовал при тях.

Тук няма студени каменни грамади. Натрупано слънце, стените на скалата са сякаш горещи печки. Топлината им се усеща като леки удари с пръчка по темето. Надали някой идва тук доброволно, не смея да правя разбор на причините, поради които аз самият съм тук.

А това са каменните усти.

Те може би ще се отворят и ще ми кажат какво търся. Камъкът обаче трябва да се върне при своя камък и следователно не ще помогне. Зад всичко има само учудване и нагрети планински склонове.

Кажи нещо, уста!

Стоиш нерешително пред това, което виждаш: гладки, стръмни каменни стени. Затворени. Бездънно неми.

Но пак умоляваш:

Кажи нещо, уста!

Никакъв, дори и най-малък знак за отговор.

Това са каменни блокове, които са се издигнали стръмно. Главоломно и полегато спрямо останалите. При това са и опасно наклонени, близостта им се усеща, ако притвориш очи. Никаква уста обаче.

За трети път:

Кажи нещо, уста!

Дълбоко вътре в скалата има една уста, но камъкът трябва да си остане камък и не се издава. Виждам ли това? Къде съм?

 

 

Къде са дрехите ми?

Времето не съществува, то се надига като пара, когато се обърнеш да го търсиш. Дрехите си съблякъл отдавна поради тази губителна жега. Три пъти молиш: Кажи го! Никоя уста обаче не се отваря. Чувстваш се странно и очакваш да станат необуздани неща. Малко са ти твоите.

Гладки каменни стени на юг и несекваща задушаваща жега. Всичко, което камъкът е всмукал в себе си и отново е издишал. Парещи каменни повърхности изгарят ходилата. Прекалено напечени, за да вървиш така разголен.

Струва ти се, че тези големи каменни повърхности са затаили в себе си екливи викове. Викове, увиснали неподвижно между стените. Удрят те по тила, ако се приближиш. Сещаш се за всички планински склонове, които си виждал през живота си. Някои се изправят стръмно над езера и морета, пропукани от хилядолетни мълнии. Могат да се издигат съвсем отвесно над блатата и оттам те сигурно някой път ще креснат с леден ужас. Ще им бъде трудно да бъдат чути.

Още сега е време на объркването, човек се забравя и зове: Кажи нещо, уста! — въобразявайки си, че от това ще произлезе нещо.

О, не.

Стоиш тук насред тази ужасна жега, която се е наслоила на отвесни плоскости. Слаба треска тупти някъде у този, който търси, дошъл тук, без да знае по какъв начин ще започне.

Заради любовта човек може да се съблече — няколко думи изплуват от паметта, защото ходиш, както го правиш, но съвсем другояче е сред цялата тази самота между студени скални стени. Гол си и не разбираш нищо. Приятно е обаче да се придвижваш така между напечените скални стени. Отворил очи, ти си там. Малко трескав си се озовал в каменен дом.

Отново един каменен дом.

 

 

Ще обяснят ли запечатаните уста каква е истината за каменните домове, или и тук ще е както другаде? Безмълвие.

Или ще обикаляш насам-натам, докато в крайна сметка не влезеш в камъка и не останеш там като запечатан. Една уста без отдушник, без свобода. Ще дойдат и други, заблудени от жегата и от ударите с тояга, и ще зоват: кажете нещо вие, затворените тук, нещо, което аз не знам. Трескаво нажежени студени планини, какво е това, което става с мен и с други?

Ти си вътре в камъка без уста и те трябва да си идат. Питаха и си тръгнаха.

Има ли още?

Не, с това не може да се започне. Само себе си виждаш в камъка. Вътре всичко е запечатано, но в камъка се виждаш такъв, какъвто си създаден, и бързо минаваш покрай самия себе си с разтуптяно сърце. Скалните стени са гладки и дълбоко необщителни.

Камъкът се затваря и съществува без лице. Живее така, че вътре в него трепериш и страните му започват да се навеждат и да стават застрашителни.

Не може ли да се каже нещо на този, който все още не е получил никакъв отговор.

Който е бил на много места и е питал, който се е завърнал обратно, без да узнае повече.

Постепенно е станало късно, безмълвна каменна уста. И нямам предвид късно по време.

 

 

Планината, която се спуска отвесно в тресавището — помисли за нея. Отвесно и надолу, до тъмното им дъно. Спуска се надолу, докато не се срещне със скала от другата страна. Там трябва да спре. Странна среща. Върху малка част от каменната повърхност расте мъх — горе, там, където има светлина и ден.

Отвесно право в тресавището.

 

 

Така.

Неочаквано насред жегата започва да вали. В последните минути се е образувал облак и е затулил слънцето. Един деен облак, пълен с дъжд. От накъдрените си краища вече изтича с едри, хладки капки. Вътрешността на облака е застрашаващо синя.

Сега настава бърза промяна. Първите капки избухват като малки взривове по горещите каменни повърхности. Развълнувано и вкупом. Първите капки са всъщност извънредно големи и приемът, който получават, е изключителен. Удрят се в камъка и тутакси се превръщат в пара, която се разпростира във въздуха под формата на спарено издихание на стаени въжделения. От твърдата повърхност това идва като от дълбок сън. Слаб дъх през каменната уста.

Въздишките се редуват нагъсто, толкова, колкото капките пляскат и избухват, колкото повече и повече каменни стени и скали се присъединяват и изпращат своите пари, своя мирис и пот. От всички възможни скривалища идват те задъхани насреща, независимо дали човек го иска, или не, натрапват се и се смесват.

Въвлечен във всичко това, ти реагираш с учестен пулс.

Парата кълби към тялото. Стоиш гол, всичко това е за голия, не за другиго. Не продължава много, главата ти вече се е замаяла.

Пуфтене и миризми от всички страни. Най-осезаема е тази, която е спарена, сподавена и дива. Гърбът ти поизмръзва, но не от страх, дълбоки са трусовете, за които си копнял. Каменните усти трябва някъде да се отворят. Това е поздрав от вътрешността на стените.

Трябва да се поотместиш, за да получиш поздрави и от парите. Да намериш нови дреболии, нови изходи, сякаш за малки неща и тям подобни, ала и за онова, което е по-голямо или прекалено голямо.

Миризмата струи по-плътно, но не става по-тежка, тя е слаба и странна, като съня и чието собствено приложение не знаеш какво е. Създаваща и обновяваща като съня. Както сетивата са там, за да се изострят — именно като стоиш гол и усещаш пропукването у себе си. Усещаш пропастта и всичко, готово да се взриви, за което никой не може да каже една истински утешителна дума или да го разгадае.

Камъкът е получил своя живот.

По-бързо, отколкото може да се разкаже с думи, презглава, за няколко секунди става всъщност всичко. Но каменните усти не са се отворили, дъждът отгоре е събудил планината. Стените са готови да се взривят от затвореното в тях. Животът се втурва на кратки напрегнати тласъци в онова, което е пред очите ти. Насред всичко стоиш ти, гол както никога досега, и усещаш как планината се накланя напред върху теб, застрашително и със затворена уста.

Камъкът е готов да се взриви без остатък, защото живее, въобразяваш си ти. Издишването му омагьосва човека, та започваш да виждаш как каменни блокове се издигат нагоре и застиват като стени и наклонени кули.

Но наистина ли го виждаш?

Да, когато поискаш да го видиш.

Как е със сетивата? Дали не изживяваш най-много една хилядна?

Опитваш се да участваш във всичко, в което можеш, та по този начин да се доближиш. Разпилените дъждовни капки лижат и поддържат възбудата на камъка, а моята собствена възбуда произтича от това, че се намирам насред всичко, което се примесва и става двойно по-силно. Човек го усеща, без сам да бъде унищожен. И все пак то минава едно през друго и става нямо послание. Силно и застрашително, защото не можеш да го приемеш.

Установиш ли го обаче, разбираш защо имаш очи на тила, защо можеш да гледаш във всички посоки едновременно при тази омагьосваща пара. Затова ли, загдето човек не обича да усеща, че е отдал без остатък своите сили? Затова ли има очи и на тила? Да види планините как се издигат като кули и кулички, някои прави, други назъбени или наклонени към падението си. И те започват да се движат, олюляват върховете си, подобно на короните на дървета по хребета, огъвани от буреносен вятър. Това виждаш с тила си.

Нещо трябва да произлезе от всичко това и възниква мелодия. Хор. Най-дълбоките тонове в изпълнението на един хор. Но това не е някаква жалейна песен. Ние не говорим за гибел. Изобщо не говорим, ние сме дълбоки и високи като кули хорове.

В същия миг изпитвам убеждението, че съм с тях. Плоският каменен склон е сега извън мен. Това не ме учудва, съвсем както трябва да бъде е. Тук трябва да влезеш и да се слееш с хора. Човекът е част от хора и посредством безпомощността си влиза в него.

 

 

Нашият голям хор се разраства неимоверно.

Едновременно несъзнателно и нащрек. Песента, които се намира извън човека. Голяма, без нито един звук. Скали, които се издигат рязко и получават дихание и глас за песен в редкия час, който им се отрежда. Самият аз придобивам глас за песен и мога да се включа в хора. Повече никога няма да се случи. Може би е поличба, но за нея човек изобщо не мисли. Сега е важно да участваш, докато всичко се взриви.

Като изсечено в камъка е и че това тук скоро трябва да се взриви и отдели на съставните си части.

Пеем в хор за камъка. За скалата в тресавището. За безкрайните, неми кръгове на годините. За неизчерпаемите сили на планината, които през цялото време са на границата да изригнат. Пеем за периодите на изчакване, през които е минавала планината, и отново за безкрайните кръгове на годините. Във всичко това аз трябва да примеся своето, за краткото и уязвимо скиталчество на човека, за неговия несигурен ден. Планината ми припява, участва издълбоко в жалейната песен за късия житейски обхват на човека.

 

 

Не, трябва да мислиш приглушено там вътре в могъщия хор, не е съвсем истина това за тъй крехкия ден на човека. Денят му далеч невинаги е такъв. Може да е многообразен, подобно на отблясъците във водопад. Песента на планината го съблазнява.

Хорът нехае за това. Планини, които издигат високо ръст и са се превърнали в кули, това просто продължава. Хор от скални блокове. Продължаваме да пеем, продължаваме да пеем за онези, които се навеждат на опасната страна, но които все пак се задържат. Стоят наведени и събират сянка. Присъединяваме и планини, които не сме виждали. Присъединяваме всичко за планини, камъни, тресавища и все пак преобладава чувството, че ние сме някакви тънки ципи, готови да се спукат. Пеем за нас самите. Пеем за големите усти в камъка.

 

 

Немислимият хор от каменни усти и островърхи кули може ли да издържи на всичко това?

Да не се мисли.

Такъв хор не мисли.

В него се включваш сякаш по вътрешен подтик, оставяш планинската песен да бъде негова собствена, макар и в това да няма особен смисъл. Участваш, докато още има време, докато всичко е зашеметяващо скъпо и времето е оскъдно.

Дори не е мислимо. Всяка извисена кула и куличка има свой вятър, те се привеждат на своята си страна, те се разминават една с друга като остриета на ножица. Знаеш, че не виждаш това, но го виждаш. Гол си и не си нищо, но можеш да участваш в хора, докато планините отворят тежките си каменни недра.

Пееш и очакваш нервно песента веднага да стихне. Старото желание: Кажи нещо, уста! — се е осъществило по разтърсващ начин.

Сега времето е дошло.

Не, не.

Времето е дошло. Внезапно те обгръща тъма, сякаш някаква стена е паднала. Точно върху теб.

С неподвижни очи следиш как кулите настъпват. С пропукани върхове. Освободени. От освободените върхове надолу се спуска срив.

Не, не е срутваща се стена, това е здрачът от тъмния облак, който сега лети надолу. Здрачът, който идва заедно с проливния дъжд. Сега се отприщва. Един облак, натежал от дъжд, се носи между планинските върхове.

Отприщва се.

Започва неистово. Секунди и олюляващи се прапланини. Напрежението, напечените каменни стени. Нищо. Поройният дъжд руква, освежава, потушава.

Рисковано опасната игра не може да продължава повече. Непрекъснати ивици вода улучват всичко със своята влажна и бавна сила на дъждовно време. Живинките в планината биват изтласкани в глъбините й. Дъждът шурти по гладките скали, охлажда, гаси и облива. Хорът е ням, както е ням и камъкът изобщо.

Няма го буйството на върховете на кули, разтворени като ножици. Една-единствена подобна стена под наклон има тук и под нея стои самотният гол човек, треперейки под струите на дъжда, събудил се още веднъж.

Няма никакъв смисъл да се вслушваш за хорове по кули, когато вали такъв пороен дъжд, както сега.

Влагата е влага и мирис на влага. Няма омайваща пара. Гол в дъжда и мокротата. Камъкът се е завърнал при своя камък.