Таряй Весос
Птиците (1)

1

Матис вдигна поглед към небето, за да види дали тази вечер има облаци и ще вали ли. Нямаше. Небето бе чисто. Тогава рече на Хеге, сестра си, за да я ободри:

— Ти си като светкавица.

Произнасяйки тази дума, той все пак потръпна, но не от страх, понеже небето беше ясно.

— С куките, имам предвид — добави.

Хеге кимна равнодушно и продължи да плете грамадната жилетка. Куките проблясваха. Беше заета с изплитането на сложна роза с осем листа, която скоро щеше да се кипри на плещите на някой младеж.

— Да, знам — каза тя.

— Толкова добре те познавам, Хеге.

Той бавно движеше показалец върху коляното си, както винаги, когато размишляваше за нещо. Нагоре-надолу, нагоре-надолу. Хеге отдавна беше престанала да го моли да се откаже от този досаден навик.

Матис продължи:

— Ти си като светкавица не само с осемлистната роза, а и с всичко, което правиш.

— Хайде, хайде! — прекъсна го тя.

Матис замълча доволно.

Толкова се изкушаваше да произнесе думата „светкавица“. Тя предизвикваше у него някакво необичайно усещане, сякаш мозъкът му се набраздяваше от странни напречни линии, щом я изговореше. Иначе се боеше до смърт от истинските светкавици и в задушно и мрачно лятно време никога не произнасяше тази дума. Днес беше безопасно. Тази пролет само на два пъти бе имало буря, с оглушителен трясък и всичко останало. Матис, както обикновено, се беше скрил в тоалетната на двора, понеже някой веднъж му бе казал, че светкавиците никога не удрят подобни постройки. Той не знаеше дали това важи за целия свят, но в техния край, слава богу, засега действаше безотказно.

— Да, като светкавица — мърмореше той, като че ли все още обърнат към Хеге, на която й бяха омръзнали неочакваните му похвали тази вечер.

Но Матис не беше свършил:

— Искам да кажа, че ти и мислиш като светкавица.

Хеге бързо вдигна поглед, сякаш се уплаши, че са засегнали опасна тема.

— Хайде, стига толкова за днес — сопна се тя хладно и недружелюбно.

— Какво има? — попита той.

— Нищо. Просто се успокой.

Хеге успя да прикрие онова, което й се щеше да изрече. Толкова отдавна слабоумието на брат й я измъчваше, че всеки път, когато той произнасяше думата „мисля“, нещо все едно я пробождаше и тя потръпваше.

Матис беше доловил нещо, но както обикновено отдаде недоволството й на факта, че не може да работи като другите хора. Гризеше го съвестта и затова по навик подхвана старата песен:

— Утре трябва да ми измислиш някаква работа. Така повече не бива.

— Да — отрони тя, гледайки в пространството.

— Повече не мога така. Не съм носил нищо вкъщи от…

— Да, отдавна нищо не си носил вкъщи — отвърна тя непредпазливо и малко рязко.

Веднага съжали, но вече беше късно. По този въпрос Матис не търпеше никакви забележки, единствено той имаше право да го споменава.

— Не бива да ми говориш така — каза той и лицето му доби странно изражение.

Хеге се изчерви и наведе глава. Матис продължи:

— Трябва да се отнасяш с мен като с нормален човек.

Хеге не вдигаше глава. Какво да направи, след като бе безнадеждно? Все някога щеше да избухне и тогава думите й щяха да го наранят.