Цончо Родев
Човекът без сянка (21)

XX.
Торба пари в къщата на сиромаха

Скромното жилище на бай Ивана, състоящо само от една ниска стаица, лишено от най-обикновените селски мобили, страшно ме порази. Нима тука, в тая мрачна дупка, са се събирали по трима апостоли от един път, нима в тая колиба се е решавала съдбата на България, питах аз сам себе си…

Захари Стоянов

Честта е по-скъпа от парите.

Пословица

То трябва да не гледаме на препятствията, защото без препятствия нищо не става.

Филип Тотю

— Сполай ти, майсторе!

Бай Иван Арабаджията, разгърден, запретнал ръкави, с калпаче на главата, превръщаше едно неодялано дърво в ок на конска каруца, вдигна глава и се огледа. Онзи, който го бе поздравил през плета, беше Радуил — прашен и изморен от извървения път, но с безгрижно кривнато фесче и с тояжка на рамо, на която висеше шарена родопска торбичка.

— Дал ти бог добро! — рече в отговор бай Иван, пък заби теслата в бъдещия ок и се изправи. — Заповядай!

Преди да влезе в двора, Неуловимият хвърли по един поглед нагоре и надолу по улицата на Царацово; стопанинът на къщата си помисли, че навярно така — опитно и по навик — се оглеждат онези горски животни, които цял живот, денем и нощем, са преследвани от хищниците.

Буля Иваница ги посрещна на прага, рече едно простичко „Добре дошъл“ на поредния тайнствен гост („пореден“, защото от Левски насам службата по народните дела на мъжа й бе превърнала жилището им в нещо като хан на люде, отличителните черти на които бяха, че носеха по няколко запрегнати револвера в поясите си и че избягваха да си казват името) и ги въведе в единствената стаичка на жилището. За фукарлъка на Арабаджията Радуил бе дочувал нещичко, но бе истински поразен от действителността. Тук цареше изрядна чистота и с нея свършваха всичките достойнства на дома; иначе таванът беше толкова нисък, че Радуил се принуждаваше да превива врат, а обстановката беше от онези, за които народът казва: „С трън да се завъртиш, няма що да закачиш“.

Гостът остави тояжката и торбичката си в ъгъла, стопанката му поля над мивника да свали прахоляка от лицето и ръцете си, после двамата мъже поседнаха на рогозката до прозорчето.

— Бяла Рада или червен Петко? — попита бай Иван.

— Червен Петко — избра Радуил. — Както съм уморен, да пийна ракия, ще ме налегне такъв сън, че до утре няма да се свестя.

— Слушай, бабо — заповяда стопанинът, докато слагаше на рогозката чиста бохчичка и върху нея две пръстени чаши и стомничка вино, — ще събереш колкото има яйца по полозите и ще ги изпържиш. А сетне ще си намериш работа на горния край на селото и ще…

— Знам, знам — прекъсна го жената, която не за пръв път получаваше подобна заповед. — Ще стоя там, дорде ти ме повикаш или дорде попът ме повика за опелото ти, знам.

— Хубаво е, че не отказа стакан вино — рече бай Иван, когато жената ги остави сами. — Не си като оня, Бенковски. Той нито слага капка в уста, нито на другите дава.

— И какво? Това май не ти харесва?

— Не ми харесва — потвърди бай Иван. — То си е казано: „Прекален светец и богу не е драг.“

Както винаги, Иван Арабаджията пак оцветяваше мислите си с хубави народни мъдрости.

— И все пак пиян поп бива, но пиян апостол…

— Кой ти говори за пиянство? Мен думата ми е за прекаленото въздържание „Благословено вино, проклето пиянство“, тъй разбирам аз тия работи.

Радуил го слушаше, пък мислеше за друго: за бедността на дома и за огромната сума, дето лежеше там в ъгъла, за този сиромах и за пословичната му честност, за странната особеност на болестта, наречена алчност, да спохожда по-често имащите, отколкото нямащите…

Бай Иван изглежда по нещо отгатна какви мисли се въртяха из главата на госта, защото ни в клин, ни в ръкав изрече:

— „Парите на едни вземат ума, а други учат на ум.“ — И попита: — Колко са там, в кьошето?

— Речи го кръгло три хиляди лири.

На мнозина дъхът би спрял при изговарянето на такова богатство, но сиромахът-арабаджия дори не трепна.

— Хубаво е — каза простичко. — Такваз пара̀ много народ ще въоръжи. Да ги броим ли или направо да ги прибираме?

— Направо да ги прибираме — отговори Неуловимият; виждаше му се нелепо да прояви недоверие към човек като бай Иван.

Прибраха ги в едно изкусно скривалище, което на времето още Левски беше използувал за книжа, пари и оръжие — под единственото стъпало, което водеше в къщата. Беше каменно и наглед така тежко, че да се опре и на най-силен пехливанин, а в същност почти без усилие се въртеше около скрита ос и тогава отваряше достъп до едно добре насмолено сандъче под него.

— В Панагюрище ли да нося това имане? — попита стопанинът.

— В Панагюрище. Оттам ще го разпределят по комитетите.

Двамата се върнаха на рогозката край прозорчето.

— Яж, момче, яж, път си бил и не си се возил на файтон… Яж, пък сетне ще похортуваме.

Ядоха, каквото ядоха, опитаха и тънкото винце на Арабаджията.

— Хайде — каза после бай Иван, докато си свиваше и палеше цигара. — Развързвай торбата с приказките.

— Какво искаш да чуеш, бай Иване?

— За тебе, момче, за тебе самия. Името ти аз съм слушал още от Дякона, царство му небесно, сега и от твоята уста искам това-онова да науча.

Радуил му разказа своето житие-битие. Така бе свикнал с него, че не виждаше изключителността му, пък и бай Иван предразполагаше към простота и естественост, та разказът му прозвуча едва ли не като описание на обикновен, почти безцветен живот. Но Арабаджията, сам видял и патил, а чул още повече, не се остави да бъде излъган:

— Аферим — рече. — Разправи го тъй, сякаш говореше за бърканите яйца на моята бабичка. — Предизвикваше госта да допълни нещо, но Радуил не показа охота да продължи. — Страх ли те е?

— И още как! — призна Неуловимият простодушно.

— И въпреки това правиш, каквото правиш?

— Всички служим на един господ, само че някои са родени за едно, други за друго.

— Благодарен съм на моя господ, че не ме е отредил да върша твоето.

— И аз не завиждам на вас. На тебе, Волов, Бенковски и другите, които подклаждате бунта и утре ще поведете народа в него.

— Защо?

— Защото като дойде несполуката, аз ще загубя само собствената си глава, а вие ще носите страданието, че сте причинили гибел на другите.

— Чу ли се какво каза, момче? — стрелна го синият поглед на бай Иван. — „Като дойде несполуката“, а не „ако дойде несполуката“.

— Така казах, бай Иване. Защото така го мисля и виждам.

— Значи и ти…

— Кой друг?

— Каблешков, Тодор Каблешков от Копривщица. Чисто момче с голямо сърце! Но той не е като тебе. В бъдното ти виждаш само черно, а той отвъд черното вижда зарево на слънце. И заради това зарево ще поведе народа на кървава сватба и сам ще легне в нея.^[1]

— Комай ти също клониш към неговото?

— Не крия. За да съмне, трябва по-напред да мръкне, Радуиле — мъдро рече Иван Арабаджията.

— И не те е страх от сетнината?

— Казано е: „Който мисли сетнината, юнак не става.“ — Бай Иван замислено си сви нова цигара и я запали от предишната. — А че ще има препятствия и мъка, това си е като бял ден ясно. Но „без мъка няма сполука“, тъй зная аз, тъй уча и другите.

— Блазе ти — въздъхна Радуил. — За вярата ти блазе.

Бай Иван спря умните си светли очи върху него.

— Щом си българин, и ти я имаш тази вяра.

— Каква е тя?

— Същата, дето е крепила народа ни цели пет века: „Ще дойде време и нашата кукувица да прекука.“ И това време е близо, Радуиле.

Човекът без сянка замълча и разговорът като че беше на път да угасне.

— Едно нещо не разбрах — подкачи го отново бай Иван. — Казваше, че от касата си взел две хиляди лири гаджалски пари, пък одеве спомена, че тук били три хиляди.

— Така е, три хиляди са. И бъди рахат, пак са гаджалски. Турчинът е изсмукал силата си от нас, поробените, нека пък сега ние да го поначешем с неговото злато.

Гостът се понадигна.

— Какво? — сепна се Арабаджията. — Да не се готвиш да тръгнеш. Няма ли поне една нощ да преспиш у мене да си починеш?

— Не мога, бай Иване. В Пловдив се е завъртяла такваз вихрушка, че ако съм там, е лошо, но ако не съм — дваж по-лошо.

— Ти по-добре си знаеш. В игра като твоята никой не може да ти дава акъл, а най-малкото — прост и неук човечец като мене. — Той изпрати госта до дворната порта и там майтапчийски се плесна по челото: — Ама чакай бе, момче. Като идваше, не носеше ли нещо?

Двамата се спогледаха. И прихнаха да се смеят.