Георги Русафов
Цветята на Ирина (3)

3

Първа почувствува топлия дъх на Южняка и на неговите дванайсет синове голямата ябълка, която дремеше с оголените си клони току до стаята на Ирина. И веднага побърза да съобщи радостната новина на момиченцето.

— Чук! Чук! Чук! — затрака ябълката по близкия прозорец.

— Кап! Кап! Кап! — обади се и разбуденият капчук.

— Фу-у-у-у!… Фи-у-у-у-у!… Фу-у-у-у-у!… — надуваше гърди по пустите улици Южняка и пиеше жадно снежните преспи.

— Ири-на-а-а-а!… Хе-й-й-й-й!… Хо-хо-о-о-о-о!… — провикнаха се весело след него дванайсеттях му сина.

Ирина не ги чу веднага — нито тях, нито ябълката и капчука. Тя спеше дълбоко. Но по едно време шумът зад прозореца се усили и я събуди. Ослуша се.

— Чук! Чук! Чук! — продължаваше да трака нетърпеливата ябълка по прозореца.

— Кап! Кап! Кап! — не отстъпваше по своята упоритост и капчукът.

Ирина изтръпна.

— Кой ли е? — запита се плахо тя и потърси с тревожен поглед майка си.

Но майката, изморена от многодневното бдение над нея през дните на боледуването й, сега спеше дълбоко на съседното легло. На Ирина домъчня да я събуди, затова стана тихо от леглото си и се сгуши безшумно до нея. Топлата майчина гръд я успокои и приспа отново.

И това, което не можаха да направят нито ябълката и капчукът, нито Южняка и неговите дванайсет синове, стори го утрото. То плисна в прозорците цяло ведро слънчеви лъчи и събуди първо майката.

— Божичко, какво търси детето ми тука! Кой ли го е пренесъл? — разтревожи се тя и притисна до себе си слабото телце на рожбата си.

Ирина разтвори клепки и погледна весело в майчините очи.

— Ирина, защо не си в кревата си? Кой те пренесе при мене?

— Самичка дойдох, мамо! Снощи някой чукаше на прозореца и много ме изплаши. Легнах при тебе, без да ти се обадя, защото ми домъчня да те събудя… ти така сладко спеше!

— Чукал ли е някой? Че кой може да е бил! Трябваше да ме събудиш, миличко! Чудно…

В тоя миг вратата се разтвори с трясък и в стаята влетя Ваньо — братовчедът на Ирина. Той застана запъхтян пред кревата, издигна дясната си ръка, в която държеше китка цъфнали кокичета, и се провикна:

— Ура-а-а!… Ирина, пролетта дошла… Ето и поздрава й — дръж!

И Ваньо хвърли китката върху смаяното момиче.

— Е, миличко, разбра ли сега кой снощи е чукал на прозореца? — запита я майката, като погали главицата на оздравялото момиче с преливащо от щастие сърце.

— Да, мамо… Пролетта била! Събудила моите цветя, разлюляла ябълката… а аз тъй много се изплаших! — отвърна Ирина и като че ли никога не беше боледувала, припна с поруменяло лице към прозореца.

Отвън й кимаха за поздрав кокичетата…