Георги Русафов
Дърварят и двата великана

Преди много, много години през тъмна дъжделива нощ, заедно с дъждовните капки, в землището на едно голямо село от два облака тупнали на земята два великана. Единият бил черен и суховат като угаснала главня, затуй хората от селото тутакси го нарекли Главнята. А кожата на другия лъщяла като кожата на зелена жаба, та всички начаса му лепнали прякора Жабока.

Веднага щом стъпили на крака, Главнята полетял към Жабока, като размахал яростно юмруци и закрещял, колкото му гърлото държало:

— Махай се от владенията ми, натрапнико, че додето ти очите виждат, всичко тука е мое! Оставено ми е в наследство от прабабата на моята прабаба!…

— Ще имаш да вземаш, глупако! — озъбил се насреща му Жабока, готов да приеме битката. — Преди прабабата на твоята прабаба да е видяла бял свят, прадядото на моя прадядо е господарувал из този край и е поръчал селото и землището му да остане за мене!

След туй двете чудовища се хванали за гушите и полето чак до зори ехтяло от грозната врява на страшната им крамола…

Оттогава — където и да се зърнели, където и да се срещнели — Главнята и Жабока начаса се сбивали.

Воювали с дни кой да владее изворите на селото.

Чупели ден след ден главите си за по-дебелите сенки в крайселските горички, за по-прохладните долчинки.

Бъхтели се до премала, защото не могли да си разделят стадата на овчарите, телците на говедарите, нивите и градините на сиромасите…

Хората виждали непрекъснатата вражда между двата великана, потривали доволно ръце и си шепнели един на други:

— Докато тези чудовища си чупят взаимно главите, няма защо да се оплакваме от тях, няма защо да треперим!…

Така минало много време.

Ала веднъж, като скитал из гората за съчки, беден дървар зърнал, че Главнята и Жабока седели кротко под сянката на една леска и нещо сладко-сладко си бърборели — нито повишавали глас, нито размахвали юмруци.

— Виж ги тези хубостници как изведнъж са се смирили като овчици. Дали не кроят нещо лошо за селото… — разтревожил се начаса дърварят. — Нали, когато силните се съберат на приказка, все чергата на слабите им е в устата!

След туй сиромахът пропълзял до великаните, потулил се зад дънера на едно дебело дърво, наострил уши и се заслушал в разговора на чудовищата.

— Лошо, много лошо правим ние с тебе, братко, че ден подир ден се бъхтем за тоя, дето духа; само на себе си вредим с тази вражда! — говорел Главнята.

— Прав си… — съгласил се веднага с него Жабока.

— Я се погледни каква сила силовита си: вековен дъб да духнеш, из корен ще го повалиш! Знаеш ме и мене какъв юначага съм: камък да стисна с ръка, от него вода ще потече… — продължил окуражен Главнята.

— Така си е, силнички сме! — кимнал пак кротичко с глава Жабока.

— Досещаш ли се тогава какво би станало, ако престанем да враждуваме помежду си и се побратимим?

— Ами няма да ходим все с пукнати глави…

— Не само това, брате! — извисил глас Главнята. — Като сме сговорни, ще се обявим за владетели на всички блага в този богат край; ще станем господари на изворите, реките, горите, пасищата, нивите, градините и пътищата, па ще накараме хората да ни плащат данъци!… Дойде ли, да речем, овчар да напои стадото си на някой извор, ние ще го спрем: „Стой, изворът е наш!“ Овчарят ще започне да се моли: „Не спирайте хайванчетата ми от водата, грехота е, оставете ги да се напият!“ А ние ще му отвърнем: „Може, ако ни дадеш по една овца на всеки десет овце от тия, дето ще пият!“ Оня ще се поопъне, ще похленчи, па като види дебелия край на криваците ни, ще се съгласи. Същото ще сторим и с нивите, и с пасищата, и с горите, и с пътища… Сиромасите пък, дето си нямат нито ниви, нито добитък, а само здрави ръце за работа, ще накараме робия да ни робуват, с жените и децата си слуги да ни бъдат, дворци за коричка хляб да ни градят, докато ние си живеем живота на чужд гръб!…

Думите на Главнята паднали като мед върху сърцето на Жабока. Очите му засвяткали радостно, започнал да се облизва сякаш вече се гощавал с чуждите агнета и телета, па избоботил:

— Чудесно си го намислил, брате — трябва час по-скоро да се побратимим, че господаруването май ще е славна работа!

— Е, щом си на един ум с мене, намини утре по здрач пак насам, за да се побратимим…

След тези думи двете чудовища за първи път се разделили като приятели. А дърварят — щом останал сам — тутакси поклатил загрижено глава:

— Лоша работа са намислили тия хубостници — господари да бъдат, данъци от хората да събират, сиромасите да заробят!… И ако се побратимят, каквито са силни и двамата, току-виж, че станало, както го рече Главнята. Затуй не трябва да се мая, а да правя каквото правя, но до утре отново да ги скарам, отново да си пукат един други главите!

Сетне сиромахът опънал чевръсто крака към селото.

Там събрал мъжете на мегдана, разказал им дума по дума всичко, което чул в гората от двете чудовища и накрая поръчал:

— От вас искам до утре заран да ми изплетете едно здраво-прездраво дълго въже, а другата работа ще оставите на мене, аз сам ще я свърша!…

Когато на другия ден мъжете от селото донесли рано-рано готовото въже, дърварят го преметнал на гърба си и — мечка страх, мене не! — тръгнал с него да търси из гората двете чудовища. Най-напред намерил Главнята пред леговището му. Застанал смирено пред него, поклонил му се три пъти до земята, па започнал да нарежда жално-милно:

— Господарю, голяма беда ме сполетя… Ти баща, ти майка, съжали се над мене, помогни на слабия, нищожния човечец, че едничък ти — най-могъщият, най-силният под небето! — можеш да ме отървеш от бедата!

Главнята се надул от гордост, кимнал важно:

— Говори, малкият, разкажи ми бедата си и кажи с какво искаш да ти помогна; тази нощ спах добре, сънувах хубави сънища и за твой късмет имам добро настроение, няма да ти откажа помощта си…

Дърварят раздрал и без туй дрипавата си риза, па викнал още по-жално, още по-милно:

— Ох, господарю, имам си аз, сиромахът, една-единствена кравичка, а тя взе, че за проклетия тая заран затъна хей в онуй тресавище!… Сам и цяла година да се мъча, пак не бих могъл да я измъкна. Но ако ти — могъщият, всесилният! — благоволиш да вземеш в ръцете си това въже, за което е завързано добичето ми, работата ще се оправи завчас — само с пръст да помръднеш, кравичката ми начаса ще излети като перушина от тресавището, та ако ще да тежи и колкото слон!

— Добре, подай ми въжето, ще ти помогна да измъкнеш кравичката си, пък след туй за отплата ти ще ми поробуваш с децата и жената си една годинка, не повече… — съгласил се великодушно Главнята и протегнал десница да поеме дългото въже.

Дърварят, който само това чакал, веднага му подал единия край на въжето, сетне му поръчал да не прави нищо, преди да е чул от него сигнал за дърпане, и припнал пъргаво с другия край да търси Жабока. Намерил второто страшилище подпряно на един дъб, унесено в сладки мечти за близкия час, когато ще се побратимят с Главнята, ще си поделят хорските блага и ще имат безчет роби и робини…

— Господарю, ти, който само с едно кихане поваляш из корен вековните дървета; ти, който само с един пръст отместваш от пътя си канарите; ти, който можеш само с една ръка да помръднеш дори планина, ще бъдеш ли така великодушен да помогнеш сега на мене, бедния и слабия човечец? — започнал дърварят да нарежда с дълбоки поклони и пред Жабока.

— Кажи си болката… — отвърнал надуто поласканият великан, без дори да погледне просналия се в краката му човечец.

Тогава дърварят разказал и нему на един дъх измислената история със затъналата кравичка. След туй тикнал в ръцете му втория край на въжето, поръчал му да не дърпа, преди да е чул сигнала му, и с олекнало сърце запрашил към един близък хълм… Щом се изкачил на хълма, където го чакала цяла сюрия народ от селото, сиромахът се обърнал към посоката, дето били страшилищата, надул гърди и викнал, колкото му глас държал:

— Хеййййййййй, господарюююю, хайде дърпаййййй!…

Главнята и Жабока, които горели от нетърпение да покажат силата си на дърваря, утрешния им първи роб, начаса опънали с все сила въжето. То се изопнало като струна, ала нито Главнята, нито Жабока успели да издърпат нещо.

— Бреййй, че тежи проклетото му добиче!… — избоботил озадачен първен Главнята. — Уж нищо и никаква кравичка било, уж само кожа и кости било, а виж го как се опъва, сякаш е търкулната от баир скала… Но и скала да е, пак няма да ми се опре!

И като стиснал своя край на въжето така, че чак пръстите му пропукали, той го опънал с цялата сила на могъщите си ръчища. На другия край Жабока тутакси почувствувал страховития напън и с ужас си помислил:

„Майко мила, какво ли става с тази крава — дърпа ме, като че ли триста дяволи я теглят към пъклото!…“

Така — без да се виждат един други — борбата между Главнята и Жабока продължила дълго, дълго. И след всяко ново опъване, усилията на чудовищата ставали все по-упорити, все по-припрени. Най-сетне те успели да се издърпат един към друг дотолкова, че могли да се видят. Същия миг двамата онемели от изненада — гледали се, пулели се, а не могли да повярват на очите си. Уж се напъвали да издърпат кравичката на сиромаха от тресавището, а то…

— Аха, ето кой бил кравата, дето ми се опъва цялата заран! — изревал накрая пръв Жабока. — Побратим ме каниш да ти стана, сговор ме викаш да направим, братски целия край да си поделим, а си седнал да се продиграваш с мене… Но хей сега ще ти покажа, че със сила като мене шега не бива да си правиш!

— Ти какво, да не се мислиш нещо за по-силен от мене… Хайде да ти видя силиците, мушице такава! — избоботил на свой ред Главнята и начаса полетял със свити юмруци към Жабока.

И безконечната свада между двете чудовища пламнала отново — още по-яростна, още по-настървена…

В същото време от върха на близкия хълм се разнесъл буен смях. Смеели се тия, които глупавите великани искали робия да им робуват, с живота и имота им да се разпореждат. И от всички най-много се смеел доволният дървар.