Георги Русафов
Голчо и сприхавият му съсед

Веднъж един Голчов съсед, прочут с буйния си и сприхав характер, отишъл при него и го помолил:

— Услужи ми, братко, с твоето магаре Марко да си докарам малко дръвца от гората… В къщи сме останали без съчка гориво — жената няма с какво да стъкне огнец за една чорбица, да стопли вода ризите ни да изпере!

Голчо отишъл мълчаливо в яхъра. Извел оттам своя Марко Дългоухи, поверил го в ръцете на съседа си и едва на улицата му поръчал:

— Слушай, съседе, давам ти магарето от сърце да си докараш с него дръвца, ама да не го биеш и ругаеш, както си знаеш с твоята луда глава, че може да ти потрябва добичето пак за друга работа. А тогава да знаеш, че него ще питаме дали…

— Бъди спокоен, братко! — прекъснал го буйно оня. — Цял ден ще треперя над твоя Марко, като че ли е писано яйце, а не магаре… И довечера ще ти го върна сито, че в къщи съм скътал малко ечемичец — да се намира нарочно за такива добри помощници като него.

— Ха тогава да ви е спорна работата… — зарадвал се от благите му думи Голчо и се прибрал спокоен у дома си.

Но към пладне се случило тъй, че Голчо се отбил по свои грижи в същата дъбрава, дето бил отишъл за дърва с Марко Дългоухи неговият съсед. И щом навлязъл в гората, стопанинът на магарето чул ужасен, че сприхавият човек — забравил обещанието си и благите думи, с които взел добичето — ругаел за нещо с цяло гърло кроткото животно:

— В пусти пущинаци да се продъниш, вълци да те одрънкат, проклетнико!… Заедно с тебе да се затрие и стопанинът ти, че те навря в ръцете ми, за да ме тровиш с ината си! — викал той, та цялата дъбрава кънтяла от гневния му глас.

И след всяка ругатня до свитото сърце на Голчо долитали екливите удари от сопата, с която разяреният човек бъхтел Марко Дългоухи:

— Бух!… Бух!… Бух!

Потулен зад едно дебело дърво, Голчо изтърпял мълчаливо и ругатните, и екота от ударите, с които сприхавият му съсед гощавал дълго време коравата гърбина на горкия Марко. Не обелил дума пред гневливия човек за чутото в дъбравата и тогава, когато съседът му довел вечерта объхтаното магаре, макар че то било с клепнали уши от умора, глад и бой.

Минало време.

Една утрин сприхавият човек почукал пак рано-рано на Голчовите порти.

— Какво има, съседе? — посрещнал го любезно Голчо, като че ли нищо не било се случило.

— Ами дойдох да те помоля да ми услужиш и днес с твоя Марко — ще откарам един чувал кукуруз на воденицата с него.

— От мене дадено, съседе, но както се разбрахме преди, да попитаме сега той какво ще каже… Нали се познавате вече, работили сте веднъж заедно!

И без да дочака какво ще отвърне съседът му, Голчо изтичал в яхъра. Извел Марко Дългоухи на двора, обърнал го с глава към сприхавия човек, па се провикнал колкото му глас държал:

— Маркооо, искаш ли да отидеш пак на работа с този чичко, с когото ходихте миналия път за дърва в Ниската дъбрава, или не искаш?…

Веднага след туй Голчо долепил ухото си до косматата муцуна на магарето и се престорил, че уж слуша какво му говори Марко. Слушал така, колкото слушал, накрая се изправил, разперил съчувствено ръце към сприхавия, който го гледал с опулени очи, и рекъл:

— Не ще да дойде отново с тебе, съседе!…

— Защо? — настръхнал оня.

— Ами казва, че ти едно говориш, а друго вършиш — обещаваш му, докато го вземеш от мене, кринче ечемик, а след туй го гощаваш само с ругатни; вричаш се да трепериш над него като над писано яйце, а сетне за щяло и нещяло съдираш кожата му от бой… Дали е така, или не, ти по-добре от мене знаеш — нали миналия път работи сам с него!

Сприхавият човек се досетил каква е работата и побързал да напусне по-скоро двора на Голчо, изпратен от тържествуващия рев на Марко Дългоухи…