Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Приказка
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- unicode (2007)
Издание:
Георги Русафов. За Голчо от Голтупан и други весели приказки
Библиотека „Ян Бибиян“
Редактор: Методи Бежански
Художник: Георги Недялков
Художествен редактор: Тодор Варджиев
Технически редактор: Георги Кожухаров
Коректор: Елеонора Христова
Българска. Първо издание. ЛГ V. Дадена за печат на 12.IX. 1973 година. Подписана за печатна 30.XI.1973 година. Излязла от печат на 4.I.1974 година. Поръчка №1. Формат 1/32/84/108. Тираж 30 000 Издателски коли 8,74. Печатни коли 11,50. Цена на книжното тяло 0,48 лева.
Цена 0,71 лева
„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС
ДПК „Димитър Благоев“ — София, 1974
История
- — Отделяне като самостоятелно произведение (беше при № 3539)
- — Добавяне на сборника „За Голчо от Голтупан и други весели приказки“ като № 3539
Един зимен ден Голчо, облечен в скъсан кожух с шейсет и шест кръпки и деветдесет и девет дупки, тръгнал на път по работа за едно далечно село. Зимата била суха, мразовита. На полето дърво и камък се пукали от студ. Затуй сиромахът често-често се поспирвал на завет и дълго скачал на едно място с износените си пробити цървули, за да се постопли, преди да поеме отново на път.
Вървял така Голчо, колкото вървял, насред пътя дочул да чаткат зад него по заледеното поле конски копита. Обърнал се. Облечен в дълга шуба, нахлупил до вежди черен астраганен калпак, наблизо яздел на охранен кон един наперен непознат момък. Веднага удряло на очи, че това е някое богато мамино синче…
Щом зърнал ездача, Голчо тутакси се преобразил. Спрял да трака със зъби и разкопчал излителия си кожух, който и без туй не го топлел. Сетне свалил олющеното си калпаче, размахал го пред лицето си, като да си прави ладовинка, и макар устните му да били сини от студа, викнал да пее с цяло гърло:
Духай, ветре, разхлади ме;
духай, духай, разведри ме!…
В същото време напереният млад човек на охранения кон се изравнил с Голча. Позапрял коня, навел се от седлото и започнал да оглежда от всички страни с ококорени очи чудния пътник, който посред зима крачел разгърден по голото поле, сякаш не беснеел Голям Сечко, а дъхтели юлски горещини.
Гледал той така Голча мълчаливо дълго време, още по-дълго се чудел, па накрая не се стърпял и се провикнал:
— Толкова ли ти е топло, бре човече, та си се разгърдил и разпял, като че ли в полето са излезли жътвари!… Не виждаш ли, че наоколо дърво и камък се пукат от студ? Или нещо главата ти не е в ред?
Голчо спрял да пее. Повдигнал очи към слисания момък и рекъл небрежно:
— Всичко си ми е в ред, момче, ала докато този кожух е на гърба ми, не мога да усетя що е студ!… На, сега ми иде да го захвърля в снега, иначе току-виж, че съм се изпарил от жега!
И сиромахът — макар да му се виел свят от ледения ветрец, който препускал из откритото поле — разголил още повече и без туй разголените си гърди и задишал тежко-тежко, като че ли ще се пукне от жега.
Очите на момъка само дето не изхвръкнали от почуда.
— Не думай, бре човече!… — задъхал се от смайване той. — Моята шуба е направена от пет овнешки кожи, подплатена е с кожусите на трийсет и три заека и пак зъзна, та на тебе ли в това решето ще ти е топло!… Я се погледни — твоето не е кожух, а рибарска мрежа!
— Та аслъ затуй на мене ми е топло, а на тебе — студено… — кимнал спокойно с глава към кожуха си Голчо.
— Как така! — не могло да проумее думите му нагизденото мамино синче.
— Ей така… В твоята шуба, като нахлуе мраз, там си остава — нали няма откъде да излезе! А в моето решето, както ти нарече преди малко кожуха ми, щом вятърът влезе през една дупка, тозчас през девет дупки се измъква навън… Как тогава няма на мене да ми е топло, а на тебе — студено!…
Тези думи съвсем объркали наконтения с дебелата шуба ездач. Той дори позапрял коня си, за да може по-спокойно да размисли върху това, което му казал Голчо. Не бива да отмине току-тъй думите му… Ето: вятърът развява ледени преспи, жили го по лицето така, че чак сълзи капят от очите му! А в туй време голтакът наистина нехае от студа — крачи разгърден с окъсаните си цървули по заснеженото поле и пее ли, пее, сякаш край него не беснеят зимни хали, а църкат весело безгрижни щурци… Каква лъжа може да има тука? Като бял ден е ясно, че беднякът не го мами с приказките си за вълшебството на дрипата върху гърба му… И щом по-повярвал това, чорбаджийският син тутакси започнал да крои как да смъкне чудодейния кожух от голия гръб на сиромаха.
— Чувай, гольо — проговорил накрая той, — кажи колко жълтици да ти дам за решетото, което наричаш кожух?
— Жълтици ли! — сопнал се Голчо и на свой ред започнал да оглежда отгоре надолу момъка с дългата шуба; сетне избухнал: — Бре, момче, ти за какво ме мислиш!… Ако съм голтак, не съм глупак, че да продавам на открито поле посред зима топло за жълтици! Не, батювото, дори хиляда жълтици да ми начетеш, пак няма да се разделя с вълшебното си кожухче!… Хич не си прави повече устата за тая работа!
И като кривнал по една тясна пъртина, Голчо заситнил бързо-бързо настрани от младия конник. Но оня го сподирил веднага:
— Чакай, бре човече, какво побягна така!… Като не скланяш да продадеш кожуха си за жълтици, хайде да направим трампа — ти ще ми дадеш твоя кожух, а аз ще ти дам за него моята шуба! От пет овнешки кожи е направена, хей, не е за изпускане!
Ала Голчо продължил да ситни пред него, като мърморел сърдито:
— Бягай, бягай — не си давам моето топло кожухче за твоята ледена шуба! Хубава работа — къде се е видяло и чуло някой да разменя посред зима топло за студено!… Ама ха!
— Запри, бре човече! — не отстъпвал и чорбаджийският син, като всеки миг гласът му се извисявал над голото поле все по-жално и по-милно: — Не бягай, почакай, ще се разберем някак, хора сме!… Чуй, щом като не скланяш да дадеш кожуха си само за шубата ми, ще придам към нея и коня си!
Едва след тези думи Голчо спрял. Дочакал маминото синче и взел да оглежда кончето му. Накрая рекъл колебливо:
— Та и това ли конче каза, че ще ми дадеш?
— И него ти давам, само скланяй по-бързо, че вече ме втриса от студ… — махнал отчаяно с ръце момъкът.
Но Голчо не бързал. Продължил да оглежда от всички страни коня и пак бавно-бавно нареждал:
— Виж, щом като е реч да дадеш и коня с шубата, може да си помисля… Харесва ми туй конче, няма да си кривя душата!
— Какво има толкова да мислиш, бре човече… — само дето не се разплакал от яд чорбаджийският син, като гледал как протака пазарлъка Голчо. — Скланяй и туйто!
— Как няма да мисля, бре момче! — дръпнал се пак сиромахът. — Двайсет години с този кожух не съм сетил що е зима, какво е студ — мога ли така лесно да се разделя с него?… Но щом като прибавяш към шубата и кончето…
— Давам ти го, с целия му такъм ти го, давам, само по-скоро скланяй, че ще се превърна на ледена висулка от студ, ако още протакаш!
— Ха тогава от мене да мине… — махнал най-сетне великодушно с ръка Голчо и като въздъхнал тежко-тежко, започнал да съблича кожуха си.
Малко по-късно — пременен в топлата чорбаджийска шуба — беднякът пришпорил с голите си пети охранените хълбоци на коня и мигом потънал в здрачината на зимната фъртуна. А напереният мамин син — останал сам с разтракани зъби сред полето — дълго-дълго след него се чудел в коя от многобройните дупки на сиромашкия кожух да пъхне ръцете си…