Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Zeit zu leben und Zeit zu sterben, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 87 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Гларус

Източник: http://bezmonitor.com

 

Издание:

Ерих Мария Ремарк

Време да се живее и време да се мре

Преводачи Матей Чернев и Любомир Пенчев

Редактор Симеон Коларов

Редактор на издателството Венета Маринова

Технически редактор Станка Милчева

Коректор Надежда Мирянова

Дадена за набор ноември 1985 г.

Подписана за печат юли 1986 г.

Излязла от печат септември 1986 г.

Печатни коли 23 Издателски коли 19,32

УИК 20,38 Формат 32/84/108

Поръчка 4009 Цена 2,70 лв.

Издателство на Отечествения фронт

ДП „Д. Благоев“ ул. „Н. Ракитин“ 2 — София

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

21

Ято лястовички се извиваше над полуразрушената камбанария. Остатъците от разноцветни керемиди блестяха под първите слънчеви лъчи. Гребер запали спиртника. Тъй като не знаеше дали е разрешено да се готви в тези свети места, той приложи стария войнишки принцип: действувай преди да са ти забранили. Извади войнишкото си канче и тръгна да търси вода. Намери чешма зад група статуи, изобразяващи разпятието, Там спеше някакъв мъж с отворена уста и с червена, небръсната от няколко дни брада по лицето. Той беше само с един крак. Изкуственият му крак беше откачен и оставен до него. Никелираните му части лъщяха в утринната светлина като някаква машина. Гребер погледна през колоните към галерията. Нарежданията на клисаря бяха спазени: мъжете бяха разделени от жените. В цялата южна част на галерията спяха само жени.

Когато се върна, Елизабет вече се беше събудила. Тя изглеждаше свежа и отспала, съвсем не приличаше на изнурените лица от галерията.

— Намерих къде да се измиеш — каза й той. — Иди преди да са се струпали всички. Богоугодните заведения никога не са се славили с хигиеничните си инсталации. Ела, ще ти покажа банята на светия синод на епископите.

Тя се засмя.

— Ти по-добре стой тук и внимавай за кафето, иначе рискуваме да не го намерим. Аз сама ще намеря банята. Откъде се минава?

Той й обясни. Тя пресече градината. Така спокойно беше спала, че роклята й не беше почти никак измачкана. Той я проследи с поглед. Обля го вълна на обич.

— А-а, така значи! Готвите в градината на Бога! — Благочестивият клисар изглежда се беше приближил на пръсти. — И отгоре на това точно пред свещените статуи на коронясването с трънен венец!

— Къде са походните кухни за пострадалите? Ще отида там с удоволствие.

— Кухни ли! Тук се намирате на света земя. Не виждате ли гробовете на епископите?

— Не за пръв път ще си готвя и ще се храня в гробища — отговори Гребер спокойно. — Кажете ми тогава къде да отида. Има ли някъде лавка или походна кухня?

— Лавка ли? — клисарят изплю тези думи като гнил плод. — Тук?

— Това не би било лоша идея.

— Да, за неверници като вас може би. За щастие всички не са такива! Гостилница върху земята на Христос! Какво богохулство!

— Богохулство ли? С няколко хляба и риби Христос е нахранил няколко хиляди души, вие би трябвало да го знаете! Разбира се, той не е бил такъв злокобен гарван като вас! А сега се пръждосвай оттук! Сега сме във война, това е може би нещо ново за вас?

— Ще се оплача на господин пастора Бидендик за вашето светотатство!

— Хем да не забравите! Той ще ви изпрати по дяволите, мръсен подлизурко!

Клисарят се отдалечи с важен и обиден вид в своите филцови обувки. Гребер отвори един пакет кафе от наследството на Биндинг и го помириса. Беше чисто мляно кафе. Той отсипа малко в канчето с вряла вода. Миризмата се разпространи наоколо и предизвика незабавен ефект. Изведнъж зад един от гробовете на епископите се показа чорлава глава и започна да души. Един мъж се повдигна тежко и се приближи.

— С удоволствие бих пийнал една чашка.

— Я се разкарай! — каза Гребер. — Това е къщата на Господа: тук получават милостиня, а не правят подаяния.

Елизабет се върна. Тя вървеше леко и весело, сякаш се връщаше от разходка.

— Откъде си взел това кафе? — запита тя.

— От Биндинг. Трябва да побързаме да го изпием, иначе целият народ от градината ще се натрупа около нас!

Слънцето играеше по статуите. Виолетки бяха нацъфтели пред статуите на боя с камшик. Гребер извади от раницата си хляб и масло. Наряза хляба с джобното си ножче и започна да го маже с масло.

— Истинско масло — каза Елизабет. — И то ли е от Биндинг?

— Всичко е от Биндинг. Чудно нещо. Само добро ми е правил, а не ми беше симпатичен.

— Може би затова ти е правил добро. Изглежда, че се случват подобни неща.

Елизабет седна на раницата до Гребер.

— Когато бях на седем години, мечтаех да живея приблизително като сега.

— Аз пък исках да стана сладкар. Тя се разсмя.

— Вместо това стана снабдител с продукти. И то най-добрият! Колко е часът?

— Ще стегна багажа и ще те изпратя до фабриката.

— Не. Нека останем тук на слънце, колкото е възможно по-дълго. Много ще трае докато съберем багажа и го занесем, още повече, че ще трябва да се редим на опашка, за да го свалим в подземието. Галерията и преддверието са вече пълни с хора. Ще имаш достатъчно време да направиш това после, след като си отида.

— Съгласен съм. Как мислиш, може ли да се пуши тук?

— Сигурно не, но какво те интересува!

— Да правим каквото си искаме, докато ни изхвърлят навън. Това сигурно няма да закъснее. Ще се помъча да намеря такова място за спане, където да не сме принудени да спим облечени. Нали си съгласна, че не трябва да отиваме в никакъв случай у пастора Бидендик?

— Да. По-добре е да се върнем при Полман.

Слънцето се издигаше на небето. Скоро то освети сводовете на галерията. Сенките на колоните плъзнаха по стените. Хората се движеха насам-натам като в затвор от сянка и светлина. Деца плачеха. Еднокракият от ъгъла на градината постави изкуствения си крак и смъкна върху него крачола на панталона си. Гребер зави хляба, маслото и кафето.

— Часът е осем без десет — каза той. — Трябва да вървиш. Ще дойда да те взема от фабриката, Елизабет. За да не се случи нещо, нека определим две места за среща, най-напред градината на г-жа Вите. Ако там е невъзможно, тогава тук.

— Добре. — Елизабет стана. — За последен път се разделям с теб за цял ден.

— Тази вечер ще можем да стоим дълго. Часове и часове. Така постепенно ще си възвърнем загубените дни.

Тя го целуна и тръгна с бърза крачка. Гребер чу смях зад себе си. Обърна се ядосан. Една млада жена стоеше между колоните. Момченцето й се беше качило на оградата и оттам, застанало право, й дърпаше косите с двете си ръчички. И двамата се заливаха от смях. Гребер и Елизабет съвсем не ги бяха забелязали.

Той опакова всички неща заедно. После се запъти към чешмата, за да измие канчето си. Ампутираният се доближи до него. Изкуственият му крак скърцаше при всяка крачка.

— Хей, другарю! Гребер се спря.

— Ти ли пи кафе преди малко?

— Да, но то се свърши.

— Не се и съмнявам. — Човекът имаше много големи сини очи. — Мене ме интересува утайката на дъното на канчето. Тъй като и без това ще я хвърлиш, по-добре ми я дай на мене, може да се свари още веднъж.

— Да, разбира се.

Гребер изсипа утайката от кафето в съда, който му протягаше еднокракият. След това си взе багажа и се нареди до другите хора пред входа на подземието на черквата. Очакваше да изкара нова кавга с клисаря. Видя обаче да пристига другият с червения нос. Той миришеше на червено вино и мълчеше.

Блоковият отговорник стоеше на прозореца на жилището си в полуизгорялата къща. Щом видя Гребер, той му махна.

— Да нямате писма за нас? — запита го Гребер като влезе вътре.

— Да, за жена ви. Писмото е адресирано до г-ца Крузе, но аз смятам, че мога да го дам и на вас, нали?

— Разбира се.

Гребер взе писмото. Стори му се, че блоковият отговорник го гледа някак особено. Хвърли поглед на плика и кръвта му се смръзна. Писмото беше изпратено от гестапо. Той завъртя в ръцете си плика, който беше така лошо залепен, сякаш някой вече го бе отварял.

— Кога го донесоха? — запита той.

— Снощи.

Гребер разгледа печата. Беше уверен, че блоковият отговорник го е чел. И той на свой ред го отвори. Вътре имаше покана за Елизабет да се яви в гестапо в единадесет часа и половина. Погледна часовника си. Десет без нещо.

— Добре — каза той. — Най-после! Откога вече чакаме! — Сложи писмото в джоба си. — Нещо друго?

— Това не ви ли е достатъчно? — отговори блоковият със свити от любопитство очи. Гребер се засмя.

— Да знаете някаква квартира за нас?

— Не! Нима още имате нужда от квартира?

— Аз не, но жена ми.

— Така ли? — каза блоковият отговорник с безразличие.

— Да. Готов съм да платя добре за услугата.

— Така ли? — повтори пак блоковият.

Гребер си тръгна. Чувствуваше, че мъжът го следи с поглед през прозореца. Спря се и се престори, че разглежда с интерес полуизгорелия скелет на покрива. После тръгна отново с бавна крачка.

Щом зави зад ъгъла на улицата, той измъкна отново писмото от джоба си; То представляваше печатна бележка, от която нищо не можеше да се разбере. Дори и подписът беше напечатан. Само името на Елизабет и датата бяха написани на пишеща машина, на която буквата „а“ излизаше малко над реда.

Не можеше да откъсне поглед от листчето сива, евтина хартия, която изведнъж му закри света. Някаква неопределена опасност се излъчваше от него. То лъхаше на смърт.

Намери се пред черквата „Света Катерина“. Сам не знаеше как се озова там.

— Ернст! — прошепна нечий глас зад него.

Той трепна. Беше Йозеф. Загърнат в палто с военна кройка, той влезе в черквата без повече да обръща внимание на Гребер. Гребер се огледа и след миг го последва. Намери го седнал на една празна пейка близо до олтара. Йозеф му направи знак да бъде предпазлив. Гребер се приближи до олтара, огледа се, върна се назад и коленичи близо до Йозеф.

— Полман е задържан — прошепна Йозеф.

— Какво?

— Полман. Гестапо го арестува тази сутрин.

За момент Гребер се запита дали задържането на Полман няма нещо общо с писмото на Елизабет. Той погледна Йозеф.

— Значи и Полман… — каза той най-после. Йозеф вдигна очи.

— Кой друг още?

— Жена ми получи покана от гестапо.

— За кога?

— За днес сутринта в единадесет и половина.

— У вас ли е поканата?

— Да. Ето я.

Гребер подаде писмото на Йозеф.

— Как стана с Полман? — запита той.

— Не зная. Не бях там. Като се върнах, намерих един камък, поставен по друг начин, а не както преди да изляза. Сигурно Полман го е преместил като са го отвеждали. Това беше един от знаците, за които се бяхме условили. След един час видях като товареха книгите му на един камион.

— Имаше ли между тях нещо, което да отежни положението му?

— Не вярвам. Всичко, което можеше да мине за опасно, бе скрито другаде. Също и консервите.

Гребер хвърли поглед на листчето в ръцете на Йозеф.

— Тъкмо исках да намина при него — каза той. — Смятах да му поискам съвет. Какво да правим?

— Затова именно трябваше да ви видя. Почти е сигурно, че някой от гестапо чака спотаен в жилището му. — Йозеф върна поканата на Гребер. — Какво смятате да правите?

— Не зная. Не съм имал време да помисля. Вие какво бихте направили на мое място?

— Бих избягал — отговори Йозеф без колебание. Гребер го погледна в полумрака, в който слабо блестяха иконите.

— Ще отида най-напред аз самият, за да попитам какво искат — каза той.

— Нищо няма да ви кажат, щом търсят жена ви.

Гребер почувствува, че го облива хладна пот. Всъщност Йозеф разглеждаше нещата напълно обективно. Нищо повече.

— Ако искаха да задържат жена ми, можеха да направят като с Полман. Сигурно се касае за друго нещо. Затова ще отида аз самият. Може да е за нещо незначително — каза Гребер, без сам да е убеден в думите си. — В такъв случай ще бъде грешка да се бяга.

— Жена ти еврейка ли е?

— Не.

— Тогава е друга работа. Когато човек е евреин, трябва винаги да бяга. Не можете ли да кажете, че отсъствува от града?

— Не. Тя е мобилизирана в една фабрика. Лесно е да се провери.

Йозеф се замисли.

— Възможно е да нямат намерение да я арестуват. Вие сте прав. В такъв случай те можеха да я приберат направо от фабриката. Нима нямате абсолютно никаква представа за какво може да са й изпратили тази покана?

— Баща й е в концентрационен лагер. Може някой, който живее в същата къща, да я е издал. Възможно е също тя да е привлякла вниманието върху себе си с това, че се оженихме.

Йозеф отново се замисли.

— Унищожете всичко, което би могло да предизвика подозрение. Писма, дневник и друго. И после идете сам. Всъщност нали това имахте намерение да направите?

— Да. Ще кажа, че писмото е пристигнало едва днес и че не съм успял да вляза във връзка с жена си във фабриката.

— Така ще бъде най-добре. Постарайте се да узнаете за какво се касае. На вас нищо не може да ви се случи. И без това трябва да се върнете на фронта, Няма да посмеят да ви задържат. Ако търсите скривалище за жена си, ще ви дам един адрес. Най-напред обаче идете там. Аз ще остана тук до вечерта. — Йозеф се поколеба за момент. — В изповедната стаичка на пастор Бидендик, на вратата на която има надпис: „Отсъствува.“ Ще поспя там няколко часа.

Гребер стана. След приятния полумрак в черквата дневната светлина го заслепи на вратата с такава сила, сякаш бе изпратена от гестапо и искаше да освети всичко в него.

Вървеше бавно по улиците. Струваше му се, че живее под някакъв стъклен похлупак. Всичко наоколо му стана изведнъж чуждо и недостижимо. Една жена, която минаваше с дете в ръце, се превърна в очите му в символ на сигурност и събуди в него мъчителното чувство на завист. Някакъв мъж, който седеше на една пейка и четеше вестник, представляваше образът на безгрижието, а двама младежи, които говореха и се смееха, бяха част от далечен и окончателно изгубен за него свят. Самият той бе мрачен, над него беше надвиснала сянката на грижата, която го отделяше от всичко, сякаш беше заразен от проказа.

Той влезе в зданието на гестапо и показа поканата. Един есесовец го поведе по разни коридори към едно от страничните крила на сградата. Миришеше на стари книжа, на лошо проветрени канцеларии и на казарма. Трябваше да почака в една стая, където вече стояха трима души. Единият беше застанал прав до прозореца, който гледаше към двора. Ръцете му бяха скръстени зад гърба и той чукаше с пръстите на дясната си ръка върху лявата, като върху клавишите на пиано. Другите двама седяха на столове и гледаха право пред себе си. Единият беше плешив и имаше заешка уста, която през цялото време се мъчеше да закрие с ръка, другият носеше малки мустачки, като тези на Хитлер, а лицето му беше отпуснато и сиво като олово. И тримата вдигнаха живо очи при влизането на Гребер и веднага след това отново продължиха да гледат в далечината.

Влезе един есесовец с очила. Веднага всички станаха прави. Гребер беше най-близо до вратата.

— Какво търсите тук? — запита го есесовецът малко зачуден. — Войниците обикновено попадат под военен съд.

Гребер показа поканата. Есесовецът хвърли поглед върху нея.

— Не ви викат вас. Викат някоя си г-ца Крузе…

— Това е жена ми. Оженихме се преди няколко дни. Тя работи в една общинска работилница. Помислих, че мога да се явя вместо нея.

Гребер представи семейната си книжка, която беше имал грижата да донесе. Есесовецът се почеса зад ухото озадачен.

— Да, в края на краищата на мен ми е безразлично… Стая 72, първи сутерен.

Той върна документите на Гребер. „Сутерена — помисли си Гребер. — Тъкмо в сутерена, според слуховете, гестапо върши най-гнусните си работи.“

Той слезе по стълбата. Двама души, с които се размина, го погледнаха със завист. Те помислиха сигурно, че Гребер се връща към свободата, докато те още не знаеха какво ги очаква.

Стая 72 представляваше обширно помещение с етажерки, разделено на две с дъсчена преграда. Един сънлив чиновник, седнал зад бюрото, пое поканата. Гребер му обясни защо е дошъл и показа отново документите си.

Чиновникът кимна одобрително с глава.

— Можете ли да се подпишете вместо жена си?

— Да.

Чиновникът бутна два формуляра пред него на масата.

— Подпишете, ей тук. Пишете отдолу: съпруг на Елизабет Крузе, като посочите датата и мястото, където сте се оженили. Вторият формуляр е за вас.

Гребер се подписа бавно. Не искаше Да покаже, че в този момент чете текста, който беше отгоре, но не искаше и да се подпише слепешката. Чиновникът нетърпеливо започна да търси нещо между книжата.

— Дявол да го вземе, къде е прахът? — извика той най-после… — Холман, отново сте объркали всичко? Донесете пакета Крузе.

Някой изръмжа зад дървената преграда. Гребер успя да прочете, че се подписва за получаването на праха на политическия затворник Бернхард Крузе. Видя на другия формуляр, че Бернхард Крузе е починал от сърдечен удар.

Чиновникът изчезна зад преградата. Върна се скоро с кутия от пури, завита в малко, късо парче сива амбалажна хартия. Отстрани още стоеше надписът „Кларо“ и се виждаше разноцветната лента на кутията. На нея беше отпечатан позлатеният герб на фабриката, който един индианец с димяща лула държеше в ръцете си.

— Ето праха — каза чиновникът и погледна мрачно Гребер. — Вие сте войник и е излишно да ви казвам, че се налага да се пази пълно мълчание. Никакви некролози, никакво съобщение в печата, никаква религиозна служба. Пълно мълчание. Разбрано ли е?

— Да.

Гребер взе кутията от пури и си отиде.

Веднага реши да не казва нищо на Елизабет. Трябваше да направи необходимото, за да се научи тя по-късно. Непредвидени работи не можеха да се случат. Гестапо няма да си направи труда да изпрати второ съобщение. Засега й е достатъчно, че ще я остави сама; да я огорчава двойно, като й съобщи, че баща й е починал, би било излишна жестокост.

Той тръгна бавно към черквата „Света Катерина“. Внезапно улиците се бяха оживили отново. Опасността беше изчезнала. Превърнала се беше в смърт. Но в чужда смърт. А той беше свикнал с чуждата смърт. Всъщност той беше виждал бащата на Елизабет само в детинството си.

Гребер притискаше кутията от пури под мишницата си. По всяка вероятност прахът в нея не беше на Крузе. Холтман може преспокойно да е сбъркал кутията, а и всъщност имаше малка вероятност в концентрационните лагери да си дават толкова труд, че да събират праха на отделните трупове. При масови изгаряния това и без друго е невъзможно. Някой от огнярите сигурно хвърля по шепа прах в отделните кутии, които после опаковат. Това беше всичко. Гребер дори не разбираше защо си дават този труд. Това означаваше само да се смесва безчовечността с бюрокрацията, която от своя страна правеше безчовечността още по-безчовечна.

Запита се какво да прави с праха. Можеше да го зарови някъде, където и да е, в развалините. Места не липсваха. Можеше също да се опита да го занесе на гробищата, но в такъв случай ще е необходимо разрешение, определен гроб и Елизабет ще научи.

Той прекоси черквата и се спря пред изповедалня та на пастора Бидендик. Надписът „Отсъствува“ висеше на вратата. Повдигна леко зеленото перденце, Йозеф го погледна. Той беше буден и седеше по такъв начин, че да може да блъсне с крак в стомаха всеки, който би го изненадал, и да се спусне към изхода. Гребер седна на пейката до олтара. Няколко минути по-късно дойде и Йозеф. Гребер му показа кутията от пури.

— Цялата работа беше за това. Праха на нейния баща.

— Нищо друго ли?

— Това е достатъчно. Имате ли някакви новини от Полман?

— Не.

И двамата хвърлиха поглед на пакета.

— Кутия от пури — каза йозеф. — Обикновено употребяват картонена кутия, консервена кутия или книжна кесия. Кутия от пури, това представлява почти ковчег. Къде ще я оставите? Тук, в черквата ли?

Гребер поклати отрицателно глава. Хрумна му една идея.

— Ще я занеса в черковната градина — каза той. — Там е все пак като гробища. Йозеф кимна с глава.

— Мога ли да направя нещо за вас? — запита Гребер.

— Бихте могли да излезете през страничната врата и да видите дали няма нещо подозрително на улицата. Аз трябва да вървя. Клисарят-антисемит постъпва на служба в един часа. Ако не се върнете след пет минути, значи улицата е свободна.

— Добре.

Гребер стоеше на слънце. След известно време излезе и йозеф. Мина покрай него, без да го погледне.

— Всичко хубаво! — прошепна той.

— Всичко хубаво!

Гребер се върна обратно. В този час в черковната градина нямаше хора. Две жълти пеперуди с червени точици по крилете се гонеха около един храст с малки бели цветчета. Храстът обграждаше от едната страна гроба на епископ Алоизиус Блюмер. Гребер се приближи и го разгледа. Три от гробниците бяха напукани, но тази на Блюмер имаше в основата си отвор, който изглежда водеше към вътрешността. Наистина добро място.

Той написа на едно листче, че това е прахът на един католик концлагерист. Направи това за в случай, че някой намери кутията от пури. Пъхна листчето под сивата обвивка. С ножа си изряза един чим трева до отвора и увеличи по този начин дупката, за да може да пъхне в нея кутията. Това стана лесно. После насипа отново пръстта в дупката, която беше изкопал и покри всичко с чима трева. Бернхард Крузе — ако това беше той — намери по този начин място на света земя в краката на един висш черковен сановник.

Гребер се върна обратно и седна на оградата на галерията. Камъните бяха затоплени от слънцето. „Това е може би светотатство — помисли си той. — Или ненужна сантименталност.“ Бернхард Крузе беше католик, католическата религия забранява изгарянето, но предвид особените обстоятелства, църквата трябваше да бъде снизходителна. „А ако кутията не съдържа праха на Крузе, а на някои други жертви, протестанти или евреи например, злото няма да бъде кой знае колко голямо — помисли си той. — Нито Йехова, нито богът на протестантите или този на католиците не би имал наистина основание да се почувствува засегнат.“

Той хвърли последен поглед на гроба, в който бе пъхнал кутията от пури, както кукувицата — яйцата си в чуждо гнездо. През цялото време досега не бе почувствувал нищо особено. Сега обаче, когато всичко се свърши, малко по малко го завладя някакво дълбоко и безкрайно чувство на горчивина — по-силно от мисълта за смъртта, и Полман, и Йозеф, и всичките нещастия, които бе видял, и войната, и собствената му съдба бяха съставна част от това чувство.

Той стана. В Париж беше ходил да види Гроба на незнайния войн — грандиозен под Триумфалната арка, на която бяха записани великите победи на Франция. Струваше му се, че това парче земя, покрито с трева, тази гробница на епископ Блюмер с кутията от пури вътре в нея представляваха нещо подобно, а може би дори и нещо повече, но без ореола на славата и на военните победи.

— Къде ще спим тази вечер? — запита Елизабет, — В черквата ли?

— Не. Случи се чудо. Бях при госпожа Вите. Тя има свободна стая. Дъщеря й заминала на село за няколко дни. Ще спим там, а може би ще се нареди ти да останеш там и след заминаването ми. Успях да пренеса целия багаж. Нали сега си най-после в отпуска?

— Да. Няма вече да се връщам, а и ти няма вече да ме чакаш.

— Слава Богу! Тази вечер ще го отпразнуваме! Ще бодърствуваме цялата нощ, а утре ще спим до обед.

— Да. Ще стоим в градината, докато се появят всички звезди. Само че сега трябва веднага да отида да си купя шапка.

— Шапка ли?

— Да, днес или никога.

— Но за какво ти е шапка? Да не би да я сложиш тази вечер в градината, Елизабет се разсмя.

— А защо не? Но това няма никакво значение. От значение е да я купя. Касае се за символично действие. Шапката е като знаме. Купува се, когато човек е щастлив или нещастен. Не ме ли разбираш?

— Не, но няма значение. Нека купим шапка. Ще празнуваме с нея твоята свобода. Трябва само да я купиш преди вечеря! Има ли още отворени магазини по това време? И не са ли необходими купони за облекло?

— Имам купони и зная къде ще намеря.

— Добре, ще купим шапка, която отива на златистата ти рокля.

— За нея не е необходимо. Вечерните рокли се носят без шапка. Не, нека просто да купим шапка, ей така, за нищо. За да покажем на себе си, че вече няма фабрика. Това е необходимо.

 

Една част от витрината на магазина беше запазена. Останалата част беше от дъски. Те влязоха вътре. Две шапки бяха изложени. Първата гарнирана с изкуствени цветя, а втората — с разноцветни пера. Не направиха особено впечатление на Гребер. Той напразно се мъчеше да си представи Елизабет накичена с тях. После забеляза някаква жена с бели коси, която се канеше да затвори магазина.

— Да побързаме — каза той.

Собственицата ги заведе в една силно осветена стая в задната част на магазина, който беше затъмнен. Тя веднага започна разговор с Елизабет, от който Гребер нищо не разбра. Той седна на един неустойчив позлатен стол близо до вратата. Собственицата запали страничните лампи на едно блестящо трикрило огледало и донесе кутии с шапки и платове. Оскъдният магазин се превърна изведнъж във вълшебна пещера. Сините, червените, розовите и белите цветове на шапките пламнаха, а помежду тях блестяха пъстри платове — брокат, ламе, като че ли тук пробваха корона за някакъв тайнствен празник. Елизабет се приближаваше, отдалечаваше, въртеше се пред огледалото, като движеща се фигура в рамките на някаква картина, чийто фон беше полумракът, обгърнал останалата част от стаята. Гребер седеше съвсем тихо в сянката и наблюдаваше тази сцена, която беше в противовес с всичко останало, случило се през деня. За пръв път виждаше Елизабет, отърсила се напълно от горчивото ежедневие, сама със себе си, цялата отдадена на непринудената и задълбочена игра на жената, обкръжена от светлина, нежност и обич, сериозна и съсредоточена, като ловец, който изпробва своето оръжие. Той слушаше, без да чува неясния и монотонен диалог, който галеше ухото му като шепота на извор. Той виждаше светлия кръг, в който се движеше Елизабет и който като че ли се излъчваше от самата нея. И той я обичаше, желаеше я и забравяше всичко друго при това тихо щастие, над което витаеше неуловимата сянка на смъртта, само за да го направи още по-дълбоко, още по-лъчезарно и толкова скъпо и мимолетно, колкото бяха отблясъците върху копринените и брокатени платове.

— Дайте ми една обикновена шапка — каза Елизабет. — Обикновена шапка, без украшения, която да прилепва плътно на главата.