Владимир Колев
Ирод Велики — „асистентът“ на дявола

Създаването на митовете се подчинява на свои правила. Митът е силна, впечатляваща история. Фабула, в която фактите трябва изкарват човека от равновесие. Запознаването с митологична история трябва да предизвиква повишаване на кръвното, изтръпване, опъване на кожата по гърба. Митът има за задача да „размърда“ вегетативната нервна система на човека, като промени дишането и кръвообращението. Митът активира фобиите на човека на принципа: „Добре, че тази страхотия не се случи на мен!“

Митът е прадядото на съвременния криминален жанр.

Точно на такива изисквания отговаря библейската история за Ирод Антипа.

Кой е Ирод Антипа? Какъв е? Що за човек е?

Роден е през 73 г. пр.Хр. в Юдея, включваща се в територията на римската провинция Палестина. По това време Юдея се управлява от династията на Хасмонеите. Ирод е наполовина идумеец — по бащина линия, и наполовина арабин — по майчина. Бащата на Ирод е главен съветник на Хиркан, цар на Юдея, едва крепящ се на трон, разлюлян от гражданска война. Рим е дал рамо на Хиркан, но в същото време води мащабна война с партите и няма нито време, нито ресурс, да глези с голямо внимание местния цар.

Ирод цял живот се стреми да се изкара знатен юдей, обвързаните се съгласяват с него, но всички знаят, че не е от сой. Прицелилият се във властта Ирод осъзнава, че без партньорство с Рим няма шанс за успех. За разлика от него, поданиците му категорично не приемат римското присъствие под каквато и да е форма.

Покрай баща си, Ирод се вклинва във властта, но през 43 г. пр.Хр. се появяват партите, които накълцват Хиркан, отравят бащата и подгонват Ирод. Все пак, Ирод успява да спечели битка срещу партите, но усеща, че властта му ще се крепи от ден до пладне, ако не вземе мерки. Отива в Рим, бие чело, раздава пари, извършва жертвоприношение на Капитолийския хълм в чест на „езическия“ бог Юпитер. Сенатът поглежда благосклонно, макар и с едно око към него. Вписват го в тефтера като верен съюзник в страна на неверници, а Ирод се заклева във вярност към Рим.

По системата на двойната осигуровка се заклева допълнително, в персонална вярност към управителя на източните провинции Марк Антоний. Благодарение на тази далновидна система от мерки, в конгломерата на голямата империя, Ирод се бетонира като малък цар в не особено значима провинция. А юдеите го намразват, та знае ли се… Намразват го, ама му се подчиняват…

Ирод е хитър. Умее да прилага съвършено принципа на целесъобразността. По съображения се развежда с първата си жена Дорис и се жени за Мариам, хасмонейска принцеса. С „една стрела“ два заека: става знатен, макар и по женска линия, а хасмонейските фамилии, искат или не, стават негови хора.

Нещата вървят добре до 31 г. пр.Хр., когато в битката при Акций, Октавиан разбива Марк Антоний. А Ирод е човек на Антоний, клел му се е.

По всички правила на играта, малкият местен цар е вече бита карта. Да, ама не… Ирод се вдига и отива до о-в Родос, където в момента се намира Октавиан. Новият владетел споделя със свои приближени, че ще се погрижи главата на Ирод да бъде отделена от тялото му. Но не бърза, защо да не поиздевателства над протежето на мъртвия си враг?…

Ирод отива без корона, но с останалите си регалии (символи на властта) на среща при Антоний. Така, между другото, носи 700 таланта сребро на пооголелия от войната победител. С достойнство, а не със сервилност, излага вижданията си: Който управлява Рим, е и мой патрон. А аз умея да бъда разумно послушен. Как да убиеш такъв разбран човек? Октавиан е приятно изненадан. Собственоръчно поставя короната на главата му. И признава пред близките си, че е впечатлен от иродовата мегалопсихия (величие на духа). Дава му и нови земи.

От този момент нататък, в историята фигурира нов персонаж — цар Ирод Велики.

Дворът му е обитаван от видни елинистични, римски и еврейски умни глави, с които царят умее да води философски разговори. Още: през целия си живот Ирод строи. И се проявява уникално. Казано на съвременен език, той е великолепен архитект, строителен предприемач, тънък естет и ценител на красивото в живота.

Решава блестящо един чисто икономически проблем на покровителите си. Египет е една от житниците на Рим, но корабите със зърно често потъват, когато Нептун започне да клати морето. Липсва тихо, дълбоко пристанище по дългия маршрут. Ирод прави не само пристанище, но и цял град край него — Цезарея. В този град има всички необходимости за привържениците на римския начин на живот: бани, обществени сгради, театър с 3500 места…

Затова, поданиците му го намразват още повече. За да угоди пък на тях, прави Храмът в Ерусалим. Величествена и функционална сграда на свещено място. След по-малко от столетие тя е разрушена, но не изцяло. Днес, на това място се намират Стената на плача, джамията Ал Акса, Куполът на скалата…

Прави разкошната резиденция Масада, прави си приживе и дворцов погребален град — Иридион. Прави много архитектурни комплекси. И всичките, добре защитени. Непрекъснато се себедоказва, непрекъснато се стреми да прави добро впечатление на околните. Цял живот, старателно и упорито, се бори с комплексите си на второстепенен, лишен от знатност удачник.

От второстепенно царство на територията на римската провинция Палестина, Юдея се превръща в първокласна, известна държава.

В личния си живот, Ирод май не е много щастлив… Овладял тайните на балансирането с властта, непрекъснато има едно на ум, че може да му дръпнат килимчето под краката.

Като всеки истински цар-самодържец иска всичко от заобикалящия го свят. Не знам кога се е родила арабската пословица: „Който иска всичкото слънце за себе си, получава пустиня.“ Нищо чудно да е по Иродово време.

Има много наложници — такава е модата през всички времена, щом си богат, трябва да имаш много жени. Но обича истински само втората си съпруга Мариам. Подвластен на постоянните си страхове, често и лесно поддава на внушения. През 29 г. пр.Хр. прави най-големия гаф в живота си. Сестра му Саломе успява да го убеди, че Мариам му изневерява, а освен това подрежда преврат. Според „сведенията“ на Саломе, Мариам смята да постави на трона любовника си. Лъжата е толкова абсурдна, че зазвучава направо убедително в иродовата предубедена глава. Следва процес, по времето на който Мариам се държи наистина достойно. Осъдена е на смърт. Всички очакват, че Ирод ще я помилва — има право на това. Но пощурелият цар заповядва да я убият. После я балсамират. Месеци наред, Ирод вие от болка, осъзнавайки колко много я е обичал. Край него става страшно да се живее. Като пиша тия редове, си спомням за Иван Грозни и дните на опричнината петнадесет века по късно. За лошо и за добро, и маниакалните властващи също са хора…

Малко преди смъртта си през 4 г. пр.Хр., пак по информация от „надеждни и верни хора“, Ирод заповядва да убият двамата му сина от брака му с Мариам. По същата причина — искат да му вземат кокала на властта. После убива пък сина си от първия брак с Дорис.

Като за последно, усещайки ледения дъх на смъртта, превъртелият цар заповядва да арестуват старейшините на знатните родове. Те трябва да бъдат убити в момента на оповестяване на иродовата смърт. Така де, денят трябва да бъде запомнен с безмерно страдание…

Е, разминава им се. И познайте какво правят те? — Ами, подреждат се чинно и участват старателно в безкрайно усложнената церемония по иродовото погребение. Печални физиономии, прикриващи вътрешно ликуване.

Може ли да се каже, че Ирод е нещо уникално в световната история? Едва ли… За да не задълбавам в по-слабо познати психологически илюстрации, ще спомена нещо, което се знае от всеки, що годе запознат с историята човек.

Убийства на близки хора, включително и от семейството. Тотална сервилност на дресирани приближени. Цялостна организация на една държава, която обслужва капризите на един човек с библейско име. Това явление може да бъде срещнато в I в. пр.Хр. в Юдея при Ирод. И в XX век в Русия при Йосиф. В интервала на тези две хилядолетия разлика примерите са безброй, като се започне с римски императори и се стигне до мераклията за римска империя Наполеон.

Но, за да влезе в историята като личен убиец, Ирод се класира не благодарение на многото изтребени, а на опита му за едно, и то неуспешно убийство. Нека надникнем в Глава 2 на Евангелието от Матея, която описва деянията на познатия злодей.

Ако войниците на този злодей бяха утрепали невинно, неизвестно хлапе при улични безредици например, това деяние не би си завоювало позиция даже като незначителна клюка. Би залиняло на момента. Твърде вероятно, Ирод би останал в историята като талантлив и продуктивен архитект и строител. Който, в битието си на политик, има някакви дребни прегрешения, характерни за управлението „със здрава ръка“.

Нека повторим накратко сюжета. В малкото градче Витлеем близо до Ерусалим, в яслите на един обор, намиращ се в пещера, се ражда здраво момченце. На небето в тази нощ се появява нещо блестящо, вероятно комета. Според тертипа на тълкуванията от онова време, тази звезда вещае някаква промяна. Случаят се свързва с появата на бъдещия еврейски цар, който ще донесе бленуваното освобождаване от натрапчивото присъствие на римляните.

Номадски мъдреци с дълги бради (тогава всички мъже носят бради, бръсначът просто още не е на мода) тръгват да търсят новопоявилия се цар-младенец, за да му се поклонят. И да му поднесат дарове, изразяващи почит.

В годините, когато няма телевизия и хората не са придобили здравословния навик да се затварят по вечерно време в къщи, те често се срещат. Непрекъснато си разказват свежи клюки. Колко му е да пуснеш партенката за поредната чудесия. Към момента на раждането на младенеца във витлеемските ясли, Ирод Антипа е в апогея на старческата си мания на всяка цена да задържи властта.

А мъдреците не постъпват особено мъдро. Пристигат при него, за да попитат: „… де е родилият се Цар Юдейски?“ (Гл. 2.2) Намерили точно при кого да отидат… „Като чу, цар Ирод се смути“ и забележете „и цял Ерусалим с него“ (Гл. 2.3)

Ирод подпитва мъдреците кога точно се е родило детето-чудо. Те му казват, а той ги помолва: „идете, разпитайте грижливо за младенеца и, като Го намерите, обадете ми, за да ида и да Му се поклоня“ (Гл. 2.8). Дали е мислел точно да му се поклони? Явно, мъдреците правят връзката, „получават насъне откровение да се не връщат при Ирода“. След като поднасят подаръците и се поклоняват, хващат мълчешком пътя. Заради тяхното егоистично мълчание, се налага да се включи нов персонаж — Ангел Господен. Той предупреждава Светото семейство да избяга в Египет.

„Тогава Ирод, като се видя подигран от мъдреците, твърде много се ядоса и прати, та изби всички младенци във Витлеем и във всичките му предели, от две години и надолу, според времето, което бе точно узнал от мъдреците“ (Гл. 2.16)

Избити са много малки момченца. Според някои по-късни твърдения, до десет хиляди. Това явно не може да бъде истина — селище от калибъра на Витлеем е имало под хиляда жители. Колко са точно избитите деца, така и не е уточнено достоверно.

Парадоксалното е, че Ирод се класира в аналите на историята не с многото си реализирани убийства, а с единственото си нереализирано.

Витлеемският младенец се вгражда в основата на една необикновено жизнена религиозна система, на която се базира голяма част от съвременната култура.

А Ирод си остава само и единствено символ на злото. Името и стилизирания му образ навлизат в средновековната религиозна култура и така достигат до наши дни, като въплъщение на уродлив, изобретателен слуга на дявола.

Архитектът, строителят, философът остават на втори план.

Какво да се прави? Такива са правилата на митичния жанр…