Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 7 гласа)
Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
mrumenov (2011)

Издание:

Любен Дилов

Атомният човек

 

Библиотека „Приключения и научна фантастика“ №40

Научно-фантастичен роман

За горна училищна възраст

 

Корицата, титулката и илюстрациите са направени от художника Александър Денков

Редактор: Ганка Димитрова

Художествен редактор: Михаил Руев

Технически редактор: Жак Битев

Коректор: Недялка Труфева

 

Българска. Дадена за набор на 25. VI. 1958 год.

Излязла от печат на 30. IX. 1958 г. Формат 1/16 59/84.

Печатни коли 18.75.

 

© 1958 Любен Дилов

Издателство на ЦК на ДСНМ „Народна младеж“, София, 1958

Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“ София, 1958


atomniqt_chovek_1.png
atomniqt_chovek_2.png
atomniqt_chovek_3.png
atomniqt_chovek_4.png

Петте слънца

— Това небе страшно ми действува на нервите. Истински кошмар! Имам чувството, че някой ме е затиснал с нещо тежко и не мога да си поема дъх. Кога най-после ще се свърши?

Двамата мъже, които току-що бяха излезли от високата и необикновено широка кръгла сграда, вървяха с лениви крачки по бетонната пътека, натрапена от хората на тази гола и камениста островна земя. Гъсти вълма от белезникава па̀ра и мръсносиви облаци се кълбяха над главите им, преливаха се едно в друго, разстилаха се по небето на дебел, плътен килим, скучен и подтискащ със своето багрово еднообразие. Глухият прибой на разгневеното море и калножълтите скали, които го скриваха от погледите, правеха картината още по-тъжна и мрачна.

— Същото изпитвах отначало и аз — отвърна по-старият. — Ще свикнеш. Още няколко месеца и облаците, вярвам…

— Виж! Виж! Ето там! — прекъсна го другият — Какъв прекрасен екземпляр!

Двамата спряха и почти едновременно сложиха длани над очите си, за да ги запазят от една странно сребриста светлина, която успяваше тук и там да пробие пухкавата облачна пелена. Някаква огромна бяла птица се откъсна от небето и заописва безшумни кръгове из прогизналия от влага въздух. Имаше нещо необичайно и чуждо в нейния полет.

— Ех, защо нямам оръжие! Дали да изтичам?

— Станал си кръвожаден като канибал, Светозаре — усмихна се приятелят му. — Тия изследвания върху нравите на капитализма очевидно ти вредят. Какво ти е направила птицата? Не виждаш ли, едва се държи на крилете си? Търси място да кацне.

Албатросът наистина слизаше все по-ниско и по-ниско и дългите му тесни криле уморено провисваха надолу. Изведнъж той се отпусна, полетя към близките скали, ала не можа да се задържи и тупна като камък на твърдата земя. Двамата приятели хукнаха към него. Птицата потрепера. Дългата жълтеникава човка се отвори, но не успя да поеме въздух. В очите й припламна безмълвен ужас. Припламва като звездица в буреносна нощ и потулена от черен облак, угасна завинаги…

Какво беше се случило?

Всяка година в края на ноември или в началото на декември, когато арктическата пролет пристъпяше плахо с топлата си усмивка над океана и над безкрайните снежни простори на Антарктида, албатросът напускаше бреговете на Огнена земя и заедно с хиляди свои събратя отлиташе към оня континент, който и лете, и зиме спеше под вечната покривка на ледовете. И само през два-три месеца от годината слънцето слизаше на тази земя, за да прогони за кратко страшната бяла нощ. Тогава кресливите чайки се спускаха на ята по голите крайбрежни камъни, където важно се разхождаха пингвини. Тюлените джавкаха оглушително и дори мрачните морски лъвове излизаха да се попекат лениво на оскъдните слънчеви лъчи.

И тази пролет албатросите и буревестниците тръгнаха на своето дълго пътешествие през океана, който нервно мяташе гребести вълни. Ала не изминали и половината път, те почувствуваха, че е станало нещо необикновено. Една нова светлина сияеше оттам, откъдето се раждаха снежните бури, и вместо ледения полъх на Антарктида гърдите им срещнаха топли мъгли, които с мъка влизаха в задъханите дробове. Насреща им с пронизителни крясъци се връщаха чайките и повечето албатроси и буревестници се върнаха с тях, изплашени до смърт от огнедишащата неизвестност.

Какво беше станало?

Старият албатрос не се уплаши. Неговите двуметрови криле бяха силни. И най-продължителните бури на Великата вода не успяваха да ги сломят, и най-свирепите виелици не разколебаваха храброто му сърце. Той смело продължи своя полет към бреговете на заледената земя. Но този път тя не му изпращаше отдалеч своя студен поздрав, а го посрещаше с гъсти облаци от сивобяла пара, изливаше върху него тежки парливи дъждове, мъчеше се да го спре с горещи урагани.

Много дни наред той мълчаливо и упорито се бори с мъглите и видя през тях как някакво жарко слънце плуваше ниско над ледения континент, от който се издигаше бялата пара. После видя още едно такова слънце и още едно. А старото добро слънце, което се показваше от време на време встрани на замъгления небосклон, гледаше пребледняло на странните свои съперници и бързаше да се скрие, задушено навярно от тази необичайно топла мъгла. Албатросът видя, още когато слизаше да почине върху гребена на някоя вълна, как ужасени, на цели стада бягаха от тези слънца китовете и кашелотите, и морските лъвове, и рибите. Видя да плуват в крайбрежните води умрели от горещината тюлени, а между скалите, там дето започваха преди безкрайните ледници, ту тук, ту там рукваха мътни порои вода, които помитаха пред себе си обезумелите тромави пингвини и с шум се изливаха в океана. Дори той, великият и всевечен океан, беше безпомощен да угаси тези нови слънца и след като много седмици наред напразно хвърля своите водни планини към тях, притихна под тежките облаци и само в размразените заливи и по бреговете вълните му все още гневно биеха земята, сякаш тя беше виновна за тези страшни промени.

Какви бяха тези нови слънца, които така безмилостно изгаряха хилядолетните ледове и ги превръщаха в бяла пара и черни облаци? Гордият обитател на антарктическите висини не можа да научи това. Техните лъчи опърлиха крилата му, задушните изпарения сковаха несвикналите му гърди, а умората го хвърли върху скалите, където свърши неговият бурен живот…

Когато двамата спряха до него, той беше вече мъртъв.

— Още една жертва на нашите слънца — рече по-старият. — Жалко. Хубава птица!

— Наистина жалко! Ако беше останал жив, щях да го подаря на зоологическата градина в София. Мисля, че нямат такъв голям албатрос.

— Сега положително имат десетина такива. От всички страни са плъзнали експедиции за ловене на полярни животни. В тая горещина дори кашелоти можеш да хванеш живи. Но хайде да закусим, че ни чака работа!

Те отново се отправиха по бетонната пътека към трапезарията, където мнозина от техните колеги бяха заели местата си и сред шеги и смях очакваха следобедната закуска.

— Аз ще изям само един сладолед — каза Светозар. — Тия слънца ми убиха апетита.

Седнаха до една свободна маса. Висока тъмнозелена палма беше надвесила чадърестите си листа над главите им.

— Палми зад полярния кръг! Седиш под палми и ядеш сладолед, там където преди хората не са могли без риск за живота да свалят кожусите от гърбовете си дори само за минутка. На това, братко мой, трудно се свиква. Все ми се струва, че сънувам…

— Почакай, скоро и на самия полюс ще има палми! — отвърна Бентам. — Какви чудеса ти предстоят да видиш още! Възможно е дори и на шах да бъдеш бит, макар да си ми гост.

— Виж, такова чудо не мога да си представя!

Очите им се срещнаха и двамата едновременно се засмяха. Единият звънко, по младежки, другият — по-сдържано, но със същата веселост в гласа.

През време на една партия шах беше се родило тяхното приятелство. Това стана преди няколко години, когато в Нюйорк се срещнаха на турнир отборите на София и Нюйорк. Тогава Едуард Бентам за пръв път видя мургавото лице на Светозар Лазов пред себе си. Стори му се твърде млад и неопитен и той, един от фаворитите на американския отбор, започна партията си със смели и рисковани ходове. Ала българинът дори не трепна. Спокойно провали всички атаки на белите, после сам премина в настъпление и с удивително точна игра застави американеца да се предаде.

Бентам ахна от изненада, когато изведнъж разбра, че е изправен пред неизбежен мат. Той бързо осъзна всички допуснати грешки, но беше късно и не му остана нищо друго освен да се възхити на красивите и оригинални комбинации на българина. След турнира той го покани да му погостува. Играха още много приятелски партии, но в тях неизменно победител излизаше Светозар. Стремежът на американеца да изучи играта му и да намери победни варианти се разбиваше в чудната комбинативна способност на този весел, надарен с остър ум и богато въображение младеж.

В дългите съвместни разходки, в разговорите над шахматната дъска те си допаднаха и по характер. И двамата освен привързаността към шахмата носеха в душите си една безкрайна любознателност, която разкри у тях много общи вкусове и в литературата, и в музиката, и в науката. А различията в основните им професии (Едуард Бентам беше геофизик, а Светозар Лазов асистент при катедрата по история на капитализма) ги допълваше, тъй като и двамата проявяваха живо любопитство към научните занимания на другия. Така се установи тяхната дружба, въпреки че американецът беше точно двадесет години по-стар от своя приятел. Но тази разлика във възрастта почти не личеше. Те бяха еднакво високи, едри и силни. Лицето на Бентам беше по-мъжествено и разбира се, той показваше навсякъде в практиката на ежедневието по-голяма житейска опитност от своя млад приятел, който обичаше цветистите изрази и народните поговорки, взети от страниците на старите книги, и не винаги можеше да се опази от чисто младежките лудории. Но в шахмата Светозар си остана непобеден.

Тяхното приятелство не се прекъсна и когато той се върна в София. Те често си гостуваха или продължаваха да се състезават като си съобщаваха ходовете по визофона. А когато след време Бентам отиде с експедицията, която работеше по размразяването на Антарктида, Светозар не закъсня да си вземе отпуска и жаден за приключения, долетя при него на остров Шарко̀ — един пустинен остров сред Белинсхаузеновото море, на стотина километра от бреговете на шестия континент.

Ала сега островът съвсем не беше пустинен. Цял един град с грамадни сгради се издигаше между скалите, в подножието на които вече цъфтяха първите цветя и зеленееше млада тревица. На високото и равно плато в центъра на острова се ширеха няколко модерни летища, откъдето постоянно излитаха огромни транспортни самолети, а в близкото пристанище сновяха безброй риболовни кораби, които ежечасно разтоварваха богатия си улов. Хиляди мъже и жени от целия свят се бяха струпали тук, за да проучват и събират несметните богатства на събудения за нов живот континент.

Столетия наред хората бяха обръщали очи към тази неизбродна и труднодостъпна земя, наречена Антарктида и открита едва през 1860 год. от смелите руски пътешественици Белинсхаузен и Лазарев. Учените твърдяха, че в нея са скрити чудни съкровища, но освен изследователските експедиции само китоловните флотилии се осмеляваха да сливат до нейните покрити с вечен лед брегове. А мнозина храбреци, дръзнали да навлязат в нея, бяха намерили смъртта си в борба със страховитите снежни урагани, които почти непрекъснато бушуваха в този тайнствен край на света. Тук човекът се сблъскваше с най-суровите климатични условия, които съществуваха на неговата планета. И нямаше никакви следи от живот по безкрайните пространства на покритата с лед земя, в чието сърце опираше южният край на земната ос. Упорито, търпеливо и самоотвержено учените проникваха стъпка по стъпка в нейните безбрежни простори. Изучаваха структурата й, пробиваха скованите й недра, пускаха над нея въздушни сонди, чертаеха карти, но по тези карти личеха само пътищата на ветровете, имената на планини и ледени реки и нито едно човешко селище. Бялото петно на глобуса, каквото представляваше тя, макар и вече не така тайнствено, си оставаше бяло петно. И едва сега, когато човекът успя със своя разум и своите ръце да освободи неизчерпаемите сили, скрити в атомите на елементите, и да ги накара да заблестят във вид на изкуствени слънца, той поде и последната, решителна борба с ледовете, които спокойно царуваха тук в продължение на много стотици хилядолетия.

Две години преди да намерим нашите приятели на остров Шарко̀, един колектив от петдесетина учени завърши подготвителните работи за осъществяването на най-грандиозния проект, който познаваше дотогава човечеството — проекта за стопяване ледовете на Антарктида. А една година по-късно над различните краища на необятния континент, на около десет хиляди километра височина, блеснаха пет плазмени слънца, които, ограничени от изкуствени магнитни полета, бавно и равномерно се завъртяха около полюса и заизливаха своята адска горещина върху ледовете. Това бяха изкуствени мъглявини от различни йонизирани газове, в които по подобие на старото добро слънце, чиито лъчи така рядко милваха тоя континент, водородът, получил първоначален тласък от човека чрез далечен взрив и ядрено обстрелване, се превръщаше в хелий и повличаше със себе си в това преобразуване и другите по-тежки газове. В този процес се освобождаваше огромна топлинна енергия, която под формата на слънчеви лъчи струеше върху този онеправдан досега край на света. Голяма част от стигащата до милиард градуса горещина се губеше извън атмосферата, но все пак всяко едно от слънцата успяваше да нагрява близо осем милиона квадратни километра площ с температура от 30 до 50 градуса.

Само за няколко денонощия петте слънца разбудиха Антарктида от вечния й зимен сън. Тя бавно разтърси плещи и ледовете неохотно се размърдаха. Омекнаха твърдите им лица, заблестяха обсипани с бисерни сълзи. После тия сълзи станаха толкова много, че потекоха на вадички, вадичките се превърнаха в порои и скоро там, където преди не можеше да се види нищо друго освен вкаменен сняг, рукнаха гигантски пенливи реки и се понесоха с рев към низините и океана. Страшните вихри, които се раждаха във вътрешността на континента и които сковаваха с ледения си дъх чак бреговете на Нова Зеландия и Южна Америка, стихнаха за миг, сякаш сепнати от великата дързост на човека, после с още по-голяма ярост се хвърлиха да защищават своето разклатено господство. Много месеци вилняха те в безумния порив на своя предсмъртен танц, а след това, обезсилени и стоплени, започнаха полека да стихват и да се примиряват с незавидната си роля да мотаят към небето облаците пара, която се издигаше от размразената земя. Тази пара все повече се увеличаваше, докато загърна под горещото си покривало цялата Антарктида и скри от очите на хората нейното бурно и чудно преобразование. Ала човекът беше станал неимоверно могъщ. Той имаше вече изкуствени очи и изкуствени уши, които виждаха и чуваха през облаци и мъгли надалеч, далеч околовръст…

Пред тези очи и уши седнаха двамата приятели няколко минути след като привършиха следобедната си закуска.