Здравко Сребров
Пролетен ручей

Ние сме за риба с Росето. На малко поточе, което слиза от Бели бряг. Поточето шуми под нас и нещо приказва, бълбука. С Росето разбираме езика му:

— Аз съм най-малката рекичка — говори то. — Казвам се пролетен ручей.

— Само това ли? — пита Росето. Тя е седнала на брега, под сянката на трепетликата. Ручеят — пее. Подмил е тревицата. Оголил е коренчетата на зеления репей.

— Това не е репей, а трънка! — поправя ме Росето. Тя стои над главата ми, когато пиша. Внимава да не сбъркам.

— Нищо. В приказката и тъй може!…

… Опръхналите крачета на Росето са издраскани от трънката. Затуй е запомнила името й. Петите й се докосват до хладната вода. А в ръката й е пръчката на въдицата. Поточето слиза надолу, бълбука:

— Аз съм най-малката рекичка — говори то. — Казвам се пролетен ручей.

— Чух вече… — възразява Росето. — Е, може и да си пролетен ручей. Но днес е първият ден на лятото. Месец юни, двадесет и втори… Сега денят е най-голям, нощта — най-къса.

Росето обича да разговаря с всичко: с цветята, с калинките, с поточето. Тя казва:

— Е, всичко ми е ясно — ти си пролетен ручей. Но само това ли? Може да разкажеш отде си, какво си?… Все туй ми пееш отзарана: бълбук, бълбук. Защото отдолу, над коренчетата на трънката има подмолче. Водата клокочи в него. Има и ехо…

— Там се крие червеният рак — казвам аз. Росето ме хваща за ръката:

— Деди, аз ще разказвам по-нататък, ти само пиши.

— Добре, и тъй може. Нали е важно да стане приказката…

Росето ми „подсказва“. Сега тя е писателката:

… Там се крие червеният рак… Ох, отде-накъде да е червен!… Вярно — в подмола живее речният рак. Но той е тъмносив, каквато е тинята покрай брега. И малко кафяв по гърба — да не го познават рибките. Той ги хваща с щипките си. Но, ако си пъхнеш ръката в подмола — хоп!… Ще те защипе за палеца или за малкия пръст.

— Но ракът става червен — от гняв, а може и от страх, когато го сложиш да ври в котлето… — Усмихва се деди. (Сега той разказва!): — Ти го хващаш отгоре през щипките, да не може да щипе, измъкваш го из подмола. Коремчето и опашката — тя е като ветрилце! — се удря в гърдите му. Крачетата се свиват. Той пляска, върти очите си — те са черни и лъскави като… топлийки… С него е свършено! — Това казва деди…

А сега аз продължавам:

… Ние сме наклали огън на брега на поточето. На два бели камъка е сложено черно менче с вода. В него ще варим раци… Камъните са се опушили откъм огъня, а водата в менчето сме гребнали от поточето. Тя ври, кипи. Дига се пара. Деди нагази — измъкна рака от подмола. Той е разсърден или уплашен… Но това е голям рак! — има сто грама. Щипките му са разтворени. И със зъби. Мъчи се да ме ощипе, но деди го цамбурна във врялата вода… Дожаля ми. Обръщам се настрана — де да знам, може и сълза да се покаже на очите ми. Децата ще ми се смеят: „Уж си рибарка, седнала си на брега, риба ловиш, а за рака ти домъчня!“

— Като няма риба и ракът е риба! — Това не съм го измислила аз. Деди го казва…

— Бълбук, бълбук — пее ми нещо поточето. То си знае своето: — „Аз съм най-малката рекичка — казвам се пролетен ручей“. А може би ми говори нещо за рачето…

— Дръж по-високо пръчката — казва ми деди — и не се върти като пумпал. Плашиш рибките… Ха, я ела да видиш червения рак. Забий пръчката на брега — тя, мрянката, сама ще налапа въдицата.

Червеният рак!… Деди го е сложил на широко листо от репей. Вярно е — целият е червен: и гръбчето, и опашката, и щипките, чак и мустаците! А очите му са изскочили и побелели като… бисерни топчета.

— Щом хванеш най-голямата мряна, ще направим големия обед. Царския! То добре, че нося червени домати, сиренце и содена питка… — Това деди го казва, а поточето пак се обажда. Едно си знае:

— Бълбук, бълбук. Аз съм най-малката рекичка. Казвам се пролетен ручей.

Пак сядам на брега, хващам пръчката на въдицата. Сега мълча, да не изплаша голямата мряна. Мисля наум и говоря с поточето:

— Ти си най-малката рекичка — казваш се пролетен ручей. Само това ли?… Пролетен ручей? А бълбукаш и през лятото!… Най-сетне накрая чух какво искаше да ми каже поточето. То ми приказва:

… — Горе, високо, над Голямата канара, е бялата пряспа от сняг. Тя е бяла като белите облаци — по-бяла от тях. През пролетта канарата се затопля. Снегът се топи. Духат меки ветрове, припича пролетно слънце. Аз идвам оттам — от снежния извор под голямата канара. А над мен шуми стара гора — горе се чернеят, белият бор, елата, смриката, боровинките. Оттам идвам — от снежната пряспа… Аз от бук. Буковата вода е най-сладка!… Още по-насам най-малката рекичка — казвам се пролетен ручей…

— Разбрах!… но чакай! — пръчката ми се навежда над поточето. Конецът се дърпа… Ох, деди, мряната захапа въдицата!…

— Ха, хвана се! — това го казва деди. — Е, тегли сега…

Една сребърна рибка вече подскача на отъпканата трева. Опашката й се перка в репея. А червеният рак лежи на голямото листо и не мърда — хич не го е грижа за нищо.

— Един варен рак и една печена мрянка — това се вика царска трапеза! — засмива се деди. — Само лимон ни липсва… — Това той го казва. А пролетният ручей и той не мисли сега за нищо. Слиза надолу от Бели бряг. Бълбука покрай подмолите. Подмива тревичките. Коренчетата на трънката играят в сребърните му струи. Всичко си е все същото. Земята. Небето.

— Бълбук, бълбук — продължава да пее поточето. То си знае урока: — Аз съм най-малката рекичка. Чиста съм като сълза. Казвам се пролетен ручей…

За сълзата го казах аз. Нали ми беше домъчняло за рачето!… А рибката я пуснах в рекичката. Деди не ми се разсърди… С това завърши и нашата приказка.