Включено в книгата
Оригинално заглавие
Moonwalk, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 8 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
Перо (2011)

Издание:

Майкъл Джаксън. Лунна разходка

 

© Жана Гергинова — превод и послеслов, 1990 г.

с/о Jusautor, Sofia

Индекс: 78/092

 

Редактор: Владимир Христозов

Художник на корицата: Александър Райков

 

ДИ „МУЗИКА“, ул. „Паун Грозданов“ 26, София 1505

ДП „Георги Димитров“, София, 1990 г.

 

Moonwalk by Michael Jackson

Doubleday, New York, London

Toronto, Sidney Auckland 1988


Книгата се посвещава на Фред Астер

This book is dedicated to Fred Astaire

Съкровеното желание на човека е да се добере до истината и да успее да я възпроизведе така, че тя да му помага в изразяване на чувствата и опита му, да му бъде източник на радост, да добави нов смисъл в живота му и да докосне с надежда останалите.

Това е изкуство в неговата най-висша форма. Тези мигове на просветление са онова, заради което продължавам да живея.

Майкъл Джаксън

Какво може да се каже за Майкъл Джаксън? Един от най-аплодираните изпълнители по света, той е и оригинален, вълнуващ автор на песни, чиято сценична пластика, вдъхновена от личности като Фред Астер и Джийн Кели, сякаш пренебрегва земното притегляне.

Публиката му може би и не предполага каква е степента на неговото себеотдаване в изкуството. Неспокоен, почти винаги недоволен от себе си, той е един перфекционист, който непрестанно отправя предизвикателства към себе си.

За много хора Майкъл Джаксън е една загадъчна личност, но онези, които работят с него, не мислят така. Този талантлив артист е и чувствителен човек, сърдечен, забавен, изпълнен с проницателност. Книгата на Майкъл „Лунна разходка“ е поразително точно отражение на артиста по време на работа и по време на размисъл.

Жаклин Кенеди Онасис

Когато искам да усъвършенствувам нещо, аз започвам да изучавам всичко сторено преди в това направление. Ето за какво са всички книги в библиотеката. Научавам за открития, направени в миналото с цената на огромен труд и лишения. Събирам натрупаните данни от хиляди опити, които ми служат за отправна точка, и на тази база правя нови стотици хиляди експерименти. За да се постигне нещо значимо, са необходими три основни предпоставки: първо — много труд, второ — постоянство, и трето — здрав разум.

Томас Едисон

Когато в душата ми звучи истинската музика, вдъхновена и по-силна от разума, зная, че заслугата не е моя, защото аз съм само неин проводник. Остава ми единствено радостта, че на мен е било дадено да я възпроизведа. Като посредник. Тези мигове са онова, за което живея.

Джон Ленън

Глава първа
Просто дечица с блян

Знаете ли, винаги съм искал да мога да съчинявам или да разказвам това, което ми е в душата. Обичах да седя край огъня и да разказвам, да карам хората около мен да плачат и се смеят, да ги водя емоционално където и да е, с нещо толкова просто и естествено, каквото са думите. Обичах да разправям приказки, за да трогвам душите и да ги променям. Винаги съм искал да мога да правя това. Представям си какво трябва да са изпитвали големите писатели, знаейки, че имат тази способност. Понякога чувствувам, че и аз бих могъл да го правя. То е нещо, което бих искал да усъвършенствувам. До известна степен написването на една песен изисква същите умения и води до същите емоционални вълнения, но за разлика от песента разказът е като пейзаж. Той е живак. Има много книги, написани с изкуството да се разказва. Как приковават слушателите, как сближават хората и ги забавляват! Няма костюми, няма грим, нищо няма, само ти, гласът ти и твоята способност да поведеш нанякъде тези, които те слушат, за да промениш живота им, пък макар и за минути.

Тъй като започвам да пиша моята история, ми се иска да повторя онова, което казвам обикновено, щом ме питат за най-ранните ми дни с „Джаксън файв“. Когато започнахме да се занимаваме с музика, бях толкова малък, че наистина не си спомням много неща. Повечето хора имат щастието да започнат кариерата си, когато са достатъчно големи, за да знаят какво точно правят и защо, а и да помнят всичко, което се е случило, но, разбира се, с мен не беше така. Аз бях само на пет години. Когато си дете в шоубизнеса, ти наистина нямаш зрелостта да разбираш много от това, което става около теб. Докато не си в стаята, други хора вземат решения, засягащи твоя живот. Всъщност ето какво помня: помня само пеене (колкото ми глас държи), танцуване (с истинска радост) и работа — твърде много за едно дете. Разбира се, има доста подробности, които въобще не си спомням, но помня успехите на петимата Джаксън. Тогава аз бях само на осем-девет години.

Роден съм в град Геъри (щат Индиана) през една нощ в края на лятото на 1958 г. и съм седмото от деветте деца в семейството. Баща ми, Джо Джаксън, е роден в Арканзас, а майка ми, Катрин Скрус, е от Алабама. Венчали са се през 1949 година. На другата година с трудната задача да бъде най-голямата се родила сестра ми Морийн. Следващите подред били: Джаки, Тито, Джърмейн, Ла Тойа и Марлон. Ранди и Джанет дойдоха след мен.

Една част от най-ранните ми спомени е свързана с татковата работа в завода за стомана. Това беше тежък труд, сковаващ духа, и за да се разтовари, татко свиреше. По онова време майка ми работеше в универсален магазин. Дали заради татко или заради майчината любов към песента, но у дома винаги слушахме музика. Баща ми и неговият брат имаха състав, наречен „Фолкънс“. Това беше местната група за ритъм енд блус. Татко свиреше на китара, брат му също. Правеха някои от знаменитите ранни рокендрол и блус песни на Чък Бери, Литъл Ричард и Отис Рединг, знаете ги. Тези стилове бяха изумителни и всеки един от тях имаше свое влияние върху Джо и нас, макар че по онова време ние бяхме твърде малки, за да го осъзнаем. „Фолкънс“ репетираше във всекидневната на нашата къща в Геъри, така че аз израснах с ритъм енд блус. И тъй като бяхме девет деца, а татковият брат имаше и осем свои, общият ни сбор оформяше наистина една голяма фамилия. Музиката беше нашето забавление, а прекараното време с нея ни помагаше да се сплотим и като че ли поощряваше баща ми да бъде домашар.

„Джаксън файв“ (по-късно „Джаксънс“) се роди от тази традиция. Благодарение на нея и на музикалните навици аз напредвах и самостоятелно, създавах си свой собствен стил.

Помня детството си главно като труд, въпреки че обичах да пея. Не бях наложен в този бизнес от родители-актьори, както беше с Джуди Гарланд. Правех го от обич, а и то беше така естествено за мен като дишането. Правех го, защото бях подтикван да го правя не от родителите и близките, а от моя собствен вътрешен живот.

Нека поясня, имаше случаи, когато се връщах от училище, оставях книгите и бях готов за студиото. Понякога трябваше да пея до късна нощ, след като времето ми за лягане наистина отдавна беше отминало.

Срещу студиото на „Мотаун“[1] имаше парк, само пресичаш улицата… Добре помня как гледах играещите дечица. Заглеждах ги учудено, не бях в състояние дори да си представя такава волност, такъв безгрижен живот и ми се искаше повече от всичко друго да можех и аз да имам такава свобода, че да изтичам навън и да бъда с тях. Така че имаше и тъжни мигове в моето детство — така е с всяко дете-звезда. Елизабет Тейлър ми каза, че и тя е чувствувала същото. Когато си млад и работиш, светът може да ти се струва ужасно неприятен. Аз не бях насилван да бъда „Малкият Майкъл — солист“, аз го правех и го харесвах, но това беше тежък труд. Например, ако записвахме плоча, ние трябваше да отидем в студиото веднага след училище. Можеше да съм закусил, можеше и да не съм. Понякога просто нямаше време. Случваше се да се прибера у дома изтощен, в единайсет-дванайсет часа вечерта, когато вече беше крайно време да съм в леглото.

Ето защо аз твърде много се отъждествявам с всеки, който е работил като дете. Зная как се е борил, зная какво е жертвувал и зная също какво е научил. А аз научих, че когато започваш да порастваш, ранната кариера са превръща в нещо повече от препятствие. Чувствувам се възрастен, помъдрял, много видял и преживял. Трудно ми е да приема, че съм само на двайсет и девет заради всичките тези двайсет и четири години, които съм навъртял в този бизнес. Понякога чувствувам, че съм прехвърлил осемдесетте и съм стигнал почти до края на живота си, а хората още ме потупват по гърба. Ето какво става, щом започваш изявите си толкова малък.

Когато за първи път се представих с братята си пред публика, ние станахме известни като „Джаксънс“. По-късно трябваше да станем „Джаксънс 5(файв)“, а още по-късно, след като напуснахме „Мотаун“, приехме отново името „Джаксънс“.

Откакто поехме собствената си кариера и започнахме сами да продуцираме музиката си, всички мои и на групата албуми са посветени на майка ни — Катрин Джаксън. Първите ми спомени са свързани с нея, прегърнала ме и пееща песни като „Ти си ми слънчев лъч“ и „Памукови полета“. Въпреки че известно време е живяла в Индиана, майка ми е израснала в Алабама, а в тази част от страната за тъмнокожите хора е било толкова естествено да бъдат възпитавани с кънтри енд уестърн[2] от радиото, колкото и със спиричуъли от църквата. Затова и до днес обича Уили Нелсън. Тя винаги е имала хубав глас и аз предполагам, че певческата си способност съм наследил от нея и, разбира се, от Бога.

Мама свиреше на кларинет и пиано и учеше на тези инструменти не само най-голямата ми сестра — Морийн, която наричахме Реби, а и другата ми по-голяма сестра Ла Тойа. Още от ранната си възраст мама е знаела, че никога няма да може да изпълнява пред публика музиката, която обича, не защото й е липсвал талант и способност, а защото е инвалид от прекарания в детството й паралич. Превъзмогнала е болестта, но й е останало постоянното накуцване. Като дете е трябвало да пропусне много от училище, но винаги ни е казвала, че тя е имала щастието да се възстанови тогава, когато много са умирали от тази болест. Помня колко важно беше за нея да вземаме ваксината на бучка захар. Дори един съботен следобед ни наказа — заради нея не присъствувахме на представление в младежкия клуб — ето от какво значение беше тази „бучка захар“ за нашето семейство.

Майка ми вярваше, че нейният полиомиелит не е бил проклятие, а изпитание, което Господ й е изпратил, за да я възнагради с победа. Така тя ми внуши постепенно любовта към Бога, учейки ме, че моят талант за пеене и танцуване е не по-малко Божа работа, отколкото са красивият залез или виелицата, която носи сняг на децата, за да си играят. Въпреки репетициите и пътуванията мама винаги намираше време да ме заведе, обикновено с Реби и Ла Тойа, до „Кингдъм Хол“ на служба при „Очевидците на Йехова“[3].

Години по-късно, след като вече бяхме напуснали Геъри, ние участвувахме в „Ед Съливан шоу“. Актуалното вечерно неделно вариете беше програмата, в която Америка за първи път видя „Бийтълс“, Елвис и „Слай енд дъ фамили Стоун“[4]. След представлението мистър Съливан ни поздрави и благодари на всеки от нас, но аз си мислех за онова, което той ми беше казал преди шоуто, когато, блуждаейки зад кулисите, облечен като хлапе — продавач на „Пепси“, налетях на него. Изглеждаше доволен, че ме вижда, и ми стисна ръката, но преди да я пусне, той ми каза нещо забележително. Беше 1970 г. — годината, в която някои от най-добрите в рок музиката загинаха от наркотици и алкохол. Едно по-старо и по-мъдро поколение в шоубизнеса се оказа неподготвено и загуби своите най-млади. Някои казваха, че аз им напомням за Франки Лаймън — знаменития млад певец от 50-те, който загина по подобен начин. Може би Ед Съливан имаше предвид всичко това, когато ми каза: „Никога не забравяй откъде е дошъл талантът ти, не забравяй, че твоят талант е дар от Бога.“ Бях благодарен за любезността му, но можех да му кажа, че мама никога не ме е оставяла да забравя това. Никога не съм имал паралич, нещо страшно дори като мисъл за един танцьор, но аз знаех, че Господ изпитва мен и моите братя и сестри по друг начин: нашето многочислено семейство, нашият мъничък дом, малкото пари, с които едва свързвахме двата края, дори завистливите деца наоколо, които, хвърляйки камъни в прозорците ни, докато репетирахме, крещяха, че никога няма да успеем… Когато мисля за майка си и за нашите ранни години, ми идва да кажа, че има и други видове награди, които са по-висши от парите, аплодисментите и лауреатските звания.

Майка ми беше страхотна в стремежа си да ни задоволи. Щом като откриеше, че някой от нас проявява интерес към нещо, тя го насърчаваше всячески. Например, ако аз задълбавах в интересите си към звездите на киното, то тя се връщаше у дома с цял наръч книги за най-знаменитите от тях. Макар че имаше девет деца, тя се отнасяше към всеки от нас с особено внимание, като към единствена рожба. Никога няма да забравя колко упорито се трудеше и как ни обезпечаваше. Винаги всяко дете си е мислило, че неговата майка е най-славната на света, но ние — Джаксънови, дори и възрастни, няма да изгубим това чувство. Заради нежността, топлината и вниманието й аз не мога да си представя какво би било да израснеш без майчина любов. Едно нещо зная за децата и то е, че ако не получат нужната обич от родителите си, те ще я вземат от някой друг и ще се привържат към този човек — дядо, баба, който и да е. С майка като нашата ние не трябваше да търсим другаде обич. Уроците, които ни даваше, бяха безценни. Доброжелателство, любов и деликатност към другите бяха на първо място за нея. „Не обиждай хората“, „никога не проси“, „не бъди използвач“… Пренебрегването на тези правила беше грях в нашия дом. Мама винаги искаше от нас да даваме и никога не ни разрешаваше да молим или да просим. Ето такава беше тя.

Спомням си един случай с моята майка, който илюстрира нейната природа. Веднъж, пак в Геъри, когато бях съвсем малък, някакъв ранен човек чукаше от сутринта на всички врати. Кървеше така, че можеше да се види къде е бил из квартала. Никой не го пусна да влезе. Най-сетне дойде и до нашата врата. Започна да хлопа, да чука. Мама веднага го прибра. Повечето хора се уплашиха да сторят това, но с моята майка не беше така. Спомням си как се събудих и видях кръв по пода. Бих искал всички да бъдем като мама.

Най-ранните спомени, които имам от баща ми, са как се връща от металургичния завод с голяма кесия, пълна с глазирани понички. Братята ми и аз ги излапвахме до троха, за миг всичко изчезваше заедно с кесията. Той обичаше да ни води на въртележката в парка, но тогава бях толкова малък, че не помня подробности.

Баща ми винаги е знаел, че е загадка за мен. Едно от малкото неща, за които най-вече съжалявам, е, че никога не успях да имам истинска близост с него. Години наред той се зазиждаше в собствената си черупка и когато спряхме да говорим за семеен бизнес, откри, че му е трудно да бъде близък с нас. Щом се събирахме заедно, напускаше стаята. Дори и до днес за него е трудно да си представи, че може да съществува взаимност между баща и син, а когато виждам затруднението му, и аз също се чувствувам неловко.

Баща ми винаги ни е бранил. И това не е малък подвиг. Постоянната му грижа беше да се увери, че хората не ни мамят. Може и да е допускал грешки по пътя, но винаги се стремеше да прави каквото трябва за семейството си. Много от онова, което баща ми стори, за да доведем нещата докрай, разбира се, беше великолепно и неповторимо, специално що се отнася до нашите взаимоотношения с грамофонните компании и хората от бизнеса. Тук ми се иска да кажа, че ние бяхме между малкото щастливци, които още от детството си се наложиха в тази област, при това без да влагат нещо веществено — например пари или положение в обществото. Всичко това ми беше обезпечено от татко. Той бдеше едновременно и за нашите, и за своите интереси. До ден-днешен съм му благодарен, че не се опита да вземе нашите пари за себе си, така както правят много от родителите на деца-звезди. Представете си да крадеш от собствените си деца! Баща ми никога не го правеше. Но аз все още не го познавам добре и това е тъжно за един син, жадуващ да разбере своя собствен баща. Той и досега е един загадъчен човек за мен и може би винаги ще си остане такъв.

Макар в библията да се казва „Ще пожънеш каквото си посял“, наистина не Господ пося онова, което научих от баща си. Когато имахме вече успехи с групата, татко каза тази пословица по друг начин, но поуката беше ясна: „И да имате най-големия талант на света, ако не сте се подготвили и ви липсва цел, талантът няма да ви е от полза.“.

Джо Джаксън винаги е обичал пеенето и музиката — толкова, колкото и майка ми, — но той знаеше също, че светът не свършва на нашата улица. Аз не бях достатъчно голям, за да помня неговата група „Фолкънс“ („Соколите“), освен че тя се събираше през уикендите да репетира в нашата къща. Музиката ги отвличаше от тежкия им труд в металургичния завод, където татко работеше на подемен кран. „Фолкънс“ свиреше не само из целия град, а и в клубовете и колежите на Северна Индиана и Чикаго. За репетициите татко изваждаше китарата си от килера и я включваше в усилвателя, който пазеше в сутерена. Всички се настанявахме и музиката започваше. Той обичаше стила „ритъм енд блус“, а китарата беше и гордост, и радост за него. Килерът, където се пазеше, беше зачитан почти като свещено място. Излишно е да казвам, че той беше „вход забранен!“ за нас — децата. Татко не ни придружаваше до „Кингдъм Хол“, но двамата с мама изглежда са разбирали, че именно музиката е един от способите за сплотяване на нашето семейство. Ние живеехме в район с много банди, които привличаха децата на възрастта на братята ми. Трите най-големи момчета винаги намираха някакъв претекст да бъдат наблизо, когато „Фолкънс“ се събираха. Татко ги оставяше да вярват, че са получили специално снизхождение с разрешението да послушат, но всъщност той изгаряше от желание те да бъдат там.

Тито наблюдаваше с огромен интерес всичко, което ставаше на репетициите. В училище той се обучаваше на саксофон, ала разправяше, че ръцете му били достатъчно големи, за да сграбчат грифа и да се плъзнат в ритъма на акордите, както го правеше татко. Струваше ни се, че Тито бързо схваща, защото толкова приличаше на татко, че всички ние очаквахме точно той да наследи неговия талант. С годините степента на тяхното сходство страхотно се засилваше. Може би баща ми беше забелязал увлечението на Тито, тъй като издаде наредба за всичките ми братя: „Никой няма право да докосва китарата, докато ме няма. Точка!“

Ето защо Джаки, Тито и Джърмейн внимателно следяха дали мама е в кухнята, за да вземат „назаем“ китарата. По време на тази операция не биваше да се вдига никакъв шум. После се връщаха в нашата стая, включваха радиото или малкия портативен грамофон, така че да могат да свирят заедно. Тито се втурваше към кревата, притискайки китарата до корема си, за да я крепи. После се сменяше с Джаки и Джърмейн и всички наред с гамите, които учеха в училище, опитваха да налучкат акомпанимента на песента „Green Onions“ („Недозрели“), която слушахме по радиото.

Вече и аз бях достатъчно голям, за да се промъкна вътре и да наблюдавам, ако обещаех, че няма да казвам. Един ден мама най-сетне ни хвана и всички много се обезпокоихме. Тя смъмри големите момчета, но обеща, че ако са внимателни, няма да казва на татко. Вероятно е знаела, че само китарата може да ги предпази да не скитат с лоши компании и да не се бият, ето защо не е имала намерение да забранява онова, което привлича децата й вкъщи, за да са й под ръка.

Разбира се, рано или късно трябваше да се случи нещо и един ден се скъса струна… Братята ми изпаднаха в паника. Нямаше време да я сменим, преди татко да се върне вкъщи, а освен това никой от нас не знаеше как се поставя нова струна. Братята ми така и не измислиха какво да сторят, ето защо върнаха китарата обратно на мястото й в килера с пламенната надежда, че татко ще помисли, че сам си я е скъсал. Разбира се, не можахме да го измамим. Той беше вбесен. Сестрите ми ме посъветваха да си стоя настрана и да се спотайвам, но аз чух, че Тито плаче и, разбира се, отидох да разузная. Той седеше разплакан на леглото си, когато татко се върна и му даде знак да стане. Изплашен беше, макар че баща ми просто стоеше пред него и държеше любимата си китара. Той гледаше Тито с неумолим проницателен поглед, когато му каза: „Хайде да те видя какво можеш да правиш.“ Брат ми се стегна и изсвири няколко пасажа, които сам си беше научил. Когато видя колко добре може да свири, баща ми разбра, че очевидно се беше упражнявал. Осъзна, че Тито и ние, останалите, не се бяхме отнесли с любимата му китара като с играчка. Стана му ясно, че инцидентът е само една случайност. В този момент се намеси майка ми, като даде звучен израз на своя ентусиазъм относно нашите музикални способности. Тя каза, че ние — момчетата — имаме талант и баща ми би трябвало да ни прослуша. После продължи да настоява, докато един ден той наистина ни прослуша и ни хареса. Тито, Джаки и Джърмейн започнаха да репетират не на шега. Няколко години по-късно, когато аз бях на около пет, майка ми обърна внимание на татко, че съм добър певец и бих могъл да свиря на бонгосите. Така и аз станах член на групата.

По онова време баща ми установи, че това, което ставаше в нашето семейство, е нещо сериозно. Постепенно започна да прекарва все по-малко време с „Фолкънс“ и все повече с нас. Ние току-що започвахме да се сработваме, а той ни даваше ценни съвети и ни учеше на китарна техника. Марлон и аз не бяхме достатъчно големи, за да свирим, но можехме да наблюдаваме и да се учим, докато татко репетира с по-големите момчета. Забраната за ползуването на татковата китара в негово отсъствие все още беше в сила, но братята ми обичаха да я докопват винаги когато беше възможно. Домът на „Джаксън стрийт“ щеше да се пръсне от музика. Когато още бяха малки, Реби и Джаки взимаха уроци по музика, за които татко и мама трябваше да плащат, така че имаха добра основа. Останалите посещаваха в училище класа по музика и участвуваха в състав, но никакво количество от упражнения не беше в състояние да обуздае цялата ни неизтощима енергия. „Фолкънс“ все още печелеха, колкото и редки да бяха техните участия в програмите на клубовете и театрите, а тези допълнителни пари бяха от значение за нас — достатъчни за изхранването на нашето растящо семейство, но недостатъчни да ни осигурят онова, което, без да е от първа необходимост, също ни беше необходимо. Мама работеше в „Сиърс“[5] на непълен работен ден. Татко все още работеше в металургичния завод, така че никой не беше обречен на глад, но, връщайки се назад в спомените си, аз мисля, че нещата при нас, изглежда, са били една голяма безизходица.

Веднъж татко до късно не се върна вкъщи и мама започна да се безпокои. Тя се приготви да го смъмри с няколко „топли“ думи. От време на време ние — момчетата — нямахме нищо против да бъдем свидетели на такъв разговор просто за да видим дали татко би могъл да го приеме, сякаш е обсипван с похвали, но когато той надзърна през вратата, лицето му имаше дяволито изражение, а зад гърба си криеше нещо. Всички бяхме шокирани, когато извади една бляскава червена китара, мъничко по-малка от онази в килера. Надявахме се това да означава, че вече можем да вземаме старата, но татко каза, че новата китара е за Тито. Събрахме се в кръг да й се полюбуваме, когато чухме, че Тито е длъжен да я дава на всеки от нас, който иска да се упражнява, и че не бива да я носим на училище, за да се перчим с нея. Това беше един сериозен подарък, а денят се превърна в събитие от голямо значение за фамилия Джаксън.

Мама беше щастлива заради нас, но също така добре познаваше и съпруга си. Тя по-добре прозираше големите му амбиции и планове. Той беше започнал да й говори нощем, след като ние — децата — заспивахме, за своите мечти, а те не свършваха с една китара. Много скоро ние се оказахме притежатели на оборудване, а не просто на подаръци. Джърмейн получи бас китара и усилвател. За Джаки имаше маракаси. Нашата спалня и дневната заприличаха на музикален магазин. Понякога чувах мама и татко да спорят, когато се обсъждаха паричните въпроси, защото всичките тези инструменти и принадлежности означаваха, че ще ни липсва дори малкото, от което се нуждаем всяка седмица. Обаче татко беше убедителен и не отстъпваше от своето.

Ние дори имахме микрофони в къщата. По онова време те бяха истински разкош, особено пък за жена, която се опитва да разпъне и без това малкия си домашен бюджет. Така започнах да осъзнавам, че микрофоните в нашата къща не означават просто един опит да се равняваме с Джоунс или с който и да е друг във вечерните състезания за любители. Те бяха тук, за да ни помогнат да се подготвим, тъй като сред младите таланти имах възможност да видя хора, които може би вкъщи звучаха страхотно, но в момента, в който застанеха пред микрофона — замлъкваха. Останалите пък започваха да крещят своите песни, сякаш искаха да докажат, че не им е нужен микрофон. Те нямаха предимството, което имахме ние — онова предимство, което само опитът може да ти даде. Мисля, че вероятно това направи някои хора завистливи, защото считаха, че нашето умение да боравим с микрофон ни стимулира и ни изтиква напред. Дори и да беше вярно, ние правехме толкова много жертви — свободното си време, училищната работа, приятелите, — че никой нямаше право да бъде ревнив. Ние ставахме все по-добри, но работехме като хора два пъти по-възрастни от нас.

Докато аз още гледах моите по-големи братя, включително и Марлон на бонгосите[6], татко нае две малки момчета на име Джони Джаксън и Ранди Рансифър, за да свирят на барабани и орган. По-късно „Мотаун“ щеше да твърди, че и те са наши братчета, но това беше само едно разкрасяване от страна на работещите в пресата и рекламата, които искаха да ни „издокарат“ като една голяма фамилия. И така ние бяхме станали вече истински състав! Аз бях като сюнгер, наблюдавах всички и се опитвах да науча всичко, което мога. Тотално бях погълнат, когато братята ми репетираха или свиреха на благотворителни програми и в търговски центрове. Най-много бях очарован, когато наблюдавах Джърмейн, защото по онова време той беше не само певецът, а и големият брат (Марлон ми беше твърде близък по възраст, за да го считам за голям). Джърмейн беше този, който ме водеше до детската градина и чиито дрехи ми бяха оставяни като наследство. Аз се опитвах да го имитирам и когато успявах, братята ми и татко се смееха, но когато започвах да пея, те се заслушваха. Тогава пеех с бебешки гласец, който едва наподобяваше звук. Бях толкова малък, че не знаех значението на много от думите, но колкото повече пеех, толкова по-добър ставах.

Винаги съм знаел как да танцувам. Просто трябваше да наблюдавам движенията на Марлон, защото Джърмейн държеше голямата бас китара, пък и аз бих могъл да се сравнявам единствено с Марлон, тъй като той беше само една година по-голям от мен. Скоро пеех повечето от песните вкъщи и се гласях да се присъединя към братята си и пред публика. По време на репетициите започнахме да осъзнаваме индивидуалните си сили и слабости като членове на групата и смяната на отговорностите ставаше съвсем естествено.

Нашата къща в Геъри беше много малка, всъщност само три стаи, но по онова време за мен тя изглеждаше значително по-голяма. Щом си малчуган, целият свят ти изглежда толкова грамаден, че една малка стая може да ти се струва четири пъти по-голяма от размерите си. Години по-късно, когато се върнахме отново в Геъри, всички бяхме изненадани колко мъничък беше този дом. Помнех го като просторен, ала се оказа, че от предната врата можеш да направиш само пет крачки, за да излезеш от задната. В действителност къщата беше наистина не по-голяма от гараж, но когато живеехме там, за нас — децата изглеждаше прекрасна.

Училищните ни дни в Геъри губят очертанията си за мен. Смътно си спомням как ме изоставиха пред вратата на училището през първия ден на забавачката и съвсем ясно помня, че не харесах това. Естествено, не само че не ми харесваше майка да ме изостави, но и просто не исках да съм там.

След време както всички деца, така и аз се приспособих и започнах постепенно да обиквам учителите си, особено жените. Те бяха винаги много мили с нас, а мен просто ме обичаха. Забележителни бяха! Когато трябваше да премина едно отделение по-нагоре, всички те плачеха, прегръщаха ме и казваха колко съжаляват, че напускам техните класове. Бях толкова луд по моите учителки, че вземах тайно бижутата на мама и им ги подарявах. Те оставаха трогнати, но в края на краищата мама разбра и сложи край на моята щедрост с нейните неща. Този подтик да им дам нещо в замяна на всичко, което съм получил от тях, беше доказателство колко много ги обичах — тях и това училище.

Един ден в първи клас участвувах в една програма, представена пред цялото училище. Всеки при завършване на учебната година трябваше да направи нещо. Прибрах се вкъщи, за да обсъдим моя номер с родителите. Решихме да облека черни панталони, бяла риза и да изпея „Climb Ev’ry Mountain“ (Ще изкача всяка планина) от „The Sound of Music“ (Звукът на музиката). Когато свърших песента, реакцията на аудиторията ме обърка. Аплодисментите бяха оглушителни, а хората се усмихваха, някои дори бяха станали на крака. Учителките плачеха, а аз просто не можех да повярвам. Бях ги направил щастливи! Това беше страхотно! Чувствувах се и малко объркан, защото не мислех, че мога да направя нещо особено. Просто бях пял така, както пеех всяка вечер у дома. Когато изпълняваш нещо пред публика, ти не осъзнаваш как звучи или как се представяш. Просто си отваряш устата и пееш.

Много скоро татко ни подготви за конкурса на талантите. Страхотен преподавател беше и жертвуваше много пари и време за работа с нас. Талантът е нещо, което Господ дава на човек, но нашият баща ни научи как да го развиваме. Струва ми се също, че и ние имахме известен инстинкт за шоубизнес. Обичахме да пеем, да свирим, да сме на сцена и в тази работа влагахме всичко от себе си. Всеки ден след училище татко сядаше и репетираше с нас. Ние пеехме пред него, а той ни критикуваше. Ако нещо объркаш — получаваш удар, понякога с каиш, понякога с пръчка. Баща ми беше наистина взискателен към нас, истински строг. Най-често Марлон беше този, който си изпащаше. Мен пък ме биеха главно за нещата, които ставаха извън репетицията. Татко можеше така да ме ядоса и обиди, че аз се опитвах да му отвърна и си навличах още по-голям бой. Случваше се да хвана една обувка и да я захвърля по него или просто се съпротивлявах, размахвайки юмруци. Ето защо аз си изпащах повече от всичките ми братя взети заедно. Бранех се, а баща ми можеше да ме пребие, просто да ме разкъса. Майка ми казваше, че съм се сражавал дори когато съм бил съвсем малък, но аз не го помня. Спомням си само как, тичайки под масите, за да му избягам, го карах още повече да се гневи. Ние с него имахме бурни взаимоотношения.

Както и да е, почти през цялото време репетирахме. Ние просто винаги репетирахме. Понякога чак късно вечер ни оставаше време да поиграем с играчките си или на някоя игра. Това можеше да бъде криеница или скачане на въже, но си беше игра. Голяма част от деня прекарвахме в работа. Ясно помня как аз и братята ми често с тичане се добирахме до дома, където ни чакаше татко, защото, ако не бяхме готови да започнем репетицията навреме, щяхме да имаме неприятности.

Заради всичко това мама всецяло ни подкрепяше. Тя беше онази, която първа откри нашия талант и продължи да ни помага да реализираме възможностите си. Трудно ми е да си представя как щяхме да сполучим без нейната обич и чувство за хумор. Тя се безпокоеше за стреса, в който живеем, за дългите часове репетиции, но ние искахме и можехме да бъдем най-добрите, а и наистина обичахме музиката.

Музиката беше на почит в Геъри. Градът притежаваше собствени радиостанции и нощни клубове, а и не липсваха хора, които имаха желание да ги посещават. След като татко приключваше съботните ни следобедни репетиции, той отиваше да посети местното шоу или дори шофираше чак до Чикаго, за да чуе нечий концерт. Винаги беше нащрек за всичко, което би могло да ни помогне в нашето начинание. Връщаше се вкъщи и ни разказваше какво е видял и кой какво е направил. Следеше всички новости, било то в местния театър, било то в някакъв действуващ конкурс, в който бихме могли да се включим, или пък в „Кавалкада на звездите“ — шоу със страхотни номера, от които бихме могли да вземем идеи за дрехи и движения. Понякога не можех да видя татко чак до неделя, когато се връщах от „Кингдъм Хол“, но щом се втурвах вкъщи, той започваше да ми разказва какво е гледал предишната вечер. Уверяваше ме, че и аз бих могъл да танцувам на един крак като Джеймс Браун, стига да опитам тази стъпка. И… ето ме — от църквата право в шоубизнеса!

Бях на шест години, когато започнахме да събираме трофеи от нашите участия. Установен беше и нашият ред на сцената: аз — като солист на групата втори отляво (гледано откъм публиката); до мен — Джърмейн; от дясната ми страна — Джаки, следван от Тито с неговата китара и Марлон. Джаки, вече доста изкласил, стърчеше над Марлон и мен. Спазвахме това подреждане от състезание на състезание, оказа се удачно и въздействуваше добре. Докато членовете в другите групи, които срещахме, воюваха помежду си и се разпадаха, ние ставахме все по-шлифовани и по-опитни. Хората в Геъри, които редовно идваха да ни гледат в „Шоу на талантите“, вече ни познаваха, а ние се опитвахме да надминем себе си и да ги изненадаме. Не искахме те да започнат да се отегчават по време на наше изпълнение. Знаехме, че разнообразието е винаги за предпочитане и това ни помагаше да израстваме. Ето защо никога не сме се страхували от новото.

Да победиш в едно състезание за аматьори или в конкурс на дарования за някакви си десет минути, с две песнички — това е нещо, което изисква много повече изразителност и енергия от един деветдесетминутен концерт. Убеден съм в това, защото тук няма място за грешки. Твоята концентрация те изгаря отвътре много повече в една или две песни, отколкото когато имаш лукса да направиш дванадесет или петнадесет в една част. Тези програми на талантливите бяха нашето професионално образование. Понякога трябваше да пропътуваме стотици километри, за да изпеем една или две песни с надеждата, че тълпата няма да бъде против нас, защото не сме местни таланти. Състезавахме се с хора от всички възрасти и умения, от гимнастически отбори и комедианти до други певци и танцьори като нас. Ние трябваше да грабнем тази публика и да я завладеем. Нищо не беше оставено на случайността, включително и дрехи, обувки, коси — всичко трябваше да бъде такова, каквото татко го беше планирал. Наистина изглеждахме поразително професионални. След цялата тази подготовка, ако изпълнехме песните както сме ги репетирали, наградите сами си знаеха работата. Това се оказа в сила дори когато дръзнахме да се състезаваме в Уолъс — аристократичната част на града, — един район, който си имаше собствени изпълнители и аплодиращи ги групи, които ние предизвиквахме на борба в родния им „заден двор“. Естествено е местните артисти да имат свои твърде предани почитатели, така че винаги беше много трудно да напускаме нашия или който и да е квартал. Когато конферансието държеше ръцете си прострени над главата ни, сякаш са прибор за измерване на аплодисменти, ние искахме да се уверим дали тълпата знае, че сме й дали повече от всички останали.

Като музиканти всички ние — Джърмейн, Тито и останалите, живеехме в страхотно напрежение. Нашият менажер беше този, който ни напомни, че Джеймс Браун можел да накаже с глоба своите „Феймъс Флеймс“[7], ако те не започнат фразата, когато трябва, или пеят фалшиво по време на концерт. Като соло-певец аз чувствувах, че не мога да си позволя нито една неуспешна вечер. Казвам „аз“, защото мисля, че го разбирах по-добре от останалите. Помня, че ми се случваше да изляза на сцената вечер, след като през целия ден съм бил болен на легло. Тогава ми беше трудно още да се съсредоточавам. После вече знаех всичко, което моите братя и аз трябва да направим, знаех го толкова добре, че бих могъл да го изпълня с рутина дори насън. В такива моменти трябваше да си напомням да не търся в тълпата някого, когото познавам, и да не гледам конферансието. Все едно, и в двата случая това може да смути един млад изпълнител. Ние правехме песните, който хората бяха слушали от радиото, или песни, които баща ми считаше, че са станали вече „класика“. Ако нещо объркаш, няма да мине току-така, защото ентусиастите познават тези песни и знаят как би трябвало да звучат. Ако се налагаше да бъде сменен някой аранжимент, то той обезателно трябваше да звучи по-добре от оригинала.

Когато бях на осем години, победихме в голямото градско шоу на талантите с наша версия на песента на „Темптейшънс“[8] — „My Girl“ (Моето момиче). Конкурсът се състоя в една зала близо до гимназията „Рузвелт“. Още от басовата интродукция на Джърмейн и първите китарни акорди на Тито, особено пък когато и петимата запяхме в хор, та чак до края на песента през цялото време, хората стояха прави. Джърмейн и аз раздавахме автографи в стихове, а Марлон и Джаки се въртяха като пумпали. Беше великолепно преживяване за всички нас, когато си подавахме един на друг наградата — нашия засега най-голям трофей. После го подпряхме на предната седалка като бебе и го закарахме до дома, а татко ни каза: „Когато правите всичко както тази вечер, ТЕ не могат да не ви дадат награда.“

Сега вече ние бяхме шампионите на града Геъри и Чикаго беше нашата следваща цел, защото той беше зоната, предлагаща сигурна работа и най-добри контакти. Не на шега започнахме да планираме нашата стратегия. Групата на татко предпочиташе чикагската звучност на Мъди Уотърс[9] и Хаулин Улф[10], но с достатъчно широките си възгледи баща ми разбираше, че подчертаването на слабите времена прави по-приятна звучността, а и това допадаше на нас — децата, защото ни разчувствуваше. Ние имахме късмет — повечето хора на татковата възраст нямаха тази нагласа за всичко ново и модерно. Дори познавахме музиканти, които мислеха, че звучността на 60-те години не отговаря на изискванията на хората от тяхната възраст. Но с татко не беше така. Той признаваше доброто пеене винаги, когато го чуеше. Дори ни разказваше, че е виждал страхотната „дуоп“[11] група „Спениълс“[12] от Геъри, чиито певци са се прочули, когато не са били много по-големи от нас. Навремето Смоуки Робинсън от „Миракълс“ изпя такива песни като „Tracks of My Tears“ („Следи от сълзите ми“) или „Ooo, Baby, Baby“ (0, бейби, бейби). Тогава той също слушаше така задълбочено, както ние сега.

През 60-те години Чикаго не изостана в музикално отношение. Големи певци като „Импрешънс“[13] с Къртис Мейфийлд[14], Джери Бътлър[15], Мейджър Ланс[16] и Тайрън Дейвис[17] участвуваха в програми из целия град, на същите места, където гостувахме и ние. Точно тогава баща ми ни направляваше през цялото време. Дори се наложи да премине на половин работен ден в завода. Мама имаше известни съмнения относно това решение не защото не вярваше в нашите способности, а защото досега не знаеше друг подобен случай някой да посвещава основната част от времето си, за да проправи пътя на децата си към музикалния бизнес. Тя не се развълнува толкова, когато татко й съобщи, че ни е ангажирал за постоянната програма в един от нощните клубове на мистър Лъки в Геъри. Ние бяхме пришпорвани да прекарваме почивните си дни в Чикаго и другаде, за да побеждаваме в непрестанно никнещите аматьорски надпревари. Тези пътувания струваха пари, а работата ни при мистър Лъки беше един от начините да направим възможно всичко това. Мама беше доволна от наградите и вниманието към нас, ала заедно с това и много се тревожеше. Измъчваше се за мен заради възрастта ми. „Що за живот е това за едно деветгодишно дете!“ — казваше тя, гледайки настойчиво баща ми право в очите.

Не зная какво очаквахме ние — братята ми и аз, но публиката в гимназията „Рузвелт“ нямаше нищо общо с тълпата в нощния клуб, където ние пеехме между номерата на лоши комици, посредствени органисти и стриптийз. Мама беше обезпокоена, че с моето протестантско възпитание мога да се срещна с неподходящи хора и да се запозная с неща, които е по-добре да науча много по-късно в живота, но тя не биваше да се тревожи. Един поглед към някоя от онези стриптийзьорки нямаше да вкара в беля деветгодишното й дете! Все пак този ужасен начин на живот ни караше твърдо да решим при първа възможност да се измъкнем от него.

Ала да пеем при мистър Лъки означаваше също, че за първи път в живота си имаме шанс да направим сами цяла програма — пет излизания с по няколко песни на нощ, шест нощи седмично и ако татко можеше да ни ангажира в нещо извън града за седмата вечер, нямаше да се поколебае да го направи. Ние здравата работехме, но посетителите на бара не се държаха лошо с нас. Те обичаха Джеймс Браун и „Сам енд Дейв“[18] точно толкова, колкото и ние ги обичахме, а освен това нашата програма се явяваше за тях като нещо добавъчно, безплатен придатък към пиенето и приятното прекарване. Ето защо ни посрещаха с изненада и ведро настроение. Дори имахме известна закачка с тях в един номер — песента на Джо Текс[19] „Тънки крака и всичко останало“. Ние започвахме песента и някъде по средата аз слизах сред публиката, пропълзявах под масите и лекичко повдигах полите на дамите, за да погледна отдолу. Хората мятаха пари по мен, като припках край тях, а когато започвах да танцувам, събирах всички долари и монети, хвърлени преди това по пода, и ги пусках в джобовете на жакета си.

Не се чувствувах неспокоен, когато засвирвахме в клубовете, може би заради опита, който бях придобил пред публиката в „Шоу на талантите“ Винаги бях готов да изляза и да изпълня нещо, видите ли, просто за да го направя, да пея, да танцувам и да се забавлявам.

В онези дни повечето от клубовете, в които работехме, имаха стриптийз в програмата си. В един от тези клубове на Чикаго заставах зад кулисите и наблюдавах дамата, чието име беше Мери-Роуз. Трябва да съм бил девет-десетгодишен.

Момичето сваляше дрехите си, после жартиерите и ги хвърляше към публиката. Мъжете ги улавяха, вдъхваха аромата им и се провикваха. Моите братя и аз трябваше да гледаме всичко това, да го приемаме, а баща ми нямаше нищо против. В подобно обкръжение ние бяхме изложени на много такива картинки. Например в един град бяха пробили малка дупчица в стената, която разделяше гримьорната на музикантите от дамската баня. През тази дупка можеше да се надзърта и аз видях неща, които никога няма да забравя. Момчетата от този район явно бяха доста луди, защото правеха и други неща освен пробиването на малки дупки в стените. Разбира се, излишно е да ви уверявам, че братята ми и аз не се борехме кой да гледа през дупката. „Обирай си крушите! Мой ред е!“ Всеки изблъскваше другия, за да направи място за себе си.

По-късно, когато гостувахме на театър „Аполо“ в Ню Йорк, видях нещо, което наистина ме порази, тъй като не предполагах, че съществуват такива работи. И преди бях виждал стриптийз, но тази вечер онова момиче с великолепни мигли и дълги коси показа своя „репертоар“ със завидна рутина. Страхотен номер беше. И… изведнъж накрая свали перуката си, измъкна два големи портокала от сутиена си и се оказа, че „тя“ беше момче с грубовати черти на лицето, скрити зад целия този разкошен грим. Това ме втрещи. Та аз бях още дете и дори не си представях, че съществува нещо такова. Гледах към публиката в залата. Тя го приемаше с френетични овации и ръкопляскания, а аз — малкото хлапенце, стоящо зад кулисите, наблюдавах тази ексцентричност.

Бях вцепенен!

Ето така още като дете получих едно „съвършено“ образование. По-голямо от необходимото. Може би именно този опит от детството ми помогна по-късно като пълнолетен да насоча живота си в други посоки.

Един ден, наскоро след като успешно бяхме гастролирали в клубовете на Чикаго, татко донесе у дома магнетофонна лента с песни, които никога не бяхме чували преди. Обикновено разучавахме популярните неща от радиото, а сега бяхме озадачени защо той започна да просвирва тези песни много пъти, отново и отново… какво ли беше това? Някакво си момче, пеещо не твърде добре, с някакви си китарни акорди за акомпанимент. Татко ни каза, че този човек от лентата наистина не е певец, а е автор на песни, който притежава грамофонно студио в Геъри. Наричаше се мистър Кийт. Той ни беше дал срок от една седмица, за да разучим неговите песни, след което щеше да реши дали можем да направим плоча от тях. Естествено, ние веднага се „наелектризирахме“. Разбира се, че искахме да направим плоча, каквато и да е, но… плоча.

Работехме стриктно над звука, игнорирахме танцовата си рутина, просто по нормален път достигахме до новата песен. Не беше твърде забавно да се направи песен, която никой от нас не знае, но ние вече притежавахме достатъчно професионализъм, за да прикрием разочарованието си и да дадем всичко, на което сме способни. Когато бяхме готови и чувствувахме, че сме успели да вложим най-доброто от себе си в материала, след няколко неуспешни опита и малко повече от няколко „разговора“ на висок тон татко ни записа на лента. След ден или два, които минаха в догадки дали мистър Кийт е харесал лентата, която бяхме направили, неочаквано татко се появи с още негови песни за нас. Трябваше да ги разучим за нашата първа поредица от записи.

Мистър Кийт подобно на татко беше фабричен работник, който обича музиката, но предимно като запис и бизнес. Студиото му се наричаше „Стийлтаун“. Под това наименование беше и етикетът на плочите. Връщайки се назад, разбирам, че мистър Кийт беше точно толкова запален, колкото и ние. Студиото му се намираше в търговската част на града. Отидохме там в една ранна съботна утрин преди началния час на „Гастрол-шоу“ — моето любимо телевизионно предаване по онова време. Мистър Кийт ни посрещна на вратата и отвори студиото, след което ни показа една малка стъклена кабина, в която имаше какви ли не съоръжения. Обясни ни и различните предназначения на всяко. С толкова много магнетофони, изглежда, вече нямаше да имаме оскъдица или поне не в това студио. Аз сложих някакви големи метални слушалки, които стигаха почти до врата ми, и се опитах да си предам вид, че съм готов на всичко.

Докато моите братя се мъчеха да проумеят къде да включат инструментите си, пристигна някаква съпровождаща вокална група и медна духова секция. Отначало предположихме, че те са тук, за да правят плоча след нас, но когато разбрахме, че са били поканени да ни съпровождат по време на записа, ние бяхме направо удивени и очаровани. Хвърляхме погледи към татко, а той дори не променяше изражението си. Очевидно знаеше и го одобряваше. Още тогава хората разбираха, че на баща ни не бива да се сервират изненади. Беше ни казано да слушаме мистър Кийт, който ще ни инструктира, докато сме в кабината. Ако правим това, което той ни казва, плочата сама ще се погрижи за себе си.

След няколко часа привършихме първата песен на мистър Кийт. Някои от съпровождащите певци и духачи не бяха правили плочи досега и им беше трудно, а и нямаха за менажер такъв перфекционист като баща ни. Ето защо те не умееха да повтарят нещата отново и отново, както бяхме научени ние.[20] Точно в такива моменти осъзнавахме колко упорито работи татко, за да ни направи завършени професионалисти. Връщахме се още няколко съботни дни, записвахме в стъкления буркан песните, които бяхме репетирали през седмицата, и всеки път отнасяхме у дома по една нова лента от мистър Кийт. Една събота татко също взе китарата си и засвири с нас. Това беше първото и последно негово участие в наш запис. След като плочите бяха отпечатани, мистър Кийт ни даде няколко копия, така че можехме да ги раздаваме като реклама в паузите на концертите или след тях. Знаехме, че големите групи не са го правили, но всеки е започвал отнякъде, а в онези дни да имаш плоча, на която да е отпечатано името на твоята група, това вече беше нещо. Ние бяхме щастливи!

Онзи първи сингъл[21] на „Стийлтаун“, озаглавен „Голямо момче“, имаше жестока басова партия. Беше хубава песен. Разказваше се за едно момче, което желае да се влюби в някое момиче. Ако искате да получите пълна представа за „въздействието“, вие трябва, разбира се, да си представите един кльощав деветгодишен хлапак, пеещ тази песен. По-нататък в нея конкретно се казваше „не искам повече да ме залъгват с приказки“, но в действителност аз бях твърде малък, за да мога да схвана истинското значение на думите в песни като тази. Просто пеех каквото ми дадяха.

Когато тази плоча със страхотната си басова партия започна да звучи по радиото в Геъри, ние станахме важни особи в квартала. Никой не можеше да повярва, че имаме наша собствена плоча, а и на нас самите не ни се вярваше.

Сега вече ние се устремихме към големите паради на талантите в Чикаго. Обикновено хората ме разглеждаха внимателно, когато ме срещнеха, защото бях дребосък. Това важеше особено за онези, които ни съпровождаха. Един ден Джаки започна да се превива от смях, сякаш някой му беше казал най-смешния виц на света. Това не беше на добро, точно преди концерта! Бих казал, че татко дори се изплаши да не би той да избухне в смях и на сцената. Отиде при него, каза му една-две думи, Джаки, от своя страна, му прошепна нещо на ухото и татко също се разсмя. Прииска ми се и аз да чуя шегата. Татко гордо разказа как Джаки дочул да си говорят двамата главни изпълнители в ревюто. Единият казвал на другия: „Тази вечер не бива да оставяме онези «Джаксън 5» да ни разбият с тяхното дребосъче.“

Отначало се почувствувах наскърбен. Помислих си, че са жестоки. Какво можех да сторя — наистина бях най-нисък! Но скоро останалите ми братя също избухнаха в смях. Наложи се татко да ми обясни, че те не се смеят на мен. Каза ми, че би трябвало дори да се гордея. Ония двамата са дрънкали глупости, защото са мислили, че съм голям, а се правя на дете като Мънчкинс от „Магьосникът от Оз“. Татко каза, че щом онези хубавци говорят като съседските момчета, които направихме за смях в Геъри, то тогава ние ще успеем да покорим Чикаго от воле.

Все още се налагаше сами да се оправяме. След като гостувахме на някои много добри клубове в Чикаго, татко ни записа в конкурса за непрофесионалисти в „Ройъл Тиътър“. Той дори ходи да чуе Би Би Кинг в „Ригал“ вечерта, когато записваха на живо неговия прославен впоследствие албум. Преди години, когато татко подари на Тито онази червена китара, ние го дразнехме, като му измисляхме момиче, на чието име би могъл да нарече китарата си, както Би Би Кинг беше нарекъл своята китара „Люсил“.

В тази програма три пълни седмици излизахме победители, като всяка седмица се представяхме с нова песен, за да поддържаме интереса и постоянната публика. Някои от останалите изпълнители се оплакваха, че било ненаситност от наша страна да продължаваме да се явяваме, но и те преследваха същите цели като нас. Съществуваше една практика, според която ако спечелиш в любителско състезание три вечери подред, ще бъдеш поканен да изнесеш платена програма пред хилядна публика, а не като нашите дузина слушатели в баровете. Ние си спечелихме тази възможност. Главни изпълнители в програмата бяха „Гладис Найт енд дъ Пипс“, които изпяха новата, още никому неизвестна песен „I Heard It Through the Grapevine“ (Дочух го от клюкарската мрежа). Беше шеметна вечер!

След Чикаго участвувахме в още една голяма аматьорска програма, в която считахме, че е необходимо да победим. Това беше в „Аполо Тиътър“ в Ню Йорк. Много хора в Чикаго мислеха, че да спечелиш в „Аполо“ е просто един очарователен шанс и нищо повече, но татко виждаше в това и нещо друго. Той знаеше, че, подобно на Чикаго, Ню Йорк има своите таланти от голяма величина, но че, за разлика от Чикаго, в Ню Йорк има повече професионални музиканти и хора, които се занимават със записи. Разбирате ли сега защо татко вярваше, че ако успеем в Ню Йорк, ще успеем навсякъде? Ето какво означаваше за нас една победа в „Аполо“.

От Чикаго в Ню Йорк беше изпратен един абсурден репортаж за нас, според който бяхме дошли в „Аполо“ едва ли не направо за финалите като „суперсъщества“, без да сме участвували в никое от предварителните състезания. По онова време Гладис Найт вече беше говорила с нас относно влизането ни в „Мотаун“. Същото бе направил и Боби Тайлър, член на състава „Ванкувърс“[22]. Татко се беше сприятелил с него и му казал, че бихме се радвали, ако бъдем прослушани в „Мотаун“, но това беше въпрос на бъдещето.

Пристигнахме в „Аполо“ на 125-та улица достатъчно рано, за да ни разведат из него. Вървяхме из театъра и гледахме снимките на звездите, гастролирали там — бели, черни, подредени независимо от цвета на кожата. Докато откривах снимките на моите любимци, менажерът приключи обиколката, като ни показа нашата гримьорна.

Паралелно с всичко останало моите братя и аз отдавахме дължимото на така нареченото „атестатно разузнаване“ за дейността на другите. Аз внимателно наблюдавах звездите, защото исках да науча колкото може повече за тях. Заглеждах се в краката им, в начина, по който държаха раменете или хващаха микрофона, опитвайки се да разгадая какво правят и защо го правят. След като внимателно проучвах Джеймс Браун от мястото си зад кулисите, вече знаех всяка негова стъпка, всяко сумтене, всяко завъртане и обръщане. Трябва да кажа, че той би могъл да направи такова изпълнение, което можеше да ви изтощи, просто да ви изчерпи емоционално. Цялото му физическо присъствие, огънят, излъчван от порите му, всичко в него беше феноменално. Вие бихте могли да почувствувате всяка капка пот на лицето му и да разберете какво преживява. Никога не бях виждал такова изпълнение като неговото. Невероятно наистина! Когато наблюдавах някого, когото харесвах, аз просто живеех с изпълнението му. Джеймс Браун, Джаки Уилсън, „Сам енд Дейв“, „О’Джейс“ — всички те можеха истински да въздействуват на публиката. Бих могъл да науча много само като гледам Джаки Уилсън. Той ме учеше повече от всеки друг и от всичко останало. Наблюдението беше съществена част от моето образование.

Отзад, зад кулисите, виждахме как след изпълнение всички излизат плувнали в пот. Аз просто си стоях настрана в благоговение, докато те минаваха край мен, обути в онези чудесни лачени обувки. Цялата ми мечта, изглежда, се съсредоточаваше в желанието да имам чифт лачени обувки. Помня, че бях съкрушен, защото нямаше малки номера за малките момчета. Ходех от магазин на магазин, търсех Лачените обувки, а там ми казваха „Не ги правим толкова малки“. Бях много тъжен, защото исках да имам обувки, които да изглеждат като онези от сцената — лъскави, блестящи, да се променят от червено в оранжево, когато светлината ги докосне. О, как само копнеех за такива лачени обувки като онези, които носеше Джаки Уилсън!

Повечето от времето си стоях зад сцената. Братята ми предпочитаха да са горе, да си хапват и да си приказват, а аз — да бъда долу зад кулисите, наведен ниско, здраво хванал прашната вмирисана завеса, да наблюдавам програмата. Под „наблюдавам“ разбирайте, че наистина попивах всяка стъпка, всяко движение, всяко завъртане, всяко обръщане, всяка дума, казана на публиката, всяко вълнение, всичко до най-лекото помръдване. Това беше моето обучение и моето развлечение. Когато не бях зает, винаги стоях там. Баща ми, братята ми, музикантите всички знаеха къде да ме намерят. Дори ме подиграваха, но аз бях толкова погълнат от това, което гледах, или от желанието да запаметя току-що видяното, че всичко останало ми беше безразлично. Помня онези театри: „Ригал“, „Ъптаун“, „Аполо“ — толкова много имена! Талантът, проявяван в тях, е с митически пропорции. Най-доброто образование на света е да наблюдавате майсторите в работата. Не е възможно да се научи човек на това, което аз можах да науча само докато стоях и наблюдавах. Някои музиканти — Спрингстийн и „Ю ту“ например може да считат, че са получили своето образование от улиците. С мен не е така. Аз съм изпълнител по душа и получих своето от сцената.

Снимката на Джаки Уилсън висеше на стената в „Аполо“. Фотографът го беше хванал с единия крак нагоре, в мига на завъртане, но все още в онази позиция, когато държи стойката на микрофона и леко я тласка напред-назад. Той би могъл да пее нещо с тъжен текст като „Lonely Teardrops“ (Самотни сълзи) например и все пак с танцуването си така да настрои широко опулилата от изненада очи публика, че никой да не се почувствува тъжен и самотен.

Портретът на „Сам енд Дейв“ беше долу в коридора до една стара снимка на някакъв биг бенд. Татко се сприятели със Сам Мур[23]. Помня колко приятно бях изненадан, че той се отнесе мило с мен, когато го срещнах за първи път. Толкова отдавна пеех песните му, че си мислех дали не му се иска да ми зашлеви плесница. По-нататък, недалеч от тях, беше „Царят на всички“, „Мистър Динамит“, „Мистър Моля, доволен съм от себе си“ — Джеймс Браун. Преди да се появи, певецът беше певец, танцьорът — танцьор. Е, би могло някой певец да танцува или танцьор да пее, но… ако не си Фред Астер или Джийн Кели, положително ще правиш едното по-добре от другото, особено „на живо“. Джеймс Браун промени всичко. Нямаше прожектор, който да свети по-ярко от него. Нищо друго не можеше да отвлече вниманието ти. Когато той се плъзне по сцената, ти идва да се пръснеш! Аз исках да бъда като него — толкова добър.

Тогава в „Аполо“ спечелих вечерното състезание за аматьори и аз почувствувах, че ме тегли да се върна към онези снимки по стените и да благодаря на моите „учители“. Татко беше толкова щастлив, че си призна как му се искало да се втурне назад към Геъри още тази нощ. Той се намираше на върха на блаженството, а така беше и с нас. Братята ми и аз бяхме получили направо оценка „А“[24] и се надявахме, че може да преминем в следващия „клас“. Разбира се, аз схващах какво означава това. Ние няма вече да участвуваме в концерти на талантите и да пеем в заведения за стриптийз.

През лятото на 1968 г. се запознахме с музиката на една семейна група, която щеше да промени както нашето звучене, така и нашия живот. Не всички от тях имаха еднакво фамилно име, бяха бели и черни, мъже и жени и се наричаха „Слай енд дъ фамили Стоун“. В течение на няколко години бяха създали удивителни хитове като: „Danse to the Music“ (Танцувай с музиката), „Stand“ (Пиедестал), „Hot Fun in Summertime“ (Гореща шега през лятото). Моите братя можеха вече спокойно да ме вземат на подбив, когато чуваха онези стихове за джуджето, което станало високо. Сега и аз се смеех с тях. Слушахме песните на „Слай енд дъ фамили Стоун“ навсякъде по скалата, дори и по рок станциите. Те бяха с огромно влияние върху всички нас — Джаксънови, и ние им дължахме много.

След „Аполо“ участията ни продължиха в раздвоение между картата и телефона. Преди мама и татко имаха едно правило: „Не повече от пет минути за телефонен разговор“, но когато се върнахме от „Аполо“, дори тези пет минути бяха много. Трябваше да поддържаме линията свободна в случай, че някой от грамофонната компания иска да влезе във връзка с нас. Живеехме в страх да не би да попаднат на сигнал „заето“. Очаквахме известие от една грамофонна компания и искахме да им отговорим, щом се обадят.

Докато чакахме, се оказа, че някой, който ни е видял в „Аполо“, ни е препоръчал на „Дейвид Фрост шоу“ в Ню Йорк. Щяхме да се появим по телевизията! Това беше най-голямото очакване, което някога сме изживявали. Казах то на всички в училище, а на онези, които не ми вярваха, го казах два пъти. Дотам щяхме да отидем с кола за няколко дни. Аз броях часовете. Представях си цялото пътуване, мъчех се да си отговоря какво ли е студиото и даже какво би било, ако ми дадат да разгледам една телевизионна камера.

Прибрах се вкъщи, за да пиша домашна работа за пътуването — тема, която учителката ми беше задала предварително. Оставаше ни още една генерална репетиция и после щяхме да изберем финалната песен. Питах се коя ли ще бъде тя?

Ала онзи следобед татко каза, че пътуването до Ню Йорк се отлага. Замръзнахме по местата си и се втренчихме в него.

Бяхме потресени. Готвех се да заплача. Та ние почти успяхме в нашия голям пробив. Как можаха да ни го направят! Какво става? Защо мистър Фрост е променил намерението си? Навивах се и мисля, че и с останалите беше така. „Аз го анулирах“ — обяви спокойно татко. Отново се втренчихме в него онемели. „“Мотаун" се обади.". Полазиха ме тръпки…

Спомням си с почти абсолютна яснота дните, предшествуващи това пътуване. Виждам се как чакам Ранди пред класната стая на първо отделение. Беше ред на Марлон да го прибира, но за този ден се бяхме разменили.

Учителката на Ранди ми пожела успех в Детройт, защото беше научила от него, че заминаваме на прослушване в „Мотаун“. Ранди беше толкова възбуден, а всъщност не знаеше какво е Детройт. Цялото семейство говореше за „Мотаун“, а Ранди дори нямаше представа в кой град се намира. Учителката ми разказа как в класната стая е търсил „Мотаун“ на глобуса. После добави, че по нейно мнение би трябвало да се явим на прослушване с песента „Ти не знаеш, както аз знам“, но така, както я бяхме изпълнили на сцената на „Ригал“ в Чикаго. Тогава група от нашите учители бяха дошли с кола, за да ни чуят. Докато помагах на Ранди да си облече палтото, аз учтиво обещах, че ще имам предвид съвета й, ала добре знаех, че няма да посмеем да се представим в „Мотаун“ с песен на „Сам енд Дейв“ — дует, носещ етикет на „Стакс“, фирмата-съперница. Татко често ни повтаряше колко сериозно гледат компаниите на неща от този род. От нас се искаше да се съобразяваме с тях, за да не оплескаме нещо, когато пристигнем там. В такива мигове баща ни, поглеждайки към мен, казваше, че би се радвал да види своя десетгодишен певец как успява да се наложи, преди да навърши единадесет години.

И така… Ние с Ранди напуснахме сградата на началното училище „Гарет“, за да се приберем пеша до вкъщи, но трябваше да бързаме. Помня какви грижи ни създаде потокът от коли, които се нижеха край нас една след друга. Ранди ме държеше за ръка. Наложи се дори на пресечката да ръкомахаме на регулировчика. Знаех вече, че утре Ла Тойа трябваше да бъде така любезна да отговаря за Ранди, защото Марлон, аз и останалите щяхме да сме в Детройт. Последния път, когато свирихме там, на сцената на „Фокс Тиътър“, се наложи да си тръгнем веднага след концерта. В пет часа сутринта се прибрахме в Геъри. През целия път спах в колата, така че отиването ми на училище онази сутрин не беше чак толкова страшно, колкото би могло да се предполага. Ала по време на тричасовата репетиция следобед се влачех, сякаш имах оловни тежести на краката.

Тъй като бяхме трети в програмата, можехме да си тръгнем още същата вечер, веднага след нашия номер, както сме правили вече, но това би означавало да пропуснем звездата Джаки Уилсън. Виждал го бях на други сцени, но тук, във „Фокс“, той и неговата група щяха да пеят на подвижен подиум, издигащ се нагоре по време на шоуто. Спомням си, че на другия ден, след като го видях, както бях изморен след часовете, отидох да тренирам пред продълговатото огледало в банята на училището. Докато децата ме наблюдаваха, аз се опитвах да налучкам някои от характерните стъпки на Уилсън. Баща ми остана много доволен, когато му ги показах на репетицията, а после ги включихме в една от моите програми.

Преди Ранди и аз да завием към „Джаксън стрийт“, точно на ъгъла се озовахме пред голяма локва. Огледах се за кола и тъй като нямаше, бързо пуснах ръката на Ранди и прескочих локвата, докосвайки с пръстите на краката си земята така, че да мога да се завъртя без да намокря маншетите на панталоните си от рипсено кадифе. Погледнах назад към Ранди. Знаех, че и той иска да направи същото като мен. Той отстъпи, за да се засили, ала аз осъзнах, че локвата е твърде голяма, за да може да я прескочи, без да се намокри. Ето защо, първо, като по-голям брат, и второ, като учител по танц, аз го хванах преди да е цопнал в локвата. Отсреща съседските момчета си купуваха бонбони. Попитаха ме кога тръгваме за „Мотаун“. Отговорих им, независимо че между тях бяха и някои от хлапетата, които ми досаждаха в училище. Дори с моята толерантност им купих и бонбони — за тях и за Ранди. Не исках той да се чувствува зле от това, че заминавам.

Когато наближихме къщата, чух Марлон да крещи: „Някой пак е затворил тази врата!“ Нашият „фолксваген“-микробус беше широко разтворен. Като си помислих колко студено ще ни бъде по време на дългото пътуване до Детройт, ме побиха тръпки. Марлон ни наблъска вкъщи и започна да помага на Джаки да товарят багажа. Тази година Джаки участвуваше в баскетболния отбор на гимназията и татко обичаше да казва, че следващия път, когато отидем да свирим в Индианаполис, може би „Рузвелт“ ще е стигнал до шампионатите на щата. „Джаксън 5“ ще свири между вечерните и утринните игри, а Джаки с финалната си стрелба ще отбележи победния кош за званието. Татко обичаше да ни закача, но знае ли човек какво би могло да излезе от Джаксъновците? Той изискваше от нас да ни бива за много неща, не само за музика. Питам се дали не е наследил тази си предприемчивост от своя баща, който е преподавал в училище? Зная, че моите учители никога не са били така неотстъпчиви с нас, колкото беше той, при това на тях им се плаща, за да бъдат упорити и взискателни.

Мама дойде до вратата и ни даде термоса и сандвичите, които беше опаковала. Помня, че ми каза да внимавам, за да не скъсам обточената с гарнитури ризка, която ми беше ушила предната нощ. Ранди и аз помагахме да товарим нещата в микробуса, а после се върнахме в кухнята, където Реби с едното око наглеждаше татковата вечеря, а с другото — малката Джанет, настанена във високия стол.

Животът на Реби като на най-голяма съвсем не беше лек. Всички знаехме, че веднага след като приключи прослушването в „Мотаун“, ще разберем дали ще се преселим там или не. Ако го направим, тя ще трябва да замине на юг със своя годеник. Реби винаги поемаше работата, когато мама отиваше на вечерното училище. Нашата майка учеше, за да вземе гимназиална диплома, от която навремето се беше отказала поради болестта си. Не можех да повярвам, когато мама ни каза, че ще получи своята диплома. Помня как се ядосвах, че тя трябва да ходи на училище с деца на възрастта на Джаки и Тито и че те могат да й се присмиват. Помня също как се засмя, когато й го казах, и колко търпеливо ми обясни, че ще учи с други възрастни хора като нея. Интересно беше да имам майка, която да пише домашните си с нас — децата.

Натоварването на микробуса беше по-лесно от друг път. Обикновено Рони и Джони ни придружаваха заради съпровода, но този път заминавахме сами, тъй като с нас щяха да свирят музикантите на „Мотаун“. Когато влязох в нашата стая, там беше Джърмейн, който привършваше някоя от възложените му задачи. Знаех, че той желаеше да отстрани Рони и Джони. Каза ми, че ние трябва да тръгнем за „Мотаун“ сами, да оставим дори татко. Щом Джаки вече е взел шофьорска книжка и притежава комплект от ключовете. И двамата се засмяхме, но дълбоко в себе си аз не бях в състояние да си представя заминаване без татко. Дори в случаите, когато той не успяваше да се върне от смяната си навреме и мама трябваше сама да провежда нашите репетиции след училище, всичко ставаше все едно, че татко присъствува, защото тя ни оказваше такова въздействие, сякаш е с неговите очи и уши. Тя винаги знаеше какво е минало добре вчера и какво е излязло небрежно днес. От тези места трябваше да започне вечерната репетиция с татко. Струваше ми се, че те двамата си предават някакви сигнали. Баща ми долавяше някакви биотокове от мама и винаги можеше да познае дали сме свирили както трябва.

Нямаше дълго сбогуване на вратата, когато тръгнахме за „Мотаун“. Мама отдавна беше свикнала с нашите няколкодневни отсъствия, за което спомагаха и училищните ни ваканции. Ла Тойа малко се цупеше, защото и тя искаше да дойде с нас. Беше ни виждала само веднъж в Чикаго, а досега ние нямахме възможност да оставаме дълго на такива места като Бостън и Феникс, за да има за какво да си спомня. Мисля, че за нея нашият живот е изглеждал твърде обаятелен, тъй като тя трябваше да си стои вкъщи и да ходи на училище. Както винаги заета — този път в опит да приспи Джанет, Реби ни извика „довиждане“ и ни махна с ръка. Накрая потупах Ранди по главата за „последно“ и… ние тръгнахме.

Докато пътувахме, татко и Джаки следяха картата, но повече по навик, тъй като, разбира се, бяхме ходили и преди в Детройт. Пресичайки града, минахме край центъра, край звукозаписното студио на мистър Кийт, край градската зала… Напоследък бяхме направили няколко демонстрационни записи при мистър Кийт, които баща ни изпрати в „Мотаун“ след Стийлтаунската плоча… Когато поехме по магистралата, слънцето вече залязваше. Марлон обяви, че ако чуем един от нашите записи по радиостанция Ви О Ен, то значи, че ще имаме късмет. Всички кимнахме. Татко ни попита дали си спомняме какво означава съкращението Ви О Ен (VON) и направи знак на Джаки да не казва. Аз продължих да гледам през прозореца и да си мисля за това, което ни предстои, но Джърмейн подскочи. „Войс ъв дъ нигроу“ — „Негърски глас“ — каза той. Скоро претърсихме цялата скала:

„WGN — Уърлдс Грейтист нюзпейпър“ (Най-големият световен вестник — собственост на „Чикаго Трибюн“), „WLS — Уърлдс Ларджест Стор“ (Най-просторният магазин на света — собственост на Сиърс), „WCFL“…??? Ние спряхме озадачени, а татко подсказа: „Чикаго федерейшън ъв Лейбър“ (Чикагски съюз на труда), след което се пресегна за термоса. Завихме по шосе И-94 и радиопредавателят на Геъри заглъхна. Хванахме предавателя на Каламазу. Въртяхме копчето на скалата, търсейки модерна ритмична музика по къси и дълги вълни от Уиндзор, Онтарио, Канада.

У дома аз винаги съм бил запалянко по играта „Монополи“, а сега в това пътуване към „Мотаун“ имаше нещо, което малко ми напомняше тази игра. В „Монополи“ вие сте принудени да обикаляте таблото, да купувате каквото можете, да вземате решения. А нима нанизът от барове, клубове, зали, театри, където ние пеехме и печелехме състезания, не приличат на табло от играта „Монополи“? Нима и те като него не са изпълнени с възможности и клопки?

Най-сетне след всичките спирки по пътя ние се стоварихме пред „Аполо Тиътър“ в Харлем, който без съмнение беше нещо като резерват за млади изпълнители като нас. Сега вече бяхме поели нагоре по отъпканата пътека, водеща към „Мотаун“. Дали ще спечелим играта, или ще се плъзнем назад към началото, за да поемем отново по дългия път и да направим още една обиколка, разделяща ни от нашата цел?

Нещо се променяше в мен и аз осезателно го чувствувах точно като вибрациите в микробуса. От години предприемахме пътувания до Чикаго, за да си отговорим на въпроса дали наистина сме достатъчно добри, че да се измъкнем от Геъри. Оказа се, че сме. После поехме към Ню Йорк, сигурни, че ако не успеем, ще трябва да се оттеглим на края на земята. Дори онези вечери във Филаделфия и Вашингтон не можаха да ми вдъхнат необходимата увереност, да ме предпазят от съмнението, че в Ню Йорк няма друг изпълнител или друга непозната ни група, които биха могли да ни победят. Но когато се понесохме към „Аполо“, ние най-сетне почувствувахме, че вече нищо не може да застане на пътя ни. Отивахме към „Мотаун“, но дори и там нищо не можеше да ни изненада. Напротив, ние щяхме да ги изненадаме, така както винаги го бяхме правили.

От кутията на колата татко издърпа написаното на машина указание за адреса и ние потеглихме по шосето, което излизаше на „Удуърд Авеню“. По улиците нямаше много хора. Явно всички останали деца ги бяха пратили на училище.

Баща ми беше малко нервен и несигурен дали всичко по нашето настаняване ще бъде наред. Това ме изненадваше, докато не осъзнах, че хората на „Мотаун“ е трябвало да ангажират хотел. Ние не бяхме свикнали някой друг да върши нещата вместо нас. Сами си бяхме господари и това ни харесваше. Татко винаги е бил нашият посредник за ангажиментите, организатор на пътуванията и ръководител. А когато той нямаше възможност да се грижи за приготовленията, правеше го мама. Ето защо никак не е чудно, че даже „Мотаун“ можеше да накара татко да се съмнява, че някой друг би могъл да направи резервациите и да осигури всичко останало.

Отседнахме в хотел „Гоутам“. Резервациите бяха направени и всичко беше наред. В нашата стая имаше телевизор, но станциите вече бяха прекратили предаванията си, а ние с прослушването, насрочено за 10 часа другата сутрин, и без това не биваше да стоим будни до късно. Татко ни сложи направо в леглата, заключи вратата и излезе. Джърмейн и аз бяхме твърде изморени, дори не ни се говореше.

На следващата сутрин всички станахме навреме. Баща ни се погрижи за това. Но в действителност ние бяхме точно толкова възбудени, колкото и той, така че скочихме от леглата веднага щом ни извика. За нас това прослушване беше необичайно, защото досега не бяхме се представяли на много места, където от нас се очакваше да бъдем професионалисти. Знаехме, че ще ни е трудно да преценим добре ли сме се представили, тъй като бяхме свикнали на реакцията на публиката, независимо дали сме били на състезание, или просто сме имали участие в клуб. А и татко ни уверяваше, че колкото, повече сме стояли на подиума, толкова повече са искали да ни слушат.

След закуската от царевица с мляко в кафенето се качихме във фолксвагена. Забелязах, че в менюто имаше овесени ядки — явно много хора от Юга пребиваваха тук. Никога досега не бяхме ходили на юг. Искахме някой ден да посетим маминия край. Искахме да почувствуваме нашите корени и тези на останалите черни хора. Особено след това, което стана с д-р Кинг[25]. Помня толкова добре деня, в който той умря. Всички бяхме потресени. Тази вечер не репетирахме. Отидохме с мама и останалите в „Кингдъм хол“. Хората плачеха, сякаш бяха изгубили член от собственото си семейство. Дори мъжете, които са обикновено много по-неемоционални, едва успяваха да прикрият своята скръб. Аз бях твърде малък, за да разбера цялата трагедия на ситуацията, но сега, когато се връщам назад към онези дни, споменът за тях предизвиква у мен желание отново да заплача — за д-р Кинг, за неговото семейство и за всички нас.

Джърмейн беше първият, който забеляза студиото, известно под името „Хитсвил — САЩ“. То изглеждаше като че ли някак износено, или просто не беше това, което очаквах. Питахме се кого ли ще видим, кой ли може да прави запис този ден? Татко ни беше научил да не се намесваме в разговорите и да оставим всичко на него. Нашата работа беше да се представим както никога досега. А за това се искаше много, тъй като ние винаги сме влагали всичко, на което сме способни. Но този път разбрахме, че няма да е както винаги.

Имаше много чакащи хора, но татко изрече нещо като парола и един мъж по риза и връзка излезе да ни посрещне. Той знаеше имената на всеки от нас, което ни порази. Помоли ни да си оставим палтата и да го последваме. Останалите просто гледаха през нас, сякаш бяхме невидими. Питах се кои ли са, с какво се занимават? Дали са пътували отдалече? Дали пък не идват тук всеки ден с надеждата да се вмъкнат вътре без предварително определена среща?

Когато влязохме в студиото, някакво момче от „Мотаун“ инсталираше кинокамера. Една зона от студиото беше снабдена с инструменти и микрофони. Баща ни изчезна към тон кабините да говори с някого, а аз се опитвах да си представя, че съм във „Фокс Тиътър“ на издигащия се подиум и че това тук, както винаги, е просто бизнес и нищо повече. Обещах си, разглеждайки наоколо, че ако някога създам свое собствено студио, ще купя микрофон, издигащ се автоматично от пода, какъвто имаха в „Аполо“. Веднъж едва не паднах по лице, принуден да правя някакви стандартни стъпки, докато се опитвах да открия къде отиде този микрофон, а той в това време бавно изчезваше под сцената.

Последната песен, която изпяхме, беше „Кой те обича“ (Who’s Lovin You). Когато тя свърши, никой не изръкопляска, никой не каза нито дума. Не можах да издържа и изтърсих: „Как беше?“… Джърмейн ме сръга да мълча. Възрастните хора, които ни съпровождаха, се смееха на нещо. Гледах ги с крайчеца на окото си. „Джаксън джайв[26], а?“ — извика един от тях с ухилено лице. Бях объркан и мисля, че и с братята ми беше така.

Мъжът, който ни изпрати, каза: „Благодаря, че дойдохте.“ Погледнахме татко право в лицето за някакъв знак, но той не изглеждаше нито доволен, нито разочарован… Когато си тръгнахме, навън все още беше светло. Отново поехме по шосе И-94 обратно за Геъри унили и угрижени, че имаме да правим домашни за утре. Питахме се дали трябва да кажем: „Стана каквото стана!“ Нима това беше всичко?!

Бележки

[1] „Мотаун“ — фирма за грамофонни плочи, лансираща предимно негърски групи и солисти. — Б.пр.

[2] Кънтри енд уестърн — стил, появил се през 30-те години в Нашвил като музика на бялото население на южните и югозападните щати. — Б.пр.

[3] „Очевидците на Йехова“ — религиозна протестантска секта, основана в САЩ през XIX век от Чарлз Тейз Ръсел. Чрез писмени беседи или лични проповеди членовете й са задължени да привличат нови привърженици на вярата, че ще се възцари Божието царство на земята. Проповядваното подчинение единствено на сектата оправдава незачитането на държавната власт, не допуска вярност към друга върховна власт освен към Йехова, забранява да се отдава почит към знаме и други идоли, както и да се отбива военна служба. На 6.VI.1987 г. Майкъл Джаксън отхвърля дългогодишната си зависимост от сектата и се отлъчва от нея, за да приеме корана. — Б.пр.

[4] Sly and the Family Stone — популярна негърска група, създадена през 1968 г. от известния ритъм енд блус и соул певец Слай Стоун. — Б.р.

[5] „Сиърс“ — компания, собственик на универсални магазини, известна в САЩ с това, че изпраща стоките си и по пощата. — Б.пр.

[6] Бонгоси — ударни инструменти от латиноамерикански произход — продълговати малки барабанчета, звукът от които се извлича с ръце. Използуват се и в популярната музика. — Б.пр.

[7] „Феймъс Флеймс“ — групата, с която Джеймс Браун записва първите си хитове. — Б.пр.

[8] „Темптейшънс“ — петчленна вокална група от Детройт, САЩ, чийто първи голям успех през 1965 г. е именно с песента „Моето момиче“. — Б.пр.

[9] Мъди Уотърс (1915 — 1983) — певец и китарист в стил ритъм енд блус. Един от създателите на т.нар. „електрифициран блус“. — Б.пр.

[10] Хаулин Улф (1910 — 1973) — певец и китарист в стил блус, автор на много песни, влезли в репертоара на известни групи и певци. — Б.пр.

[11] „Дуоп“ пеене — пеене „а капела“ (без съпровод), разпространено главно в негърското гето. Ритмичната подплата на мелодията идва от различното по стойности и времетраене на сричките „дуоп“, откъдето е и названието на стила. — Б.пр.

[12] „Спениълс“ — вокална група, известна с баладите си в стил ритъм енд блус, изпълнени без инструментален съпровод по способа „дуоп“. — Б.пр.

[13] „Импрешънс“ — вокален квартет с ориентация към стила соул, имаш заслугата за утвърждаването му през 60-те години. През 1958 г. — първи успех с песента „For Your Precious Love“ (За твоята скъпоценна любов). — Б.пр.

[14] Къртис Мейфийлд — китарист и вокалист, един от най-изтъкнатите представители на соул-музиката през 60-те години. — Б.пр.

[15] Джери Бътлър — солист на групата „Импрешънс“ и на оркестъра на Каунт Бейси, записал много дуети с Отис Рединг, Телма Хюстън и други. — Б.пр.

[16] Мейджър Ланс — талантлив вокалист с голяма известност в периода 1963 — 1967 година. — Б.пр.

[17] Тайрън Дейвис — един от най-вълнуващите соул-певци от началото на 70-те години. Негова е баладата „You Keep Me Holding On“ (Караш ме да постоянствувам) от 1971 г., която впоследствие влиза в репертоара на Род Стюарт и други певци. — Б.пр.

[18] „Сам енд Дейв“ — вокален дует, изпълняващ предимно соул-балади. — Б.пр.

[19] Джо Текс (1933–1982) — блус и соул-певец. — Б.пр.

[20] При звукозапис често се налага да се повтарят отделни пасажи по няколко пъти в едно и също темпо, за да се избере после при сглобяването на песента най-добрият вариант. — Б.р.

[21] Сингъл — малка грамофонна плоча (17,5 см в диаметър) с по една песен от всяка страна. — Б.пр.

[22] „Боби Тейлър енд дъ Ванкувърс“ — канадска група, работеща с фирмата „Мотаун“. Най-успешната песен на групата е „Does Your Mama Know About Me“ (Знае ли майка ти за мен). — Б.пр.

[23] Сам Мур и партньорът му Дейв Пратър образуват един от известните дуети в соул музиката „Сам енд Дейв“. Между най-свирените техни песни в периода 1965 — 1975 г. са; „Ти не знаеш, както аз знам“ (You Don’t Know Like I Know), „Дръж се, аз идвам“ (Hold On I’m Coming), „Вземам каквото искам“ (I Take I Want) и „Когато нещо не е наред с моята любима“ (When Something Is Wrong With My Baby). — Б.пр.

[24] „Straight A“ — пълно отличие, пълна шестица в САЩ. — Б.пр.

[25] Д-р Мартин Лутър Кинг (1929 — 1968) — един от ръководителите на негърското движение за граждански права в САЩ, убит от расистите. — Б.р.

[26] Вместо „файв“ — пет, е употребена думата „джайв“ — моден танц от 60-те години. — Б.пр.