Тами Хоуг
Всеки страх, всеки грях (8)

Глава 7

Ден първи

22:02 часа, 2°С

Отдалеч паркингът на „Горди Кнътсън Мемориал Арена“ наподобяваше огромен лагер — коли и камиони в импровизирани редици, мъже се движеха около портативни нагреватели, гласовете им се носеха в студената нощ. Напрежение и гняв бяха надвиснали като облак, като пагубна мъгла.

Ако бе съществувала някаква надежда да се открие доказателство на паркинга, то тя сега се бе изпарила. Това бе рискът от струпването на много хора на мястото на престъплението. Беше трудно да контролира цялата група.

Контрол. Важна дума в речника на Мегън. Тя отговаряше за групата, но в момента бе изгубила контрол. Мъжете се обръщаха един към друг за инструкции. Те търсеха своя шеф. Не обръщаха внимание на младата жена, която се опитваше да ги надвика. Никой не я слушаше, така че се обърна към Нога.

Той я изгледа мрачно и вдигна рамене.

— Може би трябва да изчакаме шефа.

— Нога, било е отвлечено дете. Нямаме време за глупости.

Тя отиде до багажника на една лумина и измъкна един мегафон. Сетне заобиколи колата и се качи на капака й.

— Чуйте ме всички! — извика тя.

Мъжете изведнъж замлъкнаха и се обърнаха към нея.

— Аз съм агент О’Мали. Шефът Холт отиде да разговаря с родителите на изчезналото момче. В негово отсъствие аз ще организирам командите и ще започна издирването. Искам три екипа от по двама души да тръгнат по къщите в тази отсечка, да разпитват дали някой не е забелязал нещо между 17.15 и 19.15. Нямаме снимка на момчето засега, но е бил със светлосиньо яке на зелени и жълти ивици и жълта шапка с емблемата на „Вайкингс“. Ако някой е видял Джош Киркууд, или е забелязал нещо странно или подозрително, бих искала да науча за това. Останалите мъже се разделете на…

— Аз ще ръководя моите хора, ако не възразяваш, госпожице О’Мали.

Погледът на Мегън се спря на шерифа на окръг Парк. Той бе застанал с ръце на кръста, устните му се бяха изкривили в усмивка. Беше около петдесетгодишен, строен, с грубо лице, орлов нос и тъмна коса. Гласът му кънтеше.

— Искам хората ми да се разпръснат из полето. Ще го претърсим основно — всеки черен път, всяко здание. Ако намерите нещо, веднага ще ме извикате. Арт Гобли ще дойде с кучетата. Веднага щом Мич се върне с нещо за тях да помиришат, те ще се заловят за работа. Хайде, да тръгваме!

Полицаите тръгнаха към полето с фенерчета в ръце. Колегите им от Дийр Лейк се въртяха наоколо, без да знаят дали да изпълняват заповедите на жена, която никога не са виждали. Мегън изгледа Нога и той енергично се зае за работа. Тя скочи от капака на колата точно пред шерифа.

— Агент О’Мали — изрече, подавайки му ръка.

Ръс Стайгър я огледа покровителствено с тъмните си очи.

— Какво правят? Свършиха ли се мъжете в Сейнт Пол?

— Не. — Усмивката й бе остра като ятаган. — Решиха да изпробват нова стратегия и да изпратят най-квалифицирания човек, вместо някой в панталони.

Шерифът примигна, сякаш го бе ударила с чук по главата. Господи, Де Палма щеше да й отреже главата, ако можеше да я чуе как говори. Това бе мъжка работа, самохвалство от съблекалните. На нея й бяха дадени стриктни инструкции да прави добро впечатление, да не обижда и да не настъпва никого. Тя знаеше твърде добре какво би се случило, ако мълчеше и свеждаше глава пред местните власти. Щеше да стои в кабинета си и да попълва формуляри. Не й беше трудно да разбере, че този представител на властта се държи като самец лос — любезно потупване по рамото нямаше да привлече вниманието му; нуждаеше се от нещо по-силно, нещо като удар между ушите.

Шерифът изсумтя.

— Ръс Стайгър, шериф на окръг Парк. Лио беше чудесен човек.

— Да, но сега е мъртъв, а ние имаме работа за вършене — каза тя. Дотегнало й беше да слуша похвали за Лио. — Да започваме, преди да се появят представителите на пресата. — Тя умишлено му обърна гръб. — Ако мъжете ви открият нещо, веднага ми се обадете, шерифе. Ще координирам усилията ни от командния пост.

Въздъхна дълбоко. Умората я притискаше като воденичен камък. Това едва ли бяха идеалните обстоятелства, при които да установи връзка с местните полицаи. Трябваше да ги атакува всяка минута или щяха да я стъпчат с големите си ботуши. Всеки път, когато затвореше очи, виждаше усмихнатия Джош от снимката. Виждаше майка му, елегантна и красива, лицето й, изкривено от вина и страх, който Мегън можеше само да си представи.

Пронизваща болка се появи зад дясното й око. Имаше лоши предчувствия. Отвличанията рядко завършваха щастливо. Бележката, която бяха намерили в сака на Джош, й звучеше като присъда: „Невежеството не е невинност, а Грях.“

Бележката бе напечатана преднамерено и цялата идея за отвличането насочваше към човек със сериозно умствено разстройство. Чудеше се дали си имат работа с местен или с пришълец, някой, който познава добре хората тук или някой, който е пребивавал в градчето достатъчно, за да изучи навиците на хората. Или извършителят беше дошъл по междущатското шосе, спирайки там, където има възможност да грабне някое дете и да замине. Може би жабката му беше пълна с готови бележки, написани така, че да всяват ужас в сърцата на хората. Възможностите бяха безкрайни, а вероятностите — смразяващи.

Ченгетата бяха предупредени да не се въвличат емоционално в случая. Добър съвет, но трудно приложим, когато жертвата е дете. Сърцето на Мегън се сви при мисълта за малкото момче, подложено един Бог знае в какъв ужас. Знаеше какво е да си малък, сам и уплашен, да се чувстваш изоставен. Помнеше го от своето детство.

От дясната й страна долетя вик, който бързо я върна към действителността. Забеляза две ловджийски кучета, които я наблюдаваха с блестящите си очи и изплезени розови езици. За секунда едното куче застана от лявата й страна, а другото — от дясната, едрите им тела я притиснаха и тя падна на земята.

— По дяволите, пак ли преследват заек! — Мъж, подобен на елф в скиорски екип погледна към Мегън с отвращение, сетне й предложи ръка. — Съжалявам, госпожице.

— Агент О’Мали от Бюрото по престъпността — механично изрече тя, докато се изправяше.

— Арт Гобли. Извинете, госпожице, сега ще прибера Хекли и Джакли.

— Хекли и Джакли? — Наблюдаваше го как върви след кучетата, сърцето й подскочи, когато стъпи на тротоара.

— Мили Боже, Мария и Йосиф!

— Това е най-доброто, което успяхме да открием за толкова кратко време — каза Мич. Той бе паркирал своя експлорър в противопожарната зона пред ледената пързалка. — Събрах спасителния отряд с кучета и този от Минеаполис. Те ще пристигнат с кучетата до два часа.

Мегън въздъхна.

— Подвижната лаборатория е на път, а вертолетите ще са тук до час. Как са родителите?

Той мрачно поклати глава.

— Хана е отчаяна. Пол е разгневен. И двамата са уплашени. Оставих Натали да отговаря за къщата и да се справи с твоите хора от техническия отдел.

— Добре. Така нещата ще вървят по-гладко.

— Пол идва да помогне в търсенето.

Мегън затвори очи и изстена.

— Зная, зная — измърмори Мич. — Но не успях да го спра. Той има нужда да прави нещо.

— Да, добре, ако знаехме къде да не търсим Джош, можеше да го пратим в тази посока. — Изпитваше съчувствие към родителите, знаеше, че искат да направят нещо, но не желаеше бащата да открие тялото на детето или цивилен несъзнателно да унищожи доказателство.

— Ще му позволя да тръгне с момчетата от окръжната полиция. Те тръгнаха ли вече?

— О, да. Двамата с Уайът Ърп ги организирахме — отвърна тя саркастично.

— Значи си се запознала с Ръс?

— Очарователен човек. Ако бях риба, би ме изхвърлил с отвращение.

— Само не ми казвай, че не съм те предупредил.

— Ще го чувам и в съня си — измърмори младата жена. — Ако изобщо заспя. Изглежда, ни се очертава дълга нощ.

— Да, и се очертава да не свърши изобщо — изръмжа той, когато колата на новинарския екип от ТВ спря пред тях. — Ето я атракцията. Трябва да има закон срещу цивилните, които притежават камери.

— Това отнася ли се до медиите? Те също са хора.

Хората от телевизията слязоха от колата като военни части, приземяващи се в Нормандия. Техниците грабнаха апаратурите, включиха ослепителните портативни прожектори, размотаха кабели по тротоара. Отвори се вратата до шофьора и навън излезе репортерката — ослепителна красавица с твърде сини лещи за очи, гъста руса коса, толкова силно напръскана с лак, че наподобяваше каска. Носеше стилно скиорско яке и елегантен пуловер под него, панталоните й бяха напъхани във високи кожени ботуши. Последен модел екипировка за репортери, ловци на трагедии и ужаси през зимата.

— О, по дяволите! — изръмжа Мич през зъби. — Пейджи Прайс.

Не изпитваше голяма любов към репортерите, а тази амбициозна, гладна за сензации жена мразеше. Тя би направила всичко, за да изкопчи нещо и да изпревари конкуренцията.

— Шефе Холт! — леко се усмихна тя. — Може ли да кажете няколко думи за отвличането?

— Ако е необходимо, ще направим пресконференция сутринта — рязко отвърна той. — В момента сме много заети.

— Разбира се, но ще ви отнема само секунда.

Тя се обърна към Мегън. Очите й блеснаха любопитно, а на лицето й се изписаха загриженост и симпатия. — Вие ли сте майката на детето?

— Не. Аз съм агент О’Мали от Бюрото по престъпността.

— Трябва да сте нова — изрече репортерката, любопитството й се изостри.

— Да, за Дийр Лейк, днес е първият ми ден тук.

— Наистина ли? Какъв ужасен начин да започнеш нова работа — Пейджи механично изрече тази баналност, докато обмисляше следващите си въпроси. — Не си спомням да съм чувала за жена агент. Не е ли необичайно?

— Може и така да се каже — сухо отвърна Мегън. — Бихте ли ме извинили, госпожице Прайс, имам работа. Във всеки случай разследването е на Мич Холт — добави тя и забеляза погледа, който й хвърли той. — Всяка помощ, която мога да получа от медията за безопасното завръщане на Джош, ще е добре дошла.

С тази забележка изостави Мич и се насочи към ледената пързалка, за да изчака екипа, който щеше да работи на мястото на престъплението. Отдъхна си с облекчение, след като се измъкна от лакираните нокти на Пейджи. Политиката на Бюрото бе да стои на заден план при разследване, оставяйки публичността и уважението за местните шерифи или шефове. Тази политика задоволяваше Мегън. Искаше да бъде ченге, а не известна личност. Представяше си реакцията на Бюрото, ако Пейджи Прайс направи ексклузивно предаване „Първата жена — агент. Сензационно отвличане на дете“. Нямаше никакво желание да говори пред репортери и да бъде представена като идеал на феминисткото движение. Всичко, което искаше, бе да си върши работата.

Тя изкачи стъпалата и седна на седалка до пътеката в тъмната зала, благодарна, че наоколо е тихо. Нямаше да продължи задълго. Подвижната лаборатория щеше да пристигне всеки момент, за да изследват оскъдните доказателства, с които разполагаха — сака и бележката. Щеше да изпрати хората от техническия отдел в дома на семейство Киркууд, за да монтират подслушвателните устройства. Сетне заедно с Мич трябваше да организират команден пункт, където всички да докладват и да се обаждат по телефона. Налагаше се да обмисля всяка стъпка.

Това бе отговорност, която тя с готовност поемаше. Този вид работа се доближаваше най-много до работата на ФБР, поне докато баща й работеше там. „Внимавай какво си пожелаваш, О’Мали.“

Смазана от изтощение, тя се опита да си представи какво би направил Нил О’Мали, ако самата тя бе дете и бе отвлечена. Щеше да се преструва на обиден родител и да надига бутилката, доволен, че се е отървал от дъщерята, която никога не е искал.

— Съществуват безброй истории в Нейкид Сити — измърмори, когато забеляза някакво движение долу в сенките близо до вратата на съблекалните. Дали не беше Оли Суейн? Обзе я тревога, когато си представи грозното му лице и си припомни киселата миризма на пот в подобната му на фурна стаичка. — Милиони истории се разказват в Нейкид Сити. А каква е твоята, Оли?

 

 

Мич стоеше смръщен пред камерата на ТВ. Разказа накратко, без да навлиза в подробности, за отвличането на Джош Киркууд. Увери зрителите на новините в двадесет и два, че се прави всичко възможно за намирането на детето, и помоли, ако някой забележи нещо необичайно, да се свърже с полицията.

Много хора в Дийр Лейк гледаха ТВ. Ако някой можеше да му даде дори най-малката информация, той нямаше да се поколебае да помоли за това. Изпитваше силно желание да се заяде с Пейджи Прайс, но не можеше да си позволи да показва личните си чувства. Щеше да използва всеки, който можеше. Ако това му помогнеше да открие Джош, той бе готов да сключи сделка със самия дявол — или със сестра му.

Пейджи бе застанала до него. Беше ослепителна. Уханието на парфюма й, изглежда, се засили от топлината на прожекторите — беше нещо силно и скъпо. Задушаващо. Когато завърши изявлението си, тя моментално му зададе друг въпрос, ловко пресичайки опита му да се измъкне.

— Шефе Холт, вие наричате случилото се похищение. Това означава ли, че Джош Киркууд е отвлечен? И ако е така, с какви доказателства разполагате?

— Нямам право да разкривам такъв вид информация, госпожице Прайс.

— Но не е забранено да кажете, че се страхувате за живота на Джош Киркууд, нали?

Той студено я изгледа.

— Някой трябва да е отвлякъл Джош Киркууд. Всеки нормален човек би се тревожил за безопасността на момчето. Правим всичко, което е по силите ни, да го открием и да го върнем на семейството му невредим.

— Това реалистично ли е, като се има предвид изходът от подобни случаи, например отвличането на Уетерлинг или изчезването на Ерстад? Или случаите, придобили известност в цялата страна — Поли Клаас в Калифорния и Сара Ууд в Ню Йорк? Не е ли истина, че с всеки миг шансовете за безопасното завръщане на детето намаляват?

— Случаите са различни, госпожице Прайс. — Ядоса се, че тя се опитва да направи сензация от и без това ужасното положение. Безпринципна кучка. — Няма причина да плашим хората, като свързваме тези престъпления или изхода от тях със сегашния инцидент.

Пейджи зададе следващия си въпрос:

— Този случай от голямо значение ли е за вас, имайки предвид личното ви…

Мич приключи с интервюто, като се извърна и тръгна към ледената арена, отблъсквайки ръката, която се опита да го задържи. Кипеше от яд. Зад него Пейджи продължи:

— … първи от мястото на събитието на това ужасно престъпление в сърцето на това малко градче. Аз съм Пейджи Прайс от новините на ТВ.

Някой извика:

— Готово, момчета! Свободни сте!

Мич чу как техниците се оплакват от студа, а сетне острото тракане на токчета по тротоара.

— Мич, почакай!

Той бръкна в джобовете на шубата си и продължи да изкачва стъпалата. Пейджи не се смути от неговото пренебрежение.

— Мич!

— Добре се справи, Пейджи — изрече той. — Малко сензации, малко състрадание, важното е ти да си първият лешояд на мястото на събитието. Много професионално от твоя страна.

— Такава ми е работата.

— Да, известно ми е.

— Още ли си ми сърдит?

Мич рязко отвори вратата и влезе в слабо осветеното фоайе. Подразни се от престорената обида в гласа й. Той беше този, който бе нарязан на парчета и подхвърлен на публиката с помощта на острия език и пронизващия ум на Пейджи Прайс.

Беше му казала, че иска да направи предаване за ченгето, родено във Флорида, което се премества в малък град в Минесота. Безобидна история. Обаче онова, което бе излъчено по телевизията, бе експозе на живота му. Тя грубо бе извадила на показ миналото му, което той бе погребал, и го излъчи в целия щат. Трагичната история на Мич Холт, войника на правосъдието, неговия живот, разбит от случаен акт на насилие. Това бе скъпоценният камък в короната на първото й специално предаване за новините на ТВ7.

— Спечели още една точка като репортер по криминалните случаи. — Усмивката му бе горчива и подигравателна. — Още веднъж те поздравявам, че си доловила очевидното.

Тя сви устни и впери поглед в него.

— Това, което направих в репортажа, е нещо, което публиката трябва да знае.

„Просто си върша работата. Обществено достояние. Хората имат право да научат.“ Извиненията пулсираха в ума му като чукове.

— Не! — извика Мич, пристъпвайки към нея. Тя отстъпи назад, очите и се разшириха, той я догони и вдигна пръст пред лицето й. — Онова, което изнесе в репортажа, бе моят живот. Не минало или произход. А моят живот. Предпочитам той да си остане само за мен. Ако исках всички да го научат в Минесота, щях да публикувам проклетата си автобиография!

Тя се бе облегнала на стената, главата й бе под снимката на Горди Кнътсън, който се поздравяваше с Уейн Грецки. Никакъв професионализъм не можеше да скрие факта, че тя трепереше. Въпреки това погледът й бе вперен в него, тя попиваше всичко с пресметливия си ум. Мич можеше да види как търси начин да използва случилото се, да спечели нещо, да добави информация към „личния му файл“, за да го използва в репортажа си. Отврати се от нея. Беше се срещал с доста репортери. Всички бяха досадни, но повечето играеха по правила, които всички разбираха. За Пейджи Прайс нямаше правила и ограничения.

Тя възвърна хладната си деловитост и успя да изобрази на лицето си някакво разкаяние.

— Съжалявам, ако историята толкова те разстройва, Мич — тихо изрече. — Нямах такова намерение.

Той отстъпи, лицето му се бе изкривило от отвращение. Искаше да я хване за гърлото и да я разтърси като парцалена кукла. Представи си как разбива красивата й глава в стената така, че снимката на Горди да падне. Но не можеше да го стори и много добре го осъзнаваше.

Успя да преодолее яростта си и изрече:

— Разбирам намерението ти, госпожице Прайс. Да разчувстваш нечии сърца и да спечелиш известност в местния канал. Надявам се, че историята изглежда добре на лавицата ти за трофеи. Бих предложил още няколко по-интересни места, където би могла да го поставиш, но ще го оставя на твоето въображение.

Тя сложи ръка на рамото му.

— Мич, бих искала да сме приятели.

— Господи — изсмя се той. — Не мога да понеса начина, по който се отнасяш с враговете си!

— Добре — призна тя, гласът й бе тих, сапфирените й очи бяха сериозни. — Трябваше да съм по-внимателна с миналото ти. Сега го разбирам.

— Попадна право в целта.

Тя не обърна внимание на сарказма му.

— Няма ли да ми дадеш втори шанс? Може да вечеряме заедно. Да поседим заедно — когато случаят приключи естествено.

— Разбира се — подигра й се той, — ще размахваш това обещание пред носа ми като морков, а от мен се очаква да ти кажа нещо повече за случая, нали? Не е ли така? — Очите му се присвиха. — Веднъж вечерях с теб, Пейджи. Смятам, че това е достатъчно.

Тя примигна, сякаш я бе наранил. „Сякаш бих могъл да го сторя“ — помисли си Мич.

— Можеше да бъде нещо повече от вечеря — прошепна тя, изразът на лицето й омекна, ръката й го погали. — И все още има шанс. Харесвам те, Мич. Зная, че допуснах грешка. Нека я поправя.

Тя, изглежда, не смяташе за необходимо да изтъква собствения си сексапил. Явно беше убедена, че всеки мъж би я пожелал.

Мич поклати глава.

— Удивително! Ти наистина би направила всичко, нали? Честно казано, госпожице Прайс, по-скоро бих използвал месомелачка, отколкото да преспя с теб. Сега, би ли ме извинила, трябва да се заема със случая. Колкото и да ти е невъзможно да разбереш, детето е много по-важно от теб.