Тами Хоуг
Всеки страх, всеки грях (20)

Глава 19

Ден четвърти

21:55 часа, –4°С

Проследиха телефонното обаждане до телефонна кабина пред обществена пералня на сто километра от града в малко тихо градче Сейнт Питър, където се намираха колежът „Густавус Адолфус“ и щатското заведение за душевно болни под строг надзор. Телефонът, чиято слушалка висеше свободно, се намираше в края на сградата, построена през шестдесетте. Освен това в търговския център имаше малък сервиз за коли, който бе затворен в събота следобед, виетнамска бакалия, където английският не бе дори втори език, и фризьорски салон, в който възрастните дами клюкарстваха, докато им боядисваха белите коси в синьо.

Никой от собствениците на бакалията не искаше да има нещо общо с полицията. Клиентките на фризьорския салон не бяха видели нищо. Освен че беше в другия край на търговската улица, топлината от сешоарите и парата, която се вдигаше от мивката за миене на коси, замъгляваше прозорците. В пералнята двама студенти от колежа и три майки с малки деца отговориха на всички въпроси. Но в края на сградата нямаше прозорци, а и нямаше причина да се излиза от пералнята навън на студа, след като вътре имаше два обществени телефона.

Никой не беше видял Джош. Никой не бе забелязал светъл пикап.

— Може би е измама — каза Мич. — Работа на някакви деца, но Хана е абсолютно сигурна, че гласът е на Джош.

Беше седнал срещу Мегън в нейната стая в мотела „Супер 8“. На масата бе сервирана китайска храна. На нощното шкафче до леглото евтин радиочасовник показваше 21.57. Майкъл Болтън пееше любовна песен, в която се оплакваше от предадената си любов.

Мегън побутна картонената си чиния.

— Бих казала, че не мога да повярвам, че някой може да е толкова жесток, но от друга страна, това ще прозвучи глупаво, нали?

— Не зная — тихо изрече той. — Глупаво ли е човек да очаква състрадание? Престъплението е друго нещо, а да очакваш от обикновените хора да са добри един към друг, е съвсем различно. Ако дори не можем да се надяваме на това…

— Полазват ме тръпки, като си помисля, че обаждането идва оттук — призна Мегън. — Не мога да се освободя от мисълта за някои от хората в щатската болница — сексуални психопати, криминални престъпници, които са душевно болни…

— Но те са в болницата — каза Мич. — Не навън. Областният шериф провери в администрацията. Никой не липсва. Това, че телефонното обаждане идва оттук, е съвпадение. В едно сме абсолютно сигурни — продължи той. — Оли Суейн не се е обадил. Повече от петдесет души могат да се закълнат, че е бил на пързалката по времето на разговора.

— Това не означава, че не е замесен — упорито възразих Мегън. — Може би не е сам. Обмислихме тази възможност — че той е бил на пързалката по време на отвличането и някой друг е карал пикапа му.

— Хелън не успя да разпознае пикапа — напомни й той.

— Тя е объркана и разстроена, и не би различила форд от фолксваген, ако дори съдбата на нацията зависи от това.

Климатичната инсталация заръмжа и започна да бълва топъл сух въздух, засилвайки миризмата на застоял цигарен дим.

— Може да е било запис — предположи Мегън.

Обсъждаха въпроса доста дълго. През целия следобед и част от вечерта, докато полицаите на Сейнт Питър обикаляха из улиците на града, хората от лабораторията на Бюрото изследваха внимателно телефонната кабина като под микроскоп. Те се надяваха да открият дори незначителна следа, за която да се заловят. Отново бяха повикани хеликоптерите. Районът за претърсване бе увеличен, включвайки части от Николет и Ле Сюер и окръга на Блу Ърт. Доброволците и отрядите по издирването започнаха отново да претърсват областта. Листовки със снимката на Джош бяха разпространени навсякъде, във всеки магазин, на всяка улична лампа, на всяка дъска за съобщения, ресторант и бар.

Представителите на пресата отново бяха тук. Отчаяната надежда осветяваше лицата на всички полицаи. Новата следа предизвика силни вълнения като наркотик в кръвта. Надеждите им се извисяваха от дълбините на отчаянието. Накрая обаче всички отново бяха озадачени и изгубени в догадките си.

— Хана каза, че линията е била лоша. Маккаскил мисли, че това може да е било запис — изрече Мегън. — Момчетата от звуковата лаборатория вероятно ще могат да ни кажат. Те са най-добрите.

— И ако е било запис — измърмори Мич, — въпросът е защо?

И двамата знаеха отговора, но никой от тях не би го произнесъл. Ако извратеният тип е използвал запис, това вероятно е било, защото самият Джош не може да се обади. Мич извади от джоба си ролка с таблетки „Маалокс“ и взе три.

— Защо изобщо ще се обажда, ако не иска откуп? — запита младата жена.

— Ако този мръсник се обажда само за да пусне запис на Джош, който иска да се върне у дома… Това е подигравка. Жестокост. И е лично. Той дразни Хана и Пол. Играе си с тях. Изглежда ми доста лично.

Мич сви рамене.

— Или показва властта си. Това е част от играта му — също както когато остави тетрадката на капака на колата ми. Този човек е от онзи тип, който отскубва крачетата на муха и смята това за много смешно.

— Игра — прошепна Мегън. Не искаше да мисли за психиката на този човек, защото ако наистина беше такъв, за какъвто го смяташе, нещата щяха да се влошат. — Защо някой би избрал точно Хана и Пол? Струва ми се, че нямат врагове.

— А Каква е разликата? — горчиво подхвърли Мич. — Да не мислиш, че на добрите хора не им се случват лоши неща?

— Не исках да кажа точно това.

Искаше й се да докосне ръката му. Обаче тя никога не протягаше ръка към никого. Ако го стореше, винаги я отблъскваха. Беше по-разумно да крие чувствата дълбоко в себе си. Миналата вечер бе махнала бариерата помежду им, но сега всичко бе минало. Новият ден бе настъпил и тя отново се бе заклела пред себе си да не се занимава с ченгета и шефове на полицията.

— Стига за тази вечер — каза тя, изправяйки се.

Мич я наблюдаваше, докато тя бързо обиколи масата и събра мръсните чинии и пластмасовите прибори. Жената, която гореше като пламък в ръцете му миналата нощ, се бе преобразила с настъпването на деня. Страстта и нежността й бяха потиснати дълбоко вътре в тази жена с опъната назад коса и сериозна уста. Навлякла кадифени панталони и огромен пуловер, тя криеше женствеността си като мръсна тайна.

Наблюдаваше я, докато тя хвърляше остатъците в кошче с размерите на кутия за обувки, движенията й бяха резки, тялото й говореше, че не желае неговото внимание. Тя беше първата жена от две години насам, която не желаеше да се хване като удавник за него, когато всичко свърши. Той едва не се усмихна при тази мисъл. Каква ирония. Бе прекарал последните две години, отблъсквайки вниманието на жените, които желаеха от него повече отколкото можеше да им даде. Мегън не искаше нищо, а той изпитваше силно желание да я прегърне и да се люби с нея. Любопитна загадка, която засега нямаше желание да разгадава.

— … и смятам, ако нищо не се случи тази вечер — продължаваше да бърбори тя, — утре ще отида до Сейнт Питър й ще се видя с баща си, мога да се отбия в Главната квартира и да разбера как вървят нещата. Кен Кутсатсу обича да работи в неделя. Ако е там, може би ще успея да го убедя да прослушам записа. И ще мога да разбера дали са открили нещо по тетрадката, въпреки че нямам големи надежди. Също смятам да посетя Джейн Милард — тя прави психическите профили на заподозрените. Може би ще ни даде някакво упътване.

— Говориш за баща си — отбеляза Мич, стана и се протегна. — Но никога не споменаваш за майка си. Тя наблизо ли живее?

Не биваше да задава този въпрос. Лицето й се промени.

— Не бих могла да ти кажа. Тя ни напусна, когато бях шестгодишна. Оттогава не съм я виждала — предизвикателно отвърна тя.

Мич се намръщи.

— Нямах намерение да си пъхам носа в чужди работи. Просто…

Само какво? „Исках да узная нещо повече за теб. Исках да се доближа до нещо в теб, на което нямам право.“ — Дори когато си повтаряше тези думи, една друга част в него бе заета да намести новите парчета в мозайката на Мегън О’Мали. Можеше да си я представи много лесно — дребна и самотна, твърде сериозна, опитваща се да не привлича вниманието върху себе си, момиче с големи зелени очи и дълга тъмна коса, тръгнало по пътя на бащата ченге. Както Джеси вървеше по стъпките му.

— Трябва да си много близка с баща си.

Тя се усмихна, сякаш това беше лоша шега.

— Късно е. Хайде да приключваме за днес.

Той я хвана за ръката, когато тя мина покрай него.

— Съжалявам, ако съм казал нещо неуместно.

— Няма такова нещо — излъга тя, тъй като истината бе далеч по-объркана и твърде неприятна, за да мисли за нея тази вечер. — Уморена съм, това е всичко. — После добави: — Доколкото ми е известно, кабинетът ви е от другата страна на коридора, шефе.

Тя се опита да се отскубне, но Мич стискаше ръката й, раздразнен от факта, че го отблъсва. Беше ядосан на себе си, че се опитва да пречупи упорството й. Ако имаше капка здрав разум, щеше да приеме единствената им нощ като факт и нищо повече. Не му трябваше главоболието от интимна връзка. Особено в този момент. И не му бе необходима жена, която ще го предизвиква през цялото време.

Но не я пусна.

— Зная къде е кабинетът ми — промърмори той. — Но предпочитам да остана тук. — Той присви очи. — Да не би да се правиш на твърдо ченге?

— Не — рязко отвърна тя и ядосано го изгледа. Надяваше се той да не долови лъжата.

— Не можеш да се преструваш, че не сме пресекли чертата, Мегън — тихо изрече той.

— Може би щеше да е по-добре, ако не бяхме.

— Защо? От какво се страхуваш?

Отговорът веднага възникна в ума й, но тя отказа да го изрече. Умееше да се защитава твърде добре, за да направи подобна грешка.

Този път той пусна ръката й и тя отстъпи назад, въпреки че усещаше погледа му върху себе си.

— Виж… — сведе поглед тя. — Това само усложнява нещата. Искам да кажа, че няма да се справя добре с работата си, ако ти не ме уважаваш…

— Уважавам работата ти.

Тя заобиколи масата, увеличавайки разстоянието между тях.

— Наистина ли? Показваш го по много странен начин.

— Не се отнасям с теб по-различно отколкото към мъжете — отвърна той.

— Опитал си се да съблазниш Ноги в леглото си? Това е… доста авантюристично за ченге от малък град.

— По дяволите, не ме предизвиквай — изръмжа Мич, заобикаляйки масата. — Много добре знаеш какво искам да кажа.

Мегън отстъпи назад.

— Разбира се. Просто исках да разбера дали репутацията ми няма да пострада, ако имам връзка с теб… Аз не мога да си позволя да не помисля за всичко.

— И защо? — попита той, устата му се бе изкривила присмехулно. — Толкова ли е важна работата за теб, че да не се доверяваш на никого. Готова ли си да й отдадеш целия си живот? Господи, какъв живот е това!

— Това е всичко, което притежавам — неволно изрече тя.

Прехапа устни, но бе твърде късно. Почувства се така, сякаш бе откъснала част от душата си и я бе хвърлила на Мич. Знаеше, че никога няма да може да си я върне.

„Господи, колко глупаво постъпи. Как може да си толкова невнимателна, О’Мали?“

Ужасена от грубата си грешка, тя се извърна с гръб към него и се надяваше той да прояви благоразумие и да си тръгне. Не желаеше съжалението му или присмеха му. Искаше да си отиде. Искаше да върне времето назад и да започне тази седмица отново. Болката в главата й се усилваше, пронизваше я като скалпел, беше толкова остра, че в очите й се появиха сълзи. Не можеше да си позволи да плаче пред него. Така че се овладя.

Мич наблюдаваше изправените й рамене. Нарече се глупак за това, че я бе предизвикал. Той също издигаше стени около себе си. Знаеше го много добре. Бе видял много ченгета да правят същото. Разбираше усилията им да се защитят, но не желаеше между него и Мегън да се издигат никакви стени. Стремеше се към онова, което бяха открили миналата нощ — умопомрачаваща страст… утехата, която намираха в прегръдките си.

Тя се напрегна дори още повече, когато той сложи ръце на раменете й. Беше застанал близо до нея, главата му беше до нейната, усещаше парфюма й. Уханието беше толкова нежно, сякаш нереално. Сякаш искаше само тя да го усеща, като че ли го криеше като тайна, заключена в нея самата — нежната Мегън, женствената Мегън, онази, която обичаше розови стени, спално бельо на цветчета и малки порцеланови котенца.

Ръцете му се плъзнаха по раменете й и той я прегърна. Тя стоеше гордо изправена и безкомпромисна.

— Работата си е работа — прошепна той, докосвайки с устни врата й. — Онова, което става между нас в леглото, няма нищо общо с нея. Това е отвратителна вечер, отвратителен случай и скапан мотел… защо да не си доставим малко удоволствие?

Той притисна корема й, масажирайки го леко, събуждайки огъня вътре в нея.

— Иди си — изрече Мегън. Не желаеше неговата нежност. Не можеше да се защити срещу нежността. Господ да й е на помощ, не можеше да се защити срещу нещо, което бе желала през целия си живот.

— Върви — изрече с разтреперан глас.

— Не — прошепна той, прокарвайки връхчето на езика си зад ухото й.

— Върви си! Махай се!

— Не. — Притисна я към себе си така, че да не може да го удари или да избяга. — Не сега. Не по този начин.

— Проклет да си — измърмори тя срещу гърдите му, гласът й секна, докато сълзите пареха на очите й готови да облекчат разочарованието, което я задушаваше. Съпротивляваше се, опита се да го ритне, но сърцето й подсказваше съвсем друго.

Той повдигна брадичката й така, че тя да го погледне.

— Погледни ме и ми кажи, че не го желаеш — мрачно изрече той, дишайки тежко от желанието, което обливаше тялото му.

Мегън го изгледа свирепо. Мразеше тялото си за начина, по който реагира на прегръдката му.

— Не искам — предизвикателно отвърна тя.

Ноздрите му се разшириха. Кехлибарен огън припламна в очите му.

— Лъжкиня — изрече, но я пусна.

Мегън стоеше до леглото дълго след като вратата се затвори, осъзнавайки, че това, което бе казал той, е истина.

 

 

Ден пети

0:11 часа, –8°С

— Мик каза, че печели по сто хиляди на година.

— Браво на Мик.

„А ти попита ли любимия си син защо не ти изпраща нито цент, след като знае, че два пъти в седмицата ядеш боб и кренвирши, защото пенсията не ти стига, а дъщеря ти — която плаща половината от сметките ти — е само ченге и в сравнение с великия брокер от Лос Анжелис заплатата й е направо мизерна?“

Мегън не зададе този въпрос. Бяха разигравали този сценарий много пъти. Това не намаляваше яда й, а само вдигаше кръвното на Нил. Все пак не преставаше да се удивлява защо баща й все още обожава детето, което не даваше пет пари за него, а нежеланото дете, което му напомняше за Морийн, детето, което беше израснало само по улиците, бе онова, което се грижеше за него, приковано към спомените, които мразеше, към мъж, който никога не я бе обичал.

За да се спаси от спомените, Мегън огледа малката кухня, боядисана в синьо и с перденца на карета. Мразеше тази стая с евтините си метални шкафчета и огромната стара желязна мивка. Ненавиждаше миризмата на свинска мас, мразеше сивия линолеум и масата с хромирани крака и столове, на които сядаше баща й. Всичко наоколо беше грозно, лишено от живот и топлота.

Не че Нил О’Мали беше грозен. Чертите му бяха остри — някога той беше привлекателен — и очите му бяха яркосини. Но времето и горчивината бяха отнели блясъка им, както беше отнело цвета на косата му и енергичността на тялото му. Мъжът, когото си спомняше като грамада от мускули, сега се бе свил. Дясната му ръка трепереше, когато вдигаше чашата към устните си.

Тя разбърка гъстата запръжка от масло и брашно в старата газове фурна. Правеше винаги същото, когато идваше на посещение в неделя — не защото го харесваше, а защото Нил щеше да мърмори, ако направеше нещо различно. Пази Боже, да направи нещо, което да го ядоса. Тя се намръщи, като си помисли, че всъщност никога не бе правила в живота си нещо, което да му хареса.

— Говорил ли си наскоро с Мик? — попита тя. „Разбира се, че не. Мик не ти се обажда, макар да знае колко е важно това за теб. Не те е посещавал от годината на баскетболния турнир на НСАА, който се състоя в «Метродом» и бе успял да измъкне билет от заможен клиент в Лос Анжелис.“

— Ами не. — Нил махна с ръка, сякаш въпросът й не е нищо повече от облак дим. — Той е зает, нали знаеш. Той всъщност ръководи групата, за която работи. Вероятно би го сторил, ако не бяха проклетите евреи…

— Искаш ли да ти налея още бира, татко? — Нямаше желание да слуша отново антисемитската критика или хулите му за черните, или антианглийските ругатни.

Той надигна бутилката с безалкохолна бира и направи гримаса.

— Господи, какъв гаден вкус. Защо не ми донесе нещо свястно за пиене?

— Защото лекарят ти забранява да пиеш.

— Майната му. Той е проклет фашист, дори не е американец. — Извади цигара и я размаха към нея. — Това й куца на страната, пуска тук твърде много чужденци.

— А откъде е дошъл баща ти? — неволно изрече тя.

— Не ми се прави на умна. Баща ми беше ирландец и се гордееше с това. Щеше да си остане в Конемара, ако не бяха проклетите англичани.

Той запали цигара, дръпна силно и се задави. Мегън поклати глава с отвращение. Артериите му бяха в по-лошо състояние, отколкото седемдесетгодишните водопроводни тръби в къщата — задръстени от шейсет и нещо години от ядене на мазнини, холестерол, катран и никотин. Беше истинско чудо, че изобщо по тях течеше кръв и стигаше до мозъка му. Вече бе получил няколко слаби инсулта и лекарят го бе предупредил, че ако не промени начина си на живот, нещата ще се влошат. Лекарят можеше да си спести думите за вредата от тютюнопушенето. Въпреки предупреждението Нил продължаваше да пуши.

— Не трябва да пушиш — скара му се Мегън, докато вадеше тенджерата със задушено от фурната.

— А ти, момиче, си гледай проклетата работа.

— И аз искам същото.

Тя се загледа в задушеното в чинията си и я отмести. Мразеше агнешко. Баща й дъвчеше енергично и топеше залъци.

— Чу ли за големия случай, по който работя, татко? За отвличането на дете в Дийр Лейк?

— Светът е пълен с извратени типове.

— Много е трудно, няма почти никакви следи. Работим денонощно — момчетата ми от Бюрото, отдела на шерифа и полицията. Шефът е бивш детектив от Маями. Дори имаме екип от компютърни специалисти от колежа „Харис“, които ни помагат.

— Безсмислени кутии с жици — изръмжа той. — Те не могат да се сравняват с работата на добрата стара полиция. Случаите не се разрешават от група колежанчета и бивши детективи.

— Аз съм главният агент, знаеш ли? — продължи тя упорито. — В „Трибюн“ се появи статия. Може да си я чел.

„Браво, скъпа. Толкова се гордея с теб… Да, точно така.“

Нил поклати глава.

— Глупав парцал, винаги си купувам „Пайниър Прес“.

— Господи, толкова ли е трудно да ми кажеш нещо хубаво? — рязко запита тя. — Ще приема каквото и да е — „поздравления“, „хубаво задушено“, „красиви обувки“. Дори уклончиво мънкане би свършило работа — изрече саркастично. — Всичко, което да не ме кара да се чудя защо си правя труда да идвам. Смяташ ли, че ще можеш поне веднъж, татко?

Лицето на Нил доби нездрав червен цвят. Той размаха вилицата си към нея.

— Внимавай какво говориш, момиче. Ти си същата като…

Тя го прекъсна и отчаяно махна с ръка:

— Да не си посмял! Изобщо не съм като нея! Тя е била достатъчно умна да те напусне преди двадесет и шест години!

Баща й сви устни и се втренчи в чинията си.

Мегън блъсна стола си и отиде до прозореца, който гледаше към задния двор на госпожа Кристман, където древният й пудел Клод бе осеял снега с изпражнения. Околността беше също грозна и сива, както всичко в тази къща. Искаше й се да престане да идва тук, но не можеше да го стори, защото той бе неин баща, нейна отговорност. Тя не би пренебрегнала задълженията си към него, както той някога бе направил с нея.

Неканен, нежелан, образът на Мич се появи в съзнанието й. Мич и Джеси, които се смееха в „Макдоналдс“.

Мълчаливо отиде и откачи палтото си от закачалката на задната врата. Искаше да даде възможност на Нил да изкупи вината си. Но той не го стори. И никога нямаше да го направи.

— Не забравяй да си взимаш лекарствата — изрече тя. — Ще дойда, когато имам възможност… ако изобщо те интересува.