Раф Вальо
Сбогом, ченге! (6)

Глава 6

Старши надзирателят слушаше новините от един малък транзистор. Около университета сраженията не прекъсваха.

— Май тези глупаци, студентите, ще ги докарат при мен — каза той на влезлия Мора.

Кабинетът на старши надзирателя представляваше малка квадратна стаичка, разположена до входа в килиите на предварителния арест. Имаше същите мръснокремави стени, малко дървено стенно шкафче, маса и два сламени стола.

Надзирателят стана, за да се ръкува с Мора.

— Дойдох да взема комисаря Вержа — каза Мора. — Възстановяваме картината на едно дело.

Протегна му документ, точно толкова фалшив, както и разрешението за свиждане. Надзирателят внимателно го прочете. Беше написано от името на следователя Делмес. Когато забележат измамата, двамата ще бъдат вече далече. Що се отнася до комисаря, то изчезването му ще открият едва на другия ден. Мора уточни, че арестуваният ще остане до сутринта в полицейското управление.

— Приготвили сме му малка вечеря — каза Мора, като намигна. — При нас го обичаха.

— Наистина срамота — съгласи се старши надзирателят. — Като че ли престъпниците са малко!

Помоли Мора да го почака в кабинета и отиде да доведе комисаря. Мора седна, слушайки репортажа за сражението със студентите. Всички полицаи в града бяха мобилизирани за потушаване на вълненията, той тихомълком се измъкна. В суматохата никой не забеляза. Левичарите добре поработиха. Целият университет маршируваше с виковете: „Освободете Ле Моан!“ Отдавна студентите не се бяха дърпали с полицията.

Дойде Вержа. Мора вежливо го поздрави, нищо повече. След това му сложи белезниците…

— Извинявайте, господин комисар — каза той.

— Не е ли срамота всичко това! — промърмори старши надзирателят.

Изпрати ги до вратата. Беше много внимателен, сякаш пазеше Вержа да не настине.

Най-после двамата се оказаха на улицата.

— Нормално ли върви всичко? — попита Вержа.

— Да — отговори Мора.

Доложи му накратко: делото Ле Моан, Вентури, Силвена, която беше взела обратно документите и се готвеше да замине за уговореното място близо до аеродрума.

— В този момент Вентури трябва да е на път за гробището — каза Мора, като погледна часовника си.

Инспекторът беше дошъл в БМВ-то и го беше оставил на десетина метра от входа на затвора. Поиска да свали белезниците на Вержа.

— Още недей — каза Вержа. — Не гледай, че надзирателят изглежда толкова глуповат, може да подозре нещо нередно.

 

 

Гробището заемаше обширна територия и беше оградено с високи стени, като се изключи западната страна, където цареше пълен безпорядък. Гробовете преминаваха в полето, без да ги охранява ограда. Мора и Вержа се промъкваха напред между надгробните паметници и кръстове. И двамата бяха въоръжени с автомати, в коланите им бяха затъкнати пистолети калибър девет милиметра. Мора взе оръжието от склада на полицията, който във връзка със студентските вълнения беше широко отворен.

На двеста или триста метра пред себе си видяха стена, зад която трябваше да се намира Вентури. Тя се извисяваше покрай алеята, която водеше към главния вход. От земята се вдигаше лека пара като дъх.

Вержа се препъна в края на един надгробен камък и полугласно изруга. И двамата замряха. Мора се приготви да стреля. Но само далечен лай наруши тишината.

Стигнаха до старото гробище и се разделиха. Вержа тръгна наляво към онова място, откъдето започваше гробището. Мора тръгна направо. Вержа с жест го ободри.

Известно време Мора продължаваше да върви. Движеше се безшумно, преди да слезе, пред себе си скоро забеляза онова, което търсеше, човек, качен на стълбата, която почти достигаше върха на стената. Човекът се беше навел, за да не го виждат откъм алеята.

Инспекторът погледна къде се намира Вержа, комисарят тъкмо беше стигнал до стената, прекрачи купчината камъни, останали още от времето, когато се готвеха да разширяват гробището. Загуби се от погледа му. Мора продължи да се движи, криеше се зад паметниците, които на това място имаха внушителни размери и напомняха времето, когато не се жалеха средства за семейни гробници. Мора си помисли, че това уважение към прадедите сега ще му свърши добра работа.

Скоро се озова зад някаква гробница от черен мрамор, върху който можа да прочете, че всички оплакват някой си Амедей, починал на деветдесет и една години. Наистина, имал е доста време, за да могат да го оценят. Мора се намираше само на два метра от човека на стълбата, който стискаше под мишницата си автомат, същата марка като на Мора. Тази картина би могла да подскаже на някой фабрикант на оръжие чудесна тема за рекламен плакат.

Мора обиколи мраморната гробница. Полугласно, но много ясно произнесе:

— Горе ръцете, слизай и не се обръщай! Хвърли автомата на земята! Човекът не вдигна никакъв шум, не изрази никакво недоволство. Той просто се подчини. Зад стената се чу гласът на Вержа:

— Горе ръцете, Вентури! Приближи се бавно към мен!

Мора подскочи към човека, който имаше задачата да пази — това беше елзасецът, — и го удари с дулото на автомата в ребрата.

— Ако още някъде се крият твои приятелчета, кажи им да излязат, иначе ще те разпоря на две половини.

— С Вентури сме само двамата.

— Ще видим.

Обиколиха стената до решетката. Май елзасецът не лъжеше — само той прикриваше Вентури. Мора му нанесе силен удар с приклада. Онзи потъна в сън, който въпреки правилата на това място не може да се каже, че ще бъде вечен.

Мора се върна към стълбата, покачи се на нея и надникна към алеята. Вентури стоеше по средата, вдигнал ръце. Вержа не се беше показал от ъгъла, само беше насочил дулото на автомата. Щом забеляза Мора, приближи. Вентури беше объркан.

— Къде са парите? — попита Вержа.

Мълчеше.

— Брат ти вече го пречуках — каза комисарят. — Сега е твой ред и така ще турим край на цялото ви семейство.

— Някой пък вас ще пречука.

— Възможно е — отговори спокойно комисарят.

После добави, че на улицата, която опира в гробището, има само три коли. Много лесно ще намерят онази, в която са скрити парите. Сега му остава само да си оправи сметките с Вентури.

— Ще ти кажа безплатно името на онзи, който ми съобщи къде се крие брат ти. Той е виновен много повече от мен. Не е ли така?

Вентури се наведе, за да може по-добре да вижда лицето на Вержа. Беше развълнуван.

— Кой е? — попита той.

— Алже.

— Това е лъжа.

— Брат ти вдигаше много шум. На Алже му омръзна тази работа. Той обича спокойните хора.

— Той не знаеше къде се крие брат ми.

— Правилно. Само че те беше проследил.

— Това е невъзможно, нито веднъж не съм ходил при брат си. Да не съм луд!

— Точно така. Само че имаше среща с една девица, която „работеше“ под името Жизел. Тя изпълняваше твоите поръчения. Та точно нея бяха проследили.

Вентури сви юмруци.

— Това ли е истината? — попита той.

— Алже ми даде адреса. Останалото ти е известно. Не бих стрелял, ако брат ти не се беше хванал за патлака. Виж, в това мога да се закълна.

И заплашително вдигна оръжието.

— Къде са парите?

— Във фиата са — отговори Вентури.

Мора пъргаво скочи от стената. Насочи дулото на автомата към Вентури и му заповяда да върви към колата. Корсиканецът се подчини. Не можеше да се примири с онова, което бе чул. Беше потресен.

Като минаваше покрай Вержа, изпитателно го погледна.

— Мога дори да ти кажа кой проследи Жизел. Певеца.

Певеца беше вече покойник. Дребен човечец, бивш касоразбивач, който по цели дни си пееше. Алже го използуваше да наблюдава неговите хора. Певеца всичко виждаше и всичко чуваше. А него никога не го забелязваха. Владееше поразително изкуството винаги да остава незабележим. Това име сякаш потресе Вентури.

— Мръсник — каза тихо, като очевидно адресираше думите до всички, които бяха замесени в убийството на брат му. Винаги беше смятал, че това е истинско убийство. И не се беше лъгал.

Продължи да крачи като автомат. Мора и Вержа вървяха след него, криеха оръжието за всеки случай, ако случайно се появи някой минувач. Излязоха на улицата и Вентури се насочи към първата кола.

— И без глупости — посъветва го Вержа. — Багажникът заключен ли е?

— Не — каза Вентури.

Вержа приближи и бутна Вентури. Мора доближи бандита и мушна автомата в гърба му. Вержа отвори багажника. Показаха се чувалите. Приятна картина. Вержа отвори единия, попипа банкнотите.

БМВ-то стоеше на пет метра. Вержа започна да пренася чувалите. Вентури въздъхна.

— Нищо ли няма да ми оставите?

— Колко трябваше да получиш?

— Седемдесет милиона.

Вержа подсвирна. Взе няколко пачки, приближи до гангстера и ги мушна в джоба му.

— Няма да броим — каза той, — но не съм толкова богат, колкото е Алже. Пък и вече ти направих скъп подарък.

Затвори багажника на БМВ-то. В същия момент Мора удари и зашемети Вентури, наистина не така силно като елзасеца. След това го завлече към алеята и го настани така, че да изглежда като че ли се е прислонил към стената. Ако го видят, ще го помислят за някой пияница, който с тъга на душата е дошъл да навести скъпата покойница.

Вержа включи мотора. Мора облекчено въздъхна.

— Весела вечер се оказа — отбеляза той.

Вержа спря до първото осветено бистро. Мора скочи от колата. След минута се върна, лицето му се беше променило.

— Лоши новини — каза той. — Не знам какво става, но Людо отказва да подготви самолета. Изглежда, че е получил нова заповед.

Комисарят изруга.

— Ще го накараме.

— Май че няма да стане. Скрил е ключа и не иска да го даде. Това е желязно старче. Щом каже, няма да отстъпи.

Вержа отвори противоположната врата на колата.

— Качвай се — заповяда на Мора. — Хайде, по-бързо.

— Къде отиваме?

— Ще поднесем някоя и друга изненада на приятелите.

Вержа неведнъж спираше нерешително на кръстовищата. Караше колата нервно, с резки движения, силно въртеше кормилото. Беше го обзела ярост. И тази ярост трябваше да се излее някъде. Беше готов на най-отчаяните постъпки. Такъв беше винаги, когато отиваше да хване някой престъпник. Мора изпитваше страх. Какви чувства кипяха във Вержа? Инспекторът често се питаше не е ли това чувството на грубо измамена добродетел. Вержа отмъщаваше на всички, които рушаха някогашната му представа за обществото.

Зад дърветата забелязаха светлинка.

— Не знам как ще мине цялата работа — каза Вержа. — Ти ще извадиш от играта Алже. Пък аз ще се заема с другия.

— С кой друг?

— Ще видиш. Но не е трудно да се досетиш.

Намали газта и потегли по-бавно. В тъмнината изникна силуетът на ловната къщичка Вержа спря, без да стигне до нея. Вратата се отвори и се показа Алже.

— Ти ли си? — попита той.

— Наистина съм аз — каза Вержа. — В твой интерес е да вдигнеш ръце и да ги държиш така!

Алже се подчини. Вержа не можеше да види лицето му и съжаляваше. Собствените му шеги му доставяха удоволствие. Приближи. Мора зае мястото му, а Вержа се втурна към къщичката.

Появи се в гостната внезапно. Нямаше никого.

— Я, хайде, излизай, подлецо! — извика той.

Устреми се към кухнята, после се метна към черния вход. Вратата беше заключена. Значи онзи не беше избягал. Вержа се върна в гостната.

— Ще броя до три и след това ще накълцам Алже на малки парченца! — развика се той. — После ще те намеря и с теб ще направя същото.

От стаята, разположена в противоположния край на къщата, се появи Лардат. Вдигна ръце. Видът му беше жалък.

— Трябваше да го разбера още от самото начало — каза Вержа. — Ако ще дори и по това, с каква лекота се съгласи да ми дадеш самолета. Или поне се направи, че си съгласен.

Извика на Мора да доведе Алже. Гангстерът влезе и застана до Лардат, без да сваля ръце.

— Прекрасен семеен портрет — оцени Вержа.

Мора изумено гледаше Лардат.

— Гледай ги, гледай ги, скъпи Мора! Виж и тази подла муцуна, от която следователят Делмес никога няма да поиска отчет. Наистина така е, защото той си има пари да наеме вила за през цялото лято, да си купи нова кола на костуемата й цена, дузина обувки от крокодилска кожа и стотици вратовръзки. Дори нещо повече, окачиха му и ордена на Почетния легион. Погледни го само, някога ще стане сенатор. Като всички останали. А що се отнася до Алже, бас държа, ако днес нищо не му се случи, ще влезе в Общинския съвет и там ще се намира в прекрасна компания. Ей ги, това са ония, дето ни управляват и дето ни съдят.

Обърна се към Алже.

— Парите са в колата ми. Казвам ти го веднага. Що се отнася до Вентури, за когото, разбира се, искаш да чуеш, той по всяка вероятност вече идва на себе си. Мора го зашемети. И това е най-малкото, което заслужава корсиканецът, та той трябваше да убие Мора. На негово място щях да го ударя по-силно.

Алже целият се тресеше от гняв.

— Ти загуби — продължи Вержа. — Още не знам обаче дали аз съм спечелил. Във всеки случай твоят план се провали! Искаш всичко да заграбиш за себе си. Мислеше, че дълго ще кисна в затвора. Сега вече ти е ясно, че ако съм се намирал там, то е било само защото аз съм решил така, за да се уверя в твоята подлост и да си осигуря алиби. Хвана се на всички въдички. Никак не е чудно, ти ме вземаше за глупак.

Вержа посочи Лардат.

— Сега ще му кажеш на този подлец бързичко да ми даде самолета. Ако не го направи, ще започна от теб. Пък после ще го видим какъв герой е.

Алже помълча.

— Съгласен ли си? — Вержа любезно се обърна към Лардат.

— Не — отговори заместник-кметът.

— Струва ми се, че вие и двамата не съвсем ясно си представяте положението на нещата. Каквото и да е било досега, във ваш интерес е да се махна колкото може по-бързо. Защото разбрах някои неща, може би и банални за днешно време, но които досега ми се бяха изплъзвали, което пък доказва, че не съм чак толкова добър полицай, за какъвто се мислех.

Мора гледаше Вержа и когато погледите им се срещнаха, посочи му часовника — времето летеше.

— Не се вълнувай — каза Вержа, — ще ми стигнат няколко минута.

Приближи до Лардат.

— Ти си посредникът между не знам вече кой крупен гангстер и Алже. Вероятно на тебе е заръчано да получиш глобата. Така ли е?

Лардат кимна.

— Освен това ти влагаш парите на този бандит и вероятно на още някои други в така наречения законен бизнес. Ти им служиш за прикритие благодарение на деловата кантора, която поддържаш точно за тази цел. Така ли е?

Заместник-кметът мълчеше. Вержа го мушна в хълбока с автомата. Лардат изохка.

— От престъпленията за себе си извличаш само полза. Намираше се на върха на стълбицата. И не си свикнал с това, което става сега. Прав ли съм, или греша?

— Прав си — призна Лардат.

— Тебе никога не те е интересувало откъде се вземат парите, с които се разпореждаш. Дали от продажбата на болтове, или от търговията с наркотици, не е ли все едно. В края на краищата върху златните кюлчета това не го пише. Дори наркотиците са по-добри от болтовете. Колко милиарда имаш?

Лардат се намръщи. След това отново изохка, когато Вержа го удари с автомата в слабините.

— Колко? — повтори Вержа.

— Един или два — произнесе Лардат с тих глас.

— И всичко, разбира се, е скрито зад граница. Ако победят не онези, които ти трябват, ще си обереш крушите и ще офейкаш в чужбина, а ще оставиш простаците да сърбат попарата. Както се опита да постъпиш и с мен. Според теб вече нямах нужда от твоя самолет, защото се намирах в затвора.

Лардат направи движение, за да потвърди, че анализът е точен. Вержа строго го изгледа.

— Измамник! И това е само и само за да сложиш всички пари в собствения си джоб — и онези, които вече ти е дал Алже, и моята част, която трябваше да стане твоя. — Заговори с твърд глас: — Сега ще се обадиш на Людо. И ще му кажеш да подготви самолета. Ще трябва да летим много бързо, защото сега вече вероятно навсякъде знаят за полета. За щастие моите приятелчета днес вечерта са много заети.

— Левичарите… — започна Алже.

— Това е моя работа. Или по-точно на Мора.

Вержа посочи към телефона.

— Няма какво да мислиш — отряза той.

Лардат стоеше в нерешителност, след това се отправи към телефона. Ръката му се протегна към слушалката и спря.

— Обаждай се — заповяда Вержа.

Заместник-кметът хвана слушалката и набра номера. Чуха се сигнали, след това прещракване и хрипливият глас на Людо.

— Подготви самолета — каза Лардат. — Зареди го и го постави с носа към пистата за излитане.

В отговор се чу някакво мърморене.

— Да не си пиян? — попита Лардат.

Ако си напрегнеш слуха, можеш да различиш, че говори Людо.

— Точно сега не е най-подходящият момент да се напивам — каза той.

— Защо?

— Тук е пълно с полицаи.

— И какво правят там?

— Чакат. Нищо не казват.

Лардат въпросително погледна Вержа. Комисарят размишляваше.

— Нека, ако може, да подготви самолета! — каза той.

Заместник-кметът повтори заповедта и затвори телефона.

— Аз не съм предупреждавал полицията — проговори той.

— И аз не съм — произнесе Алже.

Вержа се съветваше с Мора.

— Не мога да си представя какво се е случило — каза инспекторът.

Комисарят се обърна към Лардат:

— Струва ми се, че ще се наложи да ни съпроводиш — каза той. — Съветвам те добре да си изиграеш ролята. Тя много ти прилича: това е ролята на подлеца, който се страхува, че ще го убият.

— Ами аз? — попита Алже.

Някакъв отблясък откъм пътя за миг озари стаята.

— А пък ти ще останеш тука — отговори Вержа. — Ето го и Вентури. Струва ми се, че има за какво да си поприказвате. Да си припомните миналото.

Алже не разбра. И затова още повече се разтревожи.

Появи се Вентури с пистолет в ръка. Искаше да приближи до Алже.

— Една минутка — каза Вержа.

Усмихна се и насочи автомата към Вентури. Гангстерът спря.

— Няма да ти го взема — каза Вержа. — Само че искам да научи как ти стана известно, защото е способен да отрича.

Обърна се към Алже.

— Казах му за брат му.

Алже не помръдна. Запази невъзмутимостта си, без да сваля ръце, само направи учудена физиономия.

— Не разбирам — произнесе той.

— Той знае — продължи Вержа, — че ти ми съобщи къде се крие брат му.

— Лъжеш.

Вержа въздъхна.

— Разказах му за Жизел и за Певеца.

Алже вдигна рамене.

— Не познавам никаква Жизел. А Певеца беше луд. Нямаш никакви доказателства!

На комисаря като че ли му дожаля за Алже. Направи знак на Мора да наблюдава и тримата, мушна автомата под мишница и извади от джоба на сакото си портфейл, измъкна от него смачкана бележка и я протегна на Вентури.

— Всичко е предвидено, дори нежеланието на Алже да си признае.

Вентури грабна бележката, разгъна я и я прочете. След това я предаде на Алже.

— Разрешавам ти да си смъкнеш ръцете — каза Вержа.

Алже четеше бавно, точеше времето.

— Разбра ли? Това е писмо, в което Жизел сипе кал върху Певеца, след като се е досетила, че я е проследил. Той самият ми го донесе. На теб добре ти е известно, че от време на време сътрудничеше и с нас. И повече разчиташе на нашата защита, отколкото на твоята.

Лицето на гангстера се измени. Лардат се отстрани от него, като от човек, който може да ти навлече само неприятности.

— Нали няма да ме оставиш с него? — попита Алже.

— Че защо да не те оставя? — отговори Вержа. — Ти си добър адвокат. Ще произнесеш защитната си реч.

Алже един след друг огледа всички с умолителен поглед. Но не срещна никаква поддръжка.

— Но нали той го уби — обърна се Алже към Вентури, посочвайки Вержа.

— Това е друга работа — проговори Вентури.

— Писмото е фалшиво — измърмори Алже.

— Очаквах това — каза Вержа. — Мнозина в следващите дни ще казват същото, което казваш и ти сега. Напразно, архивите ми са в прекрасно състояние.

Погледна към часовника.

— Настъпи време да ви напуснем — обърна се към Алже и Вентури. — Сега вече не бързаме много, тъй като полицията е на мястото си. Но тази нощ ми предстои да направя още толкова много неща!

— Вержа — развика се Алже.

Комисарят се обърна към него.

— Какво има?

— Ние бяхме приятели!

— Ти се опитваше да ме мамиш. И искаше да убиеш моя приятел Мора.

Видя как очите на Алже се навлажняват.

— Преживях много трудни дни!

— Радвай се, краят им наближава!

Вержа се готвеше да тръгва, но се сети нещо.

— Алже, ти така и не можа да разбереш едно нещо: аз ненавиждам бандитите и другите престъпници. Ето защо ненавиждам съвременното общество, мошениците са навсякъде, дори в държавния апарат. Щом е така, аз си обирам крушите!

Даде знак на Лардат.

— Да вървим — заповяда той.

Алже се обърна към заместник-кмета.

— Спаси ме!

Лардат дори не го погледна. Той се отправи към вратата.

— Остава ти само дар-словото, за да се спасиш — каза му Вержа, преди да прекрачи прага на вратата.

Излязоха на улицата. Беше свежо. Духаше вятър. Гората се събуждаше за нощния си живот, шумяха листата на дърветата, чуваха се някакви къси, приглушени звуци.

— Страхувам се, че този път няма да може да се оправдае — каза Вержа.

Чуха тропот на крака. Глухо проехтяха два изстрела.

— Беше красноречив, но недостатъчно — произнесе Вержа.

— Ще ме убиеш ли? — попита Лардат.

— Това не зависи нито от теб, нито от мен — отговори му Вержа.

Тикна Лардат на предната седалка, след това седна зад кормилото. Мора седна отзад и опря дулото на автомата към тила на Лардат. От къщичката изскочи Вентури.

— Ако приближи, стреляй — каза Вержа.

Но Вентури дори не ги погледна. Изтича до своята кола и се качи в нея.

— Ще си намери друг стопанин — каза Вержа.

 

 

За летището Вержа пое по една пуста в този час на денонощието улица, която обикаляше града. Носеше се със скорост от сто километра в час, без да изключва сигнала, за да избегне възможните сблъсквания на кръстовищата Ако ги спрат, Мора щеше да си покаже удостоверението. А Лардат ще мълчи под заплахата от пистолета, който Вержа щеше да насочи към стомаха му.

— Ако се ударим някъде — каза той на Лардат, — ще се получи доста добра каша, не мислиш ли?

Лардат нищо не мислеше. Нямаше ни най-малко желание да мисли за това.

— Ти си луд, Вержа — каза той.

— Възможно е, само че се повтаряш.

Никъде ни ги спряха. По радиото научиха, че студентските вълнения постепенно утихват, но полицията все още се намира там, тъй като безредиците могат всеки момент да избухнат с нова сила.

— Ако искаш един съвет — каза Вержа на Лардат, — бих препоръчал в бъдеще значително да се увеличат силите на полицията. При най-малките вълнения им се налага да зарязват всичко останало. Сигурен съм, че на летището ще бъдат един-двама и толкова. — И добави: — Но и това е предостатъчно. Страхувам се с усърдието си да не се опитат да компенсират малкия си брой. Тогава работата ти е спукана, Лардат.

— Такова убийство няма да направиш — произнесе заместник-кметът.

— Не ми се иска. Но ти си последният ми шанс. А това пък намалява твоите шансове.

Срещата със Силвена беше назначена в един ресторант, разположен на километър от летището. Тя беше останала последната посетителка и започна вече да нервничи. Вержа дори не седна на нейната масичка, веднага грабна куфара, който стоеше редом с нея.

Келнерката с нескривано удовлетворение ги изпрати с поглед.

— Много неща се случиха — каза й Вержа. — Алже умря, осъден от своето минало. Всичко ще ти разкажа.

 

 

Преди да се отправят по-нататък, Вержа се посъветва с Мора. Ако полицията е още там, то къде би могла да се намира засадата? Накараха Лардат подробно да им опише местността. Летището беше разделено на две части: аерогара, предназначена за търговски превози, писта за излитане и едно поле, значително по-малко по размери, за частните самолети. На тази територия имаше здание, в което се разполагаха служебните помещения и ресторантът, а също така и около десетина хангара, в това число и онзи, в който се намираше „Мистера“ на Лардат. Вержа размишляваше. Според него полицаите се бяха разделили на две групи: едната се намираше в ресторанта и следеше през прозореца кога ще се появят, а другата беше около хангара. А според думите на Лардат беше много трудно да се приближиш до хангара, без да бъдеш забелязан.

— Ще започнем с преговори по телефона — реши Вержа.

 

 

Влезе в ресторанта и се натъкна на келнерката, която със сърдит глас му съобщи, че вече затварят. Вержа представи полицейската си карта — за последен път навярно — и попита къде има телефон. Тя неохотно го отведе до апарата. Набра номера, който му даде Лардат. Отговори Людо.

— Людо, тук е комисарят Вержа. Полицаите още ли са там?

— Да.

— Предай слушалката на старшия.

Вержа чу как Людо повтаря, че на телефона викат старшия, и позна гласа на Сала.

— Говори Вержа — каза комисарят.

— Какво искате?

Сала говореше с надменен тон. Веднага продължи:

— Съветвам ви да се предадете без съпротива. Не намирате ли, че и така положението ви вече е достатъчно утежнено.

— Именно това ме кара да вървя до края.

— Ще заповядам да стрелят по вас.

— И това, разбира се, е изход — каза Вержа. — Само че един покойник едва ли ще ви достави удоволствие.

— Кой? — изкрещя началникът на полицията.

— Лардат.

Настъпи кратка пауза.

— Той с вас ли е?

— Настояваше да ме изпрати.

— Няма да е кой знае колко голяма загуба! — каза Сала.

— Не бихте ли искали да попитате кмета и неговите политически приятели какво мислят по този въпрос?

От усилените размишления на Сала, а може би и по някаква друга причина, телефонът започна силно да пращи.

— Какви са вашите изисквания? — попита Сала.

— Свободен достъп до самолета за мен, Мора, Силвена и разбира се, за Лардат, който още утре ще бъде освободен. Побързайте, защото около полунощ ме очакват далече от тука.

— Защо направихте всичко това? — простена Сала. — Ние щяхме да ви спасим.

— Как ли не… — каза Вержа.

— Това е най-ужасната вечер в моя живот, Вержа. Аз имах добро отношение към вас.

И аз към вас. Впрочем довеждам до знанието ви, че Ле Моан е абсолютно невинен. Планът беше в джоба на Мора и той го мушна под линолеума.

— Парите от пощата, разбира се, са у вас, нали?

— Струва ли си да говорим за това.

— С кого извършихте цялата тази работа?

— С Алже, но той е мъртъв.

— Вие сте го убили?

— В известен смисъл, да.

Вержа започна да губи търпение.

— Сала, разбирам вашето любопитство. Обещавам всичко най-подробно да ви разкажа в писмо. Дори се готвя към това да прибавя и някои документи, които се намират у мен. Ще видите, безумно весело ще ви стане от всичко това. А сега много бързам.

Вержа не даде възможност на началника на полицията да отговори.

— Ще се появя на летището — продължи той, — ще мина до хангара, където се намира самолетът на Лардат. Или пък до самия самолет, ако Людо го изведе и подготви за полет. При първия признак на опасност окончателно ще загубите ценен административен деец.

— Вержа, много ме огорчавате.

— Ще ви мине. Вашият отговор?

— Ще трябва да доложа.

— Идвам при вас, имайте предвид това. И нито един изстрел! Обещавате ли?

— Обещавам.

Вержа се върна в залата. Келнерката с нетърпение го очакваше.

— Мога ли да затварям?

— Можете…

Седна в колата и накратко изложи своя разговор.

— За тебе каза „не е голяма загуба“ — завърши своя разказ Вержа, обръщайки се към Лардат.

Заместник-кметът премълча. Вержа потегли, като едновременно даваше указания на Силвена и Мора. Ще спре колата малко по-далеч. Силвена ще седне редом с него. Лардат ще легне отзад, а Мора ще се наведе така, че да избегне възможен изстрел, който въобще е малко вероятно да има. Изминаха триста метра и се преместиха според набелязания план. Виждаха се светлините на летището.

 

 

Вержа бързо премина останалия път. Зави под прав ъгъл в алеята, която водеше към ресторанта, но се отклони встрани, за да приближи до хангара, който му посочи Мора. Лардат шумно пухтеше. Приближавайки към хангара, Вержа забеляза, че самолетът не е изведен.

Излезе от колата.

— Самолета — извика той.

Вержа различи сенки по прозорците на ресторанта. След това една от тях се появи навън. От високоговорителя се разнесе гласът на Сала. Вержа едва го позна. „Отговорът ни е «не»!“ — чу той да повтарят два пъти.

— Толкова по-зле за Лардат — извика Вержа.

Отвори задната врата и издърпа Лардат за раменете, така че да се вижда главата му.

— Кажи им! И викай, не се срамувай, от това зависи животът ти.

Лардат най-напред се задави. След това прочисти гърлото си.

— Сала, дайте самолета!

— Префектът каза „не“ — отговори високоговорителят.

— Кажете му, че е негодник и че моите приятели ще се разправят с него, ако умра.

— Няма да ви убият.

— Искате ли да сте на моето място?

Вятърът разнасяше надалеч воплите на Лардат, които звучаха така силно, както и гласът на началника на полицията, усилен от високоговорителя. Заместник-кметът трепереше от страх и неговият вик, разнасящ се в нощта, беше непоносим. По-добро Вержа не можеше и да иска.

— Помолете го да дойде! — развика се отново Лардат.

— Имам всички пълномощия да водя преговорите!

— Тогава съгласявайте се по-бързо! — заповяда Лардат.

Вержа изблъска Лардат на дъното на колата.

— Не искате ли да се приближите, Вержа? — попита го Сала.

— Предупредих ви, към тила на Лардат е насочен автомат.

— Няма да има никаква клопка!

Не може и да я има, помисли си Вержа, като прецени могат ли да ги заварят неподготвени. Мора е недосегаем, ако, разбира се, не взривят колата. Намираха се на открито, позицията им правеше невъзможно всяко внезапно нападение. Вержа заповяда на Силвена, която продължаваше да седи на мястото си, да си отваря очите на четири и да предупреди Мора, ако види нещо подозрително. После се отправи към ресторанта.

Сала го чакаше с високоговорителя в ръка. Беше бесен — първата дума, която произнесе, беше подлец! Вержа го посъветва да се успокои.

— Впрочем как попаднахте тук?

Въпросът като че ли хареса на Сала. Във всеки случай го успокои.

— Ей сега ще разберете. Влезте!

Посочи му вратата на ресторанта.

— Нали знаете, че в колата Лардат умира от страх!

— Знам — отряза го Сала.

Отвори вратата и повтори поканата си. Вержа влезе. В залата се намираха около десетина инспектори и комисарят Пиле, неговият заместник. Забеляза Моатрие, който го погледна с недобър поглед. Познаваше ги всички. Попита се какво ли мислят за него. Доскоро някои от тях искрено му се възхищаваха и той, знаейки това, се гордееше. Дали го презират сега, или си мислят, че всъщност е прав? Опита се да изтълкува техните погледи. И срещна две дружелюбни усмивки. Като резултат не е никак лошо.

Мина край тях, следвайки Сала. Бяха въоръжени като при извънредни обстоятелства. Пиле се обърна. Вержа поиска да му пожелае успех. За миг го обхвана тъга. След това в малката стаичка, която опираше в залата и служеше като място за срещи на посетители, които искат да се уединят от общия шум, Видя Моника. Разбра.

— Тя ще ви каже — проговори Сала.

Вержа й се усмихна, тя отвърна поглед.

— Не ти се сърдя — каза той. — На твое място бих постъпил по същия начин.

— Отидох да обядвам в „Плейбой“ — заговори Моника. — И не я видях там.

Той кимна. Почувствува зад гърба си присъствието на Сала и се обърна.

— Трудно ли ще ви бъде малко да се отдръпнете?

Началникът на полицията се изчерви. Направи две крачки назад.

— Разбрах, че ще заминеш с нея — каза Моника.

— Но аз бях в затвора.

— Знаех, че няма дълго да останеш там.

— Благодаря за доверието — произнесе той, усмихвайки се.

Всичко останало беше много просто. Тя се обадила на Сала, който поради демонстрацията на студентите все още седял на работното си място. Всеки друг ден не би го намерила. Съдбата обожава неочакваните обрати. Моника споделила с него своите подозрения, разказала му за разписанието на самолетите, което открила. Сала се обадил в затвора и веднага си помислил за летището. Людо си признал, че трябвало да държи самолета на Лардат в състояние на готовност, но след това тази заповед била отменена. Невъзможно било да намерят Лардат. Сала започнал да гради различни предположения. След това решил да заеме летището.

Вержа се обърна към Сала.

— Много добре е премислено всичко, но вие все пак ще загубите.

Целуна Моника.

— Малко ми усложняваш задачата, но аз ти доставих толкова много огорчения!

Тя вдигна към него поглед.

— Тя с теб ли е?

— Да.

Поколеба се и после му пожела успех. В очите й имаше сълзи. Вержа се обърна. Повика Сала, който се приближи и го погледна въпросително.

— Давам ви десет минути — каза Вержа. — Имам назначена среща, която не мога да пропусна. След изтичането на този срок ще се насоча към самолета заедно с Лардат вместо щит.

Сала преглътна, преди да направи предложението, от което самият той не беше във възторг.

— Вземете мен вместо Лардат.

Вержа се разсмя.

— Не долавям ентусиазъм в гласа ви.

Началникът на полицията се стегна.

— Има ли ентусиазъм, или няма, повтарям своето предложение.

Вержа поклати глава.

— Вие сте всичко на всичко полицай. Сала. И нищо повече. А Лардат е политик. Това ни най-малко не е по-добро, но се цени по-високо. Един полицай може да бъде заменен, аз самият се убедих в това. А лардатите са по-рядко явление. Те винаги са в услуга на някого, а и самите имат влияние. Ако заедно с мен произнесат прекрасна реч, възможно е дори да я произнесе вашият заместник. А да се създаде друг Лардат трябва време.

Усмихна се.

— Разполагам с отлична стока. Не бих искал да я разменя за някакъв продукт серийно производство.

Сала не оспори думите му. Очевидно и той се придържаше към същото мнение.

— Почакайте! — каза той.

— Само че не много дълго — съгласи се Вержа.

Стояха на прага на ресторанта. Вержа усещаше зад гърба си присъствието на своите бивши другари. Не искаше да ги гледа. Сала се отдалечи. Вероятно отиде да се обажда на префекта. Вержа се насочи към пистата за излитане. Колата не беше мръднала от мястото си. От някакъв покрив се опитаха да я осветят с прожектор. Маневра, за да ги сплашат. Напразно. Вержа знаеше, че няма да стрелят. Единствената опасност се състоеше в това, да не се опитват да проточват работата и да печелят време. Но тогава сам щеше да ускори хода на събитията. Като притисне Сала. Вержа беше почти уверен, че ще спечели.

 

 

Сала се върна.

— Префектът иска да ви види — каза той.

— Не — отговори Вержа.

Началникът на полицията изглеждаше неприятно изненадан.

— Колата ще ви откара и ще ви върне обратно.

— Казах ви, че не искам — повтори Вержа. — Бих предпочел друго решение.

Направи две крачки.

— Чакайте — каза Сала. — Кога ще освободите Лардат?

— Веднага щом бъдем в безопасност.

— Тоест?

— Много бързо ще научите това.

Сала изведнъж го погледна унило.

— Избрали сте най-големия мръсник в града — каза той.

— Да, но се цени като злато.

Началникът на полицията се обърна към ресторанта, повика един от инспекторите и му прошепна на ухото няколко думи. Полицаят се скри, след няколко минути се върна заедно с Людо.

— Подготви самолета — каза Сала.

Вержа му благодари с поглед.

— Имайте предвид, че Лардат се намира в голяма опасност.

Заедно с Людо Вержа тръгна към хангара. Лъчът на прожектора за секунда ги изтръгна от тъмнината и ги ослепи. Людо изруга.

— По-рано бих избягал заедно с вас — каза той, когато отново се оказаха на тъмно.

— Казаха ли ти какво съм направил?

— Да. Но те не заслужават друго нещо.

— И Лардат ли?

— А, виж, него пък можете да го запратите някъде по-далеч.

Приближи до колата. Силвена държеше в ръцете си автомата. Вержа отвори задната врата. Лардат лежеше тихо, без да помръдва. Мора беше седнал и го наблюдаваше. Видя Людо.

— Всичко наред ли е?

— Да — каза Вержа. — Заедно с Людо ще изкарате самолета, а преди това ще се заемеш с чувалите. А пък аз ще седна на твоето място.

Взе автомата и седна в колата, докато Мора излизаше.

— Префектът си спомни, че наближават избори — каза Вержа на Лардат, — очевидно пак ще му потрябваш.

— Ще ми плати за всичко това, свиня такава!

— Наистина, той дълго време се колеба.

— Освобождаваш ли ме?

— Мисля, че ще направиш едно малко пътешествие заедно с мене.

Лардат изруга. Вержа му разказа, че Сала е предложил себе си вместо него, но заместник-кметът не се трогна от това предложение. Отбеляза само, че щом началникът на полицията е направил такова предложение, то очевидно някой го е „подритнал отзад“. Вержа беше на същото мнение.

Людо и Мора, натоварени с чувалите, отвориха вратите на хангара и потънаха вътре. Светлината на прожектора се премести в тяхната посока. Под лъчите заблестя носът на самолета, който се появи след малък трактор, управляван от Людо. Мора се криеше отзад. Навярно Людо го беше посъветвал да бъде по-предпазлив, което, трябва да кажем, не беше нужно. Стигаше им един Лардат.

Когато самолетът се оказа на пистата за излитане, Мора скочи на земята. Направи приканващ жест с двете си ръце по посока на колата. Вержа лекичко бутна с приклада Лардат по рамото.

— Качваме се в самолета. Предупреждавам те, при най-малкото подозрение ще стрелям.

Каза на Силвена да прекара колата до самолета и да спре между него и хангара, който да им служи като прикритие. Вероятно двама или трима снайперисти ги дебнеха. Само че Вержа няма да им даде възможност да опитат късмета си.

Мора вече седеше на мястото на пилота. Редом до него стоеше Людо и му даваше последни указания. Изучаваха картата.

Силвена спря колата на посоченото място. Вержа пресметна разстоянието до вратичката на самолета — около дванадесет метра, но само половината от този път можеше да бъде достигната от куршумите.

— Ще излезеш пръв — каза на Лардат — и веднага ще застанеш така, че да бъдеш между мен и онези, които се мислят за олимпийски шампиони по стрелба.

Заместник-кметът се подчини, изправи се в колата, след това пусна краката си навън и излезе. Вержа се надяваше, че до края ще си остане страхливец. И не сбърка. Още щом излезе от колата, Лардат разкърши плещи и се изпъчи така, че да предостави колкото може по-голяма площ за евентуалния куршум. Наистина прояви максимален стремеж за сътрудничество. Вержа го последва. След тях идваше Силвена.

— Тичай към самолета — каза й Вержа. — Нищо не рискуваш.

Тя изтича, а той буквално се залепи за Лардат, като приклони главата си към неговата.

— Ако онези стрелят, ще ни убият и двамата — каза той ободряващо.

Придвижваха се напред, като леко се препъваха. Лъчът на прожектора ги освети и не ги изпускаше. Вержа си помисли: дали той самият би стрелял в подобна ситуация? Едва ли. Но винаги се намираше някой, който много иска да се отличи.

Въздъхна с облекчение, когато стигнаха до стълбичката, водеща в самолета. Силвена вече стоеше на вратата, без да изпуска от ръцете си автомата. Вержа се откъсна от Лардат.

— Качвай се по-бързо — заповяда той.

Заместник-кметът се подчини. Вержа и Силвена не го изпускаха от погледа си. Това беше най-критичният момент. Продължи само няколко секунди. Вержа си представи как пръстите на стрелците „ги сърбят“. В този момент може би той би стрелял… Силвена се отдръпна, за да пропусне Лардат в кабината на самолета. Операцията успя. Вержа се изкачи на стълбичката. Прожекторът го поздрави, като два пъти загасна и светна. Може би с него се прощаваше някой приятел, който го разбираше. Но никога нямаше да научи името му.

Людо скочи на земята, а Мора запали двигателите. Прожекторът повече не ги осветяваше.

Сала наблюдаваше цялата сцена от ресторанта. След това се спусна към телефона. Един от инспекторите поддържаше непрекъсната връзка с префектурата. Сала взе слушалката. Скоро на другия край отговори префектът.

— Всеки момент ще излетят — съобщи му Сала.

— Ама че вечер! — каза префектът. — Е, хайде, връщайте се. Сега ще трябва да разберем накъде ще се отправят.

Излетяха много леко. Очевидно диспечерите бяха получили заповед веднага да им дават път. Пък и през нощта практически нямаше въздушно движение. Мора каза, че няма да полети направо, а когато приближава мрежата от радиолокационни станции, ще лети колкото може по-ниско. Това беше рисковано, но затова пък затрудняваше онези, които биха ги търсили. Мора сякаш знаеше маршрута като петте си пръста. Вержа винаги имаше вяра в професионалистите. А Мора беше професионалист.

Вержа накара Лардат да седне на пода. В кабината имаше четири кожени кресла, разположени по две в редица. Силвена и Вержа заеха предните две, а Лардат седеше в краката им. Изглеждаше много унижен, но доволен. Малко спокойствие и ще се оправи от тази история. Още щом се върне, ще вдигне такъв шум, ще поиска оставката на префекта и на Сала. Единственият свидетел на неговото безчестие беше Вержа. Тогава нека върви по дяволите! Имаше наистина някои съмнителни детайли, но Лардат не се тревожеше за това, той отлично владееше изкуството на мъглявите обяснения, които обезкуражаваха най-любопитните.

— Имаме много работа — каза Вержа, когато самолетът набра височина и достигна нормална скорост. — Да започнем от това, че трябва да прехвърлим парите от чувалите в тези чанти.

Когато това беше направено, Силвена примъкна до себе си два куфара. Вержа взе единия, а Силвена отвори другия. Куфарът на Вержа беше пълен с документи и Лардат с любопитство поглеждаше към тях.

— Това са документи, които разобличават подлеците в нашия любим град — обясни му Вержа.

От своя куфар Силвена извади всичко необходимо за гримиране и фотоапарат, постави на коленете си тубички с грим и перуки. Вержа показа на Лардат една магнетофонна лента.

— Жалко, че няма да можеш да я чуеш — каза му той.

Лардат въпросително го погледна.

— Взех за всеки случай записите от някои телефонни разговори. Когато излизаш в пенсия, зимните вечери ти се струват много дълги.

В погледа на заместник-кмета пробяга безпокойство. И съжаляваше, че той самият не разполага с подобно оръжие.

Вержа взе една пачка с документи и ги сложи в плик.

— Това ще бъде изненада за тебе, когато се върнеш — каза на Лардат.

— Май за всички си помислил — поклати глава Лардат.

— Надявам се.

— Ще ми изпратиш писмо, така ли?

— Няма да получиш от мен писмо, нито пък някъде ще пише за тебе. Просто ще трябва без излишни разговори да изпълниш указанията, които ще ти дам, когато се разделим.

След това започна да опакова магнетофонната лента.

— Много съжалявам, че мен няма да ме има, когато пристигне до местоназначението си.

— Навсякъде ли ще направиш бъркотия? — попита Лардат. — И защо?

— Първо, заради собствено удоволствие… А освен това и от съображения за сигурност. Разбираш, нали?…

Силвена зареди фотоапарата, сложи го на пода и се наведе към комисаря. Започна да маже лицето на Вержа с тъмен грим, след това му залепи черни мустачки. Вержа държеше автомата и с крайчеца на окото наблюдаваше Лардат.

Когато Силвена завърши гримирането, Вержа имаше изражение на типичен южноамериканец. Тя взе фотоапарата, изправи се и отстъпи назад, доколкото бе възможно. Светкавицата освети кабината.

* * *

— Наближаваме Женева — каза Мора.

Вержа затвори куфара си. Силвена също. Тя си сложи червеникава перука и си залепи дълги ресници, които измениха погледа й. Вержа си свали мустаците и прие обикновения си вид. Мора се обърна към него.

— Няма ли да има неприятни изненади?

— Имаха много малко време. Възможно е и да са ни засекли, но Лардат продължава да ги сдържа.

Мора взе радиотелефона и съобщи сигнала, който употребява въздушната полиция. Блъфираше. Нощем в Женева, както навсякъде по света, не дежуреха най-добрите работници. Мора зачака. Отговориха му. Преговаряше по кода. Вержа не всичко разбираше. Мора със знаци му обясни. Всичко върви много добре. Разрешават им да кацнат, без да искат обяснения.

— Не стана ли прекалено лесно? — попита Силвена.

— Ще видим. Сигналите, които предадохме, са точни. Останалото не ги интересува.

Не мислеше, че ги чака някаква клопка. Дори и френската полиция да бе успяла да установи контакт с швейцарската, което би било истинско чудо, то сигурно са съобщили и за Лардат. Швейцарците никога не биха подложили на опасност човек, който в страната си се смята за влиятелен. След като мине границата, и най-жалкият опозиционер става важна персона, която федералното правителство пази.

— Освен това — каза Вержа на Лардат — тия тук не знаят, че си чисто и просто само един гнусен подлец.

Надеждата се възвръщаше към Лардат. Той отново придоби известно чувство за хумор.

— Ако не бях чисто и просто само един гнусен подлец, нямаше да имам пари, за да си купя този самолет. И тогава ти щеше да си имаш неприятности.

Вержа се съгласи. Нареди на Лардат да стане от пода и му разреши да седне в креслото.

Мора приземи самолета и го насочи по посока на митницата. Вержа се приготви да излезе. Провери дали в джоба му се намира хартийката, която бе взел от куфара с документите.

Самолетът замря. Вержа отвори вратата и скочи на земята. Видя няколко фигури да се приближават към тях. Когато разстоянието се скъси, позна, че са полицаи.

Единият от тях приближи:

— Комисар Вержа от Управлението за безопасност — каза Вержа. — Бих искал да се срещна с вашия началник.

Полицаят козирува и помоли да го последват. Стигна до една врата, отвори я и двамата с Вержа влязоха. Почука на друга и след като му отговориха, се озоваха в кабинет, където дремеше някакъв брюнет на около четиридесет години. Като видя Вержа, стана. Комисарят се представи и му протегна документа, който извади от джоба си. С него се удостоверяваше, че комисарят Вержа от Управлението за безопасност трябва конфиденциално да се свърже с женевската полиция във връзка с дело за шпионаж, което засяга и двете страни.

Швейцарският полицай прочете документа и го върна на Вержа.

— Мога ли с нещо да ви бъда полезен?

— С мен има един инспектор и двама свидетели, мъж и жена. Никой не трябва да ги вижда.

— Ще ви съпроводя.

Вратата на самолета беше открехната. Вержа повика Мора и му заповяда да изведе Силвена и Лардат, като напомни на последния да пази мълчание. Лардат носеше единия куфар, Силвена — другия. Вержа изнесе чантите с парите.

Швейцарецът ги прекара през служебните помещения, разтревожи се как ще стигнат до центъра на града. Вержа каза, че ги чака кола. Когато сядаше вътре, Лардат изпита къс пристъп на гняв — така добре се нареждаха работите на комисаря.

— Разбрах, че само един полицай може всичко да си позволи — каза Вержа. — Моли бога аз да съм единственият!

Седна зад кормилото, а Силвена му посочи по кой път да кара. Когато стигнаха до центъра на града, Вержа заповяда на Лардат да седне на пода на колата. Нямаше защо да знае адреса на банката. Оставиха заместник-кмета под надзора на Мора на една съседна уличка, а Вержа и Силвена стигнаха пеша до банката.

Директорът, както се бяха уговорили, ги чакаше в кабинета си. Заяви им, че е извънредно поласкан, че изборът им е паднал на неговата банка. Нищо не каза, когато Вержа разтвори чантите с парите. Вержа веднага взе петдесет хиляди швейцарски франка и помоли за една услуга — сутринта да се изпрати срочна телеграма до доктор Фернандо Алмара, като при това уточни, че става дума за директора на полицията в Каракас. Директорът като че ли се учуди, но не много.

Вержа и Силвена се върнаха при колата. Лардат ги попита кога ще го оставят на мира.

— Можеш ли да се върнеш сам?

— Ще наема пилот.

— Ще те разпитват. Ще кажеш онова, което знаеш. Можеш дори подробно да разкажеш за документите, които отнасям със себе си. Разкажи, че притежавам такива неща, от които мнозина ще загубят съня и спокойствието си. Впрочем те ще получат прекрасни копия.

— За да не се опитват да получат теб самия, така ли?

— Отлично ме разбра. Изхождай от собствения си пример. Ако се върна и ме осъдят, ще ми бъде трудно да премълча къде и с кого съм те заварил.

— И Вентури знае — въздъхна Лардат.

— Бас държа, че повече никой няма да го види.

— Нямаш никакви доказателства. Като се върна, ще разкажа на всички, че са ме похитили от собствената ми къща. Ще ми повярват.

— Не се вълнувай. Може и да не ми повярват във всичко, но съмнението ще бъде посято. А това ще означава край на твоята кариера. В твой интерес е никога да не ме намерят. И тъй като ти няма да си единственият в това положение, ще си намериш маса съюзници, когато кажеш, че най-добре ще бъде изобщо да ме забравите.

— В крайна сметка ще започна да ти се възхищавам — нервно се усмихна заместник-кметът.

— Имаме още няколко часа — каза Вержа. — Самолетът ни излита в осем.

След това каза на Лардат, че му е противен, протегна краката си, помоли Мора да подежури — млад е, ще се наспи в самолета — и моментално потъна в дълбок сън. Когато се събуди, небето беше започнало да просветлява. Поръча на Мора да кара в посока, обратна на летището. Лардат се изненада, но Вержа нищо не му обясни. Когато излязоха извън пределите на града, нареди на заместник-кмета да излезе от колата.

— Хайде сега се поразходи малко. На твоите години разходките са много полезни:

Малко по-нататък Вержа отново спря колата, за да може Силвена да ги гримира. На летището пусна в пощенската кутия приготвените в самолета писма. На борда се качиха без никакви трудности. Когато се оказаха в самолета, Вержа се наведе към Мора и го попита дали не съжалява за нещо.

— В Каракас играят ли ръгби? — попита инспекторът.

— Не. Но ще се опитаме да организираме отбор. Ще имаме достатъчно време за това.

* * *

Страхотна жега бе надвиснала над летището, когато се приземиха. Още щом прекрачиха вратата на летището, доктор Алмара се устреми към тях целият сияещ от радост. Доктор Фернандо Алмара малко бе поостарял.

— Как ме позна? — учуди се Вержа.

— Нали съм полицай!

Алмара ги преведе през дългия коридор. Минаха без никакви формалности.

— По-добре да ти кажа всичко веднага — заяви Вержа. — Откраднах един милиард.

Алмара неволно се дръпна, но бързо се овладя.

— От кого? — попита той.

— Материално — от пощенското управление. Морално — от прогнилия режим.

— Ще ми обясниш всичко малко по-късно — каза Алмара. — Запазил съм ви стаи в хотел „Кънтри Клуб“.

* * *

Пощата пристигна в града едновременно с Лардат, който едва стигна до летището.

След като се върна, веднага отиде при префекта, който го прие крайно нелюбезно. Тъй като и самият Лардат беше в лошо настроение, можем само да съжаляваме, че редовият избирател нямаше възможност да наблюдава сцената, която се разигра между тях. Тя може би щеше да му подскаже някои мисли относно предстоящите избори.

Лардат започна с това, че наруга префекта с всички възможни думи за случая. Как е могъл да допусне в града размирици? Трябва да си безнадежден тъпак, за да не усетиш какво се готви. Префектът го изслуша, без да продума, след което започна.

— Може би желаете да научите за кого Кокемер е превозвал парите? — изръмжа той.

В отсъствието на Лардат младият куриер беше сметнал за необходимо да облекчи съвестта си и да си изпроси защита, в замяна на сведенията, които бе дал.

Лардат застина на мястото си.

— От друга страна — продължи префектът, — ще ви бъда много признателен, ако отидете при Сала и му разправите с какво двамата с Вержа сте се занимавали! Някои подробности будят съмнение. Надявам се, че ме разбирате.

Заместник-кметът веднага омекна. Спомни си съвета на Вержа да не вдига много шум.

Като остана сам, префектът за пореден път разгъна пакетчето, което бе получил по пощата. Беше запис на разговор на жена му с местния депутат. Ставаше ясно, че жената на префекта се старае да получи нови облаги за мъжа си, като весело се надсмива над неговата съпружеска чест. С други думи, веднъж седмично тя прекарваше нощта с този парламентарист, като уверяваше мъжа си, че се грижи за здравето на майка си, която живее в Париж…

Получиха се десетина писма. Те засегнаха всички кръгове на обществото. И всяко се придружаваше от кратка бележка.

„Това е само образец — пишеше Вержа. — Имам още цял куфар. Пазя съдържанието му за онзи случай, ако по някакво нещастно съвпадение се озова пред лицето на съдебните заседатели. Не си въобразявайте, че тези документи нямат нищо общо с моята защита. За мен те са, както се казва, «контекстът», в който действувах, и реших да взема своята част от обществените пари. Съдейки по примера на някои други, направо съм скромен.“

Прокурорът получи предназначеното за него писмо с известно закъснение. В него се съдържаше списък, съставен от началника на отдела за обща информация: всички „замразени“ дела в прокуратурата, сред които и делото на един индустриалец, който беше станал сенатор, след като съумя да укрие банкрута си.

* * *

Парчето говеждо, което лежеше в чинията пред Вержа, сигурно би стигнало на някой хамалин за цяла седмица. Двамата с Алмара закусваха в ресторанта на хотела. Силвена беше просто блестяща.

— Сега разказвай — помоли Алмара и запали пурата си.

Вержа говори цял час.

— Правилно си постъпил — каза накрая венецуелецът. — На твое място и аз бих постъпил така.

* * *

Префектът се върна от Париж късно вечерта. Цял час бе разговарял с министъра. Беше получил някои указания и искаше незабавно да ги съобщи на заинтересованите лица и преди всичко на прокурора.

Помощник-префектът спешно повика прокурора, а също така и секретаря на прокуратурата. Дойдоха също така кметът, Лардат, един нотариус, който не страдаше от излишни предразсъдъци. Сала и един генерален съветник, който бойко спекулираше с парцели, купени по ниски цени.

В кабинета си префектът ги почерпи с уиски и бадеми. После им предаде думите на министъра: да не се занимават с дреболии, когато пред тях стоят космически проблеми за решаване. Ставаше ясно, че няма смисъл да преследват Вержа. Пък и не се знаеше какво има в куфара на беглеца. И най-добре бе изобщо никога да не го узнаят.

Прокурорът бе леко шокиран.

— Но все пак бе извършена цяла серия от престъпления — каза той.

— Като изключим ограбването на пощата, нямаме сведения да е замесен в други престъпления. Министърът разполага със сигурни сведения: главният виновник е Алже. Той е бил представителят на мафията във Франция.

Лардат шумно изрази одобрението си.

Кметът също взе думата. Според него трябвало да се пази мълчание. Милиардите идват и си отиват, преминават в обществените фондове и никой не го е грижа за това. Застраховката така или иначе ще бъде изплатена. Няма смисъл да започват шумен процес, на който, както обикновено, ще се явят настървени журналисти, главно от Париж, ще устройват отвратителни сцени и ще пръскат цялата си жлъч върху всички без изключение. С кмета се съгласиха единодушно.

* * *

След няколко дни Алмара съобщи на Вержа, че се продава едно имение в подножието на Андите в района на Лянос. В него влизаха няколко хиляди глави добитък — бъдещото богатство на Венесуела, когато запасите й от нефт се изчерпят. Алмара взе своите приятели с колата си и те се отправиха на път по панамериканската магистрала. Когато се отдалечиха на двадесетина километра от Каракас, Алмара се обърна към своя приятел:

— Имам новини за някой си Вентури.

Изумлението на Вержа предизвика усмивката на Алмара.

— Умрял е. При това много глупаво. Явил се неочаквано от Колумбия и започнал да разпитва наляво и надясно. Търсел един френски полицай, а това никак не се харесало на моите приятели. Намерили го с два куршума в главата.

Алмара сложи ръка върху лакътя на Вержа.

— Те имат хора навсякъде, така е. Но и аз имам. Сега вече ще те оставят на мира.

Обграденото от всички страни с планини имение беше много красиво. Вержа дълго стоя замислен пред животните, отделени за продан. Изглеждаха му еднакви: безразлични и смирени.

— За какво мислиш? — попита Алмара.

— За моите съотечественици — каза Вержа.