Тами Хоуг
Кукла на конци (49)

Глава 48

— Той уби моето момиче — шепнеше Хънтър Дейвидсън. — Той уби моето момиче…

Седеше на колене на пода в студиото на Маркъс Ренар, облян в пот, блед и разтреперан. Вдигна поглед към Ник. В очите му бе изписана такава мъка, каквато Ник не беше виждал.

— Разбирате, нали? — каза Дейвидсън. — Трябваше да го направя. Той уби моето момиче.

Ник приближаваше човека с насочено оръжие и пристъпваше крайно предпазливо. Четирийсет и пет милиметровия пистолет в лявата ръка на едрия мъж бе отпуснат върху бедрото му. Маркъс Ренар лежеше на пода с разперени ръце. Очите му бяха полуотворени и безжизнени.

— Господин Дейвидсън, защо не оставите оръжието на пода и не го плъзнете към мен? — предложи Ник.

Хънтър Дейвидсън просто остана да седи, вторачил очи в човека, когото бе убил. Ник бавно се наведе, взе от него оръжието и го затъкна на гърба в колана на джинсите си. Прибра своя пистолет, после внимателно вдигна Дейвидсън от пода и го отведе настрани от тялото.

— Имате право да не казвате нищо, господин Дейвидсън.

— Трябваше да го направя — измърмори Дейвидсън по-скоро на себе си, отколкото на Ник. — Той трябваше да си плати. Ние заслужавахме правосъдие.

Не го бе получил достатъчно бързо от правораздавателната система. Сега правосъдието, която той очакваше, щеше да се обърне срещу него. Трагичната смърт на Пам го бе накарала да обезумее.

Ник хвърли поглед към безжизненото тяло на Ренар, после към бащата на Пам и не изпита нищо друго, освен дълбока тъга.

Виктор стоеше съвършено неподвижен пред вратата на владенията на Маркъс. Маркъс му бе дал задача. Той винаги се стараеше да прави добро впечатление на Маркъс, макар и да не разбираше какво точно означаваше да правиш добро впечатление. Това бе бяло чувство — знаеше го. Но шумът го накара да излезе от стаята си, преди да е свършил с броенето. Гласовете, които се чуваха от долния етаж, бяха силно червени.

Къщата вече утихна, но в тишината не успя да изпита бяло чувство както обикновено. Контрольорите в главата му се мръщеха. Червеното се събираше по краищата на мозъка му като бактерии. Тогава и сега. Също както тогава. Виктор познаваше това чувство. Вдигна ръце и докосна маската. С върховете на пръстите си усети меките перца — бели като течаща вода. Въпреки всичко долавяше тежка червенина навсякъде наоколо. Усещаше я във въздуха, по кожата си. Тя го притискаше, прилепваше за всяко отделно косъмче по тялото му, влизаше в ушите му — звук, който всъщност не беше звук. А напрежение. Звуци и тишина.

— Мама не спеше, както Маркъс си мислеше. Тогава и сега. Както тогава. Нея я нямаше. Излезе. Много червено. Тя беше тяхна майка, но понякога не и тяхна майка. Маска, няма маска. Маска бе равно на промяна, а понякога и на измама. Виктор се опита да му каже, но Маркъс не го чу. Маркъс виждаше само едно от лицата на мама, но никога не беше чувал Гласа. Звук и тишина.

Виктор стоеше точно пред вратата и се взираше. Знаеше, че времето минава, усещаше как земята се движи бавно под краката му. Маркъс лежеше на пода близо до тайната врата. Заспал. Не, не беше заспал. Маркъс бе престанал да съществува. Очите му бяха отворени, но той не виждаше Виктор. Ризата му беше червена от кръв. Много червена.

Виктор колебливо пристъпи в стаята, без да гледа другите хора. Коленичи до Маркъс и докосна кръвта, макар че не посмя да пипне дупките. Дупките винаги бяха лоши. Там имаше бактерии и микроби. Червените дупки са много лоши.

— Не сега, Маркъс — изрече тихо. — Не излизай сега. Маркъс не помръдна. Виктор се бе опитал да му каже за лицата на жените — за Илейн, Пам и Ани, но Маркъс не го чуваше. Тази вечер се опита да го предупреди за Чакащия мъж, но Маркъс също не го чу. Много, много червено.

Виктор докосна челото на брат си с изцапаните си с кръв пръсти и започна да се люлее. Знаеше, че няма да му е приятно Маркъс да престане да съществува завинаги. Знаеше, че не му харесва промененото лице на брат му. Контрольорите в съзнанието му се намръщиха.

— Не сега, Маркъс — прошепна. — Не излизай сега.

Бавно свали маската си с пера и я сложи върху лицето на брат си.

Ник наблюдаваше с натежало сърце странния тъжен ритуал. За първи път се запита къде бе майка им, защо не бе притичала, изплашена от изстрелите. После грохотът на голяма кола прекъсна мислите му и той тръгна към предната част на къщата. Затича се, когато чу шум от сблъсък.

Отстрани на къщата напречно във волвото на Ренар бе спрял кадилак. Когато Ник излезе на верандата, вратата на колата се отвори и шофьорът се стовари на моравата. Ник скочи направо на земята и се втурна. Изпита познатото чувство на ужас, когато забеляза униформата и сплъстената черна коса.

— Тонет! — извика и пробяга последните няколко метра.

Коленичи на земята и обхвана лицето й с разтреперани ръце. Допря два пръста отстрани на шията й, за да намери пулса и се помоли.

Ани отвори очи и го погледна. Ник… Хубаво беше да го види за последен път, независимо дали образът му бе реален или не.

— Дол — изрече тя сънливо и по тялото й премина тръпка. — Дол е убила Пам. Тя уби и мен.