Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)
Сканиране, разпознаване и корекция
TriAM505 (2011 г.)

Издание:

Златен кан. Том 3

Съставител: Кънчо Кожухаров

Корично оформление: Веселин Праматаров

 

Лингея ЕООД

ул. Цар Иван Шишман 18

2700 Благоевград, България

ISBN: 978–954–92471–3–8


Сиво. Сиво. Синьо. Сиво.

Бяло, сиво, бяло, сиво.

 

 

Вдигам лице от шепите си и завъртам глава надясно.

Когато сиво-белите талази се укротяват, зървам сиво-зелено…

Затварям очи. Тяло е. Отварям очи. Тяло е.

 

 

Рязко. Размито. Меко. Мъгливо.

 

 

Реката отново се надига и го скрива. Откопчавам наметката, полагам я върху земята и водите ме прегръщат.

 

 

Линии.

Дъги.

Птици.

Пегаси.

 

 

Струите обвиват раменете ми, бързи и ласкави. Мънички вихри си играят с косите ми и гъделичкат ямката на шията ми.

Сивозеленото тяло изскача над вълните.

Затварям очи и ги отварям. Жив е.

 

 

Пегасите рисуват с крилете си. Рисуват с крилете си карта. С крилете си карта на онова. Карта на онова, което изгубих. Онова, което изгубих. Изгубих.

Пегаси.

Птици.

Дъги.

Линии.

 

 

Разкрачвам крака и облите камъни по дъното се наместват под ходилата ми. Разтварям ръце, за да прегърна реката и за да го поема.

Реката милва ръцете ми, милва страните ми, милва крехките вдлъбнати падини там, където поддават ключиците. Дънерът кривва, облизвайки рамото ми с мъха си, и се разцепва с трясък в скалата зад мен.

Стягам стомаха си, привеждам се малко напред.

 

 

Мокро. Мокро. Студено…

Топло. Черно.

Най-сетне.

 

 

И го поемам.

Реката смирява есенната си радост и ни понася. Тупти с подводни въртопи заедно с всяка стъпка напред, дълбае и вдига коритото си, за да не се хлъзнат пръстите ми по плочите, за да имам сила да го оставя на безопасно. Почти се унасям, когато отново ме плисва по шията, после коляното ми пронизва водата и трепва в студения въздух.

Тялото му тежи небивало малко дори на брега. Коленича и меко го оставям върху тревата. Очите и ръцете ми се спускат по крайниците му.

Плитък прорез под лявото рамо, който се свива до драскотина върху гърдите. Сивозелен отпечатък върху ребрата му. Премрежвам ресници: от длан. Плетеници от малиновочервени нишки по бедрата и прасците му. Засъхнали от поне час.

Тревогата си позволява да ме стисне за миг, когато разтварям дланите му. Порязванията не са зараснали — и са много, призляващо много. Плъзвам пръсти по тях. Кожата е студена, но кръвта пари.

Спирам пръстите си, преди да са поели по лицето му, и още преди да ме спрат очите му. Огромни черни отвори, зинали срещу свъсеното небе; толкова широко разтворени, че кафявото едва си личи по ръба.

Чуваш~ме?

Зениците му не трепват.

Къде~виждали~вече?

Грабвам го, изправям се и затичвам към землянката.

* * *

Черното се размива в черно-кафяво, а по ъглите му заиграва оранжево. После отново става черно; меко черно, което излъчва топлина и затопля: първо гърдите, после ръцете, краката. Накрая се спуска върху челото ми и ръцете ми почти мръдват от пламъка, който се свлича по жилите ми.

Ела… Ела… Ела~ела…

Ръцете ми няма да мръднат.

Старото черно се връща.

Усмихвам се мълчаливо на тъмното и се обръщам. Вглеждам се в огъня, а пламъчетата в очите ми лудуват с неговото оранжево-жълто. Дори подхвърлям през рамо: Дойдеш. Останалото чувство разливам из тялото си, докато ме изпълни до самите връхчета на косите.

Ръцете му почти се събудиха.

* * *

Отначало е една мравка. Лута се сред коравите хълмове на петата ми.

После гадинките се разшават навсякъде, където тялото ми вдлъбва пръстта. Въртят се или се щурат, сякаш търсят изгубения юг на света. Постепенно притихват, изпънали антенките си в една и съща посока, сякаш открили юга.

После опитват да ме отнесат там. Да завъртят света, да го изтърколят от прасците — около петите — под ходилата ми.

Лежа и чакам и последната да се счупи под тежестта ми, да се смачка, да спре.

 

 

… И се усмихвам, а устните ми играят заедно с пламъците.

И този път надникна през прага; но не поиска да влезе обратно, и този път.

Отпускам се, изтощено, преливащо, а под кръста и коленете ми пръстта се надига, за да ме поеме. И Мора заговаря:

Отдайност пълна нужна е, чедо… Понечиш ли да дадеш, давай докрай — на себе си нищичко не оставяй…

Тялото ми е леко и празно. Само майчината прегръдка на земята не му дава да се издигне и понесе с ветровете.

Само кога не ти е останало нищичко, ти иде всичко, което ти требе… Само кога оставиш всичко от себе си, ще полетиш — или друг на нозе ще изправиш…

Няма да полетя, бабе. Днес няма да полетя.

Тъкмо под гърдите ми, тъкмо над утробата ми, се е сгушило нещо, което тежи и не ще да ме пуска; нещо мое, което не мога да пусна и няма къде да отиде. Лежа и чакам сълзите, а земята се гърчи под мен. Ала няма сълзи и няма покой — вътре в мене е само малкото тежко нещо, което свива ръцете ми в хищни люспести нокти и ги отпуска безсилно; защото хищник не може да го изтръгне.

* * *

Утринта ме приветства с топъл порой, а с пороя се изсипва и малкото на ветрел.

Събуждам се от туптяща тревога в ушите и изпълзявам, не съвсем ориентирано още, в откритото. Пулсацията е силна, неприглушавана от опита на годините — явно птичето е съвсем малко. Отпускам глава върху рамото си, оставям миг на полъха да ме досъбуди и се търкулвам надолу през шумата.

След третото кълбо тялото ми запява неудържимо. Заравям длани сред влажните листа, изпъвам лакти и политам над скалния ръб в колело от крайници и коси. Кацам на ходило и коляно, изпъвам рамене с щастливо промъркване, а после вдигам в шепи белезникавозеленото пухче досами краката ми.

Ветрелчето е счупило две от крачетата си и сега телцето му жалостиво трепти в такт с ритъма в ушите ми. Човчицата му се отваря и затваря беззвучно.

Разплитам нишката си на фини като косъм снопчета и предпазливо ги разстилам сред неговите. В паяжината, която вдъхва движение в тялото му, се веят скъсани влакна, и от болката, с която се мятат, челюстите ми — от костите зад ушите до резците под трапчинките — продължават да се затягат. Една от власинките шибва протегнатото ми снопче, и зъбите ми пробиват долната устна и раждат капчица кръв.

Което значи, че хапя устни. А челото ми се е сбърчило като изсъхнала гюдерия. За миг се смръщвам още по-всечено, после отпускам кожата и ума си, вдишвам от росната утрин, усмихвам се навън, на притаилия дъх свят, и навътре; и отново преплитам нишките си с власинките на тръпнещото телце.

Моята тиха песен постепенно се слива с вопъла му и паяжините ни затрептяват в едно. Разкъсани краища намират разкъсани краища и пръскат малки ярки гейзери сред сивия въздух в мига, в който отново стават цели. Крилцата се поизправят, пухчето в шепите ми почва да се разтваря, чувството — да издува гърдите ми, да искри от очите ми. Цялата паяжина, неговата и моята, слята в една обща, зазвънтява като арфа в утринния ветрец. Мелодията й се издига към небето, побутва облаците и те й дават път, скъперническите им сърца се смиляват и за миг пускат Тате Райко да ни помилва с безбройните си ръце…

Оставам така, със затворени очи, под милувките му, и само сърцето ми отпърхва с ветрелчето между короните на дърветата и отвъд.

* * *

Ходилата и лицето ми пламват едновременно. Някой е долепил нажежени стъклени пръсти по възглавничките и по целия свод и топлината потича навън и навътре. Някой разпилява огнени бодлички под скулите и под слепоочията ми.

Левият ми клепач трепва. Всеки мой лицев мускул придобива собствен живот, дори двата, които остават притихнали в края на веждите ми — дори те са готови да шавнат, да отпълзят.

Не и мускулите в очите ми.

Мускулите в очите ми са в покой. Мускулите в очите ми няма къде да отидат.

Огньовете текват — тънки струйки по кожата ми, под кожата ми — и пробуждат нови огньове. В гърлото ми, като сигнална клада над ридовете на ключиците. В свивките на коленете — краката ми конвулсивно приритват, и за миг ми се счува вдишване. На върха на всяко ребро. В огнена ивица, която разполовява гърба ми, все едно сраснали се мъниста се късат. Тялото ми потръпва, и издишването не закъснява. От бедрата през слабините в корема ми, малки пламъчета като сиянията в ония нощи, когато още растях, още гледах небето. В кръг около меката, незащитена моя среда. Която остава тъмна — когато огънят се отърква у нея, близва я, опитва се да се слее, отгоре, отдолу, през хълбоците, през кръста. Остава тъмна, когато лумва пожарът и двете половини на тялото ми горят и се гърчат, и се усукват около неподвижната трета. Остава тъмна в пращенето и воя на гаснещи въглени — и още един вой, който звучи дори по-неистински. Остава тъмна, застинала, неизменна, когато угасвам изцяло и се разлитам на късове в онова, за което нямам сетива.

Танцувам в тъмното.

Пренасям тежестта от лявото си бедро през слабините и корема до десния прасец, а после я оставям да се изтече в земята.

Ръцете ми рисуват безкрайности, а пръстите преливат — ту щипците на рак, ту вейки пред разпъпване, ту какавиди, зърващи света за първи път.

Отпускам се и свивам крак, а другият помита въздуха, косите ми го гонят, милват и успокояват стреснатата тъмнина, погалват челото, страните ми, отвеждат жегата навън, като пламтящ ръмеж от капчици, избликнали през всяко връхче към студа.

Облягам се назад, още и още, още мъничко, сега — оттласвам се, извивам се, разпервам се и няма долу, няма горе, в тъмното всичко е едно, притихнало, и мога да остана тъй до свършека…

Ала очите ми тежат; едва успявам да извия шия назад и да посрещна меката пръст с ръце и гърди вместо с чело.

Тялото ми се изправя полека, издува го пълнота, мека като милувка, гальовна като памук, настойчива като прибоя. Задържам дишането си за миг.

Сърцето ми е.

От него — нито звук.

Люшвам се и сляпо се блъсвам в стената. Светкавици дерат мрака и очите ми, и всичките превръзки върху тях.

Пълнотата е била болка, от самото начало. Протягаща ръце, за да излезе от мен, протягаща ръце, за да се обвие около друг, да не ги остави да висят в празното, без опора, без полза, без да се хванат в нещо, да го задържат…

 

 

… и сълзите потичат, най-сетне.

Ако поискаш за себе си, няма да можеш да уловиш най-истинското, най-чудното, чедо… Нито ще сполучиш да го дадеш.

Сълзите отнасят загубата, отмиват я по страните ми. Чувствам как всяка от тях никне като стръкче от болка, разрохква скованата пръст на лицето ми и се плъзва надолу към устните, за да омекоти и тях.

Да се изплача цялата.

Сълзите се спускат по раменете и ги отпускат, сливат се в дланите и ги разтварят, стоплят изстиналите гърди, милват корема, докато сам не омекне, не се разтворят листенцата на тръпнещото кълбо в него…

Усещам как се унасям и тъкмо преди да се разтворя изцяло, виждам баба, седнала сред зюмбюлите, със засмени очи.

* * *

Този път коленича до него, без да го докосвам, затварям очи и се заслушвам. Някъде зад стените на землянката скалояд меко се плъзга из земната плът — търси костите на земята.

Отговорът не се бави и не може да бъде объркан: трябва да променя нещо. Не у себе си, вече не, не сега; трябва да променя нещо около себе си.

 

 

Полагам тялото му върху мъха и зарейвам поглед към сивото. Днес няма пегаси и не ръми. Представям си как хвърковатите са гушнали мъничките си и ги мокрят с криле — бръсват водата с пера, после посипват с пръски неукрепналите още телца. Ето, онова жребче, с едно гълъбово и едно кафяво око, се надига, докато мама се е обърнала към реката, и с доволно процвилване изплисква водата в най-близката ямка върху задните и копита. Засмивам се — смея се с глас, когато мама обръща глава и го полива с премерена струя. После отново се връщам при тялото пред краката си.

Все така леко е, сякаш изпразнено от плътност, навярно дори от плът. Ъгълчетата на очите и устните ми не спират да се усмихват, унесено и съсредоточено. По кожата не личи нито белег. Фините виолетови плетеници по дланите му донасят далечно люляково ухание, но усетът ме уверява, че това тяло е пусто, празно е и от сила, и не е готово да се издигне.

Продължавам да се усмихвам, докато се отпускам върху петите си. Последните възелчета умора се разплитат и нишката ми се размотава и полита по ветровете като сребриста паяжина.

 

 

Тъмно е, без да е студено. Само застинало — без жив поток.

Изпод нозете и дланите ми, в гърдите, които са мои и не са мои, се носи равномерно туптене, като пулса, който чувам понякога, когато нишката ми се рее отвъд сивото на небето, в черното на неизбродимото Бе. Тъй равномерно и подредено е онова туптене… никога не усетих живот в него.

Разпервам могъщите си ръце (тъничките си пръсти), развеселено и почтително разглеждам венците от вени и жили, възлите от мускули и едва проблясващата мека кожа отдолу. Разпъвам гърди — широките негови, просторните мои — и се понасям из тъмното, и запявам.

Краката ми се оттласкват от празно и намират опора сред празното, а косите ми — неговите остри сиви коси — се развяват из празното като несмирим враг на застиналото. (Като устрема, който допълва всеки покой.)

Песента обаче е само моя: от онези, с които ме унасяше баба, преди началото на думите, преди нуждата да виждаш врати и да търсиш опипом вдлъбнатините, които ще ги склонят да те пуснат отвъд, преди разбирането, че танцът и пълзенето, и вървежът, и полетът са различни неща.

Песента е разперила пръсти, развяла коси заедно с мен и не ми е самотно, не съм сама, не…

Тъмното се разрязва на две и разрязва и мен.

 

 

… Реката се дръпва назад и ме извлича на сухо. Струйките текват от сплъстената пепел, нагоре, нагоре. Кинжалът скача в ръката ми. Сивозеленото се събира в една точка и се стапя напълно. Нежна, немилостива длан се отлепя от дясната ми гърда. Острието се връща по пътя си и съшива кожата върху трицепса ми. Завесите се разтварят и ги пропускат, един по един, с гръб, всичките четирима…

 

 

Безплътните ми ръце са се сключили около средата ми, за да удържат горната и долната половина в едно, за да не се разпилея през зейналата пробойна, която не се вижда и всъщност няма такава, нито бих могла да я запуша, ако я имаше, понеже неговите ръце висят, могъщите длани и възлите от жили и мускули лежат безучастни, неучастващи, отстрани. После двата тъмни покрова — половината горе и половината долу — започват да се късат без звук, както би се раздирал плат, ако слушах раздирането с очи. И виждам:

Пространство, обвито от плат, през който прозира светлината на утро.

Жълти ивици, зелени ивици, златистозелени от процеждащия се ден. В гънките са се свили студените, синкавите тонове, сякаш ще изскочат на светло с всяко потръпване на плата, когато вятърът потърсва пролука. (Навярно е вятърът. Тишината е пълна като преди.) Пролуки няма. За частица от миг обхождам равните шевове, които държат плата заедно, всичките двайсет по двайсет (от претоварването пред очите ми плъзват алени кръгове), и се връщам към шестимата в стаята.

Този, който говори сега (виждам проблясването на зъбите му… защо му е нужно да ползва гласа си?), е изпит и възлест. Жилестите му рамене и вратът му вибрират с помръдването на бледите лилавеещи устни. От двете страни на ястребовия нос в мене се впиват малките черни очи на орел: лице, което посяга да откъсне месо. По-нагоре започват остри сиви коси (като косите на всички ни); само че тези стърчат по-устремено, свеждат се и се изправят заедно, в една посока с жестовете на слабите му, пристегнати в тъмнокафяви кожени ремъци ръце.

Жената до него е единият от двамата в кръга, които не гледат към мен. Фино изсеченият й профил е извърнат към него. Изглежда изцяло погълната от говореното — от очите й се вижда само жълтеникавото бяло и отблясък на морскосиньо от ирисите. Погледът ми се връща отново и отново към черната бенка върху обърнатата към мен лява буза, сякаш е една от зениците, които не мога да видя. Жената слуша неподвижно, само косата й трепва от време на време, като конска опашка, която гони досадни дантели от роклята й.

Другите двама седят от дясната страна на говорещия, кръстосали по един и същи начин крака върху мъхнатата пъстра постелка: левият изпънат напред, леко присвит, под него сгънат десният, над него, на ръба на коляното, подпряна деликатна лява ръка, която придържа еднакво изящна брадичка; кимат по един и същи начин, от детски гладките им лица ме гледат едни и същи, зинали да погълнат света очи — едни и същи във формата, в изражението, в премигването си, при все че едните са гълъбови, а другите — кехлибарени. Дори светлината през прозирните стени се отразява по един и същ, хипнотично омайващ начин от гладко обръснатите им черепи. Ако не бяха очите им и нееднаквите извивки на неговото и нейното тяло, щях да се усъмня, че пороят от щрихи и цветове окончателно е помътил зрението ми; че виждам двама там, където има един.

До тях седи — и не ме гледа — огромен мъж, скрил лице под гъста смолиста грива (на човек от далечния Запад), сред която проблясват първите признаци на снега. Голите бронзови рамене, каскадите и ридовете от мускули по ръцете са притихнали (както никога досега) и, неочаквано и нелепо, успяват да изглеждат вдлъбнати навътре, като превитата му снага. Само широките пръсти издават живот, вкопчвайки и отпускайки се едва уловимо сред рунтавите влакна на постелката.

До него, от другата ми страна, стои трета жена, която никога не зървам с повече от крайчеца на окото си, преди да се върна към горящия ястребов взор; и дори тогава остава само загатване за присъствие сред водопада от багри и линии, бледо драсване от молив върху масленото платно на готоко художник.

Ястребовите очи проблясват и моите се стрелват обратно. Бледите лилавеещи устни помръдват и сред тях проблясват равните, леко раздалечени зъби. Постепенно всичко се ускорява. Лица се обръщат; трепкат клепачи; отварят се и се затварят други устни. Проблясват зъбите, проблясват зениците им; вероятно проблясват и приглушителите в каниите. Сухият мъж прави крачка напред, а очите му се превръщат във върхове на черни стрели. Ръцете на жената до него заиграват отривист, сечащ танц в ритъма на тресящата се опашка. Прегърбеният гигант се прегърбва съвсем. Близнаците подгъват пети под телата си и се залюляват напред-назад, все по-бързо, по-бързо, по-бързо, с все по-големи, по-обвиняващи, по-болящи очи. Червените кръгове се завръщат, разкъсват се, плъзват като пукнатини върху цялата картина, сякаш тя е само привидност, а зад нея се пробужда, размърдва, понечва да се освободи истинското…

Примигвам, и в тоя миг жилестият мъж помита сребърната каничка до крака си, завърта се, отмята платнището зад гърба си и го няма — още преди първите капки боровинковочерна течност да са попили в меката тъкан. Жената с опашката се разгъва и вече тича след него без видим преход. Двамата, които биха могли да бъдат един, стават като един, поглеждат ме като четирима и също излизат. Едрият мъж не помръдва; а аз за първи път се обръщам докрай към жената до мен, за първи път виждам лицето й. Обърнато е към мен, но не ме гледа: скрила се е зад клепките си.

Платът, постелката, сцената се раздират.

 

 

Кръговете се напластяват, назъбват, източват. Люшвам ги срещу първата стена от циановосиньо и тя се люшва на свой ред: поддава, разпуква се, свлича се обратно. Циановосини тела падат назад, без звук, без отваряне на уста, безспир. Върху тях стъпват други; нова сивосиня стомана се вгражда в настъпващия им строй.

Бурята алено и златисто ги подхваща и мята като тресчици сред бързей. Оформя пестник от единия край на поредната синя вълна и смачква — мачка, мачка, мачка — другия сред златисти и алени пръски. Носи се през настъпващите редици и оставя след себе си дълги откоси от непомръдващи класове.

В центъра й съм аз.

Вълните се сгъстяват, сбиват една в друга, черпят сили от следващите; и постепенно циановосиньото се надига като въртопно цунами около мен и всеки миг ще закрие лазурното над главата ми; и всеки миг аленото, което струя, ще разкъса основите на света под краката ни.

После друга златна вълна разсича циановите стени. Мярвам смолисти коси, веещи се в рушителен танц. Аленото ми блъвва в беснеещи бичове, които се впиват в устоялите сини тела и започват да късат едно по едно.

Някой успява да се провре между нишките смърт. Не виждам дъгата на острието — зървам само отблясъка и капките кръв, алени броеници върху ръката и гръдта ми, които се разпиляват, докато се въртя, заедно с невидяния някого, заедно с новите обръчи, които напират да ме удавят.

А някъде близо, някъде недостижимо далеч, други обръчи се затягат около друг врат. Други тела, малки и слаби, зариват с гмежта си едно голямо бронзово тяло. Когато очите ми го потърсват, е късно: само смолистата грива още се мята срещу циановия потоп. Когато очите ни се намират, е късно: неговите са се смирили, не проблясват и не дават знак, че са ме познали, преди синьото да се затвори над тях.

Светът спира. Аленото и синьото се уталожват в лилаво. Лилавото се взривява.

 

 

Примигвам и сключените дъгички в небето се фокусират в пегаси. Пегаси, които…

Над лицето ми се надвесва лице.

Примигвам и е нейното.

Примигвам и е лице на мъртвец.

Косата закрива очите й — кестенявата мека ласка, която неведнъж е отпускала раменете ми… чие е лицето под нея? Чия е слабата ръка, която се подпира върху гърдите ми, под сърцето?

Устните й, пълните тъмни устни, в които никога не се вгледах, пресъхналите насечени устни помръдват. С всяко помръдване картината се замъглява и потъмнява. Пегасите отново се превръщат в сдвоени дъги.

После вятърът идва, за да проясни очите ми и да вдигне косите й. В този един миг небето, ръката, косите й се отдръпват и остава само лицето й.

Лицето й. Лицето и…

Аленото потича отвсякъде — от очите й, ноздрите й, ъгълчетата на насечените й устни — и лицето й се отпуска към моето, и за миг сякаш ще се допрем: скули и вежди, и устни.

Но не се допираме. Меката кестенява коса скрива половината ми небе и остава само едно око, в което да се оглеждат пегасите.

Пегасите, които рисуват карта.

Карта, която рисуват пегасите.

Карта, която пегасите…

Карта, която…

 

 

… се скъсва и пропуска зъбата муцуна.

Двете могъщи ръце се надигат, за да я спрат, да я смачкат, да не й позволят да зарови пастта си в меките вътрешности.

Вече съм открила каквото търся: зърнала съм в бесните й очи, зад беса, него (и нея, и него); и полагам меките си, привидно слаби ръце върху свитите длани, и ги удържам: карам ги да превърнат задушаващата си хватка в крепко обгръщане, да притиснат ровещата в корема муцуна без злост и без ужас, да допуснат цялото тръпнещо, търсещо тяло до сърцето си, сами да изтръгнат туптящата плът и да я поднесат към пастта.

Вдигаме глава — той и аз и то — и започваме да вием, разтърсване след разтърсване след разтърсване.

* * *

Видим~пак

Широки длани лягат върху жарещи рамене и ги стисват до болка, не — до премала. И последните скрити белези — надолу към лактите и нагоре към лактите — задимяват от пламъка.

Дланите се отдръпват и се отпускат. Раменете притихват и се обръщат.

Мракът остава да се грее самичък.

 

 

Отварям очи, потривам изтръпналите си скули и без да спирам да се усмихвам, внимателно вдигам тялото му.

Докато слизам по дървените стъпала, потърсвам крилатите ми другари сред сивото. Появили са се: един, два, семейство. Реят се и рисуват с крилете си онова, което пегасите рисуват с криле.

Реката ме посреща странно притихнала, забързана към срещата си с незнайни реки, но без привичната си палавост. Само тук и там в синьото се разпенват весели бели каймачета: напомня ми, че е същата, подкача ме аз дали съм.

Отпускам го върху вълните и се навеждам над лицето му. Очите му продължават да пият небето все тъй неутолимо, но устните му са се отпуснали — омекнали са. Отпивам от тях, от очите, които не са си оставили нищичко, и ме изпълва отвътре, като пегас в първа пролет.

После, като пегас в първа пролет, който отлепя крачета от стръмна скала, ръцете ми пускат тялото му и се разтварят покрай лицето ми. Сивозеленото бързо се свива до петънце в прегръдката на реката, а аз се издигам — нагоре, нагоре, нагоре…

Ръцете ми да ме водят.

 

 

Сиво. Сиво. Синьо. Синьо.

Бяло. Златисто.

Синьо.

Край
Читателите на „Ръцете ми да те“ са прочели и: