Илия Богданов
Денят на Циклопа

Тук реката с широк завой заобикаляше Росново и за последен път близваше коравите поли на Балкана. Натежала от индустриален и научен потенциал, тя бавно се повличаше надолу през полето, съпровождана от излинял ракитак, посивели тополи и полска тишина. Само тежка миризма пълнеше пространството наоколо и го правеше потискащо пусто; по ливадите не крачеха косачи, не пасеше добитък, нямаше детска врява, гъски и патици отдавна не идеха насам, а за комари — и дума не можеше да става. В стоманеносивите води, които под жарките лъчи на слънцето чернееха, от години нямаше риби и жаби, нямаше микроби. Реката беше така съвременно чиста, че Росново вече я забрави и както тя го заобикаляше издалеко, така и селото отби пътищата си от бродовете й, та те сега се сбираха на едно място — в моста на шосето за Червен бряг и Плевен. Ала и през него росновчани прекрачваха бързо, намръщени и сърдити, като да бяха виновни, че им се налага да минат на другия бряг.

Единствен Чешита не отбягваше реката. Беше си окастрил жилава дрянова пръчка, навил беше на нея свилен конец, а от карфица си беше измайсторил кукичка и от ранна пролет до късна есен скиташе по брега и мяташе въдицата. Хората бяха свикнали с него и като го виждаха да отива към реката или да се връща оттам, шеговито му подхвърляха: „Кълве ли, кълве ли?“ или го изпращаха с кисели усмивки. На подмятанията той отвръщаше със заканително клатене на глава, придружено с едно „Ше, ше!“ и отминаваше, понесъл смешната си надежда.

Слънцето още не бе показало пламтящото си чело над Чуките, а Чешита вече шляпаше в прохладния прахоляк на Данчовската улица. Навремени, какъвто си му беше навикът, той подскачаше от крак на крак, хапеше длани, хилеше се на нещо свое си и продължаваше към реката. В този ранен час и селото беше на крак, хората бързаха към машините и добитъка, понесени от радостта и грижите на първия жътвен ден. Онези, които имаха навика да заговарят Чешита, сега го отминаваха с усмивка или го изпращаха с весели погледи.

Когато пристигна при моста, слънцето вече топлеше тила му, небето беше опънато до бяло — идеше горещ летен ден. Както винаги Чешита остави пръчката под сянката на огромната стара топола, обгърна нежно ствола й, постоя в трепетен унес, като да черпеше сила и увереност в това, дето му предстоеше; после изтича под моста да се изпикае. Върна се бавно, взе пръчката и започна да отмотава конеца с въдицата. Под лъчите на утринното слънце реката хвърляше метални отблясъци, плискаше се лениво между каманака и върбовите коренища. В тихите вирове под гранясалите брегове, големи мазни петна се въртяха, сливаха се едно с друго, пак се разделяха и продължаваха изтежко надолу през тишината на речната долина. Чешита ги следеше вторачен и ухилен, хапеше длани и шептеше неразбираемо, сякаш изричаше заклинания. Изведнаж хвърли пръчката в рядката, твърда като клечки трева, постоя за миг вгледан в реката, обърна се и заподскача към близката кукурузена нива. Приглушено, като изпод земята, тук вече се чуваше усилният тътен на жътвения ден. През маранята по моста профучаваха камиони на път за житните поля и оставяха след себе си дълги и трай ни прашни опашки.

Чешита се върна запъхтян и потен, между пръстите на едната си ръка стискаше дълъг глист, накъса го и надяна на въдичката едно от розовите парчета. Взе пръчката и развеселен метна въдицата. Седна, заби пръчката в ронливия бряг, сетне бръкна в пазвата си, извади кутия с фасове и запуши. Излегна се до тополата, с наслаждение погали ствола й, подложи ръце под главата си и се загледа в парцаливите кълба дим над себе си.

По моста изтрополи магарешка каручка и той се надигна. В този миг дряновата пръчка се изкубна и падна в тревата. Христо Чешита не и обърна внимание, ала когато тя се повлече след конеца към водата, скочи, грабна пръчката, с опитния жест на въдичар я издърпа с все сила. На въдицата увисна нещо живо и рунтаво, прилично на откъсната котешка опашка. Той впери в него весел поглед, захапа длан, подскочи и закрещя:

— Ше, ше! Е-хе, хе-е-е!

Бързо нави конеца на пръчката и без да откачи котешката опашка, без дори да я огледа, хукна към селото.

На площада, под дебелите сенки на черниците, вече пладнееха гъски и само прегракналите им крясъци навремени оживяваха горещия ден. Чешита спря до чешмата, огледа се: насрещните улици дремеха под тежката мараня, пред общината се изви тънка вихрушка, вдигна прахоляк и птичи пера, сетне отлетя, лека и безплътна като човешка душа. Той вдигна пръчката от рамото си и пред него увисна рунтавата твар. Пресегна и я откачи от въдицата. Студена, гнуслива тръпка парна тялото му, целият настръхна и я хвърли в зеленясалото корито под чешмата. Тихият бистър плясък го успокои и той се приближи до коритото. Косматата твар се гънеше като змиорка, от всяко нейно косъмче струеше тънка стоманеносива нишка, след нея водата се изпъстряше от мазни петна; зеленият мъх по стените на коритото почерняваше, свличаше се и потъваше на дъното.

— Кво правиш бе, Христо? — беше дядо Дано, възседнал дръгливото си магаре.

— Глей, глей — хапеше длани Чешита зачервен и потен, като кимаше към каменното корито.

Дядо Дано подкара с патерицата магарето и приближи. Погледна, пепелявият му поглед трескаво зашари по площада — никой нямаше.

— Бря, кво е тава? — Старецът свали охлузеното си калпаче, избърса с длан потното си лисо чело. — Отде намери тая пущиня?

— Рекътъ — изфъфли Чешита, показа му въдицата, после бръкна в коритото и извади животното. Този път тръпка не усети, само твърдината на козината му бе неприятна. — Глей!

Старецът с погнуса огледа гърчещата се рунтава твар и замислен, наложи калпачето си.

— Амъ то… с едно око. Бря, мамка му, тава е Циклопа! — рече дядо Дано и зиморничаво потръпна.

— Ше, ше! — вече с почуда клатеше глава Чешита и също заоглежда животното.

— Маани го! Бря, мамка му, тава е лошо, маани го!

— Рекътъ — рече замислен Чешита и остави Циклопа на земята. Под него тревата почерня, той бавно, като се гърчеше, сякаш стоножка, повлече се към черниците. Острата му муцунка лакомо гълташе зелената прашна трева, след него оставаше нагъната прашна пътечка.

— Бря, мамка му и Циклопа! — Ти глей, че под него сичко изгаря! — дивеше се дядо Дано. Хвана излъсканата си като велосипедна спица патерица, замахна и се приведе, та удари Циклопа. Животното се сгърчи за миг като прищипан червей, повдигна острата си муцунка и в устата му лъснаха тънки жълти зъби. Патерицата се счупи, а Циклопа бавно продължи опустошителния си поход през тревата, като че нищо не бе се случило. — И таз добра, бе Христо. Маани го, бре!

Ала Чешита не го чуваше — вървеше след Циклопа, хапеше длани в радостен унес, от време на време се навеждаше да го погали по твърдата козина; животното спираше и доволно повдигаше муцуна, срещу Христо блесваше червеното му око. Унесен така, той не видя, че дядо Дано беше слязъл от магарето, куцукаше към него, целият настръхнал и блед. С бързината на ужасения човек той грабна Циклопа, но се затресе като ударен от електрически ток и докато падаше, захвърли го към черниците. Животното падна до млада липа, недалеч от гъшето ято; дървото тутакси посърна, листата му пожълтяха, свиха се и окапаха, кората му се свлече като змийска кожа и то щръкна голо и сухо сякаш опърлено от гръм. Старецът седеше на земята все така блед и вторачен гледаше дървото. Прекръсти се, изпъшка болезнено и стана.

— Боже! — простена той, хвърли страхлив поглед към Циклопа и се затътри към магарето. С мъка го яхна, обърна се още веднъж към черниците и спеши магарето към насрещната улица. Не знаеше какво точно има да стане, но с целия си опит на дълго живял, много видял и патил човек той разбираше, че нещо страшно грози селото, и вцепенен, бързаше да предупреди хората.

А Циклопа се влачеше през прашната увяхнала трева, провираше се през дребните туфи на декоративните храсти напред към гъшето ято. Пред него като оловни топчета падаха мухи, пчели и всякакви насекоми, той ги гълташе заедно с тревите и растеше с всяка минута, дори със секундата. Стоманеносинкавият му гръб вече стърчеше над буренака. Край него подскачаше обезумял от гордост Чешита, от време на време се навеждаше и галеше лъскавия му мазен гръб, щастлив със своята власт над Циклопа. Тогава животното спираше и вторачваше в човека признателния си едноок кървав поглед.

Когато наближи гъшето ято, птиците тревожно се раздвижиха, нададоха тревожни крясъци, но беше вече късно — първите от тях само се изправиха на вцепенените си крака, опитаха се да размахат криле, ала шиите им се скършиха дремливо и те паднаха мъртви в прохладния прахоляк, отрупан с курешки и пера. Циклопа ги гълташе и растеше…

Дядо Дано беше вече на полето, обикаляше житните блокове и разказваше за рибата на Чешита. Хората нямаха време да се помайват, денят — чисто небе, жарко слънце и въздух, пропит от миризмата на пресен хляб — бе само за жътва и те слушаха разсеяно усмихнати объркания разказ на стареца. Някои само го тупваха успокоително по рамото, протегнали ръка през прозореца на автомобилната кабина, или се провикваха от комбайните: „Бре, начи имало още живинки в рекътъ!“ Безразличието още повече палеше страха у дядо Дано и той бързаше към ливадите и кошарите в горите, към градините край езерото, та и там да предупреди народа.

Циклопа беше глътнал пчелина в двора на поп Борис, след туй беше изял и стадото дребни прасета в барата край казаните и воден от Чешита, напредваше към полето. Вече по-едър от селския нерез, след него оставаше нагърчен мъртъв път, широк колкото шосето за Червен бряг и Плевен. Наоколо му падаха тригодишни дървета, а по-старите и по-жилавите съхнеха, шумата им почерняваше за миг и капеше като след ранен сняг. Мълвата за Циклопа беше обиколила Росново и колкото народ имаше в този усилен ден, залости железните кокетни порти и се скри в къщите. Не пееха птиците — и те падаха мъртви заедно с листата от дърветата, — а кучета нямаше, защото тайно от природозащитниците бяха изтребени като най-страшни носители на мор по добитъка и зарази по хората. Беше душно и страшно като в бездънна яма, мъртва тишина прихлупваше селото. И затова още по-зловещ ечеше пискливият радостен глас на Чешита:

— Е, хе, хеее! Ше, ше!

Като пъдпъдък подскачаше джипът по неравния полски път; през житата, спря при комбайните и още не паднал на земята прашният облак, от кабината изскочи кметът: разгърден, потен, с опънато бледо лице. Той затича към машините, хората спряха работата, доловили тревога в бързането му.

— Чешита, Чешита! — гласът му беше хриплив от умората и прахоляка. — Иде насам…

— Кво толкоз е станало, маамо стара? — попита един от комбайнерите. — Стига, бе. Като да не си знаем Христо.

— Дядо Дано дойде одеве и той…

— Страшно е! — рече кметът през дълбока въздишка. — Всичко помита по пътя си.

— Нали риба хванал. Кво толкоз?

— Не е риба. Колкото катър е голямо и всичко бастисва. Ама да видим какво да правим, какво да спасяваме!

В туй време откъм селото, направо през житния блок, идеше Циклопа. Беше вече едър колкото слон, стоманени отблясъци летяха наоколо му, житото падаше овъглено, покосено от гигантска невидима коса. Върху лъскавия гръб на чудовището тържествено и властно се поклащаше Христо Чешита, нарамил дряновата си пръчка с въдицата. Смълчани, настръхнали и объркани стояха хората, не можеха да откъснат поглед от невижданата страшна картина.

— Тоя идиот ще го убия! — кресна Сербеза и се впусна към камиона.

Моторът изрева и машината се втурна разярена към Циклопа. А той, подкарван от Чешита, приближаваше с приведена муцуна, над която святкаше кървавото му око. Стиснал челюсти, Сербеза караше камиона точно срещу кървавия блясък.

— Убих та! — ревна той и в същия миг падна в несвяст връз волана, а машината изхърка и спря.

Хората при комбайните видяха как камионът внезапно зарови муцуна в горещия прахоляк, вирна задница и притихна. Кметът побягна обезумял към джипа, а другите стояха приковани, потънали до пояс сред кроткото сламеножълто поле, без да могат да откъснат погледи от идещия към тях ужас. Изпърво в слуха им нахлу пукот от горяща слама, после долетя пискливото: „Е, хе, хеее! Ше, ше!“, главите им се замаяха, погледите им се замъглиха и те падаха в несвяст, сгърчени от неусещана досега болка.

— Бягайте! Крийте се, всичко живо крийте! — викаше кметът на събралите се пред общината мъже, понесли вили, коси и брадви, настръхнали да защитят Росново. Тръшна вратата на джипа и бежешком изкачи стълбището пред входа.

Тълпата зашумя, все още не осъзнала силата на грозящата опасност, защото кметът повече не обясни колко са безпомощни пред Циклопа — за него те знаеха само от объркания разказ на дядо Дано. Единствено пътят му през селото им подсказваше, че ще имат работа с нещо страшно, нечувано и невиждано досега.

— Ало, ало! — викаше кметът в общината и мъжете на площада притаиха дъх, заслушаха се… — Ало, Телиш, поделението! Росново съм, да. Бедствие! Не, не мога да обясня. Прати войската… Ама загиваме, бе! Не е пожар, по-лошо е… Да… да. Бързо! Загиваме… — и той падна до бюрото си изтощен като древния маратонец.

Докато мъжете се суетяха и премисляха какво да сторят, откъм Чердарището се показа Циклопа, а върху него, горд със своята зловеща сила и с властта си над този смаян и объркан свят, дребен колкото гарван, седеше Христо Чешита. Тълпата се люшна, разхвърчаха се брадви, коси и вили, тежкото им и безразборно тупуркане в прахоляка усили страха и мъжете побягнаха кой накъдето види. Времето беше спряло, денят не помръдваше, горещината увеличаваше усещането за пустош и безпомощност. Само гласът на Чешита, тържествуващо зъл, изрядко късаше тишината над селото.

— Е, хе, хе-е-е! Е, хе, хе-е-е! — тържествуваше той над мъртвилото, размахваше дряновата пръчка и подскачаше победоносно връз мазния гръб на чудовището.

Циклопа — вече стърчеше над общинската сграда — се плъзна през мъртвия площад и когато се отправи към горната махала, пришпорван от Чешита към реката, насреща му спряха с грохот две бронирани машини, от тях наскачаха въоръжени войници. Чуха се отривисти команди, войската залегна, прищракаха автоматите, завъртяха се куполите и оръдията зейнаха срещу чудовището. Чешита, уверен в силата на Циклопа, не се изплаши, а насърчително го потупа по мазния хълбок и той тръгна разярено настръхнал. Посрещнаха го спорадични изстрели, последва ги металният тропот на отърколили се каски и всичко замря; ревнаха бронираните машини, избоксуваха, но не помръднаха, изхъркаха зиморничаво и грохнаха притихнали.

— Е, хей! — кресна Чешита и заподскача победоносно на гърба на Циклопа.

Вече бяха извън Росново и през запуснатите лъки отиваха към шосето за Червен бряг и Плевен. Пред тях чернееше широката тежка лента на реката, неподвижна и мъртва. Наближиха и ракитакът запращя глухо, заскърцаха старите тополи. Чешита трепна, захапа обезпокоен длани и бързо се свлече по мазния хълбок на земята. Подскочи от крака на крак и се впусна към старата топола при моста. Погали ствола й, какъвто си му беше навика, после облегна гръб о нея, свали пръчката от рамото си и впи обезумял поглед в Циклопа. А той идеше и помиташе всичко наоколо си: дървета, треви, птици и храсти, всяка живинка.

— Не! — кресна Чешита, вдигнал заканително пръчката срещу чудовището, което не спираше — приближаваше озверяло към тополата.

Разтресен от внезапния прилив на гняв, почувствал безпомощността си, Чешита се впусна отчаян срещу Циклопа, пресрещна го и обладан от див ужас, заби дряновата пръчка в кървясалото му око. Чудовището не издаде звук от болка, но гигантското му мазно рунтаво туловище се сгърчи и тутакси се плъзна към Чешита. Той изкрещя и изстрелян от луди сили, скочи на моста. Циклопа не го достигна, хлъзна се по ронливия бряг, тежък мазен плисък се чу, чудовището затъна и заприщи реката.

Пред изумения луд поглед на Христо Чешита ставаше чудо. Циклопа не помръдваше, огромното му стоманеносиво туловище бързо се смаляваше, като да беше буца лед, хвърлена в жарава. И докато Чешита, облакътен на перилата на моста, гледаше все още обезумял от страх и ужас, Циклопа се стопи, потъна в реката и на повърхността й плувна огромно стоманеносинкаво петно. То бавно се разстилаше, изтъняваше в краищата си, поглъщаше други по-малки петна и понесено от реката, тежко се повлече надолу под шарените сенки на дърветата.

Видял всичко това, Чешита се изправи, ужасът от лицето му бе изчезнал, той захапа яростно длани, грабна пръчката с въдицата и побягна назад към старата топола. Обгърна ствола й, постоя така, докато усети нежната й топла тръпка, след туй изтича под моста да се изпикае. Върна се бавно, вгледа се в реката, лицето му пребледня, устните му зашепнаха несвързано, този шепот заякна, той се обърна към селото и изкрещя:

— Ше, ше!

Изтича в кукуруза, донесе глист и го нахлузи на въдичката. Метна я в реката, заби пръчката в земята, извади кутията с фасове, запуши и легна до тополата. Кълбата дим литнаха през косите лъчи на захождащото слънце, накъсаха се на дребни повесма и бавно се стопяваха в горещия въздух.

През моста с тежък грохот преминаха две бронирани коли — връщаха се в поделението. След тях последва кратка тишина, после като изпод земята долетя умореният тътен на първия жътвен ден.