Лачин
Кама, танцувай!

Вървеше той кат’ стълб, изгарящ с огън,

досущ лют мраз, посяващ смърт навред!

Дмитриев — „Ермак^[1]“

И ти, поете, си такъв.

Пушкин

Богиня Лана̀я, покровителка на слепите, уби себе си, като се натроши на сто и осем парчета — да, уби се, в това е щастието на боговете: те са безсмъртни и неуязвими, но пожелаят ли, могат да умрат, докато човешките души обречени са на изтезаване с вечност; макар във всичко останало на боговете да не им е чуждо нищо човешко, например, безумието — съпругът на Ланая Шатика̀нта, което значи „Лъчезарнолики“, изгубвайки жена си, полудя. Брулен от мъка и гняв, той настоя да му бъде върната съпругата, което разкри безумието му, понеже мъртъвците не оживяват, затова той получи отказ, встъпи в яростна битка с боговете и бе низвергнат на земята, в дълбините океански, но въстана оттам за погибел на рода човешки — въстана и предзнаменованието бе страшно — на зазоряване на втория ден, в годината на червената в ликове на Агибон — онзи, който не знае що е пощада, а това го разбрал един от жреците, пращайки на подвиг собствената си дъщеря. Ето я, изпращана с плач, се катери по склона — вече за втори път демонът се е оттеглил в планината, за да бленува там за миналото, ала хората знаят от опит, че само временно е прекъснал той смъртоносната си жътва; девицата се изкачвала по-високо и по-високо, риданията на роднините ставали все по-гръмки… и когато се изправила тя пред черния исполин, навяващ ужас, отвратителен до гадене, а долу риданията достигнали връхната си нота — Кама започнала да танцува.

Тя танцувала така, както са я учили, без да спира, със затворени очи, само усещайки как се възнася нагоре; тогава демонът я вдигнал на дланта си, запитвайки небесата гръмогласно: какво е това същество, което не трепери пред него, защото сред хилядите четирикраки, двуноги и пълзящи, които мачка той по тази земя, не бил срещнал подобно, та нима то е безсмъртно и не се плаши; и отвърнало му се: туй е Човек, смъртен като животно, но презиращ смъртта като бог, но не от безсмъртие презиращ я, а само със силата на духа си.

Демонската власт й дарява вечен живот, макар тя да не го знае, танцува танца си, прехапала устни, разяждана от животински страх, но танцува, не спира, печелейки години живот за народа си — и докато този неин подвиг трае, Агибон не ще захване нови убийства, защото демонът гледа очарован, гледа съществото, което е подвластно на Смъртта, ала танцува пред лика й. И ето вече без малко хиляда години жреците на Тасили, събирайки в храмовете си народа, молейки се за благодеяния, завършват своите молитви със словата: „Танцувай, Кама!“, а богомолната тълпа, извръща взор към свещената планина А̀дла, подхваща: „Кама, танцувай!“

Народът на Тасили вярва на това, вярвам и аз, изпечен атеист, да, вярвам, защото това е моят живот: в лъчезарното детство бил за мен Шатиканта, отдавна се е превърнал в Агибон, разпръсвайки надеждите ми на прах, нанасяйки обиди неочаквани; и на върха на тъгата и безсилието моята муза танцува със затворени очи и прехапана устна, за да ми печели години живот: удивени са омаяните богове и все се бавят да ме смачкат като досаден комар, та докато съчинявам, докато пиша — ще съм жив, а в минути на срив и изнемога виквам ядно, пришпорвам моята муза: „Танцувай, Кама! Кама — танцувай!“