Луиза Мей Олкът
Добри съпруги (22)

Двадесет и втора глава
Дейзи и Деми

Не бих могла да смятам, че съм изпълнила дълга си като скромен хроникьор на семейство Марч, ако не отделя поне една глава на двамата най-скъпоценни и важни членове на това семейство. Дейзи и Деми вече са достатъчно пораснали за тази чест, защото в нашия забързан век децата на три или четири също предявяват искания за своите права, като при това ги получават, за разлика от много свои предшественици.

Едва ли на този свят са съществували близнаци, които да са били повече заплашени от разглезване поради невероятното внимание и обичта, с които са обгръщани, от нашите неповторими близнаци Брук. Естествено, те бяха най-невероятните деца, родени някога. Това напълно се потвърждава от факта, че проходиха още на осем месеца, проговориха, при това доста добре, на дванайсет, а на две годинки вече заеха мястото си на масата и се държаха така достойно, че напълно очароваха всички наоколо. На три годинки Дейзи поиска „игличка“ и успя да ушие нещо като чанта с цели четири преградки в нея. Освен това се зае сериозно с домакинството, като с такова умение си подреди върху шкафа една миниатюрна готварска печка, че Хана направо се разплака. В същото време Деми успя да научи буквите от името си, за което му помогна дядо му, изобретил нов метод за преподаване на азбуката — буквите се показват с помощта на ръцете и краката. Това бе прекрасен метод, който обединяваше в едно гимнастиката за тялото и за ума. Момчето разви също така твърде рано и техническия си гений, което доставяше огромно удоволствие на баща му и твърде много грижи на майка му. То се опитваше да имитира всяка машина, която бе видяло, в резултат на което стаята му бе в непрекъснат хаос, защото там непрестанно се движеше „нагоре-надолу“ тъй наречената му „шевнашина“ — някаква странна структура, състояща се от канапи, столове, игли и макари, които служеха за колела. На задната седалка на един голям стол висеше една кошница, в която Деми напразно се мъчеше да натика твърде доверчивата си сестра, която с женска всеотдайност му позволяваше да натиска малката й главица, докато накрая малкият изобретател с гордост отбелязваше:

— Е, мами, това мой асансьор, сега опита вдигне нея нагоре.

Макар че бяха с толкова различни характери, близнаците се разбираха невероятно добре и рядко се караха повече от три пъти на ден. Естествено, Деми тероризираше Дейзи, като в същото време галантно я защитаваше от всеки друг агресор. А Дейзи от своя страна бе доволна от робското си положение и обожаваше брат си, като най-прекрасно и нежно създание. Тя беше едно малко, розовко и слънчево същество, което намираше път към всяко сърце и с лекота се настаняваше в него. Беше от онези очарователни деца, родени само за прегръщане и целувки, за любов и обожание и по време на всички празненства бе непрекъснат обект на одобрение и възхищение. Добродетелите й бяха така сладки, че човек би могъл да я помисли за едно малко ангелче, ако не бяха някои дребни непослушания, които напомняха, че си е просто едно живо дете. Настроението й бе винаги чудесно и всяка сутрин още по нощница се качваше на прозореца, поглеждаше навън и независимо дали валеше дъжд или грееше слънце, възкликваше:

— О, какъв касив ден, какъв касив ден!

Всички веднага й ставаха приятели и Дейзи бе готова да даде целувка дори на непознат, затова предизвикваше възхищението дори на най-заклетите ергени, както и на хората с деца.

— Аз обича сички — оповести веднъж тя и разпери ръчички, като в едната стискаше лъжицата, а в другата кърпата си, сякаш бе готова да прегърне и да нахрани целия свят.

Когато започна да пораства, майка й все повече чувстваше, че „Гълъбарника“ ще бъде наистина благословен с още едно така искрено и обичливо същество, подобно на онова, което бе помогнало за превръщането на тази къща в техен малък дом. Мег горещо се молеше да не загубят това очарователно създание, което вече от доста време ги забавляваше и изпълваше с радост живота им, както бяха загубили другото. Дядо й често я наричаше „Бет“, а баба й я гледаше с неуморно възхищение и полагаше неимоверни грижи за нея, сякаш за да компенсира някаква минала грешка, която никой друг, освен нея не бе забелязал.

Деми, като истински янки, бе една вечно търсеща личност, искаше винаги всичко да знае и често се чувстваше доста разочарован, защото не можеше да получи задоволителни отговори на постоянния си въпрос „Защо“.

У него се забелязваха също така философски наклонности, за най-голямо удоволствие на дядо му, който обичаше да провеждат двамата някои сократовски разговори, по време на които остроумният ученик често затрудняваше своя учител, нещо, което доставяше невероятно удоволствие на дамите.

— Какво движи клаката ми, дядо? — попита малкият философ, като наблюдаваше замислено тази активна част от тялото си.

— Всичко идва от малкото ти мозъче, Деми — отвърна сериозно старият мъдрец, като го потупа с любов по русата главица.

— Какво малко мозъче?

— Това е нещо, което кара тялото ти да се движи, точно както пружината завърта колелцата в часовника ми, нали ти показах?

— Отволи ме, иска види как вълти.

— С човека не е като с часовника, той не може да се отваря. Господ навива твоята пружина и ти ще продължаваш да ходиш, докато Той не те спре.

— Значи ще спла? — попита тъжно Деми, но в следващия миг огромните му очи заблестяха, обзети от нова мисъл. — Аз като часовника ли съм навит?

— Да, но не мога да ти покажа как е станало, защото това се прави, когато не можем да го видим.

Деми започна да опипва гърба си, сякаш се надяваше, че ще намери там нещо, с което да се навие, точно както при часовника, а след малко разочаровано отбеляза:

— Педполага, че Бог плави това, когато спя.

Последваха подробни разяснения, които Деми изслуша с такова внимание, че накрая баба му възкликна:

— Скъпи, нима смяташ, че е подходящо да разговаряш по този начин с едно бебче? Така в главата му започват да се въртят какви ли не мисли и непрекъснато задава въпроси, на които просто не може да се отговори.

— Ако е достатъчно голям, за да зададе тези въпроси, то значи е достатъчно голям и да получи истинските отговори, така че не аз пълня главата му с някакви странни мисли, а просто му помагам да си разясни онези неща, които вече го вълнуват. Сега децата са по-умни, отколкото ние бяхме на времето и съм сигурен, че Деми разбира всяка дума, която съм му казал. Хайде, Деми, отговори къде са скрити мислите ти?

Ако момчето бе отговорило подобно на Алкивиад: „Те са скрити в боговете, Сократе, така че не бих могъл да кажа!“, дядо му едва ли щеше да се учуди особено. Но когато след кратък размисъл то с твърда увереност отвърна: „В малкото ми колемче“, възрастният господин не можа да направи нищо друго, освен да се присъедини към смеха на баба му и да се откаже от по-нататъшни занимания в областта на метафизиката.

Може би родителите му щяха да се тревожат повече, ако Деми не даваше непрекъснато ясни доказателства, че е едно истинско момче, а не само „мислител и философ“. Защото често след разгорещени спорове, които караха Хана да пророкува, че „това момче не е за този свят“, той бързо успокояваше страховете й, като извършваше някоя от типичните пакости, с които скъпите и непослушни палавници често тревожат и радват сърцата на родителите си.

Мег бе установила някои твърди морални правила и се придържаше към тях. Но коя майка би могла да устои на невероятните хитрини и гениалната изобретателност, както и на тихата смиреност на миниатюрните мъже и жени, които толкова отрано показват неповторимите си възможности?

— Не яж повече стафиди, Деми, ще ти стане лошо — казва мама на малкия човек, който предлага помощта си в кухнята единствено в деня, в който се приготвя сладкиш.

— Аз обича бъде лошо.

— Да, но аз не обичам. Веднага отиди да помагаш на Дейзи да си правите сладкиш от пясък.

Той с нежелание напуска кухнята, но явно отвътре нещо го човърка и накрая не може да се сдържи и се появява отново, като успява да заблуди майка си, предлагайки й хитра сделка.

— Държахте се добре, така че съм готова да си поиграя с вас, на каквото поискате — казва Мег, като отвежда ентусиазираните си помощници горе, докато пудингът се пече в безопасност в кухнята.

— Наистина ли, мамо? — пита Деми и в главата му вече се върти една изумителна идея.

— Да, наистина, каквото поискате — отвръща недосетливата родителка и се подготвя да им изпее „Трите малки котенца“ колкото пъти пожелаят, или да ги заведе да гледат детска пиеска, дори ако времето е лошо. Вместо това е притисната в ъгъла от категоричното искане на Деми:

— Тогава да отидем в кухнята и да изядем всичките стафиди.

Леля Джоу, или Додо, както й казват, е най-голямата им приятелка в игрите, както и най-сигурната изповедничка на двете деца, а когато се съберат тримата, къщата наистина се обръща цялата наопаки. Леля Ейми е засега само едно име за тях, а за леля Бет бяха останали само някакви мъгливи приятни спомени. Леля Додо, обаче, бе живата реалност, така че се опитваха да я използват по възможно най-добрия начин — един комплимент, който й носеше огромна радост. Но когато се появи господин Баер, Джоу започна да пренебрегва своите другарчета в игрите и малките душици бяха обзети от мъка и самота. Дейзи загуби човека, който непрекъснато я обсипваше с целувки, които й бяха толкова приятни, а с детската си проницателност Деми установи, че Додо предпочита повече да си играе с „мъж-брада“, отколкото с него самия. Но макар да се почувства силно наранен, все пак успя да прикрие това свое чувство, тъй като не му се искаше да си печели враг в лицето на този господин, който винаги имаше малки шоколадчета в джоба си, а също и голям часовник, който разрешаваше да бъде изваждан от калъфката и свободно разнасян и разглеждан от пламенните му почитатели.

Някой можеше да приеме тези действия на професора като опити за подкупване, но Деми не гледаше на тях от този ъгъл и продължаваше да се държи покровителствено с „човек-брада“, докато Дейзи го обсипа с обич и внимание едва при третото повикване, след което рамото му вече й изглеждаше като същински трон, прегръдката му — сигурно място, където винаги можеше да се скрие, а подаръците му — богатства с невероятна стойност.

Господата понякога са склонни да проявяват изключително внимание към младите родственици на дамата, която е обект на тяхната любов. Но почти никога не им се отдава да го правят искрено, от душа, така че трудно биха могли да заблудят някого. Всеотдайността на господин Баер, обаче, бе напълно непринудена, затова и в отговор детската любов към него бе съвсем искрена — защото искреността е най-добрата политика в любовта, както и в правото. Той бе човек, който веднага се сближаваше с децата и изглеждаше особено доволен, когато малките личица се въртяха наоколо, в пълен контраст с неговото поуморено и вече не толкова младо лице. Работата му, каквато и да бе тя, го задържаше през деня, но вечер обикновено се отбиваше у семейство Марч, като питаше за господин Марч, сякаш той бе човекът в тази къща, който най-много го интересуваше. Чудесният татко се съгласяваше да изпълни ролята на търсения и двамата мъже потъваха в дълги разговори и философски дискусии, които им доставяха удоволствие. Но една случайна забележка на доста наблюдателния внук на господин Марч внезапно го накара да осъзнае истината.

Господин Баер се отби една вечер, за да си почине в приятна обстановка, но бе наистина изумен от гледката, която се представи пред погледа му. Господин Марч се бе излегнал на пода с вдигнати във въздуха крака, а точно до него в същото положение лежеше Деми, който се опитваше да достигне същата височина с малките си крачета, обути в червени чорапки. Двамата бяха така потънали в сериозните си занимания, че изобщо не забелязаха, че някой ги наблюдава, докато професорът не се изсмя с гръмкия си смях, а Джоу не извика с възмущение:

— Татко, татко! Господин Баер е тук.

Обутите в черен панталон крака се смъкнаха надолу и на тяхно място се появи побелялата глава, като собственикът й с достойнство каза:

— Добър вечер, господин Баер, нали ще ме извините за минутка — току-що завършвахме нашия урок. Хайде, Деми, направи буквата и ми кажи името й.

— Познавам го — дяволито се усмихна Деми и след няколко въртеливи движения, изпъвания на краката и леки свивания интелигентният ученик триумфално обяви: — Това е „М“, дядо, нали?

— Роден гений, какво ще кажете? — засмя се Джоу, докато баща й се изправи на крака, а племенникът се опита да застане на главата си, което явно бе начин да изрази радостта си, че училището бе завършило.

— Какво прави днес, гълъбчето ми? — попита господин Баер, като взе гимнастика на коленете си.

— Бил види малка Мели.

— И какво направи там?

— Целунах я — започна с артистична искреност Деми.

— Господи! Започваш твърде рано! И как реагира малката Мери? — попита господин Баер, като притисна нежно до себе си малкия грешник, който вече проверяваше какво има в джоба на сакото му.

— О, халеса й, тя също ме целуна, на мен също халеса! Нали на малките момчета тлябва халесва малки момичета? — допълни Деми, вече с пълна уста и очевидно задоволство в гласа.

— Виж го ти хубавеца — откъде ти дойде това на ум? — попита Джоу, която също изпитваше удоволствие от искрената изповед, подобно на професора.

— Това не в мой ум, това в моя уста — отвърна образования Деми, като изплези език, за да й покаже парченцето шоколад, който бе лепнат върху него — явно бе решил, че тя му намеква именно за шоколада, а не за невероятните му идеи.

— Трябва да даваш по малко и на свои приятели, сладки неща за най-сладките хора — нежно каза господин Баер и предложи и на Джоу парче шоколад, като я погледна така изразително, че тя вече се чудеше дали става дума за шоколад или за нектара, който единствено боговете пият. Деми също забеляза този поглед и силно впечатлен, невинно попита:

— Големите момчета големи момичета ли халесват, фесоле?

Подобно на младия Вашингтон, господин Баер просто не можеше да лъже, затова побърза да даде някакъв доста неясен отговор, като се надяваше, че ще бъде до голяма степен разбран, поне от големите. Но тонът му бе някак си особен, което накара господин Марч да вдигне глава към доста притесненото лице на Джоу, а след това да потъне отново в удобния си стол, давайки си сметка, че на „хубавеца“ му е дошла на ум една мисъл, която е едновременно и приятна, и тъжна.

Но защо ли, когато половин час по-късно го откри в шкафа с порцелановите съдове, Додо изобщо не му се скара, а го притисна така силно в прегръдката си, че направо щеше да изкара всичкия въздух от малкото му телце? И защо след тази неочаквана нежност последва още по-малко очакван подарък под формата на голяма филия със сладко? Ето това си останаха въпроси, върху които Деми доста дълго терза малкото си мозъче, но накрая бе принуден да се откаже и да ги остави без отговор.