Метаданни
Данни
- Серия
- На Западния фронт… (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Im Westen nichts Neues, 1929 (Пълни авторски права)
- Превод от немски
- Никола Георгиев, 1982 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 99 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ckitnik (2011)
Издание:
Ерих Мария Ремарк. Обратният път
Рецензенти: Вася Данова, Венцеслав Константинов
Предговор: Венцеслав Константинов
Преводачи: Никола Георгиев, Емилия Драганова
Редактор: Венцеслав Константинов
Редактор на издание: Надежда Мирянова
Художник: Петър Добрев
Художествен редактор: Мария Табакова
Технически редактор: Станка Милчева
Коректор: Ани Георгиева
И „Отечествен фронт“
ДП „Д. Благоев“ — София
История
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за На Западния фронт нищо ново от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
| На Западния фронт нищо ново | |
| Im Westen nichts Neues | |
 Корица на първото издание | |
| Автор | Ерих Мария Ремарк |
|---|---|
| Първо издание | 1929 г. Германия |
| Оригинален език | немски |
| Жанр | роман |
| Издателство в България | Братя Миладинови, 1929 |
| Преводач | Димитър Хаджилиев |
| На Западния фронт нищо ново в Общомедия | |
„На Западния фронт нищо ново“ (на немски: Im Westen nichts Neues) е роман от немския писател Ерих Мария Ремарк (1898-1970), публикуван през 1929 г. [1]
Автор
В разгара на Първата световна война осемнадесетгодишният гимназист Ерих Паул Ремарк трябва да положи извънреден изпит и от училищната скамейка е пратен като обикновен войник на Западния фронт. На няколко пъти е раняван, но пак се връща на предната линия. В края на войната е ранен тежко и после дълги години страда от получените увреждания. Докато е в болницата, умира майка му. Години по-късно той ще приеме нейното второ име, Мария, като свой артистичен псевдоним.
След войната Ремарк мечтае да стане музикант, после – художник. Но за да изкара препитанието си, сменя различни професии: за кратко е прогимназиален учител, после счетоводител, кореспондент, амбулантен търговец, посредник на фирма за надгробни паметници, в същото време свири на орган в една църква. Оттогава датират и първите му литературни опити. Както отбелязва един негов биограф, тези ранни творби издават „голяма мирова скръб и малко талант“ [2].
Дългият път към успеха
Това са годините, когато Ремарк окончателно се насочва към литературата, много чете и усвоява философията на Ницше и на Шопенхауер – особено модни сред младежта. Ето как Томас Ман [3] си припомня своите ранни увлечения по двамата мислители: „Духовните преживявания, които бяха потресли моите двадесет години, бяха музикалният песимизъм на Шопенхауер и декадентската психология на Ницше. Художникът от Ницшев тип иска да опознава и да изобразява: дълбоко да опознава и красиво да изобразява. Търпеливото и гордо понасяне на мъките, които по неизбежност съпровождат опознаването и изобразяването, придава на живота му нравствено достойнство. Тук, разбира се, си казва думата и онова модно влияние на Ницше върху улицата, схващано като някакъв опростен ренесансизъм, култ към свръхчовека, и изразявано чрез приказки за кръв и красота.“ Дълбоко впечатление правят на Ремарк писателите Кнут Хамсун и Джек Лондон с изобразяваните от тях „силни личности“, които гордо се противопоставят на заобикалящия ги свят.
Така Ремарк написва първата си книга – малкия роман „Мансардата на бляновете“, който излиза през 1920 г. Той разказва, за един „човек на изкуството“, който живее уединено, далеч от шума и суетата на делника. Още тук героите на Ремарк добиват своята най-характерна черта: те се стремят да изживеят себе си така, сякаш съществуват извън реалната действителност. Съпротивляват се на своето обкръжение с наивен, но привлекателен стоицизъм, презират буржоазния порядък и здравия разум и жадуват да вкусят от „истинския живот“ – да усетят цялата интензивност на отлитащия миг, да заситят сетивата си със сладостни дразнения, произлезли често от случайни обстоятелства. И все пак в героите на Ремарк се долавя някаква особена човечност, отвращение към варварството и бруталността, те са изпълнени с любов към себеподобните, прекарват времето си в сантиментално блуждаене и псевдофилософски размишления върху смисъла на живота и изкуството. Това поведение сякаш ги издига над простолюдието и посредствеността, над „обикновените хора“.
ок. 1928 г.
Три години след „Мансардата на бляновете“, книга, която критиката почти не забелязва, вече двадесет и пет годишният писател започва да публикува програмни есета: „За размесването на скъпи питиета“, „Ръководство за декаденти“ и „Химн за коктейла“ – в тях призовава към „дионисиевско изживяване на битието“ в духа на модната „философия на живота“. Като редактор на хановерския рекламен вестник „Ехо континентал“ Ремарк пътува из много страни – Италия, Швейцария, България, Турция. А от 1925 г. е фоторедактор в берлинския спортен двуседмичник „Шпорт им билд“ и пише рекламни статии за автомобилни гуми, леки коли, яхти, мотоциклети. Наред с това чете Флобер и се възхищава на интелигентността му, опитва се да усвои от Стендал силата и яснотата на изображението, вдълбочава се в излезлия роман на Томас Ман „Вълшебната планина“ и в автобиографичната поредица на Марсел Пруст „По следите на изгубеното време“, заради когото научава френски и предприема пътуване из Франция.
Резултатът е още един „декадентски“ роман „Спирка на хоризонта“ (1927-28), в който Ремарк вече поставя под съмнение принципа да се живее без цел и смисъл, с пълно отдаване на мига и мимолетните желания. Героят му разсъждава: „Може би е по-добре да си наложа граници... Иначе се търкаляш като топче от един водовъртеж към друг, докато ти стигне дъхът, жаден единствено да изживееш своето Аз.“ Подобни „прозрения“ имат и героите на една току-що преведена в Германия книга, в която се описва безцелният и безсъдържателен живот на американци и англичани в Париж и Испания в годините след войната – това е романът на Ърнест Хемингуей „И изгрява слънце“ („Фиеста“), който носи като епиграф думите на Гъртруд Стайн „Всички вие сте изгубено поколение“ и цитат от Еклисиаст: „Род прехожда и род дохожда, а Земята пребъдва до века“.
Сянката на войната
Така Ерих Мария Ремарк бавно и неуверено се подготвя за своя голям творчески успех. В едно по-късно интервю той описва душевното си състояние през този период: „Страдах от доста бурни пристъпи на отчаяние. Опитвах се да ги превъзмогна и постепенно започнах съвсем съзнателно и систематично да издирвам причините за своите депресии. В хода на този обмислен анализ се върнах към преживяванията си от войната. При много познати и приятели наблюдавах съвсем сходни прояви. Всички ние бяхме – и често сме още – неспокойни, лишени от цел, ту екзалтирани, ту безразлични, но в дълбините на душата – безрадостни. Сянката на войната тегнеше над нас дори и когато изобщо не мислехме за нея. В същия ден, когато стигнах до тази мисъл, започнах да пиша без много разсъждения...“
За няколко седмици през пролетта на 1928 година Ремарк създава роман, който обаче не смее да публикува, защото му се струва прекалено личен и неактуален – от войната е изминало цяло десетилетие. Едва след увещанията на приятели се решава в края на годината да го предложи като подлистник във вестник „Фосише цайтунг“. Поради големия интерес на следващата година в Берлин – като отделна книга – излиза „На Западния фронт нищо ново“.
Литературната сензация
Това автобиографично произведение на тридесетгодишния писател става една от най-големите сензации в историята на литературата. Само до края на 1929 година романът е преведен на двадесет и шест езика (също и на български – с три издания) и само в Германия са продадени милион и половина екземпляра. На другата година е екранизиран в Холивуд и филмът печели две награди „Оскар“. До 2009 година общият тираж достига двадесет милиона от преводи на повече от петдесет езика.
Критиката бързо сравнява романа по значение с „Вълшебната планина“ на Томас Ман и „Степният вълк“ на Херман Хесе, смята го за „творба на епохата“. Ернст Толер отбелязва в сп. „Ди Литерарише велт“: „Един човек е писал вместо всички нас, вместо пехотинките, които лежаха в окопите въшлясали и мръсни, които стреляха и ги застрелваха, които виждаха войната не от перспективата на генералните щабове, не от канцеларии и редакции, а я преживяха като всекидневие, като ужасен и монотонен делник.“[4] Валтер фон Моло пише: „Книгата на Ремарк е паметник на нашия незнаен воин.“[5] Бернхард Келерман сравнява романа с „блестящо огледало, което не скрива нищо“[6], а Хърбърт Уелс го нарича „ясна, чудна и безпогрешна книга“. Мнозина смятат, че вече нищо значително не може да се предприеме в културата, без да се познава този роман, и препоръчват да се изучава във всяко училище. А норвежкият писател и актьор Бьорн Бьорнсон поисква официално да се присъди на Ремарк Нобеловата награда – все пак наградата получава Томас Ман.
Романът
Романът започва с изречението: „Тази книга не е нито обвинение, нито изповед. Тя е само опит да се разкаже за едно поколение, унищожено от войната – макар и оцеляло от нейните снаряди.“
Фразата „На Западния фронт нищо ново“ е рутинно съобщение за затишие по време на военните действия. Ремарк я използва като заглавие на книгата си в ироничен смисъл, защото тя описва тъкмо обратното – владеещите на фронта „страх и ужас“ от кървавите сражения и безчислените жертви, от мъчителното съзнание за невъзможността да се оцелее в непрестанно обстрелваните или обгазявани окопи. (Само в Битката при Сома загиват повече от един милион немски, британски и френски войници.)
За разлика от апологетичните творби по време на Ваймарската република, които оправдават изгубената война и представят съдбата на фронтоваците като проява на „масов героизъм“, Ерих Мария Ремарк обрисува действителните преживявания на група обикновени войници през погледа на един новобранец. Паул Боймер, alter ego на самия автор, и неговите другари си задават въпроса как е било възможно да повярват на патриотичните речи, държани от техния учител, който е успял да убеди целия клас да се запишат доброволци. Бившите съученици се питат какъв е смисълът на тези кръвопролитни битки и на цялата война и кой в последна сметка има полза от нея.
Боймер и приятелите му съзнават, че предварителната им подготовка за войната е била лъжлива. Едва тук, в окопите, те научават от старите войници как да се справят с опасностите. Паул научава как да оцелява, като различава връхлитащите ги снаряди още по звука, как да намира „нещо за ядене“ и при най-ужасни условия, как да се отбранява срещу истинския враг – Смъртта. Защото след една масирана френска атака от 150 немски бойци се завръщат в лагера само 32.
Докато извършва патрулен обход, Боймер е изненадан от вражеско нападение и за да се спаси, пропълзява в един бомбен кратер и там се престорва на мъртъв. Когато в същия кратер скача френски войник, Боймер от страх го пронизва. През следващите часове той не може да изпълзи, понеже барабанният огън ще го разкъса. Паул обещава на умиращия французин, че ще се погрижи за семейството му, макар да съзнава, че не може да спази обещанието. След като чака цял ден да намалее вражеският обстрел, той успява да допълзи до немските окопи. Там разказва на приятелите си за преживяването с французина и за своите угризения. Но старите войници го успокояват, че „всичко е съвсем нормално“.
По време на една кратка отпуска Паул Боймер установява колко много са го променили събитията на фронта. Невъзможно му е да сподели със семейството си ужасите в окопите. И разочарован, той се завръща при хората, които са му станали най-близки – фронтовите другари.
При една атака самият той е ранен и прекарва дълго време в лазарета. Когато се завръща на бойната линия, неговият взвод се разпада. Един след друг другарите му загиват от снаряди, газови атаки или в битките „човек срещу човек“.
Паул размисля каква ще бъде съдбата му, когато най-после настъпи мир и как ще се справи с цивилния живот. Но малко преди края на войната той е улучен смъртоносно, "в ден, тъй спокоен и тих, че военното комюнике се ограничава със съобщението „На Западния фронт нищо ново“."
Протестът
В същото време в Германия се надига срещу Ремарк враждебна вълна. Особено гневен е „протестът“ на нацистките кръгове – Адолф Хитлер вече е публикувал книгата си „Моята борба“, а водещият идеолог на националсоциализма Алфред Розенберг е написал „Митът на XX век“, където пропагандира една нова, арийска „религия на кръвта“. Обвиняват Ремарк в „литературно предателство към боеца от Световната война“; „доказват“, че той никога не е бил на фронта или че не е воювал като обикновен войник, а е бил лейтенант, награден с ордени като човек на висшата аристокрация. Твърдят, че е написал творбата по поръка на Антантата или че е откраднал ръкописа от свой убит приятел. Предричат на книгата му, че „след две години никой вече няма да я чете“. Провалят прожекциите на филма по романа (например пускат в киносалона голямо количество бели мишки), като акциите се провеждат под личното ръководство на „народния представител д-р Гьобелс“. В една „История на немската литература“ от 1941 година прочитаме: „В тази деформирана от личен сантиментализъм сълзлива история на Ерих Мария Ремарк няма и следа от съдбовното прозрение, че войната не е просо някаква тема, заета от действителността, а е плодоносно и животворно начало. Романът „На Западния фронт нищо ново“ се основава върху безжизнения механичен пацифизъм на старата социалдемокрация...“
Въпреки враждебното напрежение около него Ремарк се заема да напише продължение на романа си, в което да обрисува съдбата на оцелелите бойни другари след завръщането им в „цивилния живот“. Още през есента на 1929 г. той споделя в интервю пред датския вестник „Политикен“, че новата му книга „се занимава с проблемите на настоящето“. Така през 1931 г. се появява романът „Обратният път“, който има сходна участ с предишния. Преведен е на всички културни езици, но в Германия е обруган, обвиняват го, че допринася за „вътрешното израждане на немската интелигенция“. Тогава писателят се преселва в Швейцария, но хулите не престават.
„Там, където горят книги, по-късно ще горят и хора“ (Хайне)
През 1933 година, когато в Германия на власт идва Хитлер, нацистите публично изгарят „На Западния фронт нищо ново“ и „Обратният път“ заедно с произведения на Хайнрих Хайне, Бертолт Брехт, Стефан Цвайг, Хайнрих Ман, Лион Фойхтвангер и на други немски писатели, неудобни за фашистката пропаганда. Правят се опити и за физическо унищожение на Ремарк: Томас Ман, самият вече емигрант, отбелязва в дневника си през май 1933 г., че при „злополука“ в близост до дома на Ерих Мария Ремарк в Аскона е загинал гостувалият му берлински журналист Феликс Менделсон, когото са взели за самия Ремарк. Накрая отнемат на писателя немското гражданство и той се преселва в Париж, а през 1939 г. емигрира в САЩ.
В емиграция
В емиграция Ерих Мария Ремарк създава още десет романа, сред които особена популярност добиват „Трима другари“ (1937), „Триумфалната арка“ (1946), „Искрица живот“ (1952), „Време да се живее и време да се мре“ (1954), „Черният обелиск“ (1956), „Нощ в Лисабон“ (1962) и „Сенки в рая“ (1971). Последната книга излиза след смъртта на писателя.
Всички тези творби увеличават славата му и го утвърждават като „майстор на лирическия натурализъм“. Ремарк си остава и навярно още дълго ще бъде любим писател на всяко младо поколение, което търси своето място под слънцето и се обръща към книгите за съвет. Но Ремарк не е проповедник, нито моралист – неговото нравствено въздействие се засилва от един принцип, който писателят е определил още в началото на своя път: „Не желая нито да убеждавам, нито да увещавам или да възпитавам моите читатели. Описвам онова, което ме вълнува.“
Кратко обобщение на романа
Първа глава
Военната трупа установява с учудване, че има почти двойно повече порции храна от нужните, защото от 150-те заминали мъже само 80 са се върнали от фронта. 19-годишният разказвач Паул Боймър (Paul Bäumer) описва, как е бивал убеждаван от учителя си заедно със своите съученици да се запишат в армията. Връщайки се назад в мислите си осъзнава, че мирогледът, представен от техния учител не може да се сравнява с реалността преживяна на фронта. Другарите посещават в лазарета лошо ранения Франц Кемерих (Franz Kemmerich), който до този момент не знае, че кракът му трябва да бъде ампутиран. Приятелите му се грижат за това, той да получава морфин от парамедиците. Междувременно един от тях се опитва да достигне добрите ботуши на пострадалия, за да може той да ги обуе.
Втора глава
Паул се замисля как трудната казарма го е подготвила за войната и как неговият офицер Химелщос (Himmelstoß) го е малтретирал по време на основното обучение. Пита се как би изглеждал животът му след войната. Той вярва, че без военно обучение е щял да се побърка в окопите и тъгува за своя приятел Камерих, който междувременно е починал в лазарета.
Трета глава
Катцински (Katczinsky) (от всички наричан просто Кат), който винаги улеснява и разхубавява с „най-важните“ неща войнишникия живот, бива описван като незаменим образ за младите войници. Следва разговор за войската, войната и източниците на властта. Тяден (Tjaden) е много разгневен на Химелщос, защото той страда много от начините на обучение на подофицера. Събуждат се спомени за една стара случка, при която част от войниците пресрещат Химелщос и го шамаросват.
Четвърта глава
Ротата на Паул бива запълнена с млади новобранци и трябва да отиде в окопите на фронта. В далечината чуват оглушителните викове на ранен кон. По пътя си наобратно ротата бива изненадващо нападнат с артилерийски огън и отровен газ и се скрива между надгробните могили в едно село. Умират още войници.
Пета глава
Паул и неговият приятел се замислят какво ще предприемат след края на войната, но биват прекъснати от Химелщос, мразеният от тях учител по време на основното им обучение. Тяден и Кроп му се противопоставят и биват наказани за това.
Шеста глава
Отново събитията се развиват на фронта. Три дълги дни ротата трябва да устои на силния артилеристки огън. Налице е психическото напрежение и недостига на храна, докато накрая атаката на французите успява. Сякаш смъртта за тях нищо не значи, в противниците си те не виждат вече хора, а животни, опитвайки се да убият всяко едно от тях, което им застане на пътя. На следващия ден следва още една масивна атака, която, особено поради неопитните новобранци, довежда до много жертви, една от които е приятелят на Паул Вестхус. От 150 мъже се връщат само 32 обратно в лагера.
Седма глава
След службата на фронта ротата е върната обратно в обучителния лагер. Паул и приятелите му се срещат с три жени, които ги посещават тайно вечер. По-късно Паул се връща удома за 2 седмици и вижда болната си майка. Обаче той има проблеми обратно вкъщи, където картината е напълно преобразена в сравнение с тази на фронта, защото ужасът изпитан на фронтовата линия прави обикновения живот да изглежда странен. Той посещава бившия си съученик Мителщед, с когото са правили за смях по време на казармата бившия си учител, който ги е насилвал и ги е карал да служат доброволно на фронта. На края на ваканцията си Паул съобщава на майката на Кемерих за смъртта на сина и това го кара да се замисли за отношението си към собствената му майка.
Осма глава
След празниците Паул е изпратен в Хайделагър (Heidelager) за няколко седмици, където среща руски затворници, които са принудени да живеят в нещастие. Той споделя цигарите си с тях. В края на престоя си Паул е посетен от баща си и сестра си и получава картофени палачинки, приготвени от майка му, която е болна от рак (тя не изглежда да се възстановява от болестта – не се споменава кога е умряла, но със сигурност след като е чула новините в края за смъртта на Паул); той дава две от палачинките на руснаците.
Девета глава
Паул се връща обратно при ротата си. След кратко посещение на кайзера и разговор за причината и целта на войната, действието отново се връща на фронта. По време на обиколката на военния патрул войниците са изненадани от вражеска атака. Паул се спасява в кратер от бомба. Когато един французин скача в този кратер, от страх Паул забива камата си в стомаха му. От чувство за вина, той обещава на починалия, че ще се грижи за семейството му, въпреки че знае, че не може да спази обещанието си. Поради постоянната опасност, Паул трябва да остане до починалия през целия ден, докато не успее да се върне обратно в немския канал. Разтревожен, той разказва на приятелите си за личната конфронтация с врага и за неговото разкаяние. Кат и Албърт се опитват да го успокоят.
Десета глава
В началото на главата войниците пазят изоставено село. в офанзива с врага Паул и Албърт са ранени и затова отиват в болницата, където Паул бива опериран и след това преместен в католическа болница. Там кракът на Алберт е ампутиран. След няколко седмици в болницата Паул получава почивка от службата си във войната и трябва да се сбогува с Албърт, чиято съдба в романа не се разбира. Паул отново е поискан от полка и се завръща на фронта. – Паул сега е на 20 години, така че за две години войник; Той е с около една година по-стар, отколкото в началото на разказаните събития.
Единадесета глава
Паул преживява много още операции. Неговите приятели Бергер(Berger), Мюлер(Müller), Леер(Leer), техният смел командир на компанията Бертинк(Bertinck) умират, а по-късно и Кацчински – въпреки отчаяните спасителни усилия на Паул. Детеринг дезертира, но е отново атакуван и предполагаемо бива застрелян. Някои млади войници припадат на фронта. Те не издържат на ужасните преживявания. Паул описва колко нещастна е ситуацията на германците; няколко пъти описва лятото на 1918 г. с всичките му мъки. Дори Паул трудно може да понесе жестокостта на войната: „Защо, защо не свършим?“. Въпреки че войниците са наясно с примирието на Изток и макар разказвачът да въвежда в неговия разказ термините „бунт“ и „революция“, нито Паул, нито останалите войници си мислят, че биха могли активно да допринесат за очаквания край на войната.
Дванадесета глава
Паул е спокоен, защото е погълнал газ. Всичките му приятели вече са паднали, той е последният от седемте мъже от неговия клас; той очаква примирието. Паул се тревожи за това дали неговото поколение ще може да намери правилния път; той е спокоен. През октомври 1918 г., малко преди края на войната, Паул пада, както съобщава един анонимен разказвач. Лицето му изглежда мирно. На фронта през тези дни е толкова спокойно, че архивният доклад е ограничен до изречението „На запад няма нищо ново което да се отчете“.(„im Westen sei nichts Neues zu melden“)
Бележки
- ↑ Ремарк, Ерих Мария „На западния фронт нищо ново“. Превод от немски Димитър Хаджилиев, изд. „Братя Миладинови“, София, 1929 г.
- ↑ Alfred Antkowiak, Erich Maria Remarque. Leben und Werk (1987).
- ↑ Томас Ман, Литературна есеистика. Т. 1. Време и творчество (1975). „Любек като духовна форма на живот“ (1926).
- ↑ Ernst Toller, „Die Literarische Welt“, 22.2.1929
- ↑ Walter von Molo: „Dieses Buch ist unser Weltkriegsdenkmal, das Denkmal unseres unbekannten Soldaten. Gebt dieses Buch in jedes Haus!“. – WG (2. A.) S. 1233 / Nr. 3. KNLL 14, S. 5 f.
- ↑ Bernhard Kellermann, „Berliner Morgenpost“, 31.1.1929
Източници
- Тази статия се основава на материал Архив на оригинала от 2014-12-16 в Wayback Machine., използван с разрешение.
Външни препратки
- ((en)) Американски филм по романа (1930) 2 награди „Оскар“
- ((en)) Американски телевизионен филм по романа (1979)
- ((en)) Американски филм по романа (2015)
- „На Западния фронт нищо ново“ на сайта
„Моята библиотека“
|
XI
Вече не броим седмиците. Беше зима, когато пристигнах, и при пръскането на снаряди замръзналите буци пръст бяха почти толкова опасни, колкото осколките. Сега дърветата са пак зелени. Дните на бойната линия се сменят с дните в бараките. Донякъде сме свикнали с това; войната е причина за смърт както ракът и туберкулозата, както грипът и дизентерията. Само че смъртните случаи са много повече, по-разнообразни и по-ужасни.
Мислите ни са като глина, мачкана от редуващите се дни — добри са, когато почиваме, и мъртви — когато лежим под огъня. Навън и в душите ни са опустошени поля.
Така е с всички, не само с нас — това, което е било по-рано, е без значение, пък и никой вече не го помни. Различията в образованието и възпитанието са почти заличени и едва-едва могат още да се доловят. Понякога те дават известни предимства при използуването на едно или друго положение, но имат и своите лоши страни, защото събуждат задръжки, които тепърва трябва да се преодоляват. То е също като че сме били някога монети на различни държави, после са ни претопили и сега всички носим един и същ отпечатък. Ако някой иска да види разликата, трябва точно да провери материала. Ние сме войници и едва след това, по някакъв особен и свенлив начин — индивиди.
Ние сме голямо братство, в което странно се обединяват далечен отглас от другарството в народните песни, чувството за солидарност на затворници и отчаяната задружност на осъдени на смърт — обединяват се в стъпало на живота, което сред опасността се издига над напрежението и пустотата на смъртта и се превръща в бегло вземане на спечелените часове, и в това няма нищо патетично. То е нещо и героично, и банално, ако искаме да го определим — но кого го интересува това?
То се проявява тогава, когато Тяден при вестта за неприятелска атака с бясна бързина изсърбва граховата си чорба със сланина, защото не знае дали след час ще бъде още жив. Дълго сме спорили дали това е правилно, или не. Кат е против и казва, че трябва да сме готови и за куршум в стомаха, а при пълен стомах това е по-опасно, отколкото при празен.
Такива неща са проблеми за нас, те ни засягат отблизо и не може да бъде иначе. Тук, на границата със смъртта, животът протича по невъобразимо проста линия, той се свежда до най-необходимото, всичко друго остава в непробуден сън — това е нашата първобитност и нашето спасение. Ако бяхме по-диференцирани, отдавна да сме полудели, дезертирали или загинали. То е нещо като експедиция сред вечните ледове: всяка жизнена проява трябва да служи на съхранението на живота и по силата на желязна необходимост се съобразява с него. Всичко друго е прогонено, защото би прахосало излишни сили. Това е единственият начин да се спасим и аз често седя пред самия себе си като пред чужденец, когато в тихи часове загадъчното отражение на миналото като мътно огледало размива очертанията на сегашното ми битие извън мен, и тогава се чудя как този неназовим фермент, който се нарича живот, се е нагодил към тази форма. Всички други изяви спят летаргичен сън, животът е само неспирно дебнене срещу заплахата на смъртта — той ни е направил мислещи животни, за да ни даде оръжието на инстинкта, притъпил е чувствата ни, за да не рухнем пред ужаса, който би ни връхлетял, ако разсъждавахме трезво и съзнателно, той е събудил у нас другарското чувство, за да избегнем бездната на самотата, дал ни е безразличието на дивака, за да долавяме въпреки всичко всеки проблясък на положителното и да го скътваме в запас срещу пристъпите на небитието. Така нашият живот е едно затворено и сурово съществуване върху най-външната повърхност и само от време на време някое събитие хвърля искра в него.
Това са онези опасни мигове, които ни сочат, че навеждането е само изкуствено, че то не е обикновено спокойствие, а най-мъчителен напън за спокойствие. Външно в живота си ние едва се различаваме от бушмените; но докато те винаги са такива, защото това е природата им и при тях напрежението на духовните сили води до развитие напред, при нас е обратното: нашите вътрешни сили са насочени не към по-нататъшно развитие, а към връщане назад. За бушмените това е волно и съвсем естествено състояние, ние обаче го заплащаме с цената на пределно напрежение и изкуствено приспособяване.
И нощем, събудени от някой сън, когато ни обладава и завладява магията на прииждащите видения, с ужас долавяме колко крехка е опората и границата, която ни дели от тъмнината — ние сме малки пламъчета, едва заслонени от вихъра на разрухата и безсмислието, в който мъждеем и понякога почти угасваме. Тогава глухият тътен на битката се затваря като обръч около нас, ние се свиваме в себе си и с широко отворени очи се взираме в нощта. Утеха ни е само дишането на спящите другари и така дочакваме утрото.
* * *
Всеки ден и час, всеки снаряд и всеки убит подяждат тази крехка опора и годините бързо я изтриват. Виждам как тя все повече се руши около мен. Ето например нелепата история с Детеринг.
Той беше един от онези, които се държат настрана от другите. Нещастието му дойде от това, че видя в една градина цъфнало черешово дърво. Тъкмо се връщахме от бойната линия и при един завой на пътя близо до новата ни квартира това дърво изникна ненадейно в утринния здрач. Листа нямаше, но бе цялото като букет бели цветя.
Вечерта Детеринг се изгуби някъде. Най-после се появи с няколко клончета черешов цвят в ръка. Взехме да го закачаме и го попитахме дали не смята да ходи на огледа за невеста. Той не отговори нищо и си легна. През нощта го чух, че шумоли, като че стяга нещата си. Усетих, че може да стане нещо лошо и отидох при него. Той се престори, сякаш нищо няма, а аз му казах:
— Не прави глупости, Детеринг.
— Ти пък какво… не мога да спя, затова…
— Защо ти са тия черешови клонки?
— Че не мога ли да си донеса няколко черешови клонки? — отговаря заинатено той и след малко додава: — У дома имам голяма градина с черешови дървета. Когато цъфтят, от тавана на плевнята се виждат като бял чаршаф, толкова са бели. Сега им е времето.
— Може би скоро ще те пуснат в отпуск. Пък и възможно е като селски стопанин да те откомандироват.
Той кима, но личи, че мисълта му е другаде. Когато нещо разбуни духа на тия селяни, те придобиват странно изражение — някаква смесица от крава и тъгуващ бог, нещо полуглупаво и полувъзторжено. За да го отклоня от мислите му, поисквам му парче хляб. Той ми дава да си взема колкото желая. Това е подозрително, защото иначе е стиснат. Затова оставам буден. Не се случва нищо, на сутринта всичко е както обикновено.
Навярно е забелязал, че го наблюдавам. Така или иначе, на следващата сутрин изчезна. Забелязвам отсъствието му, но не казвам нищо, за да му дам време, може би ще успее да се промъкне. За Холандия вече успяха да се прехвърлят разни хора.
При проверката обаче забелязват отсъствието му. След една седмица научаваме, че е заловен от фронтовата жандармерия — тия гадни военни полицаи. Тръгнал по посока към Германия — естествено съвсем безнадеждна работа, — пък и всичко е било замислено глупаво и детински. Всеки би се досетил по това, че бягството му е просто от носталгия и мигновено умопомрачение. Но какво ти разбират военните съдилища, които се намират на сто километра зад бойната линия? За Детеринг повече нищо не чухме.
* * *
Но и по друг начин се отприщва понякога това опасно, натрупано напрежение — като от прегрят парен котел. Тук е мястото да се разкаже как Бергер намери края си.
Отдавна вече нашите окопи са разрушени и сега имаме еластичен фронт, така че всъщност не водим истинска позиционна война. Когато преминат атака и контраатака, остава една разкъсана линия и се води ожесточена борба от яма до яма. Предната линия е пробита и навсякъде в снарядните кратери са се загнездели отделения, които продължават боя.
Ние лежим в една яма, встрани от нас има англичани, които прегазват фланга и се озовават зад нас. Обкръжени сме. Трудно е да се предадем, над нас се носи мъгла и дим, никой не би разбрал, че искаме да капитулираме, пък може би наистина не искаме, това ами не знаем в такъв момент. Чуваме как все повече ни приближават взривовете на ръчните гранати. Нашата картечница бие по предния полукръг. Охлаждащата вода се изпарява, подаваме охладителите от ръка на ръка, всеки се изпикава в тях, пак имаме вода и можем да продължим огъня. Но зад нас трещи все по-близо. Още няколко минути и сме загубени.
В този миг съвсем наблизо затрещява втора картечница. Тя стърчи в съседната яма, Бергер я е намерил и ето че отзад започва контраатака, ние сме освободени и се свързваме с нашите.
Когато след това се прибираме в сравнително сносно укритие, един от носачите на храна разправя, че на няколкостотин крачки от нас лежало ранено военно куче.
— Къде? — пита Бергер.
Другият му обяснява. Бергер се спуска да прибере животното или да го застреля. Само преди половин година не би помислил за такова нещо и би запазил благоразумие. Опитваме се да го задържим. Но когато наистина тръгва, казваме само „Полудял!“ и го оставяме да върви, защото тези пристъпи на умопомрачение са опасни, ако не успееш веднага да събориш човека на земята и да го вържеш. А Бергер е метър и осемдесет висок, най-якият мъжага в цялата рота.
Той наистина е полудял, защото трябва да премине през огнената стена — но това е същата мълния, която отнякъде ни дебне всички нас, тя сега го е поразила и му е затъмнила разсъдъка. При други става така, че започват да буйствуват или побягват нанякъде, имаше и един, който се мъчеше с ръце, крака и уста да се зарови в земята.
Вярно е, че хората често симулират с такива неща, но самото симулиране също е вече признак. Бергер, който искаше да застреля кучето, бе изнесен от огъня с прострелян таз, а един от хората, които отидоха да го докарат, бе ранен с куршум в прасеца.
* * *
Мюлер е убит. От съвсем близо му забиха в стомаха една сигнална ракета. Преживя още половин час в пълно съзнание и сред страхотни болки. Преди да издъхне, ми предаде портфейла си и ми завеща ботушите си — същите, които навремето бе наследил от Кемерих. Аз ги нося, защото ми стават точно. След мен ще ги получи Тяден, обещах му ги.
Успяхме да погребем Мюлер, но сигурно няма дълго да лежи необезпокояван. Нашите линии се изтеглят назад. Отсреща има твърде много пресни английски, американски полкове. Има твърде много говежди консерви и бяло пшеничено брашно. И твърде много нови оръдия. И самолети, много самолети.
А ние сме измършавели и гладуваме. Храната ни е тъй лоша и примесена с толкова заместители, че се разболяваме от нея. Фабрикантите в Германия станаха богаташи, а нас червата ни се късат от дизентерия. Нужниците са постоянно пълни с клечащи хора — би трябвало на ония в тила да им се покажат пепелявите, жалки, покорни лица, сгърчени фигури, на които спазмите изстискват кръвта им и които едва намират силя с разкривени, треперещи от болка устни да се хилят един другиму: „Няма смисъл да си вдигаме гащите…“
Нашата артилерия е вече негодна — не достигат муниции, а цевите са така износени, че стрелят несигурно и ръсят снаряди чак при нас. Не ни достигат коне. Попълненията са малокръвни, слабовати момчета, които не могат да носят раница, но знаят да умират. С хиляди. Не разбират нищо от войната, вървят право напред и се оставят да ги покосяват. Един-единствен самолет изби на шега две роти от тях, току-що слезли от влака, без още да имат и понятие от прикритие.
— Германия сигурно скоро ще опустее — казва Кат.
Вече нямаме надежда, че някога ще дойде краят.
Въобще не мислим толкова надалеч. Един куршум и можеш да умреш; може да те ранят и тогава лазаретът следващата станция. Не те ли ампутират, рано или късно попадаш в ръцете на някои от ония щабни лекари с железен кръст за военна заслуга на петлика, които ти казват: „Какво, кракът бил малко скъсен ли? На фронта няма нужда да бягате, ако сте смелчага! Годен! Свободен сте!“
Кат разказва една от историите, които обикалят по целия фронт от Вогезите до Фландрия — за щабния лекар, който по време на преглед чете имената и когато човекът излезе напред, без да го погледне, отсича: „Годен! Войници ни трябват на фронта!“ Излиза пред него и един с дървен крак, щабният лекар казва: „Годен!“
— И тогава — повишава глас Кат — войникът му казва: „Дървен крак имам вече; но ако сега отида на фронта и някой снаряд ми отнесе главата, ще си поръчам дървена и ще стана щабен лекар.“
Всички сме дълбоко удовлетворени от този отговор.
Може да има и добри лекари и мнозина наистина са добри; но при стотиците прегледи всеки войник попада кога да е в лапите на един от многобройните тилови герои, които се стараят да превърнат в своя списък колкото се може повече „негодни“ в „годни“.
Има немалко такива истории, повечето от тях са още по-горчиви. Но те нямат нищо общо с метеж и пораженство, те са честни и назовават нещата с истините им имена — защото във военщината има твърде много измама, несправедливост и низост. Малко ли е това, че въпреки всичко полк след полк се хвърлят във все по-безнадеждната битка и че атаките следват една подир друга при отстъпваща и разпадаща се бойна линия?
От предмет на подигравки танковете се превърнаха в тежко оръжие. Те идват бронирани в дълги редици и повече от всичко друго въплъщават за нас ужаса на войната.
Оръдията, които ни обсипват с барабанен огън, ние не виждаме, нападащите редици на противника са хора като нас — но тези танкове са машини, техните вериги се въртят безкрайно като войната, те са самото унищожение, когато безчувствени влизат в снарядните ями и пак изпълзяват от тях, неудържимо, флота от ревящи, огнедишащи бронирани чудовища, неуязвими стоманени зверове, които премазват мъртви и ранени — пред тях ние се свиваме в тънката си кожа, пред колосалния им напор нашите ръце стават като сламки, а ръчните ни гранати — кибритени клечки.
Снаряди, газови облаци и танкови флотилии — премазване, разкъсване, смърт.
Дизентерия, грип, тиф — гърчове, повръщане, изгаряне, смърт.
Окопи, лазарети, масови гробове — други възможности не съществуват.
* * *
При една атака пада убит ротният ни командир Бертинк. Той беше един от онези великолепни фронтове офицери, които при всяка опасна ситуация са на предна линия. Беше от години с нас, без да го ранят, трябваше най-после нещо да се случи. Седим в една яма и сме обкръжени. Заедно с барутния дим до нас достига воня на масло и петрол. Забелязваме двама души с огнехвъргачка, единият носи на гърба си сандъка, другият държи в ръце маркуча, от който струят пламъците. Ако дойдат толкова наблизо, че да могат да ни достигнат, свършено е с нас, защото тъкмо сега не можем да се изтеглим назад.
Откриваме огън по тях. Но те се приближават все повече и положението става лошо. Бертинк лежи с нас в ямата. Като забелязва, че не се целим точно, тъй като при силния огън трябва твърде много да се прикриваме, той взема една пушка, изпълзява от дупката и се прицелва лежешком на лакти. Стреля — в същия миг до него изплющява куршум; той е улучен. Но остава да лежи и продължава да се цели — веднъж снема пушката, после пак я насочва; най-после изстрелът изпуква, Бертинк изтървава пушката, казва „Добре!“ и се свлича назад в ямата. Задният от двамата огнепръскачи е ранен, пада, маркучът се изплъзва от ръцете на другия, огънят пръска на всички страни и раненият пламва.
Бертинк е ударен в гърдите. След малко една осколка му отнася долната челюст. Същото парче има още достатъчно сила да разкъса бедрото на Лер. Лер изохква и забива ръце в земята, кръвта му бързо изтича, никой не може да му помогне. След няколко минути той се сгърчва като изпразнен маркуч. Каква полза от това, че в училище беше толкова добър математик?
* * *
Отминават месеците. Това лято на 1918 година е най-кървавото и най-тежкото. Като ангели в златно и синьо витаят непонятни дните над кръга на унищожението. Всеки знае, че губим войната. За това не се говори много, ние отстъпваме, вече няма да можем да атакуваме след тази голяма офанзива, нямаме вече хора и муниции.
И все пак походът продължава — умирането продължава.
Лятото на 1918 година… Никога животът в тоя си жалък образ не ни се е виждал по-желан от сега; червеният мак по поляните около нашите квартири, лъскавите буболечки по стръкчетата на тревите, топлите вечери в полутъмните, прохладни стаи, загадъчните черни дървета в здрача, звездите и ромонът на водата, сънищата и дългото спане — о, живот, живот, живот!
Лятото на 1918 година… Никога човек не е понасял безмълвно повече, отколкото в часа на тръгването за бойната линия. Носят се разюздани, влудяващи слухове за примирие и мир, те размътват сърцата и правят тръгването по-тежко откогато и да било!
Лятото на 1918 година… Никога животът в окопите не е бил по-горчив и по-страшен, отколкото сега, когато в часовете на огъня бледите лица лежат зарити в калта, а ръцете се вкопчват до болка в едно-едничко: „Не! Не! Не сега, в последната минута!“
Лятото на 1918 година… Вятър на надеждата, който полъхва над изгорените поля, луда треска на нетърпението, на разочарованието, най-болезнен страх от смъртта и невнятният въпрос: „Защо? Защо не сложа край? И защо не престават тия слухове за някакъв край?“
* * *
Тук има толкова много самолети и те са тъй уверени, че се впускат на лов по отделни хора като по зайци. На един немски самолет се падат най-често пет английски и американски. На един изгладнял, уморен немски войник в окопа се падат петима яки, свежи в противниковия. На един немски войнишки хляб се падат отсреща петдесет кутии консервирано месо. Ние не сме бити, защото като войници сме по-добри и по-опитни; но многократното надмощие просто ни смазва и ни помита.
* * *
Зад нас са няколко дъждовни седмици — сиво небе, сива, разкаляна земя, сива смърт. Тръгнем ли напред, влагата веднага прониква в шинелите и дрехите ни — и така си остава през цялото време там. Въобще не изсъхваме. Който още има ботуши, ги омотава горе с чували от пясък, за да не влиза толкова бързо тинестата вода. Пушките се покриват с ръждива кора, униформите се покриват с кора, всичко тече и се разлага, подгизнала, влажна, мазна земна маса, в която се събират жълти локви със спирални кървави петна и в тях затъват бавно мъртви, ранени и оцелели.
Бурята вилнее над нас, градушката от осколки изтръгва из сивата и жълта маса пронизителните детски писъци на улучените, а в нощите разкъсаният живот стене и мъчително заглъхва в мълчание.
Ръцете ни са пръст, телата ни са глина, очите ни са дъждовни локви. Вече не знаем дали още живеем.
Сетне горещината като мекотело, влажна и задушна, нахлува в нашите дупки и в един такъв ден на късното лято, на отиване за храна, Кат се строполява на земята. Двамата сме сами. Превързвам раната му; изглежда, раздробен е пищялът на крака. Това е костно нараняване и Кат пъшка отчаяно:
— Сега ли?… Тъкмо сега ли трябваше…
Аз го утешавам.
— Кой знае още докога ще трае тази гадост? Ти все пак се отърва засега…
Раната започва силно да кърви. Не мога да го оставя, за да отида да потърся носилка. Пък и не знам никакъв санитарен пункт наблизо.
Кат не е много тежък; затова го вземам на гръб и тръгвам назад към превързочния пункт.
Два пъти спираме да почиваме. Носенето му причинява силни болки. Не говорим много. Разкопчал съм яката на куртката си и дишам тежко, облива ме пот, лицето ми е подпухнало от напрежение. Въпреки това настоявам да продължим, защото теренът е опасен.
— Да тръгваме ли, Кат?
— Май трябва, Паул.
— Хайде тогава!
Изправям го, той застава на здравия крак и се улавя за едно дърво. Подхващам внимателно ранения крак, Кат подскача и аз вземам под мишница и коляното на здравия крак.
Пътят ни става по-труден. Понякога към нас връхлита снаряд. Бързам колкото мога, понеже от раната на Кат капе кръв. От взривовете не можем да се пазим добре, защото докато речем да се прикрием, те отминават.
Залягаме в една малка яма, за да изчакаме. Давам на Кат чай от манерката си. Изпушваме по една цигара.
— Да, да, Кат — казвам унило, — сега, щем не щем, ще трябва да се разделим.
Той мълчи и ме поглежда.
— Помниш ли, Кат, като реквизирахме гъската? И като ме измъкна от огъня, когато бях още зелен новобранец и за пръв път ме раниха? Тогава още плачех, Кат, три години има оттогава.
Той кима.
Страхът от самотата се надига в мен. Препратят ли Кат в тила, вече нямам приятел.
— Кат, трябва непременно да се видим, ако наистина дойде мирът, преди да се върнеш.
— Вярваш ли, че с тоя строшен кокал още веднъж ще ме пишат за годен? — пита горчиво той.
— Ти спокойно ще го излекуваш. Нали ставата е в ред. Може би пак ще можеш да се върнеш.
— Дай ми още една цигара — казва той.
— Може би по-късно ще предприемем нещо заедно, Кат.
Много ми е мъчно, не е възможно — Кат, моят приятел, Кат с отпуснатите рамене и редките, меки мустаци, когото познавам по-другояче, отколкото всеки друг човек, Кат, с когото съм делил тези години — не е възможно да не видя вече Кат.
— Дай ми адреса си в къщи, Кат, за всеки случай. Ето ти и моя, ще ти го запиша.
Пъхам бележката в джоба си. Колко изоставен се чувствувам вече, макар че той е още до мен. Да се прострелям ли набързо и аз в крака, та да остана заедно с него?
Изведнъж Кат изхриптява и става жълто-зелен.
— Да вървим — заеква той.
Аз скачам на крака, горя от желание да му помогна, повдигам го на гръб и започвам да тичам с дълга, бавна, протяжна крачка, за да не се люлее много кракът му.
Гърлото ми е пресъхнало, червени и черни кръгове играят пред очите ми, когато най-после, стиснал зъби и безмилостно тътрещ се, стигам до санитарния пункт.
Там коленете ми се подкосяват, но намирам сили да се килна на страната, на която е здравият крак на Кат. Краката и ръцете ми се тресат, едва намирам манерката си, за да си наквася устата. Но Кат е спасен.
След малко дочувам в неясния глъч от гласове, който отеква в ухото ми:
— Напразно си се трудил, друже — казва един санитар.
Поглеждам го в недоумение.
Той посочва Кат.
— Свършил е.
Не го разбирам.
— Ранен е в пищяла — казвам аз.
Санитарят се спира.
— И в пищяла също…
Обръщам се. Очите ми са все още мътни, отново ме е избила пот и се стича по клепачите ми. Избърсвам я и поглеждам към Кат. Той лежи неподвижен.
— В безсъзнание е — казвам бързо.
Санитарят тихо си подсвирва:
— Тия неща ги разбирам по-добре. Мъртъв е. Бас държа на каквото искаш.
Поклащам глава.
— Не може да бъде! Преди десет минути разговарях с него. Само е в безсъзнание.
Ръцете на Кат са топли, аз го хващам през раменете, за да го разтрия с малко чай. Тогава усещам нещо мокро на пръстите си. Когато ги дръпвам от главата му, виждам, че са в кръв. Санитарят отново изсвирва през зъби:
— Виждаш ли…
По пътя, без да забележа, парче от снаряд е ударило Кат в главата. Една малка дупка само — трябва да е била съвсем мъничка, заблудена осколка. Но то е било достатъчно, Кат е мъртъв.
Бавно се изправям.
— Ще вземеш ли билета и нещата му? — пита ме ефрейторът.
Кимам и той ми ги дава.
Санитарят е учуден.
— Да не сте нещо роднини?
Не, не сме роднини. Не, ние не сме роднини…
Вървя ли още? Имам ли още крака? Повдигам очи, оставям ги да шарят свободно и се въртя заедно с тях, един кръг, втори, после се спирам. Всичко си е както преди. Само запаснякът Станислав Катчински е мъртъв.
След това вече нищо не помня.