Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Макензи (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mackenzie’s Mission, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 232 гласа)

Информация

Сканиране
geneviev
Корекция
Xesiona (2010)
Допълнителна корекция и форматиране
maskara (2010)
Сканиране
geneviev (2011)
Допълнителна корекция
asayva (2012)

Издание:

Линда Хауърд. Мисията на Макензи

ИК „Коломбина“ ООД, София, 2001

Редактор: Теодора Давидова

ISBN: 954-732-033-5

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от asayva

Осма глава

Каролайн изцяло се потопи в света на чувствените наслади през този уикенд. Безличният хотелски апартамент стана част от много лични и скъпи спомени. Изобщо не излязоха от него, носеха им храна, а единствените дрехи, които обличаха бяха хавлиите.

Като любовници двамата идеално си пасваха по силата на страстта, която таяха в себе си. Каролайн никога не вършеше нещо половинчато; яростно бе пазила девствеността си и сега със същия плам му се отдаваше. Никога досега Джо не бе давал пълна свобода на желанията си, но с нея можеше да го направи. Утоляваше жаждата си и въпреки това винаги искаше още, сякаш го връхлиташе дълго спотаяван глад.

Нямаше никакви табута между тях. Той бе земен и чувствен по природа и без задръжки я въведе в света на плътските удоволствия. Любиха се по всевъзможни начини и на всевъзможни места; той я научи на многобройните техники, чрез които можеха да се наслаждават един на друг.

Беше взел пейджъра си със себе си, но той нито веднъж не иззвъня, сякаш външният свят бе решил да ги остави насаме. Каролайн за първи път в живота си изцяло се посвещаваше на друго човешко същество, забравяйки за всичко останало. Нито мислеше за работата си, нито изпитваше необходимост да чете вестници и книги. Беше дошло време само за наслади.

Необузданата жар, с която се любиха в началото постепенно се уталожи и в неделя вече ласките им продължаваха с часове, докато и двамата достигнат кулминацията на удоволствието. Джо поръча закуска и мързеливо се изтегнаха на широкото легло.

Той се заигра с кичур от косата й, който слънчевата светлина превръщаше в златен сплитък.

— Къде са родителите ти? — разсеяно попита той.

— По принцип или в момента? — Нейният глас бе също толкова мързелив.

— И двете.

— Живеят в Южна Каролина, където преподават. А в момента са на лятно пътешествие в Гърция. Ще се върнат чак в средата на септември.

— Чувстваше ли се самотна като дете?

— Не, не съм. Единственото, което исках, бе да уча — обясни тя. — И винаги недоволствах, че не мога да го правя по-бързо. Сигурно не съм била лесно дете. Може би родителите ми са големия ми късмет, защото винаги ме поощряваха да уча още повече и не ме ограничаваха с нищо.

— Вероятно си била цяла напаст — подхвърли той.

— Може би — съгласи се Каролайн. — А ти какво дете беше?

Джо не отговори веднага и колебанието му за момент я натъжи. Той с удоволствие говореше за работата си, за преживяванията му като пилот, но не споделяше нищо за личния си живот. Единственото, което обясни за себе си бе, че е мелез и има трима братя и една сестра. Никога не й бе разказал случка от детството си, нищо. Но Каролайн си напомни, че все пак се познаваха от много кратко време и още беше рано за подобни лични детайли. Зави й се свят като си даде сметка, че се бяха срещнали само преди една седмица, а отношенията между тях се бяха развили толкова бурно.

— Аз изобщо не бях напаст — най-сетне изрече той. Гласът му издаваше, че не му се говори на тази тема.

— А братята и сестра ти какви са?

Лежеше плътно прилепена до него и успя да усети, че той се отпусна като чу въпроса й.

— Сестра ми е по-опака. Не че е лоша или палава, просто винаги е твърдо решена да постигне своето.

Начинът, по който изричаше думите издаваше огромната любов, която изпитваше към семейството си. Тя се сгуши още повече в него, надявайки се така да го накара да продължи разказа си.

— На колко са години? Как се казват?

— Майкъл е на осемнадесет. Сега завърши гимназия и другия месец отива в колеж. Много е запален по животновъдни ферми и вероятно с това ще се занимава, като завърши образованието си. Джошуа е на шестнадесет. Изключително добър по характер и страстен любител на самолетите, точно като мен на неговата възраст. За проклетия обаче иска да служи във флотата. Зейн е на тринадесет. Той е много… емоционален. Мълчалив и опасен, точно като баща ми. И Мари. Тя е на единадесет. Толкова дребничка и крехка, ще си кажеш, че вятърът би я отвял, а крие желязна воля. Всички обичаме конете и сме много добри дресьори, но татко е най-добрият. В това отношение Мари се е метнала на него.

— А мащехата ти? — Питаше го каквото й хрумнеше в момента, само и само да поддържа разговора им.

Джо тихичко се засмя.

— Мери. Тя е по-дребна и от теб.

Каролайн се изправи рязко.

— Аз не съм дребна — възпротиви се тя и войнствено вирна брадичка.

— Е, не си и висока. Дори бих казал, че си по-ниска от средното. — Той я издърпа обратно и тя сгуши глава в рамото му. — Искаш ли да ти разкажа за Мери или не?

— Искам — измърмори тя и той я целуна по челото.

— Мери е много сърдечна и обична жена и когато си реши да направи нещо, нищо не може да я спре. Ако не беше тя, нямаше да успея да вляза в Академията.

— Значи не си имал нищо против баща ти да се ожени за нея?

— Да имам нещо против? — повтори той и се засмя от сърце. — Правех всичко възможно, за да ги събера. Не че беше много трудно. Баща ми си беше загубил ума по нея. Бе твърдо решен да я има, независимо какво ще му коства.

Откритият начин, по който говореше за чувствата и желанията на баща си я накара да се усмихне. Тя самата не можеше да си представи родителите си като страстни любовници, може би защото те не бяха такива. Очевидно не бяха въздържатели, след като тя се бе родила, но и двамата никога не обсъждаха и не показва любовта си, а предпочитаха духовното общуване. Техният съвместен живот се базираше на взаимно доверие и разбирателство, а не на чисто сексуалното, дори примитивно привличане, каквото бе пламнало между нея и Джо.

— А баща ти? Какъв е по характер?

— Силен. Опасен. И най-добрият баща на света. Дори когато бях съвсем малък знаех, че е готов да умре за мен.

Странен начин да опишеш баща си, но като погледнеше Джо лесно можеше да повярва, че баща му наистина е опасен. Вероятно двамата бяха като огледален образ един на друг.

— Достатъчно сме говорили за мен — рязко изрече той, макар че в действителност съвсем малка част от разговора се отнасяше до него. Каролайн отново усети познатата дистанцираност у него, сякаш някаква врата се затвори с трясък и скри истинската му същност. Джо я извъртя, разтвори халата й и погали гърдите й. — Сега искам да разбера някои неща за теб.

Тя потрепери и погледна бронзовата ръка върху бялата й кожа.

— Това вече ти е познато.

— Така е. — Сините му очи потъмняха от желание. Плъзна ръка по стомаха й и след това продължи по бедрата. — Както и това. Вече много добре зная как реагира тялото ти, когато те докосна.

Джо също се съблече. Намести я върху себе си и тя почти извика, когато той проникна в нея.

— Сега зная как цялата трепериш от страст, когато те целувам и галя… — прошепна той. Думите излизаха дрезгаво от гърлото му.

Тя започна да се движи, зажадняла за удоволствието, което само той можеше да й достави. Дълго след това Каролайн лежа върху гърдите му в пълна тишина. Той нежно галеше косата й, след това я прегърна плътно до себе си.

— Не се грижа много добре за теб — тихо изрече той. — И то за втори път.

Каролайн не можеше да си представи по-добър начин да се погрижи за нея.

— За какво говориш? — измърмори тя.

— За втори път не взехме предпазни мерки.

— Аз така те помолих. — Тя затвори очи. — Исках да те усетя напълно, да открия всичко за теб.

— За първия път съм съгласен, макар че и тогава трябваше да се погрижа. А за този път няма никакво извинение.

Каза го напълно сериозно и Каролайн се изправи, вперила гневен поглед в него.

— Не съм дете, Джо. Нито пък съм малоумна. Зная какви може да са последиците, така че отговорността е наполовина моя. Можех сама да избера. Една от ползите да имаш любознателен ум е, че се интересуваш от всичко. Изчела съм доста неща и те уверявам, че точно по това време няма никакъв риск да забременея.

— Не бива да разчиташ на това. Календарният метод изобщо не е сигурен, а ти знаеш, че не съм хазартен тип.

— Би ли имал нещо против, ако забременея? — сериозно попита тя.

— А ти?

Каролайн поклати глава.

— Не. — Гласът й бе изпълнен с увереност.

Джо я погледна проницателно. Тя очакваше да я попита защо, но той не го направи. Вместо това каза:

— Искам да знам, ако цикълът ти закъснее и с един ден.

Тонът му толкова заповеднически, че рязко вдигна ръка за военен поздрав и отвърна:

— Да, сър.

Понякога се държеше като същински полковник. Той се засмя и я отмести от себе си. Каролайн стана и облече халата си.

— Трябва ли да освобождаваме стаята вече?

— Не, уговорих да останем до късния следобед — отговори той. — До шест часа.

И те отново потънаха в техния си свят, от който изтичаха последните часове. Изненадващо бързо Каролайн свикна с обслужването по стаите и напълно се отдаде на удоволствията, които Джо разкриваше пред нея. Може би подобно усамотение щеше да им дотегне, ако продължеше повече от седмица, макар че точно в момента тя нямаше нищо против да прекара с него дори и по-дълго време по този начин. Утре, обаче, и двамата щяха да се върнат към работата си, тя на земята, той — във въздуха.

От утре отново щеше да се изправи срещу страховете си, защото мъжът, когото обичаше бе избрал една от най-опасните професии, а тя не можеше да направи нищо, за да го спре. Немислимо бе дори да се опитва. Джо беше орел; само възрастта или смъртта щяха да го приземят. Но тя с удоволствие щеше да изтърпи тези години на сладка мъка.

А сега не искаше да пропилее и една минута от времето, което им оставаше, преди отново да се върнат в реалността.

Не знаеше какво означава за него този уикенд, може би само дълго жадувана почивка, разтоварване и удоволствия. За нея обаче това бе катализаторът, който разкри дълго спотаяваната й страст. Сякаш досега бе гледала на живота през сив воал, който той свали с един замах и тя можеше да види истинските, ярки цветове. Вече не се чувстваше излишна и неразбрана, бе станала част от нормалния ход на нещата. Не беше самотна, каквато бе през целия си живот, откакто разбра, че умът й я прави различна от останалите. Отдаде му се с цялата си страст и получи нещо, което никога нямаше да я напусне — спомени, преживявания, екстаз. Благодарение на него, тя разкри дълбините на собствената си природа.

В този момент, в пълно противоречие на здравия разум и отчитайки неизбежните трудности, Каролайн си пожела да е сбъркала с изчисленията и наистина да носи неговото дете.

— Какво? — попита той, повдигнал въпросително черните си вежди. Тя осъзна, че от доста време го наблюдава втренчено, без да е казала и думичка.

На лицето й се появи усмивка, която сякаш озари чертите й.

— Мислех си — сериозно започна тя, — че доста жени ще се запишат като доброволки в армията, ако позираш чисто гол на плакат.

Той я погледна изненадано, след което избухна в смях.

— Да не искаш да кажеш, че си готова да ме поделиш с жените в Америка?

— Не, поне в този живот.

— Дори и ако страната ми има нужда от мен? Къде е отишъл патриотизмът ти?

Каролайн се сгуши в него и погледна часовника си.

— Имаме само осем часа — отбеляза тя.

— Проклет да съм, ако пропилея и минутка от тях — закани се Джо. Взе я на ръце и я занесе в другата стая.

Притисната у него, Каролайн си пожела времето да спре.

 

 

То, разбира се, не спря. Колкото и да й се искаше. Почувства се странно, когато напуснаха тяхното убежище и се насочиха към базата. Тя седеше мълчаливо в пикапа, като събираше сили да приеме края на двудневното им бягство от реалността. Тази нощ щеше да спи сама, както и останалите нощи, до следващия уикенд. А може би дори и тогава. Той не бе споменал нищо за нова среща.

Каролайн се загледа в него. Колкото повече приближаваха базата, толкова повече той се променяше — вече не бе нейният мъж, а полковник Макензи. Мислите му отново се върнаха към „Нощно крило“, тези лъскави, красиви и смъртоносни машини и как ще се справи с тях. Може би промяната се дължеше на факта, че сега в главата му бяха самолетите, а не тя. Те летяха за него. Единственото, което й оставаше бе да се надява, че те ще й го върнат жив и здрав.

Много преди да е готова за раздялата им Джо я изпрати до вратата на квартирата й. Седеше пред нея и дълбоките, сини очи я изучаваха напрегнато.

— Няма да те целувам за лека нощ — каза той. — Няма да мога да спра.

— Тогава… Лека нощ. — Каролайн понечи да протегне ръка, но рязко я издърпа обратно. Не можеше дори да се здрависа с него. Би било прекалено голямо изкушение след уикенда, който прекараха отдадени един на друг, натрапчиво напомняне, че тази нощ и двамата щяха да спят сами.

— Лека нощ.

Джо рязко се обърна и закрачи към пикапа. Каролайн бързо отключи и се мушна вътре, неспособна да го види как потегля. Квартирата й, луксозна в сравнение с останалите в базата, сега й се стори празна и задушаваща. Включи климатика на максимална степен, но нищо не можеше да запълни празнотата. Нищо, освен Джо.

Тази нощ не спа добре. Постоянно протягаше ръце, търсейки топлото му, силно тяло. Изпитваше физическа болка от раздялата, след като толкова бързо свикна с удоволствието, което той й предлагаше.

Събуди се доста преди зазоряване и се отказа от всякакви опити да заспи отново. Винаги бе смятала, че работата е нейната панацея и сега се надяваше, че и този път ще й помогне. В крайна сметка затова и беше назначена към този проект — да работи, а не да въздиша по началника си.

И този път работата й я спаси. Успя да се разсее, като се зарови в докладите за предстоящите тестове. Джо не намина тази сутрин, за което тя му беше искрено благодарна. Тъкмо започваше да се връща във форма, ако я целунеше, отново щеше да загуби почва под краката си. Можеше дори да се окаже потопена в прегръдките му. Той, разбира се, щеше да устои на изкушението, но тя не бе сигурна за себе си.

Както обикновено, Кал пристигна втори.

— Къде беше през уикенда? — небрежно попита той. — Звънях ти няколко пъти, ако искаш да отидем на кино.

— Във Вегас — отговори тя. — Прекарах уикенда там.

— Интересен град, нали? Обра ли джакпота на някое казино?

— Не ме бива за комарджийка. Повече си падам по миниголф.

Той се засмя, докато си сипваше кафе.

— Внимавай. Твърде много емоции ще те състарят — предупреди я той.

Ако беше истина, тя би трябвало да е остаряла със сто години за последните два дни. Вместо това, сега се чувстваше много по-жива от когато и да било.

Джо не беше в контролната зала, когато лазерният екип пристигна. Пилотите вече се бяха качили в машините и моторите ревяха. Разпределението беше същото като в петък — Джо и Бауи Уейд в „Нощно крило“, а Дафи Дийн и Мед Кет във F-22. Всички специалисти работещи по проекта се бяха скупчили около мониторите.

Изтребителите излетяха.

Първоначално всичко вървеше добре и Каролайн въздъхна от облекчение. Не беше чак толкова наивна и не вярваше, че няма да има още проблеми, но поне този от петък не се повтори. Йетс също се усмихваше доволно.

На връщане към базата Мед Кет летеше от едната страна на Джо, а Дафи следваше Бауи Уейд. Каролайн разсеяно наблюдаваше монитора, когато прицелващата система на Бауи сигнализира задействане.

— Той ли я включи? — високо попита тя.

Йетс и Ейдриън се втренчиха в екрана; и на двамата лицата им бяха загрижени. Кал вдигна глава от компютъра си. В същия момент започна да святка червената лампа за изстрелване и в контролната зала настъпи хаос.

— Уцелен съм. Уцелен съм! — крещеше Дафи, след което се чу гласът на Бауи:

— Това проклето нещо се изстреля. Какво, по дяволите, стана?

— Каква е повредата? — Това бе гласът на Джо, плътен и спокоен.

— Нямам контрол над машината. Хидравликата е напълно разрушена. — Гласът на Дафи издаваше притеснението му.

— Катапултирай! — извика Бауи. — Престани да се въртиш. Не можеш да направиш нищо.

Гласовете се застъпваха и в контролната зала се чуваше смесица от думите им. Пилотите, които също наблюдаваха мониторите, бяха замръзнали на местата си, с каменни физиономии, в очакване да видят дали колегата им щеше да се справи или ще загине пред очите им.

След това отново се чу гласът на Джо, който крещеше:

— Катапултирай, катапултирай!

Думите му бяха стопроцентова заповед и след малко компютрите отчетоха катапулт на пилота.

— Виждам парашута! — Това бе Мед Кет. — Твърде ниско е…

След това всичко се разтресе. F-22 се разби в пустинята.