Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Макензи (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mackenzie’s Mission, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 233 гласа)

Информация

Сканиране
geneviev
Корекция
Xesiona (2010)
Допълнителна корекция и форматиране
maskara (2010)
Сканиране
geneviev (2011)
Допълнителна корекция
asayva (2012)

Издание:

Линда Хауърд. Мисията на Макензи

ИК „Коломбина“ ООД, София, 2001

Редактор: Теодора Давидова

ISBN: 954-732-033-5

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от asayva

Десета глава

Каролайн никога не се бе чувствала толкова притеснена, уплашена и унижена. Седеше в кабинета на Джо и се опитваше да улови погледа му, по някакъв начин да го накара да й повярва, но той сякаш не я виждаше. Дори по-зле, гледаше я с ледено презрение в очите. Точно това безразличие, изписано на лицето му, я караше да се чувства ужасно.

— Не, не съм влизала повторно в сградата в тези случаи — повтори тя, може би за стотен път.

— Сензорите са отбелязали всяко ваше влизане и излизане, госпожице Евънс. — Капитан Ходж, шеф на охраната, не се изморяваше да повтаря едно и също.

— Значи сензорите са сбъркали.

— Не е възможно. Те са съвършено произведение на изкуството и никога не бъркат.

— В тези случаи са сбъркали. — Каролайн си пое дълбоко въздух, за да се успокои. Имаше чувството, че всеки момент ще припадне от притеснение. — В четвъртък бях загубила картата си за самоличност. Открих, че е изчезнала в петък сутринта, когато се облякох, за да отида на работа.

— Това вече ни го казахте, само че ние не разполагаме с доклад, написан от вас по повод изчезналата ви карта за самоличност, а ви е ясно, че при подобен свръхсекретен проект, това е недопустимо. Бихте ли ни обяснили отново защо не докладвахте за инцидента?

— Спомнях си, че я закачих за една папка и вероятно тогава се изплъзнала. Не уведомих охраната, защото бях сигурна, че е някъде в кабинета.

— Само че сензорите са засекли, че същия следобед сте си тръгнали с останалите колеги от екипа. Значи картата трябва да е била на вас, защото повярвайте ми, госпожице Евънс, сензорите отчитат всяко влизане и излизане от сградата. Ако някой прекрачи прага, в каквато и да е посока без карта, алармата се задейства.

— Точно затова се опитвам да ви обясня, че очевидно сензорите са дали дефект. Когато открих, че картата ми е изчезнала, се обадих на Кал Гилкрист и го помолих да я потърси в офиса. Той я намери на пода под бюрото. Донесе ми я и се прибра, а аз отидох на работа. Необходимо е просто да го попитате.

— Господин Гилкрист ще бъде разпитан, също. Разпечатката обаче показва, че двамата с него сте влезли в сградата и сте излезли след две минути. След това вие отново сте влезли, а господин Гилкрист се е върнал чак след час.

— Това е невъзможно. Не съм влизала в сградата, докато Гилкрист не ми донесе картата. Как реагират скъпоценните ви сензори, когато две карти и само едно тяло излязат от сградата?

Капитан Ходж не обърна внимание на въпроса й и хвърли поглед върху разпечатките.

— В неделя вечерта отново ли загубихте картата си?

— Не. Не съм влизала в сградата в неделя вечерта. — Не можа да се сдържи и отново погледна Джо. Какво ли си мислеше той? Със сигурност не би могъл да я подозира в саботаж.

— Сензорите са отчели, че сте влязла в сградата, а според самата вас, картата ви е била у вас.

— Днес сутринта намерих картата си точно на мястото, където я оставих в петък вечерта.

— Не сте я премествали през целия уикенд?

— Прекарах уикенда във Вегас.

— И оставихте картата си в квартирата?

— А вие носите ли вашата карта извън базата? — контрира го Каролайн.

— Бих искал да ви напомня, че не аз съм заподозрян — учтиво отбеляза мъжът.

— Заподозряна в какво? Защо не ми кажете? — предизвика го тя.

Той, обаче, не се поддаде.

— Казвате, че сте прекарали уикенда във Вегас. И не сте върнали в базата нито в петък вечерта, нито в събота, така ли?

— Да.

— Къде отседнахте във Вегас?

— В „Хилтън“.

— Във Вегас има повече от един хотел „Хилтън“, но това лесно може да се провери.

— Госпожица Евънс и аз прекарахме уикенда заедно. Мога да потвърдя алибито й за времето от петък вечерта до седем часа вечерта в неделя — намеси се Джо.

— Разбирам. — Капитан Ходж запази гласа си спокоен, но лицето на Каролайн пламна. Този път не погледна Джо. — Значи през цялото това време картата ви за самоличност е била в квартирата ви?

Тя отново си пое дълбоко въздух, за да се успокои, макар да не постигна нищо.

— Да.

— Сигурна ли сте, че квартирата ви е била заключена?

— Да, винаги проверявам за това.

Той я погледна скептично.

— Винаги е доста категорична дума. Сигурна ли сте, че абсолютно винаги проверявате дали вратата ви е заключена?

— Точно в този случай полковник Макензи провери, а аз наблюдавах.

Капитанът се обърна към Джо, който кимна утвърдително. Изражението на лицето му бе напълно неразгадаемо.

— Вие твърдите, че картата ви е била у вас. Разпечатката показва, че сте влезли в сградата точно — капитанът погледна разпечатките, за да свери, — в двадесет и три и четирийсет и седем в неделя вечерта.

— По това време вече си бях легнала.

— Сама ли? — с безразличие попита капитанът.

— Да.

— Значи никой не може да го потвърди. Вие казвате, че сте била в леглото си. Компютрите казват, че сте била в офиса.

— Обадете се на Кал Гилкрист! — избухна Каролайн. — Само си губите времето така! Той може да потвърди думите ми.

— В четвъртък сутринта, когато влязох в кабинета ти, ти изчисти екрана на компютъра и го изключи — обади се Джо. Гласът му бе хладен и изпълнен с безразличие. — Какво имаше, което не искаше да видя?

Каролайн го зяпна напълно объркана. Той звучеше като човек, твърдо убеден във вината й, точно както капитан Ходж, но Джо със сигурност знаеше… Опита се да се съсредоточи, да си припомни случая. Четвъртък сутринта. Той отново я бе стреснал, и докато се опитваше да я успокои, Каролайн се бе оказала в прегръдките му. Спомни си, че бе изключила монитора, само за да има с какво да се занимава, докато се пребори с неочакваната реакция на тялото й при допира до него, но със сигурност не помнеше точно върху какво бе работила.

— Не помня — тихо отговори тя.

— Хайде — скара й се той, — ти винаги помниш всичко.

— Не си спомням това — повтори тя и го погледна настойчиво.

Тогава забеляза, че изражението в очите му бе на недоверие, отвращение, дори гняв. Да, най-вече гняв, но Джо Макензи изпитваше леден, смразяващ гняв. Гледаше я, сякаш би я унищожил, без за минутка да изпита съжаление. Той не й вярваше!

Усети, че не й стига въздух, когато си даде сметка, че и Джо я смята за виновна. В гърлото й заседна буца, от която тя едва дишаше, а сърцето й с мъка продължаваше да тупти. Ако бяха в обратната позиция, тя би го подкрепила, би му гласувала цялото си доверие и въпреки доказателствата, никога не би допуснала, че той би могъл да предаде родината си.

И тогава Каролайн осъзна още един факт — тя би му се доверила, защото го обичаше, защото се бе постарала да го опознае като човек, а за него тя бе просто жена за физически забавления, без изобщо да си прави труда да разбере истинската й същност.

Лицето й стана безизразно и тя го погледна с празен поглед.

— Върху какво работеше? — повтори той.

— Не си спомням. — Дори гласът й излъчваше безразличие. — Предполагам, че съм заподозряна в шпионаж.

— Не сме казали подобно нещо — обади се капитан Ходж.

— Но не казахте и обратното, а това тук много ми прилича на разпит.

Тя съсредоточи погледа си върху капитана, просто защото нямаше сили да погледне Джо. Може би никога повече не би могла да го направи. По-късно, когато остане насаме със себе си, щеше да премисли всичко, но точно сега имаше чувството, че само един поглед ще срине и последните останки издръжливост. Болката бе прекалено голяма; не би могла да се справи с нея, затова просто се налагаше да я игнорира.

— Не открихме никаква повреда в самолета на капитан Уейд — заговори Каролайн, като дори успя да събере последните частици гордост у себе си. — Проверихме всичко. Йетс Корлески, ръководителят на екипа, ще разговаря тази вечер с полковник Макензи. Ние смятаме, че проблемът е в компютърната програма.

Капитан Ходж я погледна заинтересован.

— Какъв според вас е проблемът, госпожице Евънс?

— Все още не знаем. Искаме да сравним програмата, с която работим с оригиналната, за да открием дали са правени промени.

— И ако има такива промени?

— Трябва да установим точно какво е променяно.

— Чия беше идеята да сравните програмите?

— Моя.

— Какво ви накара да го предложите?

— Стигнах до този извод по пътя на елиминирането. Компютърната програма остана единственото нещо, което би могло да е сбъркано.

— Тя обаче работеше безгрешно, докато вие не пристигнахте на работа тук. Разрешаването на проблем от такава важност ще се отрази много добре на кариерата ви, нали, госпожице Евънс?

Тя дори не трепна, само продължи да го наблюдава с каменно изражение на лицето си.

— Не съм саботирала програмата, за да обера лаврите, като разреша проблема.

— Не съм казал подобно нещо. Просто споменах, че това все пак би било голям професионален успех за вас.

— Аз и без това имам много добра професионална репутация, капитане. Точно затова ме назначиха към този проект.

— Само че не са ви назначили от началото на проекта, значи не сте чак толкова добра. Ядосахте ли се, че не ви предложиха мястото тук от началото?

— Изобщо не знаех нищо за проекта, така че не бих могла да се ядосам. Работех по друга програма. „Нощно крило“ вече течеше от доста време, докато приключих с предишното си назначение. Освободих се едва преди месец. Лесно можете да проверите думите ми — добави накрая тя, преди той да й зададе въпроса.

— Хм! — Ходж се загледа в бележките пред себе си, след което я погледна с тънка усмивка на устните, която не се виждаше в очите му. — Това е всичко засега, госпожице Евънс. Можете да си вървите. О, не ви е позволено да напускате базата. Би било особено грозно, ако ви хванем в опит за бягство.

— Имам ли право на телефонни разговори?

— Трябва ли да се обадите на някого? — попита я той, без да отговаря на въпроса й. — Може би на адвокат?

— Имам ли нужда от адвокат?

Капитанът отново й се усмихна.

— Не сме повдигнали никакви обвинения срещу вас все още.

Каролайн отбеляза на ум, че бе добавил „все още“, но това ни най-малко не я притесни.

— Не сте повдигнали обвинения, но не ми е позволено да напускам базата. Бих искала да ви напомня, че съм цивилна, капитан Ходж, а не част от армията.

— Нека аз ви напомня, че се намирате във военна база и въпросът е чисто военен. Бихме могли да ви задържим за доста дълго време, преди да повдигнем официално обвинения. Ще проверим думите ви и ако сте права, ще ви освободим, но ако настоявате, много лесно можем да ви уредим място зад решетките, докато тече разследването.

— Изразихте се напълно ясно.

— Надявам се.

Каролайн се изправи и съсредоточи всички сили върху краката си. Искаше да е сигурна, че те ще се подчинят на командите й. Изобщо не погледна Джо, когато излезе от кабинета му.

Щяха да разпитат Кал, той щеше да потвърди думите й и тогава щяха да разберат, че скъпоценните им сензори не само могат, но наистина бяха сбъркали. Може би ставаше въпрос за доста сериозен провал в охранителната система и са били издадени две карти за самоличност с един и същ код. Имаше вероятност някой да е направил дубликат на нейната карта, да е влизал в сградата и наистина да е саботирал програмата, но Кал щеше да им обясни всичко.

Каролайн не се притесняваше, че ще я обвинят в саботаж, макар че разпитът изобщо не бе приятно изживяване. По-страшното, което едва ли би превъзмогнала, бе начина, по който Джо я гледаше и факта, че той не й вярваше, че я смяташе способна на подобно деяние.

Бе постъпила като грандиозна глупачка. Макар да бе толкова умна и образована, тя бе допуснала изконната женска грешка да повярва, че след като един мъж започне любовна връзка с една жена, значи е влюбен в нея. Не, това дори не бе любовна връзка, а чист секс. Още една грешка — бе придала прекалено голямо значение на секса. За мъжете това бе просто начин да утолят физическите си нужди, точно както и храненето. Не изискваше никакви емоции. Докато тя се бе любила с него, той просто бе правил секс. Тя му се бе отдала изцяло, сърцето си, душата си и тялото, а той й бе отвърнал с чисто физическо отдаване, в което не бе вложил нищо, освен тялото си. Вярно, тялото му беше невероятно и удоволствието бе неземно, но тя искаше много повече. Досега се бе заблуждавала, че го получава. Е, не бе чак толкова глупава да реши, че той е влюбен в нея, но поне вярваше, че не му е безразлична. Очевидно обаче бе объркала секса с чувствата. А той не притежаваше такива, или поне не бе готов да й ги предложи. Винаги бе под контрол и държеше истинската си същност грижливо скрита за всички, освен за най-близките му хора.

Едва сега Каролайн разбираше смисъла в подобно поведение. Би дала всичко, само ако можеше да постигне същото, така че сега нямаше да има усещането, че болката ще я съсипе. Би направила всичко, ако знаеше, че така ще се отърве от буцата заседнала в гърлото й. За съжаление, пределно ясно си даваше сметка, че нямаше никакъв лек.

Може би, след като разбере истината, Джо щеше да поиска да продължат връзката си, сякаш нищо не се бе случило. Тя се опита да си представи как би постъпила в подобна ситуация, но нищо не й хрумна.

Нито пък можеше да си представи, че ще продължи да работи тук, където трябваше да го вижда всеки ден. В крайна сметка се оказа, че досега е била права, че не бива да се обвързва с никого. Първият път, когато не послуша ума си се оказа пълен провал. И сега трябваше или да намери свръх сили у себе си, които ще й позволят да продължи да работи с него, или трябваше да съсипе кариерата си, като помоли да я заменят с друг специалист.

Изглежда работата бе единственото смислено нещо в живота й, затова нямаше да се откаже от нея заради някакъв мъж, дори и когато този мъж беше полковник Джо Макензи. Независимо какво щеше да й коства, тя щеше да довърши проекта. Щеше да разговаря с него само относно работата им. Дори щеше да се държи учтиво. Но никога отново нямаше да поеме риска да разкрие сърцето си пред него. Не можеше да си позволи тази болка отново.

 

 

— Кал Гилкрист категорично отрича да е намирал картата й за самоличност — малко по-късно капитан Ходж съобщи на Джо. Минаваше полунощ, но никой не си помисляше за сън. — Той ни обясни, че тя му се обадила в петък рано сутринта и го помолила да я изпрати до сградата, защото предишната сутрин й се сторило, че някой я следи и се притеснявала. Каза, че е влязъл с нея в сградата, за да огледа, след което се е върнал в квартирата си, за да се изкъпе и избръсне.

Лицето на Джо беше с каменно изражение. Не си бе позволил лукса да се надява, че Гилкрист ще потвърди думите й. Би било глупаво да очаква подобно нещо, след като сензорите ясно показваха, че тя е влизала сама в офиса си.

— Тогава защо й е да го използва за алиби? Тя е знаела, че той няма да я прикрие.

— А може би не е знаела. Очевидно са доста добри приятели. Била е сигурна, че Ейдриън Пендли няма да си помръдне пръста за нея. Може би между нея и Кал е имало нещо в миналото, затова е решила, че той ще я защити сега.

— Не, не е възможно. — За това поне бе абсолютно сигурен. Каролайн не е била близка с никой друг, освен с него. Преди Айвън да го попита откъде е толкова сигурен, Джо продължи: — А Корлески какво каза? Наистина ли са обсъждали възможността грешката да е в компютърната програма?

— Да, за това не ни е излъгала. Той потвърди, че идеята за сравняване на програмите е била нейна. Беше убеден, че тя не би могла да саботира програмата, само за да трупа актив като разреши проблема. Също каза, че не вярва да го прави за пари.

— Той подозира ли някой друг от екипа, който би го направил за престиж или пари? — попита Джо.

Айвън поклати глава.

— Проверихте ли останалите?

— Да, и пак ще го направим, но всички са чисти. И нея не бих заподозрял, ако не бяха разпечатките за странните й посещения в кабинета.

Джо напълно го разбираше. Самият той също никога не би я заподозрял, но като се връщаше назад, единственото нещо, което си спомняше бе, че тя наистина го бе обсебила и той бе мислил само за това как да я вкара в леглото си и да се наслади на прекрасното й тяло. Сега се чудеше доколко това бе просто добре премерен ход от нейна страна, дали не му бе отдала девствеността си, не защото бе привлечена от него, а просто за да…

Божичко, каква би могла да е причината, освен неподправено желание? Не, тя не му се беше отдала само за да се добере до секретна информация относно „Нощно крило“ или за да разчита, че той ще я прикрие, ако я хванат. Тя изобщо нямаше нужда от него, за да научи нещо повече, защото сама имаше достъп до всичко. А би било много наивно от нейна страна, ако е смятала, че той ще я прикрие. Каролайн наистина го желаеше. За друго не бе сигурен, но в това бе напълно убеден.

Как трябваше да постъпи сега? Никога не се бе чувствал толкова бесен… и наранен. Това трябваше да го признае. Никоя друга не го бе обсебвала така, както Каролайн. Беше открита и честна, без никакви задни мисли и тайни. Искаше да е в състояние да се отдръпне от цялата бъркотия и да я разгледа безпристрастно, без да влага никакви емоции, но не можеше да го направи.

Никога досега не бе изпитвал толкова силни чувства към който и да е изтребил, каквито изпитваше към „Нощно крило“. Той бе много специален. Нещо повече, той участваше в създаването на история, на една стопроцентова магия в небесата. Без никакво колебание би дал живота си, за да защити тези самолети, защото те щяха да защитават родината му. Чист патриотизъм и нескрита любов. Те бяха негови самолети.

Само че той смяташе Каролайн за негова, също. Неговата жена.

И ако изборът се свеждаше само между Каролайн и изтребителите, без да се замисли би избрал Каролайн. Наистина, щеше да се презира за подобна слабост, но не можеше да си представи, че ще позволи нещо да я нарани. Сега обаче изборът бе между Каролайн и родината му. Затова нямаше избор. Не би могло и да има. Той не би допуснал да става въпрос за избор. Независимо колко го привличаше, както никоя друга досега. Независимо, че му се бе отдала със страст, която напълно пасваше с неговата. Независимо от всичко…

Джо прекъсна мислите си. На челото му се бе появила бръчка от притеснение. Каролайн просто не бе от типа хора, които биха се промъквали и саботирали. Може би не я познаваше колкото си мислеше, но бе сигурен, че в нея няма нищо злодейско.

Искаше да се срещне с нея. Трябваше да я попита някои неща, без никой друг да присъства. Щеше да научи истината от нея, независимо какво щеше да му коства.