Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
After the Music, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 136 гласа)

Информация

Сканиране
Слава (2010)
Разпознаване и корекция
Daniivanova (2010)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2010)
Допълнителна корекция
asayva (2014)
Форматиране
in82qh (2014)

Издание:

Даяна Палмър. Звезден прах

ИК „Коломбина“, София, 2002

Редактор: Теодора Давидова

ISBN: 954–732–044–0

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция от asayva

Осма глава

Сабина се загледа в него, но не можеше да го види ясно. От обезболяващите и от изтощение бе напълно замаяна.

— Как се чувстваш? — бавно произнесе той с плътен глас.

Очите й сляпо потърсиха лицето му, докато се опитваше да събере мислите си. Той я мразеше. Нали искаше тя да изчезне от живота му? Беше я обидил и унижил и й бе казал да се маха. Защо сега беше тук?

— Ужасно — отвърна тя със слаб глас и неспокойно обърна разрошената си глава на меката бяла възглавница. Почувства неудобство от схванатото си тяло. — Онзи прожектор… — Опита да се надигне.

— Не бива да ставаш. Превръзките са хлабави — рязко каза той и внимателно я настани обратно върху възглавниците.

— Рамото ми… — опита се да го раздвижи Сабина, но то бе превързано. А под другата ръка имаше мека дунапренена поставка и тръбичка, която водеше до игла, забита във вената й. — Какво…

— Система — каза Торн. Седна на стола до леглото и се облегна. — Имаш мозъчно сътресение — тихо каза той. — Контузено рамо, няколко порязвания и натъртвания. Лекарят казва, че ако продължаваш да се подобряваш така, ще излезеш от тук до пет дни, а след около месец ще можеш да се върнеш на работа.

Сабина премигна. Не можеше да проумее казаното. И защо той беше тук? Очите й се придвижиха към изцапаната му риза. Все още носеше вечерното сако и същата риза.

— По ризата ти има кръв — неуверено продума тя.

— Няма нищо — успокои я той.

— Откога съм тук?

— От три дни — многозначително каза той.

— Ти беше ли… в клуба, когато се случи?

Торн въздъхна тежко, взе един пепелник, пълен наполовина с фасове и запали нова цигара.

— Не — каза той след секунда. — Бях на вечерно парти в Манхатън. Смятах да намина малко по-късно. Денис ми се обади веднага след като бе повикал линейка. — Той се засмя. — Аз и линейката пристигнахме там по едно и също време. Придружих те дотук.

Сабина не разбираше нищо.

— Но защо си тук? — объркано попита тя. — Нали ме мразиш?

Гневният му поглед сякаш дойде в подкрепа на думите й.

— Нима имаш някой друг? — попита я той направо. — Ал е в Саудитска Арабия с Джесика, изпратих ги на кратко пътуване. Денис, Рики и момчетата искаха да останат с теб, разбира се, но се наложи да изпълняват ангажимента в клуба, макар и с друг певец.

— Друг певец? Кой? — попита тя, като наостри уши.

— Има ли значение?

Въздъхна. Чувстваше се неловко, беше объркана и напълно отчаяна. Това беше големият й шанс, а някой друг бе заел нейното място, докато Торн седеше тук и я гледаше гневно. Или може би с презрение? Затвори очи, но не можа да скрие бликналите сълзи.

— О, за бога, недей! — промърмори Торн.

Долната й устна също се разтрепери и тя я прехапа, за да я спре.

— Очевидно за мен се грижат добре — каза тя, като се опитваше да запази самообладание. — Благодаря ти за загрижеността, но защо не се прибереш вкъщи? Вече мога и сама да се погрижа за себе си. Добре се справям. Години наред съм го тренирала.

Той застана пред нея с едната ръка по навик в джоба, а с другата — държейки цигарата. В блестящите му сини очи не можеше да се прочете нищо.

— За какво да се прибирам вкъщи? — попита той.

Думите му я изненадаха. Тя сведе поглед към чаршафа. Искаше й се да го издърпа и да избърше мокрите си от сълзи очи, но и двете й ръце бяха неподвижни.

— При твоите женички, петролни бароне — засмя се тя хладно.

— Нямам такива — каза той. Внимателно я огледа от горе на долу, като накрая закова очи на лицето й и белите превръзки на слепоочието и врата й. — Нито една.

Не намери сили да срещне погледа му и се вторачи невиждащо в иглата, забита в долната част на ръката й.

— Добре дошъл в нашия клуб.

Той бавно си пое въздух.

— Известно време ще бъдеш обездвижена.

Едва сега тя започна да осъзнава как стоят нещата. Погледна го замаяно. Да, щеше да има нужда от някой, който да се грижи за нея, както и от място, където да се възстанови. И след като Джесика не бе наблизо, какво наистина щеше да прави?

— Няма за какво да се притесняваш — каза Торн. — Ще дойдеш с мен вкъщи. Ще се грижа за теб, докато стъпиш отново на крака.

— За нищо на света! — извика тя, изплашена от мисълта да бъде оставена изцяло на неговата милост, и то за няколко седмици.

Той повдигна рамене и ги отпусна.

— Очаквах да реагираш така — въздъхна той. — Но какво друго бихме могли да направим, лаленце? Бог ми е свидетел, не мога да те оставя сама.

— Върни ме в Ню Орлиънс — каза тя. — Ще бъда в собствения си апартамент. Господин Рафърти ще ме наглежда.

Лицето му стана сурово. Той се обърна.

— Рафърти те мисли за нещо средно между светица и добра фея.

Сабина го погледна тревожно.

— Откъде знаеш?

Широките му рамене се повдигнаха, докато се взираше през щорите на прозореца.

— Исках да видя къде живееш.

Тя потръпна.

— Защо?

Той не отговори. Когато се обърна, лицето му беше безизразно.

— Това е бордей — хладно произнесе той.

Очите й пламнаха.

— Не е! Това е икономично, прилично място за живеене, а и имам добри съседи! Те ще се погрижат за мен!

— Господин Рафърти едва ли е способен да се грижи за себе си. Как си представяш да изкачва стълбите до апартамента ти по няколко пъти на ден?

Сълзите й отново заплашваха да рукнат, когато осъзна колко прав бе той и колко безпомощна бе тя.

— Да, знам, че си горда и че не искаш да ми бъдеш задължена по никакъв начин — спокойно рече Торн. — Но нямаш кой знае какъв избор.

Да бъде близо до него, да живее с него… Нима би могла да се справи? Особено като знаеше какво изпитва той към нея, колко силно я мрази.

— Каза ми, че се боя да допусна някого до себе си. Че се страхувам от обвързване. За теб не важи ли същото?

Почувства се като уловена в капан.

— Да, но…

Той посегна и я погали по бузата, по устните, като я гледаше право в очите.

— Нараних те по-силно, отколкото някога съм искал, Сабина — нежно промълви той. — Позволи ми да поправя стореното по единствения начин, по който мога.

— За да успокоиш съвестта си? — несигурно попита тя.

Той се загледа в устните й, като прокара чувствено дългите си пръсти по идеалната им извита линия.

— Ако това е, което искаш, вярвай го.

— Беше страст. Ти го каза.

— Казах го, нали? — прошепна той.

— Торн…

— Аз ще се грижа за теб.

— Но групата… — промълви тя.

— Могат да изкарат без теб няколко седмици — успокои я той. — Все пак, след като клипът излезе следващата седмица на пазара ще станеш звезда.

Тя едва го разбра. Блуждаейки из замъгленото си съзнание, смутена от близостта му, не можеше да мисли ясно.

— Как разбра за клипа?

Той повдигна леко брадичката й.

— Няма значение как съм разбрал. — Гласът му прозвуча напрегнато. — Виж, трябва да отида до хотела да се преоблека. Ще се справиш ли сама?

Тя премигна, внезапно осъзнала, че щом тя е била тук три дни, значи и той също е бил. Сигурна беше, защото носеше същите дрехите, както когато я докараха в болницата.

— Бил си тук през цялото време? — възкликна тя.

Той отмести непокорните кичури от бледото й лице.

— Да.

— Но защо?

— Обичам болниците — измърмори иронично той. — Приятно ми е да седя в спешното отделение и да наблюдавам как хората в зелени престилки търчат насам-натам, както и да седя в чакалнята на реанимацията и да се моля да те видя за пет проклети минути три пъти дневно! А и няма нищо по-удобно от столовете в чакалнята.

— Нямаше нужда да… — започна тя.

— За бога, как можех да те оставя сама? — каза той и очите му тревожно обходиха лицето й. — Беше в кома, когато те докараха тук.

— Кома? — повтори тя невярващо.

— Докато не отвори очи и не започна да ми говориш някакви неща рано тази сутрин, не бях сигурен, че изобщо ще дойдеш в съзнание, въпреки уверенията на лекарите.

— Не се преструвай, че те е било грижа дали ще дойда в съзнание или не — хладно отвърна тя.

— Не можеш да си представиш как се чувствах — каза той с измъчен, глух глас.

— Точно така — рязко отговори тя и го изгледа яростно. — Нима си забравил? Незаконороденото дете на една грешница…

Слабият му пръст с груба кожа се долепи до устните й и тя млъкна.

— Недей — промълви той. Разкаяние и болка се изписаха на красивото му лице. — На сватбата на Ал се опитах да ти кажа колко много съжалявам за случилото се. Може да не ми вярваш, но нараних себе си точно толкова силно, колкото и теб.

Сабина извърна лице към възглавницата. Споменът бе ярък и горчив.

— Знаеш, че самият аз се злепоставих — рече той след дълга пауза. В гласа му се четеше самоирония и подигравка. Очите й срещнаха неговите и той тъжно се усмихна. — Точно така. Нито един от гостите, които бяха онази вечер на партито, не ще ме уважава занапред. А възрастната дама, която се просълзи, докато ти пееше, стигна дотам, че направи постъпки да продаде акциите си от моята компания. Какво ще кажеш? Сурово отмъщение, нали?

На лицето й се изписа подобие на усмивка. Изглежда, че той повече се забавляваше, отколкото се ядосваше на тези реакции.

— Е, ще го преживееш някак.

— Разбира се. Макар че тези дни не са ме канили на делови обяд или на официална вечеря. Принуден съм да оцелявам с ястията на стария Хуан, а той също ми е ядосан. Прегаря всичко, което ми сервира. Хуан е едно от другите ти завоевания — добави той с известна доза унилост.

Тя се изчерви и сведе поглед към окървавената му риза. Странно, петното се намираше точно там, където трябва да е била отпусната кървящата й глава, ако той я е носил.

— Ако дойдеш с мен вкъщи — продължи той, — Хуан ще приготвя най-добрите ястия и ще си възвърна килограмите, които загубих. Както и ти. Доста си се стопила.

— Работих усилено — отвърна Сабина.

— Да, Денис ми каза. — Той пъхна ръце в джобовете си. — Хайде. Умолявам те.

Умолявам те. Тази стара, рядко употребявана дума от детството привлече вниманието й. Погледна го и схвана насмешката му, предизвикателството в сините му очи.

— Добре — каза тя. — Може и да дойда.

Той бавно се усмихна.

— Мисли за това като за важен курс по човешки взаимоотношения. Ти можеш да ме научиш как да бъда човек, а аз ще те науча да бъдеш жена.

Тя изтръпна.

— Не искам да се превърна в…

— Шшш! — Торн се наведе и нежно я целуна по устата, като едва-едва докосна устните й. — Няма да те съблазнявам, дори да ме умоляваш. Окей?

Тя едва сдържаше дъха си.

— Можеш да ме принудиш да го сторя — прошепна тя с мъчителна откровеност.

— Знам. Това ли те притеснява? — нежно попита той.

Сабина кимна. Очите й бяха толкова близо до неговите, че можеше да види тъмносините им ириси и бръчиците около очите му.

След кратко мълчание той й каза:

— Не си единствената, която е уязвима. По-добре да съобщя, че си дошла в съзнание.

Каза го така, сякаш се дразнеше от слабостта си към нея. Натисна бутона за повикване и преди тя да успее да събере мислите си и да му зададе въпрос, излезе. Медицинската сестра дойде веднага и се зае да я прегледа.

— Каква късметлийка сте — каза тя с усмивка, докато й мереше температурата. — Лекарският екип допусна господин Торндорн при вас, когато всички видяха какво въздействие има присъствието му върху вас. Седеше и държеше ръката ви, и ви говореше през цялото време. Вие продължихте да бъдете в безсъзнание, а той седеше там обезумял и ни наблюдаваше как се борим за живота ви. — Тя поклати глава с въздишка. — Всички се бояхме, че няма да се оправите. Комата е толкова непредсказуемо състояние, а и лекарите се оказват понякога безсилни при такива обстоятелства. Трябваше просто да седим и да чакаме от определен момент нататък.

Извадиха й термометъра и Сабина се вторачи в сестрата.

— Значи е седял при мен през цялото това време?

— Определено да. — Сестрата отново въздъхна. — Какъв мъж! Много, много сте щастлива. — Усмихна се, довърши работата си и изхвърча навън.

Торн се върна след по-малко от час. Все така изглеждаше изтощен, но малко поотпочинал. Носеше със себе си куфарче и след като седна на стола до леглото й, го отвори и извади купчина документи.

— Почивай си — каза й той. — Аз ще седя тук и ще работя.

Извади очила за четене, но с тъмни стъкла, които приличаха повече на пилотски. Тя леко се усмихна на начина, по който изглеждаше с тях, когато се наведе над купчината документи. Носеше бял пуловер с висока яка, синьо сако и тъмносини панталони, добре излъскани ботуши и мръснобяла широкопола шапка. Тя го наблюдаваше с обожание.

Той я погледна и топло й се усмихна.

— Хайде, заспивай — нежно повтори той.

— Ти не си ли уморен? — унесено попита тя. — Ти също се нуждаеш от малко почивка.

— Не мога да почивам далеч от теб — тихо каза той.

Само да не й се спеше толкова. Ала главата толкова силно я бе боляла, че бе поискала нещо, което да притъпи болката. Инжекцията с демерол тъкмо започваше да действа.

— Недей да… ме напускаш — прошепна тя в просъница.

— Никога вече — отвърна той, но тя не го чу.

 

 

След едноседмичен престой в болницата Торн я отведе в Тексас. Беше слаба и през първите дни й се виеше свят и й се гадеше. Постепенно започна да се възстановява и сега се чувстваше чудесно навън, независимо от студа.

Коледа беше след около седмица. Тогава трябваше да излезе и новия клип на групата. Усмихна се при спомена за посещенията на момчета в болничната й стая, когато успяваха да се промъкнат покрай Торн. Той бе убеден, че тя трябва да почива и действаше като професионалист. Рики и Денис успяха да се доберат до нея за няколко минути, които им бяха достатъчни, за да й кажат колко добре изпълняват ангажимента си в клуба, независимо от това, че заместникът й е мъж. Клипът бил голяма работа и щял да се появи на музикалния канал до няколко дни. Трябвало да го гледа. Ранчото на Торн бе извън обхвата на кабелната компания, но той имаше сателитна чиния, така че щеше да успее да го види.

Беше изненадана, когато откри, че цялото ранчо е украсено с коледна украса, ярко светещи лампички и огромна елха, а кухнята беше пълна със сладкиши. Под коледното дърво имаше грамада от подаръци. Стаята на Сабина беше на долния етаж, за да не се излага на опасност като изкачва стълбите.

— Майка ти ще дойде ли за Коледа? — попита тя Торн веднага след като се настани.

Седяха във всекидневната по време на първата им вечер вкъщи.

— Не — спокойно отвърна той, докато си наливаше уиски в една чаша. — Може би ще се отбие след Нова Година, когато Ал и Джесика се връщат.

— Само ние двамата ли ще бъдем на Коледа? — нерешително попита Сабина.

Торн се обърна и я погледна. Беше облякла синия кадифен халат, който й бе донесъл.

— Само ние двамата — потвърди той.

— Но всички тези подаръци…

Изглежда, му стана неловко. Седна до нея и докато поставяше чашата настрани, запали цигара.

— Поканих няколко души в деня след Коледа.

Лицето й пребледня, а неговото се изопна.

— Не — бързо каза той. — Нито един от тях не е от онези проклети гости.

Тя преглътна и загърна халата си. Все още се чувстваше уязвима.

— Извинявай.

— Научи се да ми се вярваш — каза той, като пъхна цигарата в устата си. — Не давам обещания, които не изпълнявам. Никога повече няма да те нараня.

Тя плахо се усмихна.

— Окей.

— Поканих твоя господин Рафърти, двамата близнаци и майка им и онази възрастна жена, която живее на първия етаж… — започна той.

Усмивката замръзна на лицето й.

— Кого си поканил?

— Те са ти приятели, нали? — попита той.

— Да! Но никога не съм мечтала, че…

— Казах ти, че не съм сноб — напомни й той. — Реших, че е крайно време да ти го докажа.

— Ами твоите приятели? — загрижено попита тя.

Той взе чашата си с уиски и отпи глътка, като се усмихна тъжно.

— Нямам такива.