Даяна Палмър
Звезден прах (4)

Четвърта глава

Сабина грациозно възседна младата кобила, която Торн й даде, въпреки че отдавна не бе яздила. Много време бе изминало, но тя не загуби тренинг. Една-две години, преди да почине, дядо й я бе научил, а той самият бе доста добър ездач. Това бе най-щастливият период в живота й. Много обичаше дядо си и дълго страда, когато го загуби.

Местността около ранчото омайваше с живописността си. На няколко километра от него се намираше Големия гъсталак — подобно на джунгла място, където растяха диви орхидеи. В началото на деветнайсети век там бе имало форт. Наоколо още се виждаха останки от укрепения френски търговски пункт. След това бяха създадени оризовите плантации и се бе започнал добив на дървен материал. А в началото на двайсети век бяха открили петрол в Спиндълтопското поле. Бомонт се бе превърнал в седалище на три мощни петролни компании. Четири с „Торн Ойл“. Името на Сабина идваше от река Сабине, която се вливаше в Ориндж, източно от Бомонт. Баща й бе живял по бреговете й като малък.

Докато яздеха през участък, в който някакви мъже побиваха сонди, Торн й разказа всичко това с изненадващо търпение. Тя бе искрено заинтригувана. Ал се усмихваше. Никога не бе виждал Торн толкова отзивчив. Самият Ал изглеждаше различно, облечен като каубой, с изключение на новите оригинални джинси и хубавата сива шапка. Изглеждаше като градско момче до Торн с протърканите му доста износени дрехи.

— Истинско попадение — каза Ал на брат си.

— Радвам се, че мислиш така — провлачено отвърна Торн и бутна шапката си на една страна. — Тъкмо ще ни помогнеш с жигосването на младите животни.

— Не е смешно, Торн — бързо отвърна брат му.

— Знаех си, че така ще ми отговориш. Трябва по-често да идваш тук. Да седиш непрекъснато в кабинета, не е полезно за здравето. Нито пък непрекъснатите купони, на които ходиш — добави той, отправяйки красноречив поглед към Сабина.

— Ал изобщо не ходи по купони — защити го тя, без да поглежда към Торн. — Той ги прави.

— Има ли разлика? — бавно попита той.

— Престанете — намеси се Ал. — И без това, когато със Сабина се оженим, няма да имам време.

Думите му разстроиха по-големия брат. Той направляваше коня и се взираше в Ал докато видимо не го разстрои.

— Сватбата е важна стъпка. А какво ще стане с кариерата й? — остро попита той. — Дали ще се откаже от всичко, за да си седи с теб вкъщи?

— И какво, ако иска да работи? Какво лошо има в това една жена да бъде самостоятелна? — попита Ал.

— Нищо лошо няма — съгласи се брат му, — докато независимостта й не започне да вреди на самочувствието ти. Приятно ли ти е, когато мъжете гледат похотливо краката й, обути в онези мрежести чорапи, които носи?

— Не бих казал, че я гледат похотливо — измърмори Ал.

— А аз бих — грубо отвърна Торн. Кръстоса ръцете си над седлото и погледна към Сабина. — А ти, какво смяташ да му предложиш? Свободното си време? Доколкото знам, непрекъснато пътуваш.

Това бе въпрос, за който нямаше отговор. Музиката се бе превърнала в смисъл на живота й. Да се откаже от нея, бе невъзможно. Но се предполагаше, че е сгодена… и трябваше да измисли нещо.

— Ами, сигурно е, че ще си седя вкъщи и ще отглеждам деца — каза тя с въздишка и поглеждайки нагоре, улови странното изражение в очите на петролния барон. Погледът му се плъзна по тялото й и се спря на корема. Преди да срещне погледа й, той се намръщи. Сабина силно се изчерви.

— Ще разглеждаме ли останалата част от ранчото? — бързо попита тя. — Започвам да огладнявам.

— Едно време — каза Ал с усмивка, — когато колеха крави…

— Говеждо на копитца — прекъсна го Сабина със злобна усмивка, насочена към Торн. — Ходещи пържолки…

— Само да докоснеш някоя от чистокръвните ми крави и ще ти счупя ръцете — отвърна Торн и също се усмихна.

— Разваляш удоволствието на другите — подхвърли тя. — Що за домакин си?

— По дяволите, та те са породисти животни! — засмя се Торн, макар и неохотно.

— Добре, добре — съгласи се тя. — Тогава ще ги изядем заедно със сертификатите им.

Неочаквано в сините му очи просветнаха искрици. Ал едва сдържа усмивката си. От години не бе виждал Торн такъв. През повечето време брат му бе мрачен. Рядко се усмихваше и то едва-едва. Сабина сякаш му бе направила магия.

Тя въздъхна и сви рамене.

— Е, ако припадна от глад, строполя се на земята и някоя змия ме ухапе, спомни си, че ти си бил виновен, когато умра.

Торн едва се сдържа да не избухне в смях. Обърна жребеца си и каза:

— За бога, да се връщаме тогава да те нахраня.

Пришпори коня си и препусна преди тях, за да отвори портата. Сабина го наблюдаваше безпомощно, сърцето й лудо биеше и някакво силно чувство напираше в нея.

— Никога не се е смял така — каза Ал и си пое си въздух. — За първи път го прави.

— Просто е забравил какво е това — каза нежно Сабина, без да откъсва очи от гърба на високия мъж пред себе си. — Джес ми каза, че е ужасно самотен, но аз не й повярвах. Сега разбирам, че е била права.

— Самотен е, защото сам го е избрал — напомни той загрижено. — Недей да се размекваш, Сабина. Не знаеш какво можеш да очакваш от него. Ще те принуди да свалиш гарда и ще те нападне. Виждал съм го толкова често.

— Ще внимавам — обеща тя. Нали бе просто игра. — Да не забравиш после да ме поканиш на сватбата.

Ал се засмя.

— Можеш да я провалиш, ако го искаш — пошегува се той.

Тя го погледна.

— Откъде намерих приятел като теб?

— Просто късмет — отговори Ал самодоволно.

Сабина се засмя и подкара коня си след Торн.

 

 

Не трябваше да се обличат официално за вечерята, както първоначално си мислеше Сабина. Все пак вместо джинси, тя си сложи сива пола и блуза на бели и сиви карета.

Торн беше сам във всекидневната, вперил мрачно и замислено очи в чашата си. Белият пуловер, който носеше над широките панталони, подчертаваше загорялото му лице и черна коса. Сякаш усещайки, че го наблюдава, той обърна глава и ледените му сини очи срещнаха нейните.

— Къде ти е атлазът, рок певице? — смъмри я той.

— Не искам сърцето ви да спре да бие, господин Торндорн Трети — каза тя с лека усмивка и се насочи към него.

Той я сграбчи здраво с дългата си ръка, докато се опитваше да мине покрай него.

— Казах ти, че не обичам да ме наричат така — процеди той заплашително. — Недей да ме дразниш! Опасно е.

Сабина усети опасността и съжали за язвителното си обръщение още докато го изричаше.

— Добре, господин Торндорн — меко отвърна тя. — Бихте ли ме пуснал да мина?

— Защо, заболя ли те? — строго попита той и пусна рязко ръката й. — Какво ще пиеш?

— Не пия.

Той рязко се обърна към нея.

— Какво?

— Казах ти на партито на Ал. Не понасям алкохола.

— Да пийнеш малко в компания не означава, че си алкохоличка — погледна я намръщено Торн.

— Нямам намерение да споря — увери го тя. — Просто не харесвам вкуса на алкохола.

Той сви рамене.

— Настани се удобно, лаленце.

— Какво? — не повярва тя на ушите си.

— Лаленце — повтори той. Овлажненият му втренчен иначе поглед пробяга по лицето й и се насочи надолу, към плътните червени устни. — Може би някой ден ще ти кажа защо те нарекох така.

— Трябва да има много сериозна причина — примирено промърмори тя и седна.

— Аз не съм лош човек — каза той и се надвеси над нея. — Просто не обичам използвачите.

Сабина потърси сините му очи.

— Или по-скоро жените.

Лицето му доби студено изражение. Отпи голяма глътка от чашата си и спокойно я погледна.

За миг й се стори, че стаята губи очертания в настаналата гробна тишина. Откри незнайни дълбини в тези ледено сини очи и сърцето й тревожно заби. Дългите му загорели пръсти галеха чашата, която държеше, тя имаше чувството, че докосват нея. Имаше някаква спотаена страст в начина, по който я гледаше. Странен пламък се прокрадваше изпод гъстите му черни мигли. Трябваше да се бори да не я връхлетят спомените за онова, което бяха преживели в кухнята на Ал.

— Сабина истинското ти име ли е? — тихо попита той.

— Да — отвърна тя безпомощно, впримчена от погледа му, от който нямаше сили да се откъсне. Дъхът й секна в гърлото.

— Знаеш ли кои са били сабинянките? — продължи той с мек като кадифе глас.

Беше чувала, но не можеше да му обясни в момента. Чувстваше се като хипнотизирана.

Той се наведе и обгърна с длан тила й. Пръстите му бяха студени и тя подскочи.

— Няма да те нараня — успокои я той, схващайки погрешно реакция й. Пръстите му се движеха по бясно пулсиращата вена на шията й, а устата му бе толкова близо, че усещаше мириса на уиски, който би трябвало да я отблъсне, но тя не му обърна внимание. Погледът й се спря на строгите му устни и тя си спомни с болезнена точност как се бяха приближили към нейните, за да ги целунат.

— Сабинянките — продължи той с дрезгав глас, — са били похищавани от римляните.

— Из… изнасилвани — поправи го тя и не можа да познае гласа си.

— Понякога мъжете и жените изпитват удоволствие да се любят диво — прошепна той. — Страстта по същество е буйно чувство. Така се чувствам и аз с теб, лаленце, когато те докосвам и усещам как започваш да трепериш. Както трепериш и сега. Копнееш за устните ми, нали?

Искаше й се да отрече, да му се присмее, но не можеше да проговори. Устните й бяха леко отворени и желаеше да се слеят с неговите. Копнееше за тях!

— Аз също копнея за устните ти — дрезгаво прошепна той и ръката му се плъзна към ключицата й, изгарящо чертаейки с пръстите си незнайни фигурки по нежната й кожа. — Искам да те докосвам така до полуда. Кожата ми да прилепне до твоята, устата ми да играе по тялото ти…

— Недей — промълви тя и широко отворените й очи потърсиха неговите. — Аз съм… аз съм момичето на Ал.

Носът му докосваше нейния, а устата му всеки момент щеше да се впие в нейната. Усещаше възбудата, желанието му.

— Защо тогава — прошепна той, — се молиш да те целуна?

— Върви по дяволите! — извика тя и силно го блъсна.

Той се изправи, усмихна се презрително, а погледът му просветна, когато срещна нейния.

— Учудвате ме, госпожице Кейн — каза той след минута, като въртеше в ръце чашата с уиски и внимателно разглеждаше почервенялото й лице. — Прелестната ти невинност си проси да бъде отнета. Защо Ал не те е имал още? Страх ли те е от секса?

Тя едва си поемаше въздух. Защо се държеше така с нея?

— Имаш… мръсна уста — ненавиждаше удоволствието, което се четеше в погледа му.

— Ти си изключително съблазнителна рок певица — рече той и поднесе чашата към устните си. — Единственото, което искам, е да те прелъстя точно на мястото, на което седиш.

Тя скочи към него с явна злоба, когато друг глас наруши тишината.

— Къде сте? — извика Ал от салона и влезе, без да си дава сметка за тягостната обстановка в стаята.

Носеше обикновен джинсов костюм със светлосиня карирана риза. Отиваше на светлата му кожа, но въобще не можеше да се сравнява с Торн.

— Вие двамата изобщо не си приличате — отбеляза спокойно Сабина, като поглеждаше ту единия, ту другия.

— Баща ни имаше черна коса и сини очи — обясни Ал. — А майка ни е зеленоока брюнетка. Предполагам, че сме взели най-доброто от тях.

Лицето на Торн помръкна.

— Да вървим — каза той и допи остатъка от питието си. Остави с трясък чашата на масата и тръгна пред тях.

— Господи — въздъхна Ал и последва брат си. — Никога не знам как ще реагира. Трябва доста да са се сдърпали с мама онази вечер.

— Те разбират ли се изобщо? — попита Сабина.

— Един-два пъти в годината намират общ език. — Той я поведе към трапезарията. — Хайде да ядем. Умирам от глад.

Нещата не се оправиха и на масата, където Торн продължи да я наблюдава. В очите му имаше нещо хищническо, а в чертите му — строгост, която я притесняваше.

— Как станахте рок певица, госпожице Кейн? — попита той по време на десерта.

Сабина трепна при този неочакван въпрос.

— Ами — запъна се тя с вилицата над вкусната торта, която Хуан току-що им бе сервирал. — Всъщност стана случайно.

— Как? — вирна той нос.

— Казаха ми, че имам глас — започна тя. — Участвах в състезание за аматьори, в което наградата беше ангажимент за една вечер в клуб в центъра, и аз спечелих. — Поклати глава и се усмихна на спомена. — Не бях на себе си от щастие. Дотогава обикалях по баровете с надеждата някой да ме ангажира, защото не умеех да правя нищо друго, освен да пея. Пях една вечер в този клуб, управителят ме хареса и ми предложи работа. Оттогава винаги имам ангажименти. А после се срещнах с „Брикс“ и „Сенд Бенд“.

— Джеси ми разказа за това — добави Ал. — Не е било среща, а по-скоро фронтално сблъскване.

— Рики Търнър и момчетата бяха наети да свирят за мен през първата вечер в едно доста долнопробно заведенийце на Бърбън Стрийт — каза тя и очите й просветнаха. — Не знам защо, но си бяха помислили, че съм стриптийзьорка, а не певица, и барабанистът направи по мой адрес коментар, който ме извади от равновесие. — Тя сви рамене и си пое дълбоко въздух. — С две думи, нокаутирах го върху инструмента му пет минути преди изпълнението.

— Но все пак сте се сработили. — Торн присви устни.

— Онази вечер нямахме избор. — Тя поклати глава. — Рики сам бе недоволен от себе си, а и барабанистът не бе от най-опитните. Но изпълнихме няколко парчета и публиката явно ни хареса. Управителят ни предложи да свирим още няколко вечери. Нещата се развиваха добре, затова с Рики и момчетата решихме да работим заедно. — Тя се засмя. — Барабанистът и до ден-днешен ми има зъб, но пък сега получаваме повече предложения, отколкото можем да приемем.

Тя не му каза, че се бе готвила да стане оперна певица или че някога й се бе налагало да гладува, за да може да си плати уроците. Или че вратите на „Метрополитън“ бяха затворени за нея поради липсата на финансови средства. Или че спечели аматьорското състезание с оперна ария. Предложението от нощния клуб бе за доста пари, а тя се нуждаеше прекалено много от тях, за да откаже. Сети се за чека за двайсет хиляди долара, който Торн небрежно подписа, и за малко да се разплаче. За него това не бяха кой знае какви пари, но те можеха да спасят живота на майка й.

— Хей, тук ли си? — попита Ал.

— Извинявай — отвърна тя и се усмихна насила, приключвайки с десерта.

Торн все така я наблюдаваше от мястото си, начело на масата, но тя не смееше да го погледне. Ала желанието да се полюбува на красивите му черти бе непреодолимо. Спомни си мига, в който я целуна. Порази я неконтролируемата реакция на тялото й. Играеше си със сетивата й по невероятен начин. Но той бе врагът и трябваше да помни това.

— Майка ни също е свързана със сцената — подхвана Ал, като пренебрегна погледа на Торн. — Изпълнява второстепенни роли. Сега участва в някаква пиеса в Лондон.

Торн остави с трясък чашата си на масата. Явно му бе навик.

— Ал, бих искал да обсъдим новия петролен участък, който ще разкриваме.

— Нима искаш мнението ми? Не може да бъде — измърмори Ал, повдигайки вежда. — Досега то никога не те интересувало. Винаги си правил това, което на теб ти харесва.

— Догодина ставаш пълнолетен — напомни му Торн. — Време е да започнеш да участваш във взимането на решения.

— Боже мой, ще припадна — вметна Ал саркастично. Присви очи и внимателно погледна по-големия си брат. — Сериозно ли говориш?

— Аз винаги говоря сериозно — каза Торн и погледна Сабина. — Във всяко отношение.

Напомняше й явно, че я бе предупредил да остави Ал. Тя отмести чашата си, отвърна презрително на погледа му и се усмихна предизвикателно.

— Хайде да тръгваме — каза Торн и се изправи. — Ще ни извините ли, госпожице Кейн? Сигурен съм, че ще намерите с какво да се забавлявате.

Сабина изгледа широкия му гръб, докато отвеждаше Ал към кабинета, силно затръшвайки вратата след себе си.

Старият Хуан, който поддържаше къщата на Торн, дойде да почисти масата и тя предложи да му помогне. Той се усмихна и поклати глава.

— Не, сеньорита, но все пак благодаря — мило каза той на испански. — Тази работа не е за фини ръце като вашите. Ще сервирам кафе и бренди във всекидневната, ако искате, изчакайте там.

— Благодаря — каза тя и се усмихна на мургавия нисък мъж. Очакваше, че Торн е наел някоя възрастна жена да чисти и готви, но явно той не искаше около него да има жени. Имаше си съображения по всяка вероятност.

Тя тръгна към всекидневната и се спря на прага, за да огледа обстановката. Подобно на малкия кабинет и тя отразяваше личността на своя собственик. Преобладаваха кафявите и светлокафяви тонове, а коженият диван, огромните кресла и облегалките на разпръснатите из стаята столовете бяха в пясъчножълто. Пред покритата с орнаменти камина бе проснат огромен ориенталски килим. Върху полицата над камината стоеше снимка на харфордски бик. На старинна масичка се виждаше великолепна шахматна дъска с ръчно изработени фигури. Завесите, в съответствие с цветовата гама, бяха тъмни и придаваха на стаята подчертано мъжка атмосфера.

Зад масичката с шаха имаше пиано „Болдуин“, което я привлече като магнит. Тя седна на столчето с изправен гръб, вдигна капака и пред нея се откриха черните и бели клавиши. В приюта имаше пиано и една от възпитателките, която виждаше с какво възхищение го гледа Сабина, започна старателно да я учи да свири. Пръстите й докоснаха клавишите и трепнаха от учудване при прекрасния звук.

Бавно и нежно тя засвири втория концерт за пиано на Рахманинов, страстна музика, която отговаряше на собствените й объркани чувства. Затвори очи и остави пръстите си да се движат по хладните клавиши, зареяна в музиката.

Не бе сигурна кога точно усети, че я наблюдават. Спря по средата на такта и се обърна нервно към вратата, където Торн стоеше напълно неподвижен и безмълвен, а Ал надничаше зад рамото му.

— Не спирай — тихо каза Торн, влезе в стаята, отпусна се на дивана с цигара в ръка и кимна на Ал да седне на стола. — Моля те, продължи — добави нежно той.

Трябваше й минута, за да си спомни на кое място е спряла. Пронизващият поглед на Торн я смущаваше, но, както обикновено, музиката я увлече, точно както и когато пееше. Завърши пиесата възторжено, затвори капака и се изправи.

— Свириш брилянтно — каза Торн, сякаш се насилваше да изрече тези думи. — Къде си се научила?

— Една приятелка ме научи — отвърна тя, без да споменава коя бе тя и къде бе станало това. — Не беше професионалистка, но много добре разчиташе нотите. Показа ми как да го правя.

— Свършила е чудесна работа — не спести той възхищението си. — Би могла да станеш концертираща пианистка.

— Не, благодаря — нервно се засмя тя. — Прекалено е уморително. Когато пея, поне не се притеснявам какво ще сътворят ръцете ми. Ако свиря пред публика, непрекъснато ще правя грешки. — Седна на стола до Ал и попита: — Ти можеш ли да свириш?

— Не. Торн може.

Сабина погледна учудено по-големия брат.

— Изненадана ли си? — саркастично се усмихна Торн и дръпна от цигарата. — Обичам музиката, но не и шумотевицата, която цари в твоя свят.

Отново я предизвикваше. Не му бе приятно, че може да свири на пиано. Смущаваше се от факта, че тя не отговаряше на образа, който й бе отредил. Сега щеше да се измъкне някак си, виждаше го в очите му.

— Шумотевица или не, въпрос на вкус — каза тя. — Аз пък обичам бързия ритъм.

Той повдигна вежда и развеселено се усмихна със строгите си, изваяни устни. Сабина се изправи. Може би си струваше да се вживее в образа, който играеше.

— С какво се развличате тук? — попита тя Ал.

— Гледаме филми — зарадва се той. — Торн, ще се присъединиш ли към нас?

Брат му поклати глава.

— Трябва да прегледам някои документи.

Ал изведе Сабина от стаята, минаха през хола и влязоха в една по-малка стая.

— Имаме всички най-нови филми. Кой искаш да гледаме? — попита Ал и посочи към колекцията от касети, подредена под огромния видео екран.

— Ако пък искаш да знаеш, ще ми се да седна на верандата и да послушам щурците — довери му тя. — Но това би подразнило брат ти. Нали иска да спазвам правилата.

Ал разроши косата й.

— Не му се връзвай. Много е лукав.

— Също като мен — каза тя. — Защо съм му толкова неприятна?

— Вероятно, защото му напомняш за майка ни — бавно произнесе той. — По характер много си приличате. Но не и по външност. А има и нещо друго… Той наистина не знае как да се справя с чувствата си и затова се преструва, че няма такива. Влязла си му под кожата. Никога не съм го виждал такъв.

— Може би трябва да си тръгна — предположи тя с надежда.

— Не още — каза Ал с пламъче в очите. — Тъкмо става интересно.

— Нали няма да ме оставиш сама с него?

Ал се намръщи.

— Страх ли те е от него?

— Да — призна си Сабина.

— Така е винаги в началото.

— Предполагам — каза тя с въздишка. — Май наистина съм му се вързала, Ал.

— Заплашвал ли те е? — внезапно попита той.

Не искаше да го тревожи и затова се засмя на въпроса му.

— В известен смисъл. Но това не ме притеснява.

— А мен ме притеснява — замислено продума Ал. — Има някакъв глад в очите му, когато те гледа. Никога не съм виждал точно такъв израз на лицето му. Лукавството му граничи с коварство. Не го допускай твърде близо до себе си.

— Не се притеснявай за мен — увери го Сабина. — Обичам предизвикателствата, а той не е за подценяване, нали знаеш.

— Ти си непоправима.

— Да не кажем глупава — пошегува се тя. — Стига за това. Спомена, че ще се срещнеш с Джес. Как ще го направиш? — попита тя с тъжна усмивка. — Той е много наблюдателен. Ако я поканиш тук…

— Да, знам — рече Ал и си погледна часовника. — Но ако си мисли, че гледаме заедно филм, няма да дойде, нали? — засмя се той.

— Гениално! — възкликна Сабина. — Но няма ли да чуе колата?

— Не, защото няма да я използвам. Джесика ще ме чака на половин километър надолу по пътя. Когато филмът свърши — добави той, пъхайки видеокасетата, — качи се направо горе. Не мисля, че в близките часове Торн ще излезе от кабинета си.

— Ами ако излезе? Или те потърсят по телефона?

— Кажи му, че съм в банята и че ще ми предадеш съобщението, когато изляза — каза той и посочи банята в дъното.

— Всичко си обмислил, а? — закачливо го изгледа тя.

— Така трябва, когато си имаш работа с Торн. Сабина, никога няма да мога да ти се отплатя за това, което правиш — признателно каза той.

Тя се изправи на пръсти и леко докосна бузата му с устни, но точно в този момент вратата се отвори и Торн застана на прага. Носеше спортно яке, бял пуловер и широки панталони. Изглеждаше ядосан.

— Трябва да отида до офиса за около час — нервно предупреди той брат си.

— Ще приемам съобщенията, докато те няма — обеща Ал, като се помъчи да не издаде облекчението си.

Торн изгледа последователно Ал и Сабина и шумно затвори вратата.

— Той ненавижда това — подсмихна се Ал злорадо. — Не понася мисълта, че няма да се оженя за наследницата на петролна рафинерия. Е, аз изчезвам. Дръж фронта!

— Прибери се преди него. Моля те — каза отчаяно тя.

— Просто си легни, заключи вратата и викай през нея, ако те пита къде съм — каза той. — Кажи му, че съм отишъл за кафе или че съм забравил нещо вкъщи и съм се върнал да го взема.

— Добре. Забавлявайте се.

Той повдигна вежда.

— Не се бой.

Излетя от стаята, а тя седна и се загледа вяло в това, което ставаше на екрана. По средата на филма Сабина изключи видеото и реши, че има нужда от малко чист въздух. Взе едно яке от всекидневната и излезе на верандата.

Ранчото бе притихнало в тъмната, спокойна нощ. Тя седна в един от големите люлеещи се столове. Плетената седалка проскърцваше приятно, докато се люлееше отпуснато. Почти заспиваше, потънала в звуците на нощта, далечния лай на кучетата и песента на щурците. Небето бе обсипано със звезди. Идеалната нощ за влюбените. Радваше се за Джесика, че Ал най-накрая бе признал чувствата си. Надяваше се да успеят да държат Торн в неведение. Разбира се, когато Ал и Джесика се оженят, щеше да бъде прекалено късно. Торн ще трябва да я приеме.

Значи това бе светът на петролния барон. Класическа музика, тихи нощи и природа. Всъщност той не бе се оказал циникът, когото бе срещнала първия път. Зачуди се дали някога се е оставял на чувствата си, дали някога е бил влюбен. Опасни въпроси бяха. Остави мисълта си да блуждае, приспана от звуците на провинциалния живот.

Тихото бръмчене на кола я извади от унеса. Тя се взря в тъмнината, опитвайки се да разбере кой е дошъл. Ал трябваше да се върне всеки момент. Ами ако не беше Ал?

Сабина се изправи точно когато Торн изникна от тъмнината. Качваше се през стъпало. Когато я забеляза, спря на място и присви очи, за да я види по-добре на слабата светлина от прозорците.

— Какво правиш тук сама? — грубо попита той. — Къде е Ал?

— Наложи се да отиде до града, за да изключи нещо в апартамента си.

— Какво да изключи?

— Не каза — отвърна тя, опитвайки да запази спокойствие.

— Оставил те е тук сама, така ли, пойна птичке? Колко нетактично. Защо не те е взел със себе си?

Тя се хвана за перилата на верандата, сякаш това щеше да й помогне да преодолее паниката.

— Не исках да развалям репутацията му — каза тя със свенлива усмивка.

— За Бога, та вие сте сгодени! — възкликна той и се приближи към нея. — Нали?

— Ти беше този, който получи сърцебиене при мисълта, че с Ал ще споделяме една стая — напомни му тя.

— В това отношение съм доста старомоден — отвърна той и очите му проблеснаха.

— Странно за един женкар — предизвикателно подметна тя.

Торн я гледаше безмълвно, без да се движи и тя осъзна със закъснение, че бяха сами и че той бе врагът.

— Семейството е нещо различно — каза той след кратко мълчание. — Има друго значение.

— Което обяснява защо не искаш да принадлежа към него.

— Няма смисъл да говорим за това, скъпа. За нищо на света няма да позволя Ал да бъде впримчен в брак с една прочута…

— Не ме наричай с непочтителни имена! — заплаши го тя. — Ударих те веднъж и пак ще го направя. Ти наистина нищо не знаеш за мен — добави тя.

Сините му очи се присвиха.

— Какво намираш в Ал? — попита Торн без заобикалки.

Тя сви рамене и сведе поглед. Все още носеше взетото назаем голямо яке, а хладният вятър развяваше косата й.

— Той е нежен — каза тя най-накрая.

Преди да разбере какво става, Торн се озова до нея. Слабата светлина откъм къщата придаваше странен блясък на очите му.

— Плаша те, нали? — тихо попита той.

— Да. — Тя никога не бе лъгала, освен за годежа й с Ал, но тази лъжа бе с благородна цел.

— Защо? — настоятелно попита той.

Тя се усмихна леко. Странно, колко сигурна се чувстваше с него, независимо че кръвта й кипеше, сърцето й се разтуптяваше лудо, а краката й омекваха. Когото бе наблизо, тя се страхуваше от всичко и от нищо.

— Не знам — отвърна тя. — Надявам се да не се окажеш превъплътен убиец?

Лека усмивка смекчи строгата му уста.

— Не ми харесва, когато се държиш така — отбеляза той. — Не съм свикнал с жени като теб.

— Или не си свикнал с хората изобщо? — внимателно подхвърли тя. — Имам предвид, че работиш с хора, ръководиш заседания на борда и винаги изпълняваш обществени задължения, но мисля, че си много самотен.

— Имам същото впечатление за теб — предпазливо каза той. Облегна се на парапета и внимателно я погледна. — Жалко, че се завърна с етикет, на който е написано името на Ал. Можехме да се позабавляваме срещу парите, от които толкова много се нуждаеш.

— Защо излизаш с жени, на които трябва да плащаш? — не му спести тя въпроса.

Този мъж бе доста различен от стереотипа, който си бе изградила за богатите мъже. Беше строг и студен, но никога не би вдигнал ръка срещу жена. Инстинктивно го чувстваше. Потърси с поглед очите й.

— По този начин те не стават близки с мен — тихо каза той.

Гледаше го как пали цигара и се загърна по-плътно в якето.

— Не знам на кого е — каза тя, — но не ми се качваше догоре да взема моето…

— Мое е — отвърна той. — Няма проблем.

Почувства се странно, че го носи и трепна при мисълта как би прилягало на мускулестото му тяло.

— На колко години си, лаленце? — попита той.

— На двайсет и две — отвърна тя. — Прекалено съм голяма, за да ти бъда дъщеря.

— Така е — съгласи се той и лениво се усмихна. — Първият ми път бе на четиринайсет.

— Със сигурност с по-голямо момиче — свенливо прошепна тя.

— Беше на осемнайсет — каза той и в очите му се появи пламъче, когато срещна погледа й. — Най-харесваното момиче в училище. Никога няма да забравя как ми се скара баща ми, когато разбра — спомни си той. — Баща ми имаше доста строги възгледи по отношение на морала и факта, че бях момче, нямаше никакво значение за него.

— Не е искал синът му да придобие репутация на леснодостъпен — пошегува се тя.

Усмивката й се стопи, когато го погледна с желанието да попита за отношенията между родителите му.

— Да, майка ми го обичаше — тихо каза той, прочитайки въпроса в погледа й. — Но той бе суров мъж, Сабина. Не му беше лесно да обича. Смяташе, че е проява на слабост. Отчасти разбирам как се е чувствала майка ми. Тя беше като пеперуда, която пърха в центъра на обществото. А той беше като мен, предпочиташе ранчото пред града. Бяха напълно несъвместими като характери, но това не оправдава постъпките й. Сега щеше да бъде жив, ако му беше вярна.

Сабина си спомни за майка си, за болката, която й причиняваше появата на всеки нов мъж, за ужасната нощ, когато всичко свърши…

— А твоята майка каква беше? — попита той.

— Като твоята — отвърна тя шепнешком. Погледна встрани и се загърна с якето. — С никого не съм говорила за нея.

Той си запали цигара.

— Тя ли е причината все още да си девствена?

Кимна в знак на съгласие.

— Не искам животът ми да бъде като нейния.

— Толкова ли си страстна с Ал, колкото беше с мен онази вечер в кухнята?

Въпросът я стресна. Тя се обърна, объркана какво да му отговори. Господи, та Ал никога дори не я бе целувал. Все още се опитваше да изнамери някакъв отговор, когато Торн внезапно хвърли цигарата през перилата на верандата и се приближи.

— Не — каза тя и отстъпи назад. — Не, Торн, недей!

— От твоята уста името ми звучи като блаженство — прошепна той като дишаше разгорещено. Протегна дългите си ръце, които й причиняваха болка, и рязко я притегли към снажното си, топло тяло, притискайки я към себе си, въпреки усилията й да се отдръпне. — Не, скъпа — прошепна той с мек като кадифе глас, като не й позволи да проговори. — Не прави това.

С ръце на гърдите му, тя го погледна с обезумял поглед и разпиляна върху лицето коса.

— Не е честно спрямо Ал — промълви тя.

— Мислиш, че не си давам сметка ли? — остро реагира той. Очите му блестяха, а лицето му бе като от стомана. Дишаше тежко и учестено. — Искам те — изрече с дрезгав глас. Погледна към гърдите й под якото, които се издигаха и спускаха от вълнение. — Носиш ли нещо под ризата? — попита тихо.

— Не — задъхано прошепна тя. — Не нося.

Усети как коленете й омекват. Очите й потърсиха неговите и се почувства загубена. Удавена. С цялото си същество чувстваше топлината и силата му. Неволно се притисна към него, а устните й, копнеещи за неговите, леко се разтвориха.

— Мога да те докосвам — нежно промълви той. Устните му целуваха откритото влажно чело, а ръцете му обгръщаха талията й.

Тя потрепна, когато пръстите му помилваха кожата й.

— Той правил ли го е? — рязко попита Торн. — Ал докосвал ли те е?

Тя преглътна.

— Той… Аз също съм много старомодна. Никога не съм…

Устата му достигна затворените й очи. Прокара език по веждите й.

— Значи си недокосвана — прошепна той с плътен глас. — Нежна, целуната от луната. Толкова силно те искам, лаленце! През по-голямата част от живота си съм плащал на жените по един или друг начин. Но за нито една не съм бил първият.

Той се задъхваше, а устата му, досами нейната, бе строга, топла и миришеща на тютюн. Обгърна гръдния й кош и потрепери, когато с върха на пръстите си докосна външната страна на стегнатите й гърди.

— Тази жажда е само началото. Ще ти бъде още по-трудно. — Дъхът му парна устните й. — Никога не съм давал и пет пари за жената, с която съм, но сега искам да ти доставя удоволствие. Доставя ми удоволствие да те гледам. Искам да чуя първите стонове на наслада, когато те докосвам, където никой мъж не те е докосвал досега.

— Торн… — Не можа да продължи.

Цялата трепереше. Ръцете й бяха мушнати в меката му бяла риза и я мачкаха над мускулестите гърди. Очите й се изгубиха в неговите. Беше толкова безпомощна, колкото не бе била никога през живота си. Зависеше изцяло от неговата милост.

Той наведе глава, притворената му уста докосна и потърка нежно нейната, сякаш искаше да я изучи, от което устните й нетърпеливо се отвориха и се сляха с неговите.

Действаше толкова бавно, толкова уверено, че дори не си помисли да се отдръпне. Топлата му, знаеща как да доставя удоволствие уста притискаше устните й, езикът му се движеше в устата й, наслаждавайки се на вкуса й с ритъм, който се ускоряваше, и ускоряваше, докато пръстите му закачливо се промъкваха под мишниците й. Усещането на мириса му, начинът, по който се чувстваше и по който я докосваше, я измъчи дотолкова, че накрая дъхът й секна и дълбоко от гърлото й се изтръгна стон.

Той усети как тялото й се извива като дъга и се притиска към бедрата му, повдигна глава и погледна устата, която нежно бе целувал, а сетне опустошил. Очите й гледаха обезумели и уплашени, гланцирани от страстта.

— Ако го направя, ще извикаш ли? — прошепна той и потърси пламналото й лице.

— Моля те — отвърна тя, изпитвайки болка и копнеж по ръцете му.

— Толкова ли е болезнено? — Той дишаше тежко, пленен от изражението на очите й. — Добре, скъпа, ще ти дам това, което искаш.

— Такъв… копнеж — съкрушено прошепна тя. — Никога… никога преди…

— Знам — тихо отвърна той. Устата му докосна миглите й и те се притвориха. — Шшт! Бъди спокойна, ще бъда много нежен с теб…

Устата му бе толкова близо до нейната, че заплашваше отново да се слее с нея, а ръцете му пробягаха под блузата й. Той я хвана и бавно я съблече.

Тялото й се извиваше в стремежа си да задържи ръцете му, но трепереше като лист.

— Прелестна си — прошепна той, развълнуван от страстта, с която отвръщаше на ласките му. — О, Боже, колко си прелестна! Ето, малката…

Той протегна ръце към нея и тя извика. Звукът го смая и потресе. Тя отметна глава, опирайки се с ръце в него. Тялото й се изви към неговото с блаженството на страстта, когато вълните на наслада избухнаха във всяка нейна клетка. Ръцете му бяха топли, силни и твърди, и когато телата им се сляха, тя почти изгуби съзнание.

— Торн! — извика само тя. — Торн, сякаш огън ме изгаря, изгаря ме… — прошепна тя.

— Господи — застина той в благоговение. Беше като листенце от роза в ръцете му, толкова нежна, толкова деликатна, с гладка и топла кожа. Усещаше с дланите си втвърдените зърна на гърдите й. Първият й път… Той доближи устата си до нейната и почувства как устните й потръпнаха, докато я целуваше, целуваше, целуваше… Беше стигнал толкова далеч, че близкото бръмчене на кола едва проникна в съзнанието му. Тя ухаеше на гардения, а тялото му отчаяно се нуждаеше от нейното.

Торн повдигна глава. Очите й бяха отворени, замъглени от страстта, жадни за него. Устата й… Трябваше да я целуне. Само още веднъж да опита вкуса на устните й, сладки като мед.

— Това е Ал — проговори той нерешително. Пое си въздух дълбоко. Не му се искаше да я оставя точно сега, защото изглеждаше толкова слаба, сякаш ще се прекърши. — Ти си истинско чудо — прошепна. — Чудо! И си негова, по дяволите! Проклета да си, Сабина!

Когато колата съвсем наближи, Торн я хвана за ръцете, отблъсна я и влезе в къщата, без да каже и дума.

Тя не би могла да погледне Ал, не и в това състояние. Втурна се вътре, мина през хола и влезе в стаята с видеото. Бързо включи касетата и седна на стола. Когато Ал влезе, тя тъкмо бе започнала да се успокоява и бе успяла да пооправи косата си. Не искаше да й задава въпроси. Точно сега нямаше сили да му отговаря. Чувстваше се съсипана.

— Как мина? — попита Ал, надничайки през вратата.

— Върна се неочаквано. Не можах да измисля нещо друго и му казах, че си забравил да изключиш нещо в апартамента си.

— Добро момиче! Така няма да заподозре нищо. Добре си съобразила. — Той се усмихна. — Някакви проблеми?

Тя поклати глава и избягна погледа му.

— Разбира се, че не. Е, лека нощ. Сутринта ще се видим.

— Утре ще яздим. Или поне така ще изглежда пред брат ми — ликуващо произнесе той. — Трябва да се измъкна още веднъж, за да получа разрешителното.

— Ще бъда с разбити нерви — каза тя и изчезна, без да обясни какво има предвид.

Затвори вратата на спалнята и се хвърли на леглото. Как успя Торн да я завладее толкова лесно? Ако Ал не бе се върнал… Лицето й поаленя при мисълта докъде биха могли да стигнат. Тя го искаше и очевидно бе, че и той я иска също толкова силно. Тялото й все още пулсираше от насладата, която ръцете му й бяха доставили. Устата й пареше от целувките му. Почувства болка, която не можа да прогони. Очите й се изпълниха със сълзи. О, Джесика, помисли си тя. Само ако знаеше през какво минавам заради теб!

Тя загаси светлината и се отпусна с надеждата, че дните ще минат бързо. Беше безпомощна пред Торн и се съмняваше дали ще му устои. Силите й намаляваха. Можеше да я постави в безизходна ситуация. И тогава какво? Какво щеше да стане, ако той отиде твърде далеч и я прелъстеше? Беше обещал, че няма да го направи, но бе загубил контрол. Беше го почувства. Той я искаше толкова силно, колкото и тя него, и неизбежното щеше да се случи. Това би я унищожило. Би провалило бъдещето й. Защото никога не би имала друг мъж след Торн. Никога!