Жаклин Рединг
Изкушенията на съдбата (8)

8

Мара предпазливо пъхна ръка в тайното скривалище и заопипва наоколо. В дъното откри нещо, нещо малко и квадратно, направено от гладко, полирано дърво. Бавно го извади.

Сърцето й биеше до пръсване, когато седна на малкото разкривено столче и постави резбованата кутия в скута си. Беше направена от дърво, за което се предполагаше, че е благословено от вълшебници, толкова тъмно на цвят, че изглеждаше почти черно. Мара прокара пръсти по гладкия й капак и избърса дебелия пласт прах, наслоил се отгоре.

Изпод това защитно покритие се появи красиво издълбан в дървото надпис. Две букви. „Е“ и „Ч“, преплетени и заобиколени с венец от рози, трябваше да символизират брачния съюз на нейните родители Едана и Чарлс. Баща й, й беше казвал, че е купил кутията от една стара магьосница и я е подарил на жена си в деня на сватбата им. В нея майка й съхраняваше само най-ценните си вещи. Писма, изпълнени с обещания за вечна любов, които баща й бе писал на майка й дълго преди да се оженят. Къдрица от нежна детска коса, принадлежала на най-големия й брат Колин, завързана със синя копринена панделка. Малка розова пъпка, изсушена и крехка, чиито някога яркочервени листенца отдавна бяха почернели — баща й я подарил на майка й след първия им танц. И Кулхейвънския гоблен.

Всички тези неща бяха съхранявани в скъпоценната кутия, за да може Мара да я получи един ден, да я напълни със своите собствени реликви и по-късно да я предаде на своята дъщеря. Според майка й това трябваше да се превърне в традиция, подобно на тази, свързана с Кулхейвънския гоблен, който се предаваше на всяка следваща господарка на замъка.

Мара внимателно повдигна ръждясалата месингова халкичка, за да освободи капака на кутията. Вътре трябваше да се намира единственото свидетелство за съществуването на нейното семейство, последното доказателство. Вътре щеше да намери нещо, което Кромуел и неговата армия никога нямаше да могат да й отнемат — малки реликви, щастливи спомени за миналото.

Бавно повдигна капака.

Сърцето й замря.

Кутията беше празна.

Спомените, последните скъпоценни реликви, които трябваше да наследи от майка си, ги нямаше. Тези съкровища, които повечето хора биха сметнали за незначителни, но които за нея бяха далеч по-ценни от прекрасните картини и сребърните свещници, бяха изчезнали.

Както и Кулхейвънският гоблен.

Отчаяние изпълни душата на Мара, докато се взираше в празната кутия и бавно осъзнаваше, че всичко е изчезнало. Как я бяха открили? Кой я беше открил? Скривалището беше съвсем сигурно. Преди двеста години бе направено така, че никой никога да не може да го открие. Никой не би могъл да знае за неговото съществуване, войниците сигурно съвсем случайно бяха попаднали на него. Но ако беше така, ако в лудешкия си стремеж да плячкосат всичко наоколо случайно бяха попаднали на тайния камък и бяха отворили скривалището, тогава защо кутията бе все още тук? Това беше съвсем непонятно.

Изведнъж Мара дочу някакъв звук зад гърба си, сякаш някой пристъпи по каменния под в коридора отвън. Тя затвори капака на кутията и отново я пъхна в скривалището й, след което завъртя тайния камък, за да я скрие. Постоя неподвижно, като се ослушваше.

— Ало? Има ли някой там?

Тишина.

Мара изтича до вратата и огледа големия коридор. Беше тъмно като в безлунна нощ, само някъде в мрака над главата й свиреше вятърът, прониквайки през някаква невидима пукнатина. Но някой бе минал оттам. Тя беше сигурна в това. Беше чула стъпките му. Някой бе стоял отвън и я бе наблюдавал.

Страхувайки се, че Сейнт Обин може да се е върнал рано, Мара напусна спалнята на майка си и забърза по коридора, а после плътно затвори след себе си голямата дъбова врата между новата и старата част на Кулхейвън. Наоколо не се виждаше жива душа, тя прекоси преддверието и се заизкачва по стълбището, като току се обръщаше да погледне назад. Спря едва когато стигна до вратата на своята стая.

— Ох, мис — възкликна Сайма, щом я видя, — толкова дълго ви нямаше и никой не знаеше къде сте. И Сейнт Обин не е тук, та затова си помислих, че може да е разкрил истината и да ви е отвел някъде. Ужасно се притесних.

На Мара й трябваше само миг, за да си поеме дъх.

— Всичко е наред, Сайма. Не съм била със Сейнт Обин. Той е излязъл рано сутринта и смятал да бъде навън през целия ден. Аз ходих в спалнята на майка ми в старата част на замъка, за да потърся гоблена.

— Намерихте ли го? На същото място ли беше, където го е оставила майка ви?

— Не. Няма го, Сайма. Не мога да разбера как някой въобще е успял да го открие, но явно е станало точно така. Няма го.

Сайма зяпна от удивление.

— Няма ли го? Не, не може да бъде. Как са го намерили войниците, след като е скрит на такова сигурно място?

Мара прекоси стаята, като кършеше ръце.

— Не знам. Не мога да повярвам, че войниците са го намерили. Кутията, в която трябваше да бъде — кутията за скъпоценности на майка ми, си беше на мястото, празна, но си беше там. Но всички нейни реликви са изчезнали. А кутията си е там. Това е много странно. Ако войниците са взели гоблена и другите неща, защо са оставили кутията? Това е съвсем непонятно. — Преди Сайма да успее да отговори на този въпрос, Мара продължи: — Не, войниците не са намерили гоблена. Трябва да го е направил някой друг. Някой, който е знаел за скривалището. Но кой ли може да е той?

— Не смятате ли, че е Сейнт Обин?

Мара спря да крачи напред — назад, сбърчи вежди и впери поглед в пода.

— Не знам. Сигурно е възможно, но ми се вижда малко вероятно. Ако наистина той е открил гоблена, трябва да го е скрил някъде тук. Запазил е най-ценните вещи на нашето семейство. За нищо на света не би го продал. Не е възможно. Гобленът е по-ценен от хиляда златни монети. Мама ми каза, че го е сгънала внимателно, пъхнала го е в някаква кадифена торбичка и го е прибрала в кутията за скъпоценности. Да, гобленът трябва да е някъде тук, в Кулхейвън. Сейнт Обин трябва да го е скрил. Но къде?

Тя спря, за да поразмисли.

— Може би е време да приема любезното предложение на Негова светлост и да разгледам целия замък. Ако гобленът е у него, значи е някъде тук и аз ще го намеря.

През останалата част от деня Мара претърси внимателно всички стаи в западното крило на замъка, ала не успя да открие Кулхейвънския гоблен. Но през целия ден, докато се ровеше във всяко чекмедже и се завираше под всяко легло, изпитваше смътното чувство, че някой я наблюдава, както беше станало и в спалнята на майка й. Имаше усещането, че някой или нещо я следва във всяка стая, но всеки път, когато се обърнеше да погледне назад, там нямаше жива душа, нищо. Накрая реши, че всичко това се дължи на опънатите й нерви и че сигурно само така й се струва.

Когато започна да се приготвя, за да слезе долу за вечеря, тя с облекчение научи, че стъпките, които бе дочула откъм коридора пред майчината си спалня, в края на краищата не са били на Сейнт Обин. През целия ден той бе обикалял околността, бе посетил и земевладелеца от съседното имение и се прибра в замъка по тъмно.

Тази вест я накара да се успокои, но в същото време я изпълни с удивление. Защо, след като месеци наред бе чакал и се бе подготвял да посрещне бъдещата си невеста, този човек гледаше да прекара колкото може по-малко време с нея? Бяха й казали, че именно Сейнт Обин е предложил този годеж, че той определено се е стремял към него. Оуън бе успял да засече писмата на Сейнт Обин до Арабела и ги беше изпратил на Мара, за да може тя да разполага с всички необходими сведения, когато пристигне в Кулхейвън. Те бяха пълни с цветисти фрази за неговото нетърпение да види прекрасното й лице. Той твърдеше, че изгаря от желание да вземе Арабела в прегръдките си, че сънищата му са изпълнени с това красиво видение, че иска да прекара остатъка от дните си в нейната мила компания.

И сега, когато „Арабела“ бе пристигнала в Кулхейвън, когато дългите месеци на очакване бяха свършили, той се държеше така, сякаш тя бе някаква напаст.

Също като изчезването на гоблена, и това бе съвсем непонятно. Толкова ли грозна му се виждаше, че дори не можеше да търпи присъствието й? И ако беше вярно, как, за бога, щеше да успее да го съблазни така, че да компрометира нейната невинност и да бъде принуден веднага да се ожени за нея?

И което бе по-важно, ако Сейнт Обин не беше вървял след нея по онзи коридор, то тогава кой?

Главата й щеше да се пръсне от множеството въпроси, които шеметно се въртяха в обърканото й съзнание. Докато отиваше към трапезарията, за да се присъедини към Сейнт Обин за вечеря, тя реши, че ще е най-добре да се заеме с проблемите един по един.

Първият и най-неотложният за решаване се състоеше в това как да го накара да посегне на невинността й, за да го принуди по-скоро да се ожени за нея. Тя трябваше да стане господарка на Кулхейвън и, разбира се, не бе възможно да чакат пристигането на майката на Арабела. Налагаше се да действа бързо.

Мара зави към трапезарията, твърдо решена да постигне успех и готова за втората им среща в разстояние на два дни. Спря до вратата, защото дочу гласове.

— Червенокоса фея плувала в твоето езеро? Сега сигурно ще ми кажеш, че и „малките човечета“ са те посещавали? Хайде, Адриан, прекалено много се задържаш в провинцията. Такива неща ли започват да се привиждат на мъжете, когато прехвърлят трийсет и две години? На мен поне ми остават още шест години със здрав разсъдък. Струва ми се, че започваш да полудяваш. Навярно е време да зарежеш този грозен замък и да се върнеш към лондонската цивилизация.

Този дълбок и плътен мъжки глас бе непознат за Мара. Тя продължи да слуша.

— Цивилизацията ли? Лондон ли? Където съм известен като незаконородения лорд Сейнт Обин? Предпочитам да си остана тук, в Кулхейвън, напук на всички горски нимфи. Знам, че ме мислиш за смахнат, но аз наистина я видях, Ролф. Беше посред бял ден и тя плуваше, красива и гола, в езерото. Беше много красива. Чичо ми е писал за нея, нали разбираш, а хората от замъка и от селото наистина вярват, че тя съществува. Тук, в Кулхейвън, Дамата с огнените коси е легенда.

— И това видение витае около теб. Е, ако видиш някое друго голо видение от женски пол, изпрати го в спалнята ми. Отдавна не съм бил с жена и всяко привидение е добре дошло.

Гласът на Адриан беше по-тих.

— Казвам ти, Ролф, беше повече от странно. Тя за миг изплува от водата с цялата си гола красота и изчезна. Стопи се. Безследно. Никой от хората в замъка или в селото не може да я опише точно. Повярвай ми, изгубих цял ден, за да търся това прекрасно създание. Това наистина беше най-невероятната жена, която някога съм виждал.

Мара направо не можеше да повярва на ушите си. Той я беше видял! Той я беше видял да плува гола в езерото, а тя в това време се мъчеше да измисли някакъв начин да го прелъсти. Това комично положение й се видя почти забавно дори само заради факта, че той едва не беше я разобличил.

Какво ли щеше да направи Сейнт Обин, ако тя не бе избягала от него там край езерото? Целият й план щеше да пропадне и сега най-вероятно щеше да гние в някоя затворническа килия. Сайма сигурно щеше да се пръсне от вълнение и тревога, ако разбереше.

След като се посъвзе от първоначалния шок, Мара си спомни нещо, което Сейнт Обин бе казал. Той не знаеше, че именно нея е видял в езерото. Беше убеден, че е зърнал един призрак, червенокосото видение, наречено Дамата с огнените коси, че духът на майка й е дошъл от онзи свят, за да го преследва. Цял ден беше я търсил. Или поне някоя, която да прилича на нея. Неговият чичо Джеймс дори бил твърдял, че я е виждал.

Докато Сейнт Обин продължаваше да вярва в съществуването на Дамата с огнените коси, нейната тайна щеше да си остане неразкрита. Той знаеше за съдбата на майка й. Не бе възможно да е оцеляла след нападението на войниците. И собственият му чичо бе писал за нея, като твърдеше, че духът й го е преследвал. След като не беше успял да намери тази жена, Адриан вярваше, че край езерото е зърнал някакво видение и Мара смяташе да направи всичко възможно, за да продължава да вярва в това.

— Добър вечер, господа — рече тя, като пристъпи в стаята. След като вече бе усвоила до съвършенство навика да поглежда над рамката на очилата, тя много ясно можа да види другия мъж. Беше висок, по-млад, красив, макар и не толкова красив, колкото Сейнт Обин, и изглеждаше доста галантен. Той стоеше заедно със Сейнт Обин до камината и държеше чаша вино в ръка.

— Добър вечер, Арабела, тази вечер изглеждате прекрасно. Мога ли да ви представя на Ролф Бродиган, виконт Блакуд. Ролф, това е моята годеница мис Арабела Уентуърт.

Ролф пристъпи напред, пое ръката й и я докосна с устни. Усмихна се и я погледна право в очите, полускрити зад очилата.

— За мен е удоволствие, мис Уентуърт. Адриан — обърна се той към Сейнт Обин, — ти съвсем не си преувеличил, когато ми каза, че тя е хубава. Направо е поразителна.

Мара наведе глава, както според нея би направила Арабела, и зае своето място до Сейнт Обин. Този човек несъмнено беше сляп, а също така и лъжец. Как би могъл, който и да е нормален мъж да я намира за поразителна? Роклята й беше съвсем обикновена, кафява, направо невзрачна, косата й бе силно опъната назад и скрита под тази отвратителна бяла шапчица, а той я наричаше хубава? Навярно тъкмо този Ролф имаше нужда от очила.

От една страна, Мара беше благодарна за присъствието на Ролф, тъй като нямаше да се наложи да остане насаме със Сейнт Обин, но, от друга страна, това щеше да й попречи да се заеме с прелъстяването на годеника си.

Ала Сайма я беше уверила, че поема положението в ръцете си. Мара трябваше да разчита на нейното обещание.

Вечерята беше вкусна, приготвена от готвачката на Кулхейвън, една много едра и напращяла жена на име мисис Пилпот, която поздрави „Арабела“ с „добре дошли в Кулхейвън“ и така я притисна до огромния си бюст, че щеше да я задуши. Печеният фазан и пресните картофки с пикантен билков сос бяха великолепни, а лорд Блакуд не млъкна нито за миг.

Докато го наблюдаваше над рамката на очилата си, Мара си мислеше, че точно такива мъже карат майките да предупреждават дъщерите си да се пазят. Косата му беше по-черна от греха, усмивката му — лека и очарователна. Той несъмнено бе завъртял главите на доста млади момичета в миналото.

И неговото лице като лицето на Сейнт Обин беше мургаво поради дългите часове, прекарани на открито, но сякаш нещо не му достигаше при сравнението с неговия домакин. Мара не можеше да определи какво точно е то. Все пак той се държеше непринудено и безгрижно и обогатяваше разговора с разкази за своите пътешествия. При други обстоятелства, ако не се очертаваше възможността да бъдат противници, Мара щеше да го хареса.

Лорд Блакуд бе пътувал през огромния океан до Новите колонии, до някакво място, наречено Вирджиния. Той им разказа за местните жители, които се мъчели да живеят поновому, описа им подробно необузданата прелест на това място и суровата красота на една река, наименувана Джеймс. През това време Мара кротко се хранеше, отпиваше от виното си и наблюдаваше двамата приятели. Беше ясно, че приятелството им е старо и много близко, защото двамата общуваха много непринудено и диалогът им се лееше гладко.

Тя забеляза, че докато Ролф често се усмихваше, Сейнт Обин почти не си позволяваше да прави това, сякаш се страхуваше да не прояви слабост. Но този човек в никакъв случай не беше слаб, както си помисли Мара, като оглеждаше пръстите му, стиснали леко чашата с вино. Запита се дали тези пръсти щяха да й причинят силна болка, когато той откриеше коя е тя всъщност.

Докато сипеше остроумни забележки и разказваше истории за момчешки приключения, Ролф някак си успя да си хапне за трима и накрая гаврътна наведнъж останалото в чашата му вино.

— Стига с тези досадни истории — каза той, избърса устните си със салфетка и се облегна назад. Погледна косо към Мара. — Чух, че са предложили английската корона на Кромуел, но той отказал. Хайде, кажете ми, мис Уентуърт, какви са плановете на вашия кръстник.

— Ролф — намеси се Сейнт Обин, преди Мара да успее да отговори, за което тя му беше много благодарна, защото не знаеше какво да каже, — Арабела не знае нищо за плановете на кръстника си. Нито за военните, нито за другите.

Гласът на Сейнт Обин бе станал по-дълбок и това подсказа на Мара, че зад думите му се крие и нещо друго, нещо, в което тя не бе посветена.

— Извинете ме, мис Уентуърт — рече Ролф, след като изгледа втренчено приятеля си. Той разкаяно наведе глава. — Струва ми се, че прекалих. Разбира се, вие като благовъзпитана млада дама не бихте могли да знаете нищо за военната стратегия на вашия кръстник. Извинявам се за този нетактичен въпрос.

Мара отпи малка глътка вино, бавно я погълна и каза:

— Няма нищо, лорд Блакуд, моля ви, нека просто да забравим случилото се.

Той се усмихна и разкри белите си равни зъби.

— Съгласен съм, но само при условие, че ще престанем с тези формалности. Бих искал да ме наричате Ролф. Вие ще станете съпруга на най-близкия ми приятел.

— Така да бъде, ще ви наричам Ролф, а вие спокойно можете да ми казвате Арабела. — В този миг голямата двойна врата на трапезарията се отвори и Сайма се вмъкна вътре, като направи знак на Мара. Тя стана. — Моля да ме извините, господа, струва ми се, че моята прислужница ме вика за нещо.

Адриан се изправи.

— Разбира се, Арабела, ние с Ролф ще довършим разговора си на чаша портвайн, докато вие се погрижите за прислужницата си. Ако нямате нищо против, бих искал да се присъедините по-късно към нас в салона за една партия ломбер. Стига да играете тази игра.

Мара срещна погледа му. Беше малко изненадана от неговото предложение, тъй като знаеше, че пуританите не одобряват подобни игри и картите въобще. Запита се дали по този начин той не я проверява. То се знае, щом самият той играеше тази игра, значи я одобряваше, тъй че тя се усмихна и каза просто:

— Както желаете, милорд.

Сайма излезе заедно с Мара от трапезарията и затвори вратата зад себе си.

— Приготвих отварата.

— Каква отвара? — попита Мара и бързо се огледа, молейки се да не би някоя прислужница да е наблизо и да ги чуе. — За какво говориш? — прошепна тя.

— За отварата, която трябва да дадете на Негова светлост Сейнт Обин, за да го накарате да посегне на вашата невинност.

— Искаш да му дам някаква отвара? Тази вечер това е невъзможно, Сайма. Ролф — тя се поколеба, — лорд Блакуд е тук.

— Но непременно трябва да му я дадете тази вечер. След двайсет и четири часа отварата ще изгуби силата си. И известно време няма да имам възможност да приготвя друга. Върбинката много трудно се намира и ще ми трябват дни, дори седмици, за да открия друго растение. Няма защо да се притеснявате заради приятеля на Сейнт Обин. И за него съм приготвила една отвара, освен това напръсках леглото му със свежи пъпчици от хмел и той ще спи като бебе на гърдите на майка си до зори.

— Ами слугите? Какво ще стане, ако някой от тях забележи нещо нередно?

— Негова светлост вече ги освободи за тази вечер. Освободи и камериера си, онзи досаден Хънтингтън. Тази вечер ни се открива идеалната възможност. Нямаме време за губене. Трябва да действаме бързо, за да ви омъжим за Негова светлост, преди да е започнал да се чуди защо майката на Арабела още не идва. Може би тази вечер ни се открива единствената възможност да постигнем нашата цел, колкото и неприятно да се окаже това за вас.

Тя подаде на Мара поднос с две чаши.

— Господата винаги пият бренди след вечеря. Чашата вдясно е за Сейнт Обин. Другата е за лорд Блакуд. Гледайте да не ги объркате, резултатът ще бъде истинска катастрофа. Идете сега при тях и щом се убедите, че са изпили всичко, върнете се в стаята си. Имаме много работа и малко време, а трябва да успеем тази нощ. — Тя потупа Мара по ръката и добави: — Ако всичко мине добре, до една седмица ще звъннат сватбените камбани.