Жаклин Рединг
Изкушенията на съдбата (13)

13

Мара влезе в спалнята, свали ръкавиците си, хвърли ги на леглото върху камшика си за езда и като прекоси стаята, застана пред огледалото. Погледна отражението си в него и шумно простена.

Приличаше на умопобъркана, истинска грозотия. Косата й беше боядисана и черна като нощта, размъкнатата плитка висеше на рамото й, а около лицето й стърчаха рошави кичури. Перото на шапката й бе счупено и се клатушкаше. Дантелената й яка се бе изместила към едното й рамо.

Никак не беше чудно, че Сейнт Обин така внезапно бе прекъснал целувката им и се бе отправил към конюшнята.

Но не й се искаше да повярва, че това е единствената причина той да се отдръпне от нея. Да, имаше и нещо друго, за което тя не знаеше, ала само за миг бе усетила, че той желае да я целуне и го бе направил доста смело, преди да се отдръпне от нея. По-скоро той като че ли се страхуваше от нещо и което бе по-странно — може би се страхуваше именно от нея.

Но това бе абсурдно. Сейнт Обин, този едър и силен мъж, да се страхува от нея? Изведнъж я озари прозрението и тя се почувства като глупачка, задето не се бе сетила по-рано. Ставаше въпрос за обещанието, което бе дал на сутринта, когато намери Арабела в леглото си. Той вярваше, че я е озлочестил. Че е отнел девствеността й по най-брутален начин. И бе обещал това повече да не се повтаря. Ето защо я бе изоставил там на двора, след като я бе целунал. Навярно поради същата причина гледаше да стои по-далеч от нея. Всеки път, когато се приближеше до нея, когато говореше с нея, когато я погледнеше, сигурно си спомняше за стореното й зло или по-скоро за онова, което смяташе, че е сторил.

Ако Мара бе научила нещо след пристигането си в Кулхейвън, то беше, че този англичанин и поддръжник на Кромуел в никакъв случай не е негодник. Той беше от онези мъже, които живееха според определен морален кодекс, гордееше се със своята честност и благоприличие, беше истински джентълмен и никога не нарушаваше общоприетите правила.

Освен през онази единствена нощ.

Сейнт Обин смяташе, че тогава е нарушил всички правила, според които живееше. Как ли го измъчваха угризенията на съвестта? Макар да обясняваше странното му държане, това прозрение същевременно накара Мара двойно повече да съжалява, че го е измамила. Когато подготвяше своя план, въобще не й бе хрумнало какви ще бъдат последиците. Толкова много й се искаше да си отмъсти и да си възвърне Кулхейвън, че въобще не се беше запитала как ще се чувства, когато постигне желаното.

Изведнъж й се прииска събитията да не бяха се развили по този начин. Но не бе имала избор. Тя бе обещала на майка си, че няма да позволи нищо да й попречи да си възвърне своя дом. И защо трябваше да се чувства виновна, че си е взела обратно онова, което й принадлежеше по право? Ех, само да бе имало друг начин да се справи с положението! Да не се беше наложило да накърни неговото чувство за собствено достойнство. Само да не…

Но вече беше късно за нови решения. Тя го бе подлъгала да се ожени за нея или за онази, която смяташе за Арабела, като го беше накарала да се усъмни в собствената си почтеност, и нищо не можеше да направи, за да промени това положение. Но все пак можеше да стори едно нещо — по някакъв начин да накара Сейнт Обин да разбере, че не е такъв негодник, за какъвто се мислеше. Трябваше да му покаже, че не се страхува от него, че не е дълбоко наранена от предполагаемите събития, станали през онази нощ. Трябваше да му покаже, че той е все същият почтен джентълмен, какъвто би искал да бъде.

Но как?

Селяните. Мара изведнъж прозря, че с един замах би могла да възвърне самоуважението на Сейнт Обин и да спаси селяните от мизерното им положение. Щеше да му предложи да помогне на селяните, по някакъв начин щеше да го накара да повярва, че идеята е негова. Той трябваше да види при какви ужасни условия живеят. Никой почтен човек като Сейнт Обин не би стоял настрана, докато те крееха и умираха. Защото ако продължаваха да живеят по същия начин, те несъмнено щяха да започнат да умират от глад.

След като взе това решение, Мара разкопча полата си за езда, разплете плитката си и с помощта на позлатена четка разреса черните си коси, докато гъстите къдрици станаха лъскави и меки. Около един час по-късно, облечена с рокля от кехлибареножълта коприна, прибрала косата си под бялата ленена шапчица, тя бе готова да се заеме с новата си задача.

Някой почука на вратата на спалнята й и тя бързо сграбчи очилата на Арабела и ги постави на носа си. Както обикновено, сериозният лакей застана в коридора в очакване да я отведе на вечеря. С всяка стъпка по коридора тя ставаше все по-самоуверена. Беше сигурна, че Сейнт Обин няма да може да й откаже. Та как би го направил? Той щеше да разбере колко блестяща е идеята да помогне на селяните, щеше да се съгласи с нея и същевременно да възвърне самоуважението си. Трябваше да го направи.

Щом влезе в трапезарията, прииска й се веднага да подхване речта, която си беше подготвила, но разбра, че трябва да изчака подходящия момент.

Сейнт Обин й кимна, когато се настани на масата срещу него. С възможно най-изискани и спокойни движения Мара взе салфетката си и я разгъна на коленете си. После вдигна очи към него и каза, както всяка вечер:

— Добър вечер, милорд.

Сейнт Обин й кимна.

— Добър вечер, Арабела. Позволете ми да ви кажа, че изглеждате прелестна тази вечер.

Тя се усмихна, доволна от непринудеността, с която разговаряха.

— Харесвате ли роклята ми? Надявах се, че ще я одобрите.

— Роклята ви е хубава, макар че това не е единствената причина да ви направя комплимент. Вие сама не знаете колко сте хубава.

Мара се усмихна на този комплимент. Вечерята, която се състоеше от печено овнешко, пресни картофки и оризов пудинг със стафиди, мина бързо и леко, двамата разговаряха непринудено. През цялото време Мара усещаше погледа на Сейнт Обин върху себе си. Той я наблюдаваше, докато тя отпиваше от виното си и повдигаше салфетката към устните си.

След това я попита дали не би искала да се присъедини към него в салона, за да изпият по едно питие и да изиграят една — две игри на пикет.

— Вие играете добре — каза той, след като събра картите. — Никога не съм виждал друг да влага толкова въображение в тази игра.

— Благодаря ви, милорд. Баща ми ме научи да играя през дългата зима, когато със седмици не можехме да излезем навън. Обичаше да казва, че е прекалено добър учител.

Сейнт Обин кимна.

— Разбирам защо го е казвал. Вие като че ли имате някаква система за преброяване на картите в процеса на играта.

— Това всъщност не е система, милорд, а по-скоро талант, който притежавам от детските си години. Нали разбирате, имам добра памет, особено за дребните неща. Каквото и да прочета или да чуя, остава запечатано в съзнанието ми. Достатъчно е да видя нещо, за да не го забравя никога.

Сейнт Обин се усмихна.

— Това е интересно. Чудя се дали не бихме могли да изпробваме тази ваша дарба.

— Нямам нищо против. Но как?

Той се изправи и отиде до полиците с книги. Прегледа заглавията и взе едно томче от най-горната полица. Прелисти няколко страници и постави разтворената книга пред нея.

— Прочетете този пасаж и след това ми го повторете.

Тя впери поглед в него. Сейнт Обин не вярваше, че тя ще може да направи това. Мара погледна към страницата, готова да приеме предизвикателството. Беше избрал една рецепта за говежди бульон, при това доста неграмотно написана. Мара бързо я прочете, после затвори книгата и му я повтори дума по дума, наред с неправилно отбелязаното произношение, като завърши със следното: „… сварете в гърне, като го сложите в котел, но внимавайте да е добре захлупено.“

Самоуверената усмивка на Адриан се стопи.

— При първа възможност ще предпочета да ми бъдете партньорка на карти, а не противничка. — Той се изправи с готварската книга в ръка и й предложи другата си ръка, за да я отведе до двете кресла пред камината. — Разбрах, че съм се оженил за много необикновена жена. Всеки път, когато се обърна към вас, откривам нещо, което не съм очаквал.

— Това хубаво ли е или лошо, милорд?

— Бих казал, че е хубаво. Засега не мога да се оплача от вас, може би ако не смятаме начина, по който днес ме накарахте да ви придружа по време на езда. — Помълча малко. — Но вие сте права. Сега сте господарка на това имение и бих добавил, че сте много подходяща за тази роля. Още одеве смятах да ви кажа, Арабела, че много се гордея с вас. Не се сещам за много жени, които биха се изправили пред селяните, както вие направихте днес.

— Благодаря ви, милорд, макар че не знам дали бих нарекла това смелост. Просто изпълних задълженията си на ваша съпруга.

— Вие отново се подценявате. Селяните не приемат лесно англичани. Те едва — едва започват да ме приемат като техен господар. Не смятах, че е много разумно да ви представя толкова скоро.

— Тяхната омраза е напълно разбираема. Така както повечето англичани виждат врагове в ирландците, сигурно и ирландците изпитват същите чувства към нас, англичаните. Ако се бяхте опитали да скриете факта, че съпругата ви е англичанка, това само щеше да разшири пропастта, която ни разделя от селяните. Тези хора са толкова отговорни за престъпленията, извършени от ирландците, колкото ние с вас сме отговорни за престъпленията на англичаните. Те са само невинни жертви на последиците от войната.

Сейнт Обин мълчеше и Мара изведнъж се запита дали не беше отишла прекалено далеч.

— Да не би нещо да не е наред?

— Не, Арабела. Просто си помислих, че не са много хората на този свят, които биха могли да ме изненадат.

Тъй като не бе сигурна дали да приеме това за критика или за комплимент, Мара реши да спре дотук. Вместо това се възползва от случая, за да му постави въпроса за селяните и техните условия на живот.

— Питах се дали няма някакъв начин да помогнем на селяните, милорд. Забелязах, че колибите им се рушат, добитъкът им е на изчезване, а дрехите им изглеждат така, сякаш…

— Не смятам, че това е необходимо, Арабела.

Лекотата, с която той отклони предложението й, я накара да млъкне за малко.

— Да, но навярно бихте могли да ги освободите от данъците за кратко време.

— Не е приемливо.

— Но несъмнено разбирате, че като помогнете на тях, ще помогнете и на Кулхейвън да стане доходно имение. Ако имат подходящо облекло и достатъчно добитък, те ще могат да увеличат посевите и да отглеждат повече…

— Вече казах не, Арабела!

Сейнт Обин така повиши тон, че Мара млъкна и само го гледаше слисано.

— Настъпиха трудни времена за всички, Арабела, не само за Кулхейвън. Селяните поне имат къде да се приютят. Повечето ирландци нямат и това. Мнозина от опустошените имения са били оставени да умрат в канавките. Други са били прогонени от земите си заедно със своите господари и са ги пратили да търсят прехрана в безкрайните простори на Конот. Тези селяни поне са запазили своите семейства и домове.

— Но те гладуват, милорд. Не може да не виждате това. Казвате, че искате те да ви приемат. Няма ли по-лесно да постигнете това, ако им помогнете поне донякъде да заживеят както преди?

Сейнт Обин мълчаливо се взираше в лицето й и за миг Мара си помисли, че е успяла. Но след това той упорито поклати глава и се извърна.

— Нищо не мога да направя. Вашият кръстник е забранил това. Селяните просто ще трябва да се справят сами. Вашата загриженост за хората от Кулхейвън е похвална, но смятам, че въпросът вече е изчерпан. Денят беше дълъг и съм уморен. Лека нощ, Арабела.

Той се обърна и напусна стаята.

Ядосана от неговото безразличие, Мара го наблюдаваше как излиза. Как можеше да е толкова студен, толкова жесток, да гледа гладните деца и да си живее царски? Искаше й се да му изкрещи, да го накара да разбере колко много греши, но знаеше, че не бива. Още докато го наблюдаваше как се отдалечава, Мара знаеше, че Арабела никога не би му говорила по този начин.

Беше започнала с това, че се опита да му възвърне чувството за чест и собствено достойнство, което той си мислеше, че е изгубил. А сега изглеждаше, че това чувство за чест и собствено достойнство никога не е съществувало. Запита се дали не бе отишла прекалено далеч, надяваше се, че не е събудила подозренията му, ала съвсем не бе очаквала така направо да й откаже. Бе го смятала за джентълмен, бе се укорявала, задето е измамила такъв честен и праведен човек. Навярно предположенията й бяха погрешни.

Адриан затвори вратата на спалнята си и безсилно прокара пръсти през косата си. Знаеше, че всичко онова, което бе казала Арабела, е вярно, ала се страхуваше да не бъде обвинен от Протектората в измяна. Ако имаше някаква възможност да убеди Кромуел, че е изгодно да бъдат подпомогнати селяните, щеше да го направи. Арабела беше права. Нейният кръстник несъмнено би трябвало да проумее, че помагайки на местните хора, би помогнал и на английските земевладелци да направят именията си по-доходни.

Но имаше едно нещо, което Арабела не знаеше — Кромуел съвсем не целеше ирландците, селяни или не, да се заемат със съживяването на земеделието. Неговата цел беше да унищожи ирландския народ, за да могат на негово място да се настанят английски заселници и да обработват земята. Вместо да ги нареди до стената и да отнеме с един замах жалкия им живот, той предпочиташе да ги остави да умират бавно, за да не измърси ръцете си с тяхната кръв.

Кромуел беше страхливец, но хитър страхливец, и щеше да убие първия англичанин, който явно не споделяше неговите убеждения. Тази мисъл караше кръвта да кипи във вените на Адриан. Хората умираха от глад, бяха принудени да вегетират като някаква низша форма на живот, докато Кръглоглавите мародери забогатяваха от техния труд. Ако имаше някакъв начин да помогне на селяните, без да събуди нечии подозрения, той щеше да го направи, и то веднага, стига да беше сигурен, че по този начин нямаше да попадне в някакъв капан. Но не можеше да им помогне.

Като човек, който смята, че разполага със собствената си съдба, Адриан не можеше да понесе факта, че ръцете му са вързани. Само да покажеше и най-малко съчувствие към ирландците, щеше да се разправя с Кромуел. Един от най-добрите капитани в армията бе разжалван и хвърлен в Нюгейтския затвор само защото наказал един прекалено усърден войник, който биел някаква стара ирландка. Кромуел бе наредил всеки женен за ирландка англичанин да бъде смятан за предател, наказанието беше бой с камшик, обесване и изкормяне. Той нямаше доверие на никого и подозираше всички. Тъй че докато не секнеше неговата жажда за власт, Адриан беше безпомощен и не можеше да помогне на хората от Кулхейвън, на своите хора.

Все пак не бе имал намерение да повиши тон пред Арабела, както бе станало. Адриан се ядосваше на своето безсилие, а не на нея. Тя беше толкова невинна, колкото и хората, които така храбро бе защитила. Сега разбра, че се държи доста студено с нея, като че ли я обвинява за прегрешенията на кръстника й. Но след като тя така го бе умолявала да помогне на селяните, след като знаеше, че нейната загриженост за тях е искрена, Адриан разбра, че Арабела е толкова виновна, колкото и самият той.

На сутринта щеше да й се извини за лошото си държане. Щеше да я заведе на пикник и да й покаже земите около замъка. Тя много добре се справяше с ролята си на негова съпруга, въпреки всичко, което се бе случило между двамата. Интересуваше се от всяко нещо в Кулхейвън. Всъщност, ако не му бяха известни някои факти, почти бе склонен да си помисли, че Арабела симпатизира на ирландците.

Адриан се изсмя на себе си, а после поклати глава пред абсурдността на подобна мисъл.

На следващата сутрин Мара беше повече от изненадана, когато лакеят я помоли от името на господаря да се приготви за разходка на кон из имението и за пикник. Запита се дали това внезапно внимание от страна на Адриан не означаваше, че се опитва да се сдобри с нея след снощните пререкания. Самата тя цяла нощ се бе мятала в голямото легло с балдахин, отчаяна от упорития отказ на Сейнт Обин и притеснена, че е отишла прекалено далеч в стремежа си да помогне на селяните. А сега, след получаването на неговата покана, изведнъж разбра, че всичките й притеснения са били напразни. Весело прие предложението, като каза на лакея да предаде на господаря си, че след един час ще бъде долу при него, и започна да се приготвя за разходката.

Докато обличаше ловния си костюм от бежова коприна, Мара реши засега да се откаже от усилията си да помогне на селяните. Никога нямаше да ги изостави, но сега разбираше, че сама се е поставила в опасно положение. Арабела дори не би се опитала да противоречи на своя съпруг, както бе направила тя. Една прилична съпруга от рода на Арабела не би говорила така открито като нея. За Арабела думата на съпруга й щеше да бъде закон, никога не би я оспорвала, никога не би му възразявала.

Мара знаеше, че се е поддала на чувствата си, но се налагаше да потисне тези чувства, докато станеше възможно да се съобразява с тях, без да е заплашена от разкритие.

След като опъна назад дългата си коса и я скри под високата шапка с перо, Мара си сложи очилата на Арабела, закопча горното копче на костюма си и заслиза по стълбите, за да се срещне със съпруга си. Той я чакаше на най-долната площадка, облечен с връхна дреха в тъмносиво и тесен черен брич.

Когато я видя да слиза по стълбите, усмихна се и протегна към нея облечената си в ръкавица ръка.

— Благодаря ви, че се съгласихте да ме придружите днес, Арабела. Тази сутрин сте много хубава.

— А аз ви благодаря за поканата, милорд. Сигурна съм, че имате по-важни задължения от това да ме водите на разходка и на пикник.

Сейнт Обин й помогна да се качи на коня си.

— Разбирам, че съм ви пренебрегвал напоследък и затова трябва да ви се извиня. Понякога съм така погълнат от задълженията си да управлявам Кулхейвън, че забравям за други неща, които непосредствено изискват моето внимание. Например за моята млада съпруга. Аз отсъствах от дома и ви оставих да стоите сама в чужда къща и в чужда страна, за което искрено съжалявам.

Мара се усмихна и изчака Сейнт Обин да се качи на коня си. Тази промяна у него доста я озадачи.

— Приемам извиненията ви, милорд.

— Ето че ми напомнихте за нещо друго, което исках да ви кажа, Арабела.

— Какво е то, милорд?

Сейнт Обин я погледна втренчено.

— Ние с вас вече сме съпруг и съпруга. Смятам, че е съвсем подходящо да се обръщате към мен с малкото ми име. Всъщност дори предпочитам това.

Мара усети как бузите й пламват и не знаеше защо. Може би защото й се видя много интимно да използва малкото му име. Обръщенията „милорд“ и „Сейнт Обин“ изразяваха хладна любезност и нищо повече, все едно че двамата не бяха женени. Но неговата молба беше разумна. Женените двойки използваха други обръщения.

Очаквайки отговора й, той я гледаше втренчено и я караше да се чувства неудобно. Мара сведе очи към поводите в ръцете си и каза:

— Както желаете, Адриан.

— Да, така е по-добре, нали?

Мара безмълвно кимна. Тя му беше благодарна, когато обърна коня си и пое в тръс надолу по пътеката, водеща към северните покрайнини на имението. Цъкна с език и конят й се втурна след неговия.

Двамата дълго яздиха един до друг и Мара усещаше как все повече се отпуска вътрешно. Опита се да забрави за случилото се предишната вечер, макар че за нищо на света не можеше да проумее неговия отказ. Той не можеше да не разбира, че ако помогнеше на хората си, облагите далеч щяха да надвишават поетия риск. Неговото желание да я изведе днес на разходка я обърка още повече. Как можеше този човек, който изглеждаше толкова честен и справедлив, да откаже да помогне на селяните, чието съществуване зависеше от него? Това беше съвсем непонятно.

Измина доста време, най-накрая Адриан спря коня си в края на гората и слезе от седлото.

— Знам едно тихо местенце, много е подходящо за пикник — рече той, като помогна на Мара да слезе от коня си. — Ще вържем тук конете и ще продължим пеша.

Като прихвана полите си с ръка, Мара го последва. Повървяха още малко през гъстата гора и стигнаха до брега на езерцето, в което тя се бе къпала през първия си ден в Кулхейвън. Същото място, където Адриан я беше видял за първи път.

Изведнъж Мара застана нащрек, питаше се защо ли той бе избрал точно това място за техния пикник.

— Тук е много хубаво. Как открихте това място?

Адриан остави на земята кошницата, която носеше, и разстла вълнено одеяло.

— Веднъж преследвах едни бракониери и случайно попаднах на него.

Мара се опита да се успокои. Това, че я беше довел тук, бе чиста случайност. Как би могъл въобще да разбере, че именно тя е плувала в езерото през онзи ден?

— Хванахте ли някой бракониер?

— Не, напразно ги гоних. Но открих това приятно местенце. Помислих си, че може да ви хареса.

Докато двамата обядваха със сирене и печено пиле, Мара говореше за незначителни неща — например за това какви плодове трябвало да консервират за зимата — и беше сигурна, че Адриан се отегчава до смърт. В края на краищата от нея се очакваше да се интересува именно от такива неща. Но забеляза, че Адриан не изпуска нито дума и я наблюдава внимателно. Тя хвърли един камък във водата, надявайки се по този начин да отвлече вниманието му от себе си. Никак не й се нравеше неговият изпитателен поглед, чувстваше се много неловко и й се искаше той да съсредоточи вниманието си върху нещо друго.

— Разкажете ми за вашето детство, Арабела.

Този въпрос още повече я накара да застане нащрек. Тя не знаеше почти нищо за детството на Арабела, само беше прочела нещичко по този въпрос в писмата й до Адриан.

— Наистина няма много за разказване.

— Ами вашият дом? Тъгувате ли за него?

— Да, понякога, но Кулхейвън много ми напомня за него. И ние имахме едно малко езеро като това. Като дете често играех около него. Веднъж прочетох една книга от сър Томас Малори за крал Артур и неговите рицари. Чели ли сте я? — Попита Мара, опитвайки се да смени темата. Адриан се усмихваше, очите му блестяха.

— Да, струва ми се, че съм я чел.

— Обичах да си представям, че съм Дамата от езерото, която занесла на крал Артур неговия меч Ескалибур. Всъщност това беше един стар клон, който бях намерила. — Тя помълча, лъжите вече с лекота се лееха от устата й. — Прислужницата често ми дърпаше ушите, защото цапах подгъва на роклята си. Майка ми казваше, че няма да си намеря съпруг, ако продължавам да се увличам от такива просташки занимания.

Адриан се усмихна и погледна нагоре към небето над главите им.

— Струва ми се, че скоро ще завали. Може би трябва да се връщаме в Кулхейвън. Съжалявам, че трябва да прекъснем нашия пикник.

Мара нямаше нищо против, дори бе доволна, че се наложи да си тръгнат.

Двамата заедно прибраха остатъците от яденето и се върнаха при конете. Адриан помогна на Мара да се качи на седлото и се приближи до Хюджин. Докато тя оправяше полите на роклята си, небето сякаш се разтвори и ливна летен дъжд.

— Май тъкмо навреме приключихме нашия пикник — каза Адриан и започна да намества кошницата върху седлото на Хюджин. — Ей сега ще свърша и ще можем да тръгнем. Вие вървете напред, ако искате.

— Всичко е наред. На мен ми харесва. Винаги съм обичала дъжда.

Докато Адриан се занимаваше с кошницата, Мара погледна надолу и забеляза, че едно копче на костюма й за езда се е разкопчало. Понечи да го закопчее и забеляза няколко тъмни петна върху дрехата си. Дали не беше се изцапала с кал? Точно тогава се появи още едно тъмно петно и още едно, и още едно. Една дъждовна капка се стече по бузата й. Тя понечи да я избърше и застина на място, когато видя, че ръката й е изцапана с някаква черна течност.