Брайди Кларк
Не дърпай дявола за опашката (19)

Осемнайсета глава
Мълчанието на булката^[1]

 

— Тиш-Тиш!

Лусил изскочи от хола и се хвърли към шашнатата ми майка, която тъкмо влизаше във фоайето на къщата им в Ъпър Ийст Сайд. Лепна се за нея като октопод и двете с Карлота едва успяхме да я отдръпнем.

— Не мога да повярвам колко време мина, Тиш-Тиш! Не мога да повярвам, че си най-сетне в Ню Йорк! Опитвам се да те докарам тук още от първата среща на децата ни!

— Знам! — мама бе напълно слисана от любвеобилното отношение на бъдещата ми свекърва. — Много се радвам да те видя, Лус. Изглеждаш страхотно. Никак не си се променила.

— Чудото се нарича ботокс, Тиш! Само кажи и ще ти уредя среща с най-добрия лекар в Ню Йорк. Понякога се съгласява да ходи по домовете, но истината е, че го прави единствено за мен!

— Няма нужда — отклони предложението мама. — Ще имаме толкова много задачи. Благодаря ти, че помагаш с подготовката, Лусил. Толкова си мила.

До пищната ни сватба в хотел „Сейнт Риджис“ оставаха нищо и никакви шест седмици, нещо, което ме плашеше, а най-големият проблем бе, че имах една-единствена задача — да си харесам съвършената рокля.

— Да ти призная, Тиш, всяка секунда беше удоволствие за мен. Наистина програмата ни е пълна. Дъщеря ти е направо невероятна — възкликна Лусил. — Благополучно пропусна цели шест уговорки, които бях уредила.

— Знам, че заради работата Клер…

— Работа, работа, работа — прекъсна я Лусил, без да се интересува какво иска да каже мама. — Поне ти дойде.

Разбирах разочарованието на Лусил. Роклята бе единственото ми задължение по отношение на сватбата, а аз все не успявах да стигна до него. В своя защита мога да кажа, че работата ме бе притиснала отвсякъде. Откакто Вивиан разбра за годежа, непрекъснато ме викаше при себе си — съдбата на романа на Люк — оставаха само два месеца до публикуването — висеше на косъм.

Добре че излязох от черния списък на Лусил, когато й казах, че мама ще дойде да й помогне. Мама бе истински дар божи, защото Беа бе в Ел Ей заради някаква поръчка и не можеше да мръдне. Да обикалям с Лусил за рокля бе истински кошмар, който нямаше да успея скоро да забравя.

— Добре, да действаме — подканих ги аз, грабнах си чантата и посегнах към списъка с магазини, който Лусил бе отпечатала на розова хартия. Можех да отсъствам едни нищо и никакви шест часа от офиса, а часовникът не чакаше.

— Кажи Тиш-Тиш, не е ли това сбъдната мечта? — ахкаше възторжено Лусил, стиснала ръката на мама, докато вървяхме по Медисън към първия магазин. — Моят син, твоята дъщеря… само си помисли, ще имаме внучета, Тиши!

— Наистина е чудесно, Лусил — усмихна се мама. — Много се радвам за тях.

— Нали не си тук само за уикенда? Имаме толкова много място, а Рандъл замина в командировка за цяла седмица. Ще бъде както едно време. Отново ще бъдем съквартирантки! Имаме да си говорим за толкова много неща!

— Много ми се иска да остана, Лус, много мило, че ме каниш — отвърна мама, — но трябва да довърша една картина. Галерия в Питсбърг очаква нещата ми следващата седмица, така че нямам много време.

— Питсбърг ли? — смръщи нос Лусил. — Имам идея. — Нека аз да купя картината. Така ще я довършиш, когато имаш време, и ще останеш още една седмица! Става ли?

— Съжалявам, Лус. Вече съм обещала на галерията — отвърна мама. — Ще ти покажа други свои работи и можеш да си избереш, която пожелаеш. Ще бъде подарък за старата ми приятелка.

Лусил грейна. Никога досега не я бях виждала по-щастлива.

— И бъдеща сватя! — изкиска се тя.

— Искам нещо семпло — настоях аз поне за шести път и в гласа ми започна да се прокрадва отчаяние. — Нещо такова — разгърнах снимката на изчистена тюлена рокля, обшита с малки перли по врата. Бях я откъснала от непрекъснато нарастващата купчина булчинска порнография, която Лусил стоварваше в апартамента всяка седмица.

Беше три следобед и вече бяхме успели да обиколим „Ейнджъл Санчес“, „Каролина Херера“, „Бергдорф“, „Сакс“ и „Рийм Акра“. Чувствах се изтощена, бях гладна и готова да извия врата на Лусил. Тя намираше по нещо, което да оплюе във всяка рокля, която пробвах.

— Разбрахме, Клер, семпла рокля — отвърна Лусил и изви очи към станалата сериозна мама. — Хайде, не можеш да ни заблудиш. Всяка жена иска да е прелестна на сватбения ден. Това ще бъде най-важната рокля в живота ти, Клер! Съсредоточи се малко, само за това те моля. Този тюл е чудесен, но е прекалено прост.

— Чакай малко, Лусил — започна дипломатично мама. — Тюлът ще отива чудесно на Клер, защото стилът й е по-изчистен…

— Говорим за сватбения й ден, Тиш-Тиш — размрънка се Лусил като петгодишно хлапе. — Та това е най-важният ден в живота й! Господи, сама ли трябва да се справям с всичко? Първо докато накарам Рандъл… да поеме по правилния път, да направи резервация в „Риц“ в Париж в последния момент, да планирам дори най-малките подробности около сватбата, да уредя най-известните дизайнери в света да направят за по-малко от два месеца роклята, която Клер си избере, което е наистина нечувано, защото са готови да го направят единствено и само за мен, за да могат Рандъл и Клер да прекарат един великолепен ден в „Сейнт Риджис“ през юни.

Имах чувството, че ми е забила юмрук в стомаха. Значи на Лусил е била идеята да отидем в Париж, тя е накарала Рандъл да ми предложи.

— Мислех, че Рандъл сам е планирал пътуването — обадих се тихо аз, опитвайки се да прикрия колко бях нещастна.

— Клер, миличка, та той е мъж! — разсмя се Лусил. Очевидно наивността ми я забавляваше. — Мъжете не са в състояние нищо да планират сами. Секретарката му помага с подаръците, разбира се, но човек се нуждае от усет, за да резервира най-хубавия апартамент в „Риц“ и да осигури маса в „Ален Дюкас“ за броени часове — тя се усмихваше гордо от всичко, което бе постигнала.

Мама само поклати глава. По изражението й ми стана ясно, че момичето, което бе познавала в колежа, нямаше почти нищо общо с жената, която се разпореждаше с нас днес. Въпреки това полагаше неимоверни усилия да не го покаже.

— Следващата ни спирка е „Вера Уонг“! — заяви Лусил. — Тръгвайте, дами!

— Първата рокля, която видяхме, ми хареса — заявих аз и стиснах ръката на Лусил, за да я спра. — Говоря за „Ейнджъл Санчес“… беше толкова ефирна. Ти също я хареса… нали, Лусил? Искам нея.

Мама кимна.

— Много добре ти стоеше, Клер.

Лусил ни погледна с ледено пренебрежение.

— Съгласна съм, че роклята беше хубава, въпреки че подчертаваше бедрата ти, миличка — но трябва да видим всичко! Кажи, миличка, ти да не би да се сгоди за първия мъж, който ти предложи?

Наистина не виждах каква е връзката, въпреки това заситних до нея. Бях уморена и нямах сили да протестирам повече. Естествено, след като бях пробвала поне петдесет рокли. Мама ме погледна — безмълвно питаше дали да прекрати това мъчение.

— Всичко е наред — прошепнах аз, докато Лусил бързаше пред нас. — Трябва ми рокля, а тя го прави за добро…

— Дами, престанете да се мотаете, а се размърдайте! Нямаме много време!

Молех се във „Вера Уонг“ да намерим спасителната рокля. В салона на модната къща тайничко подадох на консултантката снимката, докато Лусил ахкаше по някакви диадеми.

— Донесете ми нещо такова — помолих аз.

— Веднага — момичето забърза нанякъде, а ние с мама се настанихме в пробната.

— Чудя ти се как издържаш — призна тя.

— Едвам. Да знаеш колко ми е приятно, че можем да поседнем за малко…

— Майко! Знам много добре, че струва десет хиляди долара, но това е най-важният ден в целия ми живот! — пискаше някакво момиче в съседната пробна. — Да не би да искаш да изглеждам като някакъв боклук на сватбата си? Това ли искаш?

— Не, разбира се, съкровище — отвърна уморено майката.

— Искам тази рокля и точка по въпроса!

— Добре, съкровище.

— И онези обувки от „Джими Чу“ с кристалите по токчетата.

Последва кратко мълчание.

— Добре, съкровище!

Ужас! Какво бе сторила тази нещастна жена, за да заслужи такава противна дъщеря? Мама изви очи. Очевидно бе на същото мнение.

— Госпожице Труман? Ето няколко рокли, които сигурно ще ви харесат — консултантката дръпна завесата от тафта и ми показа няколко рокли, до една натруфени с бродерии. Лусил се пъхна в пробната и потри нетърпеливо ръце.

И тогава я видях. Моята рокля. Беше от тюл в цвят шампанско, обсипана с кристалчета и дискретни цветя от пайети. Имаше дълъг, много романтичен шлейф. Не беше нито натруфена, нито като за някоя принцеса, въпреки това бе изключителна. Надявах се Лусил да остане доволна.

— Пробвай — въздъхна доволно Лусил. Дори мама се развълнува. Облякох роклята, а тя ме закопча на гърба.

Погледнах се в огледалото. Роклята бе наистина изящна. Това бе моята сватбена рокля. В този момент наистина се почувствах като булка. Точно това бе роклята, която исках. В тази рокля трябваше да ме види бъдещият ми съпруг, когато се отвореше вратата на църквата. В тази рокля бях готова да се изправя пред стотици хора и да кажа „да“.

— Да! — извика Лусил. — Да!

— Много си красива — обади се мама. Наблюдаваше ме внимателно. — Какво ще кажеш, Клер?

Роклята много ми харесваше.

Само че не се радвах искрено. Бях някаква булка мутант. Все още не усещах напиращото вълнение, което очаквах да ме завладее още откакто се върнахме от Париж. Не го почувствах, докато ровех булчинските списания. Не го почувствах, докато разказвах на приятели как ми е предложил Рандъл. Не го чувствах и сега, докато се оглеждах в най-прелестната рокля, която бях виждала. Имаше нещо много сбъркано в мен.

— Как няма да я хареса? — намеси се Лусил. — Тази рокля е убиец, Клер.

— Много ми харесва — кимнах, а сърцето ми бе натежало от объркване. Защо не се вълнувах? Истината бе, че завиждах на глезлата в съседната пробна — тя поне знаеше какво иска.

Преди да разбера какво става, Лусил повика една от шивачките и започна да се разпорежда: още перли по шлейфа… разноските не я интересували… била лична приятелка на Вера… отказах да я слушам, погледнах се в огледалото и докато се усетя, пресуших още две чаши с шампанско.

— Сигурна ли си, Клер? — попита мама малко притеснена. — Нещо не се радваш за роклята. Ако не ти харесва…

— Извинявай. Наистина много ми харесва. Честна дума. Просто вече съм изтощена. Седмицата беше безкрайна.

Мама не остана доволна от отговора ми, но въпреки това го прие.

— Сега булото — продължи Лусил, след като отпрати шивачката. — Мислех си за дълго, двупластово, с богато извезани краища… Вера има невероятно богата колекция.

Погледнах часовника си. Сигурно гласовата ми поща беше пълна с поне петминутно гневно съобщение от Вивиан. След като Стаили вече го нямаше, изглежда, нямаше какво да я разсейва по времето, когато нормалните хора почиваха. Уикендите също не бяха изключение.

— Извинявай, Лусил, но трябва да отида на работа.

— Работиш прекалено много — измърмори тя, докато ми помагаше да сваля роклята. — За всеки случай ще купя було. Нека да се намира.

Да се намира ли? Едно було във „Вера Уонг“ не бе по-малко от три хиляди долара и съвсем не бе от нещата, които човек купува, за да се намират. Заявих твърдо, че предпочитам да изчакам и колкото и да бе невероятно, тя се съгласи. Тъкмо излизахме от магазина, когато Лусил неочаквано си „спомни“, че трябвало да каже още нещо на шивачката, и се върна. Успокои ни, че щяла да ни настигне.

— Нали знаеш, че се върна за булото? — прошепна мама, докато я наблюдавахме как се отдалечава. — Много е щедра, наистина, но се налага за всичко…

— Клер? Триш? — прозвуча познат глас зад нас.

Люк. Стомахът ми се преобърна. Беше ни подминал, а след това се бе спрял. В първия момент не помръднах. Не знаех какво да кажа, не знаех как да му обясня…

— Люк! — мама го целуна. — Много се радвам да те видя! Надявах се, този уикенд…

— Каква приятна изненада! Какво те води в Ню Йорк? На гости ли си?

— Ами, да — мама сведе поглед. Двете с Беа ме бяха погнали от седмици, че трябвало да кажа на Люк, че съм сгодена, защото така съм доказвала нещо друго. Така и не можех да обясня защо не съм му казала досега. Истина е, че говорехме по телефона почти всеки ден, но обсъждахме книгата му, която предстоеше да излезе на пазара… но така и не споменах за годежа си, а после ми беше неудобно да му кажа — затова си мълчах, — наистина нямах разумно обяснение от какво се притеснявах.

— Готовоооо! — щом чух пискливия глас на Лусил, стомахът ме присви. — Това е булото ти! Наистина каза, че предпочиташ да изчакаш, но просто не устоях, Клер! Прости ми, миличка! Ще го пробваш вкъщи, след това ще го върнем в бутика, за да го изпратят в Париж за допълнителна бродерия. Обещаха да е готово за сватбата.

Мама се обърна към Лусил.

— Трябва да си потърся обувки. Ще дойдеш ли с мен? — попита тя остро и стисна Лусил за ръката.

Лусил остана приятно изненадана, че мама най-сетне проявява интерес към модата, и ми подаде плика от „Вера Уонг“.

— Много ми беше приятно, че се видяхме, Люк — провикна се мама през рамо. — Ще ми бъде приятно да се видим скоро пак — след тези думи ме остави с Люк на тротоара.

— Було ли? — попита той и се почеса по главата.

— Господи, каква съм глупачка! — изпъшках аз и се плеснах по челото. — Покрай работата, изпращането на ръкописа в печатницата съвсем съм забравила да ти кажа, че… супер новина! С Рандъл ще се женим!

Наблюдавах изражението му и ми се искаше да му бях казала новината по телефона.

— Ти ще се… Чакай, затова ли чичо Джак и леля Кари ще идват през юни? Споменаха, че ще останат цяла седмица, споменаха нещо за големия ти ден, но заговорихме за друго, децата крещяха и така и не разбрах за какво става въпрос. Не мога да повярвам, че ще се омъжваш!

Мразех се. Не само че не му бях казала, ами бях забравила, че Манди е изпратила покана на Джаксън и Кари. Къде ми беше умът? Бях поканила Люк на семейна сбирка в Айова, но не и на сватба със седемстотин госта в Манхатън!

Мама и Беа бяха прави. Истината бе, че по някаква причина, която нямах никакво желание да анализирам — не исках да съобщя на Люк за сватбата.

— Не знам къде ми е бил умът — извиних се аз. — Моля те, Люк, обещай ми, че ще дойдеш на сватбата. И на репетицията в петък преди самата церемония. Ще има вечеря в университетския клуб. Много ще се зарадвам, ако дойдеш. Моля те, кажи „да“. Ще доведеш и приятелката си, разбира се.

— Ние скъсахме — отвърна той, без да даде отговор на молбите ми.

— Така ли? — отстъпих крачка назад. — Много съжалявам, Люк. Тогава ще дойдеш сам и…

— Не е много разумно.

— Какво? Не е разумно ли… Люк, много се извинявам. Трябваше да ти кажа по-рано. Моля те, не…

— Слушай — започна Люк и смръщи чело. Стисна ръката ми и ме дръпна в тихото фоайе на магазин за игли и шивашки материали. Оставих плика и потрих ръка. Беше топъл майски следобед, но усетих как цялата настръхвам. Какво беше това? Защо Люк бе толкова сериозен? — От една страна, много ми се иска да отпразнувам щастливото събитие в живота ти. Говоря сериозно, Клер. От друга… — той замълча и погледна дланта ми. — Ти не си ми безразлична. Чувствата ми към теб са силни. Отдавна исках да ти го кажа — още от първия път, когато се видяхме, още тогава изпитах нещо към теб, — но така и не се появи подходящият момент. Както и да е, сега моментът също не е подходящ, но, мисля, че съм влюбен в теб, Клер.

Стояхме загледани един в друг, и двамата ужасени от казаното. Истината бе излязла наяве.

— Господи, колко неловко се получи — насили се да се засмее той. — Много се извинявам. Май трябваше да го пазя за себе си. Виждам те с булото, ти ми съобщаваш, че ще се омъжваш за друг, и аз бързам да…

— Не, радвам се, че ми каза, Люк. Просто… не знам какво да отговоря.

Той прехапа устни.

— Наистина ли си забравила да ми кажеш за сватбата или…

— Ами… не съм сигурна… аз…

За редакторка и писател май не ни биваше много с думите.

— Не можеш да ми кажеш, че не изпитваш нищо — заяви тихо Люк и погледът му ме прикова на място. Стисна ръката ми. Усетих същата тръпка, която ме бе разтърсила вечерта, когато ме целуна по бузата пред нас.

— Трябва да тръгвам — избъбрих аз и дръпнах ръка. След това усетих, че тялото ми се движи, че се отдалечава от Люк и поема по Медисън, промъква се между хората, витрините на магазините се сливат, а топлият ден ме обгръща отвсякъде.

Трябваше ми време, за да помисля. Отчаяно се нуждаех от пет години на необитаем тропически остров. Всичко ми се струваше толкова объркано и…

— Клер! — Люк тичаше след мен.

— Слушай, не мога точно сега… — и аз не знаех какво точно се опитвам да кажа. — Ще се омъжвам, Люк, и независимо от причината, поради която не съм ти казала — не биваше да го правя, — фактът, че се омъжвам, си остава. Церемонията е след шест седмици. Това са по-малко от два месеца. А той е страхотен човек — усетих как сълзите ми започват да текат. — Той е наистина страхотен — плъзнаха се по бузите ми, стигнаха до брадичката. — Просто не мога… сам разбираш…

— Забрави си булото — Люк ми подаде плика.

— А, да — почувствах се безкрайно унизена, а сълзите продължаваха да се стичат по лицето ми. Някаква жена, понесла няколко плика с покупки, се спря наблизо и ме погледна със съжаление. — Благодаря ти.

— Просто искам да си щастлива — лицето на Люк бе до моето. Постарах се да не гледам устните му, носа, блестящите тъмни очи. Забодох поглед в земята. — Ще бъдеш много щастлива. Ако Рандъл наистина те прави щастлива — наистина щастлива, — тогава трябва да си с него.

— Благодаря ти — повторих аз, тъй като не знаех какво друго да кажа. Усещах, че ми се вие свят.

И тогава Люк ме целуна. Само една-единствена целувка, която беше наистина съвършена. В един кратък момент всичко си дойде на мястото, макар нищо да не беше както трябва. Ако Люк не се беше отдръпнал, аз нямаше да намеря в себе си сили да го отблъсна.

 

 

Следващите няколко седмици бяха като в мъгла. Всичко преминаваше покрай мен — и организацията на сватбата, и натякванията на Вивиан, и загрижеността на Беа, и все по-честите отсъствия на Рандъл. Една вечер се видях с Мара, за да пийнем по нещо, и тя ме попита дали не пия успокоителни. Животът сякаш се движеше някъде около мен. След целувката не бях говорила с Люк, ала мислите за него не ме оставяха на мира. Въпреки това така и не успях да разбера какво означават чувствата ми към него, нито пък как да постъпя. От една страна, бях доволна, че съм като зомби и че не успявам да гледам съсредоточено на живота си.

Една вечер в началото на юни реших да се прибера пеша и чак тогава да довърша задачите от деня. Тръгнах по Медисън, пълен с нюйоркчани, които се радваха на хубавото време. Спрях да си купя кутия цигари, без дори да се почувствам виновна от покупката. Тъкмо палех пред „Ла Голю“, когато я видях.

Беше блондинката от снимката в най-горното чекмедже на Рандъл.

Беше на отсрещния тротоар, в светъл пуловер и красива лятна пола, която подчертаваше загорелите й крака. Беше забележително красива. Шофьор на такси намали, докато минаваше покрай нея, и тя му помаха мило с ръка. У нея имаше нещо, което веднага ми допадна.

Тя пресече улицата и се отправи към мен, за да влезе в „Ла Голю“. Тръгнах след нея. И без това тя вървеше в моята посока. Жената отвори вратата на ресторанта.

В този момент забелязах Рандъл през прозореца, отворен заради топлото време. Той стана от масата, когато я видя, че влиза. Погледна я така, както никога досега не го бях виждала да гледа друга. Целуна я по бузата и двамата седнаха.

Това е Коръл, ми подсказа неестествено спокоен глас, когато продължих по улицата. Друга жена би влетяла в ресторанта и би поискала обяснение какво става. Друга жена не би чакала в напрегнато мълчание завръщането на годеника си у дома в очакване той да каже нещо и със сигурност не би позволила да му се размине.

Истината е, че друга жена не би се целувала с друг мъж няколко седмици преди сватбата си. Друга жена не би се отдавала на спомена за въпросната целувка всеки ден.

Ето още нещо, за което да не мисля. Ето още нещо, което да загърбя. Продължих пеша. В няколко витрини забелязах отражението си и едва успях да позная уморената жена, която ме гледаше.

Часове по-късно, вече си бях легнала, когато попитах тихо Рандъл как е минала вечерята му. Той веднага си призна, че е бил в „Ла Голю“ с Коръл. Извини се, че не ми бил казал. Просто искал да й съобщи лично за предстоящата сватба — поне това й дължал, — ала между тях нямало нищо. Не искал да ме притеснява, тъй като тази среща не означавала нищо за него, а напоследък съм му се струвала доста напрегната.

Отвърнах, че му вярвам. Трябваше да му вярвам. Нямах сили да започна да задавам въпроси и да ровя, за да стигна до дъното. Бяха изминали осемнайсет месеца, откакто работех в „Грант Букс“, а до сватбата ми оставаха шест седмици. Бях достигнала ниво на емоционално и физическо изтощение, което бе унищожило съпротивителните ми сили. Единствената възможност бе да избия всички мисли за Люк от главата си. Отпуснах глава на възглавницата и се почувствах празна.