Брайди Кларк
Не дърпай дявола за опашката (13)

Дванайсета глава
Пътешествие до края на нощта^[1]

— Искате ли шампанско със сок от праскова? — предложи блондинка в прашка, понесла поднос с чаши и сладки във формата на мъжки член. Вивиан ги бе поръчала специално за дамите.

— Не, благодаря — едва ли щях да остана толкова дълго, че да изям дори един член.

Полугола брюнетка се гънеше на един пилон в такт с оглушителната музика. Горкият Дейвид се беше свил със свои колеги асистенти, всички еднакво притеснени, тъй като не знаеха накъде да погледнат.

Вивиан бе надминала себе си. Скандалът й със Сони Уентуърт, изпълнителния директор на компанията, ехтя по целия етаж, докато се разправяха дали е уместно партито и представянето на книгата да се провеждат в известния манхатънски стриптийз клуб „Лъки“. Накрая тя спечели. Всъщност тя винаги печелеше.

— Клер — Лулу се настани до мен. Беше облечена в черна кожена минирокля и кожен каскет. Приличаше на порасналата Бритни Спиърс. — Това парти е направо гениално, не мислиш ли?

Лулу никога не си говореше с мен. Знаех, че ми е заложила капан.

— Голяма работа е — измрънках аз. Ако под гениално Лулу разбираше просташко и напълно неподходящо, повод за няколко дела за обида и непристойно поведение, да, в това отношение партито наистина бе гениално. Ако под гениално разбираше необмислено — да се прави парти, на което дистрибутори и медийни звезди получават секс играчки на излизане, — да, тогава партито наистина беше гениално.

— Видя ли татуировката ми? — попита Лулу. Изпружи хърбавата си ръка с анемичен бицепс, на който се мъдреше татуировка „шефката“. — Намерих я в сайта на Спрингстийн. Трябва да я покажа на Вив — след тези думи тя ме заряза.

Как е възможно досега да не съм забелязала, че тази жена е пълна кукувица? През всичките месеци, когато отказваше да разговаря с мен, аз си мислех, че е злобна гаднярка. Чак сега осъзнавах, че Лулу е напълно невменяема. Вивиан също беше напълно луда, което означаваше, че откачените са станали шефове на лудницата.

— Здрасти, Клер — поздрави тихо Сони. Сигурно бе застанал зад мен, без да го усетя. Палтото му бе преметнато на ръката, сякаш се канеше да се спаси всеки момент.

Харесвах Сони. Запознах се с него на закуската в чест на новопостъпилите, организирана през първия ми месец в „Грант“. Въпреки че заемахме съвсем различни длъжности, двамата си допаднахме веднага. Той бе здравомислещ, приятен и човек дори не би предположил, че заема един от най-високите постове в издателския конгломерат „Мадър-Холингер“. Сони бе дребен, не повече от метър и шейсет и пет, с късо подстригана коса и очила. Беше тих и спокоен човек.

— Аз съм не по-малко възмутен от теб — измърмори той.

Не знаех какво да отговоря. След като Сони разбираше колко абсурдно и неподходящо е това парти, защо се бе съгласил да се проведе? Та той бе шеф на Вивиан. Той бе единственият, който можеше да я постави на място.

— Просто не мога да повярвам — заявих аз. В един тъмен ъгъл нашият автор бе събрал малка групичка за нагледни уроци по правене на съвършената свирка. Мери от счетоводството си записваше в жълт бележник. За един от дистрибуторите изпълняваха специален еротичен танц. Всичко ми се струваше още по-смущаващо, защото бях застанала до изпълнителния директор на компанията.

Сони тъжно поклати глава.

— На мен ли го казваш? — отвърна той. Обзе ме съчувствие към него. Да, истина е, че беше страхливец, ала той си го знаеше и това бе наказанието му.

Ала той не бе единственият страхливец. Всички до един бяхме като него. Аз не исках да загубя работата си, а Сони не искаше да обиди златната кокошка на компанията. Все пак „Грант Букс“ осигуряваше една трета от приходите на „Мадър-Холингер“. При положение че бе едно от дванайсетте издателства под шапката на корпорацията, това бе впечатляващо постижение — Вивиан, поне от финансова гледна точка, струваше четири пъти собственото си тегло в злато. Тъкмо затова компанията-майка си затваряше очите за всичките й останали гафове и недостатъци и уреждаше съдебните дела, възбудени от недоволни бивши служители, заставаше на нейна страна при всеки спор, съгласяваше се да организира партита за представянето на нови заглавия в най-скандалните и неподходящи места в града.

— Сони, бебчо! — провикна се на висок глас Вивиан и заситни към нас. — Това парти е най-сексапилното събитие, което някога си посещавал, нали? Ще разтърсим цялата издателска гилдия! Направо ще ги скапем! — тя бе доволна и превъзбудена. Бяло-русата й коса бе опъната назад и стегната на опашка високо на темето, така че на лицето й се бе изписало изражение на учудване. Тази вечер бе заменила обичайния си строг костюм с червено дантелено боди, шал от пера, мрежести чорапи и черни лачени ботуши до средата на бедрото. Доста стряскаща гледка, когато става дума за жена на средна възраст.

— Какво точно става тук? — измърмори Сони. Погледна Вивиан. Самодоволната й усмивка се беше стопила.

— Как така какво става? — намръщи се тя и разкриви устни. — Това парти е направо невероятно! Феноменален успех! Къде е Бетси? На нея ще й хареса! — Бетси, съпругата на Сони, бе затворена консервативна жена, винаги закопчана до под брадичката. Когато идваше на някое парти, не се отделяше от Сони. Просто не можех да си я представя да се развихри в някой стриптийз клуб.

— Чака ме да се прибера за вечеря — призна Сони. След тези думи побърза да ни каже „довиждане“ и се отправи към изхода.

— На това му се вика путьо — изсмя се с горчивина Вивиан. — Жена ми ме чака да се прибера за вечеря! Господи! Що за мъж ще зареже стриптийз клуб, защото жена му пържи кюфтета вкъщи? Мога само да ти кажа, че тоя не го бива да управлява компанията. Аз съм единствената, дето има топки в „Мадър-Холингер“ — тя ме погледна така, сякаш бе забравила, че съм до нея. След това намести цици, за да подчертае цепката между тях, и се пъхна в мелето.

— Искаш ли да ти потанцувам? — попита ме любезно азиатка с напращели гърди, поне двойно Д.

— Не, тъкмо си тръгвах — отвърнах аз и се отправих към гардероба.

В този момент го видях. Станли Призбеки бе с кожено яке и няколко златни вериги. Двамата с Вивиан се гледаха похотливо, докато една стриптийзьорка — много подобна на кукла Барби, се усукваше около него.

Казах си, че ако не изляза да глътна малко свеж въздух, ще повърна изпитото шампанско насред фоайето. Момичето на гардероба ми подаде коженото палто (коледен подарък от Рандъл), аз го дръпнах и едва сдържайки се, хукнах към вратата. Случваше ми се да повръщам втори път тази седмица.

— Казах ти да минеш по Лексингтън! — излая Вивиан към шофьора. Беше се измъкнала от задната част на лимузината, за да крещи в лицето му. Той зави бързо и тя се стовари върху мен.

— Копеленце недоебано! Ще ме убиеш, бе! — разпищя се тя.

В огледалото за обратно виждане забелязах, че човекът извива едната си вежда. Сигурно подобна мисъл вече му бе минала през ума.

Беше осем сутринта в петък, а седмицата се бе оказала най-дългата в живота ми. Двете с Вивиан се бяхме отправили към центъра, за да се срещнем с млада, много търсена диетоложка, Рейчъл Барнс, нашумяла неимоверно напоследък, тъй като бе успяла да преобрази разни и без това кльощави дами от Ъпър Ийст Сайд в Манхатън в истински вейки. Каква бе тайната на успеха? Амбициозна програма, която достойно съперничеше на тренировките на американските военноморски тюлени, бе съчетана с диета от петстотин калории на ден, за която тя се кълнеше, че била изключително балансирана и здравословна.

За нищожната цена от десет хиляди долара на месец клиентките на Барнс привикваха да не слагат нищо в уста и да тренират като млади олимпийски надежди, благодарение на което се превръщаха в ходещи скелети, което бе толкова модно напоследък.

— Само този месец пуснахме три бестселъра. Никой не може копче да каже за подобен успех! — крещеше Вивиан по мобилния, докато шофьорът, инструктиран да ни закара до мястото на срещата на първа космическа, се провираше из трафика с главоломна скорост. Гледах право напред и се молех да не ми прилошее. Не можех да направя нищо друго, за да не повърна отново. Напоследък стомахът ми правеше разни номера.

Вивиан вдигна рязко поглед.

— Какви ги вършиш, Клер?

— Не ми е добре. Просто трябва да…

— Пълна гнус, да не вземеш да повърнеш? Я се разкарай от мен. Нямам време за лигавщини точно сега.

— Няма да повърна, просто…

— Не ме интересува, престани да зяпаш през прозореца. Не ти плащам да се наслаждаваш на гледката! Искам от теб три нови идеи, преди да сме стигнали на Осемнайсета улица. Оползотвори времето — тя отново насочи вниманието си към телефона. — Кълна се, че нямам представа с какво си уплътнява времето персоналът ми! Ако не размахвам непрекъснато камшика, ще си седят и ще си клатят краката. Не знаят те какво е работа! Добре, сладурче, ще ти звънна следващата седмица. Какво ще кажеш за обяд в „Айви“ в сряда? Великолепно. Чао.

Значи Вивиан отново заминаваше за Ел Ей следващата седмица. На това му се казваше върховна новина. Успявах да свърша много повече работа, когато не се налагаше да притичвам заради непрекъснатите й повиквания, които се повтаряха на всеки десет минути. Тя приключи с разговора и пъхна телефона в чантата „Фенди“.

— Имам няколко предложения, за които искам да поговоря с теб — заявих аз и се наведох над бележника. Отчаяно се опитвах да потисна пристъпите на гадене. — Първото е за исторически роман. Действието се развива през 1920 г. в Чикаго… — Вивиан допря длани и отпусна бузата си върху тях, за да покаже, че още отсега й се е доспало. — Добре, следващото предложение е за програма за контрол на болката, разработена от двама лекари от медицинската школа на „Харвард“…

— Господи, Клер, аз трябва да се включа в програма за контрол на хроничната болка заради тъпите ти идейки — изпъшка Вивиан. — Толкова си… истинско дърво. Голяма си досадница. Същата си като останалите некадърници в този бизнес. Няма ли най-сетне да излезеш от кулата от слонова кост и да започнеш да мислиш по-комерсиално за книгите. Трябват ми бестселъри. Курвенските истории се продават. Независимо дали ти харесва или не, хората това искат да четат… Набий си го в тъпата глава. В моята фирма няма място за късогледи сноби.

Късоглед сноб? Некадърница? Понякога Вивиан редеше обидите толкова скорострелно, че ми трябваше малко време, за да ги осмисля.

— Я вземи последното попадение на Лулу — сексапилен, супер провокативен наръчник как да се измъкнем след прелюбодейство. Това е книгата, която седем от десет женени двойки ще искат да прочетат. Лулу има усет. Знае какво прави. Не мога да те науча на тези инстинкти, Клер — намалихме на един червен светофар и тя се протегна към яката на шофьора, стисна я и с другата ръка изтегли главата му назад. — Колко пъти трябваше да ти кажа да не минаваш по Лексингтън! Научи се да си вършиш шибаната работа! Това да не ти е ядрена физика?

Отпуснах се на седалката. Шофьорът зави и се насочи обратно към Парк авеню.

— Слушай, Клер, когато се видим с Рейчъл, остави ме аз да приказвам — заяви Вивиан. — Нека ме използва като опитно зайче за новата си книга. Нека покаже колко е ефективна програмата й, като се заеме с мен през следващите десет месеца. Според мен на читателите ще им допадне да видят как се справя един от идолите им.

Естествено, трябваше и сама да се сетя. Същата работа, както и книгата с дизайнерите, които преобзаведоха дома на Вивиан — безплатно — или книгата „Как да отгледаме сами великолепна коса“, написана от известен стилист, който вече идваше по веднъж в месеца в офиса, за да оформя и изправя косата на Вивиан. Шефката ми вечно беше на една или друга диета, вечно търсеше магическата формула, която да превърне бедрата й в щеки. Може би благодарение на книгата на Рейчъл щеше да постигне някакъв резултат.

Преди няколко месеца Фил ми беше казал, че, веднъж Вивиан платила нечуваната сума от половин милион долара аванс на готвач, който седмица след подписването на договора се преместил да живее в апартамента й и й готвел до края на годината. Дали му е плащала заплата извън хонорара за книгата? Никой от хората, които познаваха Вивиан, не би допуснал, че тя ще похарчи и една допълнителна стотинка.

— Добре, ще те оставя ти да говориш — съгласих се аз.

Телефонът завибрира в чантата ми — на екранчето се изписа служебният номер на Рандъл. Никак не обичах да водя лични разговори, когато Вивиан е около мен, въпреки това се обадих, защото много ми се искаше да чуя гласа му. Утре се местех в апартамента му, ала покрай командировката му до Лондон и моята натоварена седмица не бяхме успели да си кажем и две думи.

— Здрасти — прошепнах аз и се отдръпнах колкото бе възможно по-далече от Вивиан.

— Клер? Обажда се Диърдри, мила. Обаждам се да ти съобщя, че на Рандъл му се налага да остане още малко, така че ще се върне чак във вторник. Помоли ме да ти кажа, че много съжалява и ще ти позвъни по-късно. Това по никакъв начин да не те спира да се преместиш, Клер. Уредила съм всичко за утре. Носачите ще бъдат в апартамента ти точно в десет сутринта. Не се притеснявай да си събираш нещата, те ще се заемат и с това.

Стомахът ми се сви. Първият уикенд от живота ми с Рандъл, а той нямаше да си е вкъщи. Колко неприятно. Зачудих се дали да не помоля Диърдри да отложи местенето, но тя вече бе организирала всичко.

— Значи утре в десет. Чудесно. Благодаря ти, Диърдри.

— И още нещо, мила. Майката на Рандъл предложи да прекара уикенда с теб, за да ти помогне да се настаниш. А и така няма да се чувстваш самотна.

Благодарих отново на Диърдри и стомахът отново ме присви. Автомобилът спря пред офиса на Рейчъл. Измъкнах се навън след Вивиан.

— Уточняваш си развлеченията за уикенда ли? — попита саркастично тя. — Леле, Клер, много се радвам, че не позволяваш на работата да попречи на социалния ти живот! — тя изсумтя презрително и двете се заизкачвахме по стълбите.

Сетих се за нещо, което Фил ми беше казал първия път, когато двамата излязохме да пийнем по нещо след работа.

— Хората, които работят за Вивиан — бе казал той, — се превръщат или в убийци, или в самоубийци.

Тогава се бях засмяла. Чак сега съзнавах, че той не се е шегувал. В момента имах желание да стана и убийца, и самоубийца.