Брайди Кларк
Не дърпай дявола за опашката (4)

Трета глава
Невинни години^[1]

 

— Келнер! Донесете бутилка „Лафит Ротшилд“. Ще празнуваме! — провикна се доста грандомански Рандъл и ме поведе към задната част на „Буле“.

Наистина имах нужда да пийна. Какъв ден само! Докато съобщя на Джаксън за новото предложение за работа, а след това на Вивиан, че приемам, бях в прединфарктно състояние. Хубавото е, че насъбралите се драматични събития така и не ми оставиха възможност да хабя нерви заради втората си среща с Рандъл.

Затова пък сега наваксвах загубеното време. Поех си дълбоко дъх, пригладих правата черна пола от „Калвин Клайн“, която Беа ме убеди да си купя в „Барнис“ преди две години. Добре че настоя, защото това бе единственото в гардероба ми, освен червената рокля, към която имаше смисъл да посегна, подходящо за среща с префинения Рандъл Кокс.

Сложих си единствения чифт „Джими Чу“, които притежавах, купени днес, докато обикалях полуразтреперана из „Сакс“. Уж имах намерение, както винаги, да си обуя черните обувки с висок ток — „Найн Уест“, малко поочукани, но все още ставаха, — обаче по време на обедната почивка ми хрумна, че за срещата с Рандъл Кокс абсолютно задължително трябва да съм с „Чу“. Дори да опоскаха до дъно кредитната карта.

Обувчиците бяха истинска прелест — просто божествени с тънкото високо токче и тънката сребърна каишка през глезена, — но и малко опасни. Докато Рандъл ме водеше с бърза крачка към малката маса със запалена свещ, заради тясната пола и десетсантиметровите токчета имах чувството, че пристъпвам с вързани крака по опънато въже.

Господи, само не позволявай да скапя нещо, отправих аз безмълвна молитва към боговете на модата. Те никак не са свикнали да чуват молбите ми, ала се надявах да проявят поне малко милост. Ако просто ме оставите да се затътря до стола, продължавах аз, ще ви принеса в жертва цялата си колекция от колежански тениски… може би дори износената нощница със Снупи. Оставаха ми едни нищо и никакви десет крачки.

Най-сетне стигнахме до определеното ни кътче в далечния край на заведението и Рандъл изтегли стол, за да седна. Отпуснах се с въздишка на благодарност. За съжаление така и не успях да се представя достойно. Докато си отпусках дупето, се наклоних, без да искам, на една страна, ама съвсем малко, за което бе виновна прекалено тясната пола. Положих огромно усилие да не се килна и строполя на пода и ръката ми помете пълната с вода чаша. Гледах обзета от ужас как водата се плисва по масата и олива сакото на Рандъл.

— Ау! — извика механично той и започна да попива бързо.

— Раднъл… много се извинявам… извинявай! — прииска ми се да се скрия под масата. Как е възможно да съм толкова смотана? Видяхме се преди две минути, а аз вече успях да съсипя костюма му!

Рандъл остави салфетката, покри ръката ми със своята и се засмя.

— Не се притеснявай, Клер, не е станало кой знае какво. Просто имам слабост към това сако от „Търнбул и Асер“.

— Много съжалявам — повторих аз, все още смутена и много нещастна. Как е възможно да съм винаги толкова непохватна? Опитах се да се стегна и да си върна част от достойнството, като протегнах ръка, за да помогна на притеклия се на помощ сервитьор.

Рандъл отново се пресегна към мен.

— Той ще се погрижи, Клер — настоя тихо и мъжът закима с глава.

Свих пръсти на скута си и ми се прииска да има начин да натисна копчето за ново начало. Искаше ми се да пренавия касетата до мястото, когато влизам в ресторанта и забелязвам застаналия до оберкелнера Рандъл, невероятно изтупан… и когато ме вижда, по лицето му се разлива широка усмивка.

От всички мъже, с които съм излизала през последните пет години от живота ми в Ню Йорк — неудържимият комарджия; художникът, който рисуваше портрети на прочути пениси; правният съветник с ужасното акне по гърба и накрая Джеймс, бас китариста женкар, — нито веднъж не ми се е искало толкова много да запленя някого.

След работа прекарах толкова време, за да се докарам в тъпия тоалет — целият черен и доста скучноват, но напълно в стила на Каролин Бисет Кенеди, — колкото не бях пропилявала за облеклото си през последните три месеца. След това Беа цъфна в апартамента ми с огромната си колекция от гримове и се опита безуспешно да открие скулите ми, изскуба с ожесточение веждите ми, което издаде, че години наред е чакала този миг да настъпи.

Бях много доволна, че си направихме целия този труд. В костюм на фино райе (вече поразкривено от водата) и синя френска риза, която подчертаваше равномерния тен, придобит в Хамптън, Рандъл беше като манекен от страниците на „GQ“. Най-важното беше, че приличаше на мъж, който е излязъл с момиче, слязло от кориците на „Вог“. Не че приличах на манекенка от „Вог“, но за разлика от сутринта имах известен шанс.

— Наздраве! За новата ти работа! — грейна Рандъл и усмивката му озари приятния сумрак. Вдигнах току-що налятата чашата вино. — Много съм впечатлен, Клер. Наистина си успяла да направиш впечатление на Вивиан Грант, а тя не е от лесните.

— Нямаше да успея, ако не ме беше запознал с нея. Още веднъж ти благодаря — отвърнах аз, докато се чудех какви ли очи ще имат децата ни — Рандъл беше синеок, а аз бях със светлокафяви.

— Джаксън как прие новината?

— Ами… добре — отвърнах уклончиво аз. Не исках да обидя Рандъл, като оплюя Вивиан, която му беше приятелка, ала реакцията на Джаксън все още ми държеше влага.

 

 

Днес сутринта занесох на Джаксън топла кифличка (нали в петък го нямаше и така и не изяде онази) и тихо затворих вратата.

— Нося ти добри новини — започнах аз. Очаквах Джаксън да се зарадва, когато разбере какъв скок в кариерата ме очаква. Той знаеше по-добре от всеки друг — е, освен Мара може би, — че съм готова да поема по-голяма отговорност. Да не говорим, че едва ли можеше да има по-подходящ момент — и двамата щяхме да си тръгнем едновременно — той ще се пенсионира, за да се отдаде на внуците си, а аз ще подобря уменията си на редактор. — В петък се срещнах с Вивиан Грант и тя ми предложи работа — продължих аз и обясних на Джаксън какво е било предложението й.

Джаксън пребледня. Беше отхапал с огромно удоволствие една хапка от кроасана, но щом заговорих, той го остави на салфетката и го бутна настрани.

— Вивиан Грант, значи? — повтори тихо той. Човек би казал, че току-що съм обявила, че съм се запознала с едно мило момче, което се нарича султан на Бруней, и същото това момче ме е поканило да стана част от харема му.

— Знам, че е малко дръпната, Джаксън — заекнах аз.

— А, не, тя е много повече от „малко дръпната“ — засмя се тъжно Джаксън и потри чело. — Вивиан Грант е арогантна грубиянка, която се интересува повече от собственото си его, отколкото да издава стойностни книги. Ще те сдъвче и ще те изплюе, Клер! В сравнение с тази жена Атила прилича на добродушен чичко.

Останах с отворена уста. Не бе възможно Джаксън Мейвил да говори лошо за някого. Та той бе истински образец на джентълмен от Юга. Досега никога не го бях чувала да каже и една лоша дума за друг човек.

— Ти имаше ли представа, че тя е работила тук? — попитах го аз.

— С огромно съжаление трябва да призная, че знам. Беше превърнала живота на всички ни в ад. Накратко казано, луда е за връзване. Слушай, Клер. Знам, че е постигнала невероятен успех, знам, че подходът й към книгоиздаването те впечатлява и влече. Въпреки това стой далеч, не се захващай с тази работа. Поне не бързай. Направила ти е предложението в петък. Днес е понеделник. Дай си малко време. Не знам как да те накарам да премислиш.

Седнах на канапето в кабинета му. Не можех да повярвам. Не знаех какво да кажа.

— Какво да правя? — попитах немощно аз. Открай време разчитах на мнението на Джаксън и не бях свикнала да му противореча — но той сигурно не разбираше, че тук се чувствам като хваната в капан. — Ще минат години, преди да постигна същото тук — да не говорим за заплатата. А след като ти се пенсионираш… — замълчах, ала вече бях казала онова, което не биваше. Не исках Джаксън да се чувства виновен заради решението си да напусне.

— Слушай, Клер — заяви сериозно Джаксън. — Знам, че като напусна, ти ще трябва да се бориш съвсем сама в „П&П“, но не ми е никак приятно, че това е причината да попаднеш в блатото на Вивиан Грант. За съжаление и двамата знаем, че „П&П“ не могат да ти предложат заплата като нейната. Може да успея да ги убедя да я увеличат малко — а в най-скоро време ще те повишат. Тук си извоювала уважение, Клер. Млада си, но Гордън е забелязал значителния ти потенциал. Помисли, преди да решиш да се прехвърлиш при Вивиан.

Това беше. Не разполагах с време. Джаксън много разумно ме предупреждаваше да пристъпвам внимателно, но тази сутрин на гласовата поща получих съобщение от Милтън, асистентът на Вивиан. Той ме информираше със задгробен глас, че предложението на Вивиан важи до понеделник в 11,00 ч. и нито секунда по-късно. Ако имах намерение да приема работата, трябвало да я уведомя час по-скоро.

— Типично в неин стил — изсумтя Джаксън, когато му казах.

Неочаквано усетих как в мен се надига възмущение. Как е възможно Джаксън да не ме подкрепи? Вивиан може и да е груба, може дори да се окаже малко луда, но къде беше приятелската мъдрост, която очаквах, когато имах възможност да напредна в работата? Освен това на Джаксън отдавна не му се налагаше да се чуди как да свърже двата края с мизерната заплата на начинаещ редактор и имаше зад гърба си достатъчно ценни книги и огромен опит! Имаше ли изобщо представа колко ми се иска да постигна нещо? Той рецензираше творби на автори, за които се пишеше непрекъснато, търсеха опита му, настояваха да работят с него. Той обядваше в „Майкълс“ с Джани, Бенки и разни други прочути агенти, докато аз вадех сандвич от чантата си и приемах обажданията. Как бе възможно да не ме подтикне да побързам, за да не ми се изплъзне възможността?

Всъщност аз бях тази, която трябваше да вземе решение.

— Ще приема работата, Джаксън — заявих аз. — Може и да не е най-идеалният вариант, знам, че ще се наложи да работя здравата, но ако успея да се задържа там поне една година, това ще е страхотен трамплин, да не говорим за безценния опит, който ще натрупам.

Джаксън кимна примирено и дори не се опита да прикрие разочарованието си.

— Знаеш, че можеш да разчиташ на мен, ако имаш нужда от нещо. Надявам се всичко да е наред, Клер — той се насили да се усмихне.

— Благодаря. Знам, че постъпвам правилно — излъгах аз, въпреки че съвсем не бях толкова убедена.

Върнах се на бюрото си разтреперана.

— Какво стана? — попита Мара и надигна къдравата си глава над преградата.

Намръщих се.

— Той хич не я одобрява.

Мара кимна и се тръшна на стола си, без да каже и дума.

Вече бе 9,43 ч. Прозорецът на възможностите се затваряше и макар в кабинета на Джаксън да се бях опитала да си придам смелост, истината бе, че изобщо не бях сигурна в решението си.

Въпреки това трябваше да го направя. Позвъних на Вивиан, преди да се разколебая.

— „Грант Букс“ — май Милтън беше настинал.

— Милтън? Обажда се Клер…

— Милтън вече не работи тук. Мога ли да ви помогна?

— Така ли? Всъщност да, търся Вивиан. Миналата седмица имахме среща и… Тя там ли е?

— Един момент, ако обичате — новият асистент ме остави да чакам и аз се зачудих какво ли е станало с Милтън, въпреки че, доколкото си спомням, той беше готов да се пенсионира преждевременно.

— Клер, Вивиан е. Какво става?

— Здравей, Вивиан. Обаждам се, за да ти съобщя, че ще приема предложението ти — готово. Направих го. Връщане назад нямаше.

— Добре, радвам се. Каква заплата ти казах, че ще ти плащам?

Опа! Тя не помнеше ли? Повторих всичко, което ми беше казала.

— Ясно, само че това ти е прекалено много — отвърна тя. — Повече е, отколкото получават останалите редактори. Откъде ли ми е хрумнало да ти предложа подобна цифра? Махаме десет бона и всичко е наред.

Обзе ме паника. Тя да не би да ме обвиняваше, че лъжа? Какво да кажа? Вивиан намаляваше заплатата ми, след като й казах, че ще приема. Да не би да беше решила, че не иска да ме назначи? Дори с десет хилядарки по-малко, заплатата пак си оставаше значително по-висока, отколкото в „П&П“. Дали просто да не приема и да не премълча? Да не би да ме изпитва? Може би иска да разбере дали съм готова да отстоявам своето по време на преговори. Вивиан Грант едва ли искаше редакторка, която не умее да се защитава.

— Съжалявам, Вивиан — реших се най-сетне аз. — В петък ми предложи нещо и аз ти се обаждам, за да приема петъчното предложение. Ако условията днес са други, ще ми трябва време, за да помисля отново.

— Добре — сряза ме рязко тя. — Парите са прекалено много, особено за човек с ограничен опит, да не говорим, че нямам време да споря. Трябва ми човек веднага. Кога можеш да започнеш? Какво ще кажеш за петък?

Идващият петък ли? Петък, който е след четири дни ли? Мислех си, че ще имам време да дам стандартното двуседмично предизвестие в „П&П“, че ще ми остане време да предам на колегите всичките си проекти — и моите, и на Джаксън. Казах го на Вивиан с надеждата тя да оцени факта, че не съм някоя безотговорна служителка, която зарязва работата си, когато й скимне.

Оказа се, че това никак не я интересува.

— Две седмици ли? Пълен абсурд! Трябваш ми веднага. Какво ще кажеш за следващия понеделник? — попита тя.

Отново започнах да се притеснявам. Да не би да прекалявах. Едва ли бе много разумно да се разправям с бъдещата си шефка за датата на постъпване, след като бях повдигнала въпроса за заплатата. Да не говорим, че не бях свикнала с подобни пререкания. В „П&П“ цареше такава бюрокрация, че повишения и увеличения на заплатата се даваха без много приказки и обяснения. Искаше ми се да се съглася за следващия понеделник, но не беше редно да се измъкна и да оставя Джаксън така изведнъж.

— Предпочитам да дам двуседмично предизвестие — повторих аз. — Може би е най-добре да започна през почивните дни и вечер, за да навляза по-бързо.

— Ще дам на асистента си някои от проектите, които ще поемеш незабавно. Само че две седмици са отвратително дълъг срок, Клер. Не ме карай да повтарям! Трябваш ми веднага. Ще преглътна и ще се съглася на следващия вторник, но искам да ти кажа, че прекаляваш. Вече имаш нови приоритети. Вземи се в ръце.

След тези думи тя затвори.

Това бе началото на патологичните отклонения, които щяха да нахлуят в живота ми. Чувствах, че новото предложение ще ми донесе низ от опасни подводни скали, че Вивиан може да го измъкне изпод носа ми, щом й хрумне, затова си казах, че не мога да позволя да ми се изплъзне.

Преглътнах с усилие и почуках на вратата на Джаксън.

— Вивиан иска да започна следващия вторник — обявих тихо аз.

Той се намръщи.

— Добре, Клер, вторник става. Тогава петък ще бъде последният ти работен ден тук. В понеделник си почини. Ще имаш нужда. Ако си убедена, че го искаш, свиквай да се подчиняваш сляпо на Вивиан.

Съвсем не се нуждаех от подобна благословия, въпреки това му благодарих.

— Ще идвам през уикендите, вечер, ако се налага, за да довърша нещата тук — предложих аз.

— Благодаря ти, мила. Страхувам се, че там ще затънеш до шия, освен това Мара ще ми помогне, ако имам нужда. Не се притеснявам за работата тук. Притеснявам се за теб.

Върнах се на бюрото си и позвъних в офиса на Вивиан, за да потвърдя, че вторник е подходящ ден. Това бе първият урок, който научих от нея. Не можеш да преговаряш и да се надяваш на успех, ако не си готова да обърнеш гръб на сделката. Ако те е страх, че ще загубиш, значи наистина ще загубиш.

— Струва ми се, че не му е било никак приятно, че те губи — отбеляза Рандъл, след като му разказах накратко какво се бе случило. — Доста егоистично от негова страна, ако питаш мен.

— А, не — отвърнах аз. — Според мен Джаксън не постъпи егоистично. Просто не вижда възможностите, които ми се предоставят.

— Хареса ли ти виното? — Рандъл побърза да смени темата. — В избата пазят няколко подбрани бутилки за баща ми. Между другото, Клер, майка ми настоява да те заведа в Саутхамптън следващия или по-следващия уикенд. Двете с майка ти, изглежда, са били първи приятелки в колежа и тя няма търпение да се запознае с дъщерята на Патриша Труман.

— С удоволствие — отвърнах аз и го погледнах замечтано. Да се запозная с майка му ли? Не очаквах подобно нещо да се случи още на втората среща.

Приключвах една от най-обилните вечери в живота си — Рандъл имаше много по-голяма воля по отношение на храната и си бе поръчал филе от риба тон със спанак, докато аз погълнах добре опечена свинска пържола със сос бернеаз.

Когато Рандъл даде знак да му донесат сметката, аз потръпвах в очакване. Бяхме развеселени, атмосферата бе изключително приятна, тъкмо моментът той да предложи: „Защо не отскочим до нас, Клер?“ Аз щях да се поколебая, само за да спазя елементарно приличие, след което щях да се съглася: „Разбира се, с удоволствие ще пийна една чаша.“ Нямах търпение да разиграя малката сценка.

— Много ми се иска да те поканя да пийнем нещо у нас, Клер — заизвинява се Рандъл, извади златна химикалка от вътрешния джоб на сакото си и подписа чека със замах. — Работата е, че в момента работим над най-голямата сделка в историята на компанията и трябва да се върна в офиса.

Да се върне в офиса ли? Погледнах часовника си. Беше почти полунощ в понеделник. Стомахът ми се сви. Да не би Рандъл да очакваше да повярвам, че сега ще се върне на работа? Я стига глупости! След като цели пет години не бях успяла да си хвана мъж, знаех много добре кога ме пращат по дяволите. Рандъл можеше да измисли някоя по-убедителна лъжа, като например непреодолимо желание да подреди шкафа с чорапите си или да изведе на разходка рибите си.

— Няма проблем — отвърнах студено аз и се постарах по лицето ми да не проличи колко съм ядосана. — Успех със сделката.

— Фреди ще те закара до вас. Аз съм съвсем наблизо и ще повървя пеша — обясни той и стана.

Все ми е тая, помислих си аз с горчивина. Ти да не би да си въобразяваш, че не разбирам какво се опитваш да ми кажеш? „Съвсем наблизо съм и ще повървя пеша“ означава: „Ще изчакам една минута да се разкараш, ще си хвана първото такси и отивам в „Марке“, за да си хвана някоя готина манекенка бразилка.“

Къде сгафих? Стараех се да не показвам разочарованието си, но доброто ми настроение отлетя. Защо изобщо таих надежди? Защо си въобразявах разни неща заради едни нищо и никакви божури, двете вечери в скъпи заведения, щедрите комплименти и услугата с Вивиан, поканата да се запозная с майка му… Всъщност, като се замисля, имах пълно основание да тая надежди. Все едно, че тоя скапаняк направи серенада под прозореца ми, за да ме увери, че се интересува от мен!

Щом излязохме пред ресторанта, аз скръстих ръце и зачаках с досада Раднъл да каже досадното „Колко само се радвам, че наваксахме изгубеното време. Трябва на всяка цена да се видим отново“. След това аз щях да отвърна със задължителното „Разбира се“. Следваше „Чао“. И всичко щеше да се изясни.

Вместо това усетих да поставя длани на раменете ми и пръстите му се заиграха с краищата на косата ми. Какво ставаше?

— Клер — започна тихо той и пръстите му стиснаха леко брадичката ми. — Какво ще правиш в петък вечерта? — устните му нежно докоснаха врата ми.

— А… — хлъцнах аз, прекалено зашеметена от щастие, за да намеря сили да отговоря.

И в следващия момент се целунахме… целувката продължи… после той обви кръста ми с ръце, вдигна ме от земята и ме притисна до себе си. Не можех да повярвам. Втората ни целувка бе още по-хубава от първата. Целувах колежанската си мечта и той ми предлагаше трета среща!

— Значи петък вечер? — попита той и се усмихна. — Какво ще кажеш за вечеря в „Нобу“? Ще ме издържиш ли две вечери за една седмица?

— Ще се постарая — засмях се аз. Две вечери, цял живот, колкото кажеш.

— Добре — той ме целуна отново. След това отвори галантно вратата на черната лимузина. — Фреди, закарай госпожица Труман до тях, след това ела да ме вземеш от офиса към два и половина — нареди той на шофьора.

Може би наистина му се налага да работи. Тази работа ми се стори доста шантава, но също така бе впечатляващо да срещнеш човек толкова отдаден на работата си, че вместо кафе след вечеря хуква към офиса си. Това е то амбицията.

Докато пътувах към Кристъфър стрийт, си мислех за целувката и усетих как ме залива топла вълна. Тя тръгна от пръстите на краката ми и стигна чак до лицето. Излизах на срещи с Рандъл Кокс! Извадих мобилния си от чантата и набрах номера на Беа, за да й разкажа шепнешком всичко. Не можех да чакам, докато се прибера. Фреди сигурно чу доволните писъци на приятелката ми.

— Не мога да повярвам, че ме изоставяш.

— Не те изоставям — отвърнах аз и прегърнах Мара. — Знаеш, че ще се чуваме непрекъснато.

— Кажи ми какво прави Джаксън? — помоли тя.

От понеделник насам двамата с Джаксън не си говорехме много, но тази сутрин ми беше оставил подарък на стола — едно от първите издания на Шерууд Андерсън „Уайнсбърг, Охайо“, книга, за която бяхме говорили надълго и нашироко по време на интервюто ми за постъпване на работа преди пет години. Не можех да повярвам, че все още помни.

Не съм права. Беше съвсем в стила на Джаксън да помни.

Седмицата отлетя благодарение на предългия списък със задачи и вече бе пет часа в петък, последният ми работен ден. Като по чудо бях успяла да систематизирам всички материали и папки. Последните кашони бяха затворени и облепени с тиксо.

Оставаше ми само едно — да изпратя прощален имейл на колегите, да им дам новите си координати и да им кажа колко ми е било приятно да работя с тях. Отлагах тази задача през целия ден. Може би защото означаваше, че тази глава от живота ми е приключена.

Натиснах бутона за изпращане със същото усилие на волята, с което някой плувец би се гмурнал в леденостудена вода.

Зън. Зън, зън, зън, зън, зън, зън. Имате нов имейл.

Преди да успея да погледна, Мари-Терез, красивата рецензентка, с която бях работила по няколко книги, се втурна към бюрото ми. Беше поруменяла.

— Клер, кажи ми, моля те, че това е някаква шега! — извика тя. — Нали нямаш намерение да постъпиш на работа при Вещицата Вивиан?

Преглътнах с усилие.

— Напротив, аз… — чувах пристигането на нови и нови имейли и се обърнах към екрана.

„Относно: Какви ги вършиш?“

„Относно: ВГ е за лудницата“

„Относно: Недееееееееей…“

„Относно: Кажи, че не е вярно!“

И все в този дух. Сърцето ми заби по-бързо, докато преглеждах новите имейли. Нито един от колегите ми не бе написал обичайното:

„Успех, ще ни липсваш.“

Всички до един бяха ужасени от новината.

Когато се обърнах към Мари-Терез, открих, че до бюрото ми се е скупчила малка група потресени колеги.

— Нахвърлила се върху мой колега в мъжката тоалетна, докато били на договаряне — прошепна Хари от международния отдел. — Последвала го вътре. Той не си падал по нея, затова на следващата седмица го уволнила и го обвинила, че краде. Всичко било лъжа, разбира се, но той преценил, че няма никакъв смисъл да повдига обвинения и да води съдебни битки с тази отмъстителна социопатка.

— А, носи й се славата — намеси се Гейл, млада редакторка от друго издателство. — Скапваш се от работа и в мига, в който напуснеш, тя тръгва да разправя на всички, че си я наркоманка, я психично болна или крадла… абе, каквото й хрумне.

— Вивиан заплашила един познат агент, че ще поръча да го пречукат, ако не си затвори очите за нарушенията по един договор. Искала да сложи името на друг автор на книгата! — сумтеше добродушният Макс от художествения отдел. — Разправяла, че така книгата щяла да се продава по-добре!

— Тя е ненормална, Клер — настояваше Мари-Терез. — Работех в „Мадър-Холингер“ и нямаш представа какво чувахме за дванайсетия етаж. Тази жена наистина не е нормална. Тя изобщо не прилича на човек.

Градски митове, казах си аз и се опитах да не се паникьосвам.

— Благодаря на всички! — обадих се накрая аз и се постарах гласът ми да прозвучи ведро. — Вече съм взела решение.

Никой не помръдна от мястото си. Бяха ме зяпнали и по лицата на всички бе изписано силно притеснение. Мари-Терез направи крачка към мен.

— Клер, дали не трябва да…

— Да се чуваме по-често! — прекъснах я аз. — Трябва да си събера нещата.

Най-сетне те се сбогуваха с мен и ми пожелаха успех.

— Сигурна съм, че преувеличават, Клер — опита се да ме успокои Мара, макар и не особено успешно.

Естествено, че слуховете бяха преувеличени. Не е възможно да е чак толкова зле. Вивиан бе агресивна и различна, поне това бе очевидно, но просто не можех да повярвам — както се твърдеше в един от имейлите, — че е хвърлила стол по един от редакторите. Не можех да повярвам, че нарекла бившата директорка на отдел „Маркетинг“ „смрадлива курва“, при това по време на оперативка.

Не бе възможно всичко това да бе истина. Първо, „Мадър-Холингер“ не биха позволили някой да се държи по подобен начин в тяхната сграда с техни служители.

Освен това съвсем наскоро Вивиан бе подчертала пред журналист от „Дейли Нюз“, че едва ли някой щеше да каже и дума за „характера“ й, ако беше мъж — това били те двойните стандарти, които се прилагали навсякъде!

Няколко часа по-късно, когато си тръгвах, обърнах поглед към празния офис и си казах, че съм взела правилното решение. Една година на бойното поле щеше да даде на кариерата ми необходимият тласък. Бях убедена, че постъпвам правилно.

Добре де, не бях напълно уверена, но поне се надявах.

Щях да издържа идващата една година, защото усилието щеше да си струва. Знаех, че ще се справя.

Добре де, надявах се.

Погледнах ксерокса за последен път и ме бодна носталгия. Колко пъти бях стояла над него часове наред. Поех дълбоко въздух и се отправих към бъдещето.