Брайди Кларк
Не дърпай дявола за опашката (15)

Четиринайсета глава
Стъкленият похлупак^[1]

 

Мама, разбира се, ни чакаше, въпреки че летището бе на четирийсет минути път от къщи. В Айова бе неестествено да се хваща такси, както и мисълта, че в Ню Йорк си поръчваме вечеря от ресторанта.

— Мамо? — писнах аз насред пълното с народ летище.

Лицето й грейна в мига, в който ни видя. Двете с Беатрис се втурнахме към нея и за малко да я задушим в прегръдките си. Момчетата, натоварени с целия багаж, чакаха послушно зад нас.

— Миличка… — мама погледна многозначително Беа. — Значи не си се шегувала, Беатрис, тя наистина е заприличала на вейка. По Нова година беше слаба, обаче сега…

— Тя е точно до вас — напомних им аз и отново привлякох мама към себе си, за да я прегърна мечешката, с надеждата да спре да ме оглежда така критично. — Много се радвам да те видя, мамо. Чакам този уикенд, откакто си тръгна — истина бе, но същевременно ми беше малко тъжно да се върна и да знам, че татко няма да е до мама. Бяха минали пет години, но така и не свикнах с мисълта, че него вече го няма.

— И аз, миличка. Хари! — мама го прегърна с огромно удоволствие. — Изглеждаш чудесно.

— Ти също, Триш! А знам, че си била потънала в работа — Хари посочи петно боя на дънките на мама.

— Тази сутрин се събудих вдъхновена — усмихна се мама. — А ти трябва да си Люк! Много ми е приятно да се запознаем. Клер ми изпрати ръкописа ти преди няколко седмици и трябва да ти призная, че го прочетох на един дъх. Имаш невероятен талант.

— Много благодаря — отвърна Люк, трогнат от комплимента. — Започва да добива вид благодарение усилията на Клер.

Мама грейна.

— Клер имаше двама забележителни учители-редактори: баща й и чичо ти. Затова мога да те уверя, че си в добри ръце.

— Стига, мамо — разсмях се аз, поех багажа си от Люк и се отправих към паркинга. Когато стане въпрос за нас с баща ми, мама не проявява никаква скромност.

— Трябва да ви призная, че от години съм почитател на творбите на съпруга ви — обърна се Люк към мама. — Затова — наред с всичко останало — бях невероятно развълнуван, когато Клер ме покани да дойде с нея.

Наред с всичко останало. Беа ме погледна с извити вежди.

— Благодаря ти, Люк. За мен е истинско удоволствие, че Чарлс се е докоснал до толкова много хора с творбите си — отвърна мама и го хвана под ръка. — Наричай ме Триш.

— Трябваха й цели три години, за да ми даде разрешително за Триш — пошегува се Хари. — Значи поезията била ключът.

Докато се натоварим на очуканото субару на мама и потеглим към къщи, имах чувството, че Люк открай време е бил част от семейството.

— Извинявайте, но парното нещо капризничи — извини се мама и погледна Беа, Хари и Люк, свити на задната седалка. — Има одеяла, ако ви е много студено.

Беа веднага се протегна и подаде по едно и на нас. Бях забравила колко е студено в Айова през зимата. За частица от секундата, за почти незабележима частица от секундата изпитах облекчение, че Рандъл не дойде. Как ли щеше да преглътне одеялата — на фона на неговото порше — и фактът, че парното не работеше? Не можех да си представя Рандъл увит в някое от юрганчетата, които мама сама майстореше.

— Мамо, не е ли крайно време да продадем Нели? — имахме Нели — колата — още по времето, когато бях дете. Тя отдавна си бе изпяла песента.

— Да захвърля старата Нели? Никога! Знаеш, че няма да стане!

Защо изобщо се обаждах? Мама развиваше неестествена привързаност към неодушевените предмети. Старите пуловери никога не бяха достатъчно стари, за да се разплетат или използват за парцали, очуканите чинии си имаха „характер“. Така и не можах да разбера дали тази пестеливост се дължеше на дедите й, слезли на новия континент от кораба „Мейфлауър“, или на оскъдицата, която бе търпяла години наред. (Искаше ми се да вярвам, че тя просто си приказва, че субаруто има чувства.)

— На кого му е студено? — попита Хари и се зави с одеялото.

— По всичко личи, че тълпата тази година ще бъде още по-голяма, отколкото си мислехме! — започна да разправя развълнувано мама. — Ще дойдат поне двеста и петдесет човека, а вие знаете, че всеки си води приятели, които са решили да дойдат в последната минута… тентата е почти готова. Хариет и Суз не са мърдали от кухнята от сряда и едвам смогват.

Хариет и Сузан бяха заедно вече трийсет години, двайсет и пет, от които бяха най-добрите приятели на родителите ми. Хариет бе главна готвачка в местната странноприемница, а Сузан бе фермерка и произвеждаше екологично чисти сапуни и двете открай време поемаха грижите за храната на партито, която с всяка година ставаше все по-специална.

Докато спрем пред нас, мама успя да ни разкаже как върви подготовката. Всичко бе под контрол, ала тя ни намери работа, която трябваше да се свърши, преди гостите да започнат да пристигат.

— Имаш ли нещо против да свършиш една-две работи? — обърна се тя към Люк, който много успешно я убеди, че за него ще бъде невероятно удоволствие да помогне.

Час по-късно Люк избърса чело и се стегна, за да вдигне тежката масичка за кафе и да я изнесе от хола. Двамата с Хари вече бяха преместили едно канапе, два големи фотьойла и една отоманка. И аз можех да помогна, но мама ме накара да проверя озвучаването. Ни повече, ни по-малко, озвучаването! Не можех да повярвам колко се е разраснало партито в памет на татко от създаването му, нито пък какви огромни усилия бе вложила мама тази година. Беа връзваше панделки на програми, на които бяха посочени тазгодишните спонсори, а Хариет и Сузан инструктираха сервитьорите. Най-сетне, около петдесет минути преди гостите да започнат да идват, всичко бе готово.

— Може ли да взема един душ? — попита Люк. Ризата му бе мокра от пот. — Вир-вода съм — ухили се и свали влажната риза.

— Разбира се! Как е възможно да сме толкова груби, Люк, да те караме да вършиш какво ли не още с пристигането. Какви домакини сме само…

— Не се извинявай, Клер. За мен беше удоволствие да помогна. Всички матроси са на линия — Люк се наведе и ме целуна нежно по бузата.

Застинах на място. Миришеше на пот. Беа ни гледаше от другия край на стаята. По изражението й личеше какво си мисли.

Целувка по бузата. Постъпка на добър приятел.

— Насам — поведох Люк по коридора. Отворих вратата на банята и извадих чисти кърпи.

Люк бе на няколко крачки зад мен и оглеждаше книгите на една полица. Почти всички стени в къщата бяха покрити с полици — единственият лукс, който мама и татко си позволяваха, бе изумителната им колекция от книги. Мама често казваше, че да бъде заобиколена от книгите, които са чели, е все едно татко да е до нея. Затова никога нямаше да се премести да живее на друго място.

— Я кажи, това баща ти ли го е писал? — попита Люк и извади една книга.

Погледнах какво държи. Беше първата стихосбирка на татко. Странно, че бе посегнал точно към нея. Беше тънка книжка с бежова корица, публикувана още по времето, когато татко е бил в гимназията. Въпреки че по-късно имаше още дванайсет стихосбирки, първата му бе любима.

— Чела съм всеки ред поне хиляда пъти — признах на Люк и усетих как в гърлото ми се събира познатата буца. — Помня всеки ред. Голям късмет, защото изгубих единственото издание, което имах, докато се местех в общежитието за второкурсници в „Принстън“. Мама предложи да ми даде нейното, но аз се чувствах виновна, че съм била толкова небрежна. А навремето е била публикувана в ограничен тираж, затова така и не успях да си я купя.

— Сигурен съм, че някой ден ще я имаш отново — опита се да ме разведри Люк.

— Надявам се — всеки път, когато си спомнех за книгата, се натъжавах. Подадох кърпите на Люк, той се усмихна и затвори вратата на банята.

 

 

— Хората ядат ли супата от ряпа със сметана? — притесняваше се Хариет. — Нали ти казах, че е грешка да има супа, когато приготвяме студен бюфет, Сузан. Кой ще разнася и купички, и чинии?

— Извинявай — цъкаше с език Сузан, макар по нищо да не личеше, че се разкайва. — Сега вече сме квит. Аз нали ти казах, че трябва да приготвим двойно количество аспержи с шунка и заливка от сирене!

— Я! Какво е това? — попитах аз и посегнах към нещо, което изглеждаше вкусно. Не спирах да се тъпча откакто дойдохме. Стомахът ми се беше успокоил и аз се наслаждавах на храната.

— Точно това, което изяде — отвърна Сузан и прибра кичур коса зад ухото ми. — Кажи как си, малчо? Майка ти разправя, че напоследък не помръдваш от бюрото. Затова пък гаджето ти е готино парче!

— Люк ли? — погледнах към него. Той си бъбреше с мама на съседната маса. — Той не ми е гадже, Суз. Един от писателите, с които работя, е. Просто приятел. Гаджето ми имаше работа и не успя да дойде. Затова пък е изпратил всичките тези цветя. Много е мил, нали? — посочих безбройните бели рози, които Рандъл бе изпратил днес следобед.

— На твое място бих хванала този тук — намеси се и Хариет. — Хем е красавец, хем е забавен и мил. Я виж колко добре се разбира с майка ти. Не съм я чувала да се смее така, откакто… — тя замълча и махна с ръка.

— Люк е страхотен, но Рандъл е изключителен.

— Сигурно — кимна Сузан. — Ти не я слушай Хариет. Виж! Майка ти се кани да вземе думата. Тишина!

Мама почука с нокът по микрофона, монтиран в тентата.

— Благодаря на всички, че дойдохте! С най-голямо удоволствие искам да ви съобщя, че благодарение на тазгодишното парти ще успеем да спонсорираме не един, а двама студенти догодина. Благодаря ви за невероятната щедрост! — избухнаха оглушителни аплодисменти. — Сега бих искала да ви представя дъщеря си, Клер Труман, която ще ни прочете „Кубла Хан“ на Колъридж.

Четях все същата поема вече пет години. Тя бе една от любимите на татко, една от малкото, които той ми рецитираше, когато ме завиваше вечер. Все още чувах гласа му, все още имах чувството, че е седнал до леглото ми.

Колко е хубаво да си у дома, помислих си аз, посегнах към микрофона и погледнах към хората, които обичах толкова много. Усетих усмивката на Люк без дори да поглеждам към него.

 

 

— Как ми се иска да имахме повече време, за да поостанем — жалваше се Беа.

— Как ми се иска да не ме чакаха триста страници за редактиране, когато се прибера — добавих тъжно аз.

Хари и Люк бяха отишли на разходка, а ние с Беа и мама си стояхме още по хавлии и клюкарствахме в зелената кухня. Толкова спокойна и щастлива не се бях чувствала от месеци.

Вече бяхме обсъдили партито и огромния му успех. Гостите се застояха до два след полунощ (в Айова това бе еквивалент на „да осъмнеш“ в Ню Йорк), а след това петимата останахме още няколко часа, за да допием останалите бутилки вино пред камината.

— Я ми кажи от колко месеца работиш за драконката? — попита Беа.

— Пет и една седмица. — Не беше кой знае колко много, но на мен ми се стори цяла вечност.

— Да ти кажа, въпросната Вивиан нещо не ми харесва — обади се мама. Двете с Беа вдигнахме погледи. И мама, също като Джаксън, следваше принципа „ако не можеш да кажеш нещо хубаво, по-добре си мълчи“. Да каже, че Вивиан нещо не й харесва, бе все едно да я наругае.

— А пък аз със сигурност мога да ти кажа, че не ми харесва — отвърнах аз, напълно сломена, че на следващия ден трябва да съм отново на работа. От седмици чаках пътуването до Айова и макар последните двайсет и четири часа да бяха чудесни, те минаха като кратък миг. Сега трябваше да се върна към действителността и отново да потъна в прашния Ню Йорк и „Грант Букс“. — Иска ми се да позвъня и да кажа, че съм болна до края на живота си и да остана тук поне една седмица. Може би дори година. Ще се пъхна под завивките и ще се скрия — насилих се да се засмея, но тази мисъл много ми хареса.

— Знаеш, че завивките ти те чакат, миличка — усмихна се мама. Усетих, че има да ми каже още нещо, но замълча. Отряза ми ново парче домашно приготвен ябълков пай — специалитетът за закуска.

— Между другото — прошепна Беа й се наведе към нас, — той е лудо влюбен в теб.

— Кой той? Какви ги говориш, Беа?

— Капитан Стъбинг от „Лодката на любовта“, Клер. За Люк говоря! Ти защо не си казала, че е толкова готин? Трябваше да видиш изражението му снощи, докато ти четеше Колъридж. Беше притаил дъх и те гледаше в устата.

— Поемата е страхотна, Беа — усетих как се изчервявам. — Освен това двамата с него сме приятели. Поддържаме чудесни професионални отношения.

— Според мен е наистина чудесен — заяви мама. — А пък е и красавец.

— Стига, мамо, Рандъл също е чудесен. Да не говорим, че е може би най-красивият мъж, когото съм виждала. Освен това е…

— Стори ми се приятен, миличка — прекъсна ме тихо мама. — Ще се радвам да го опозная по-добре.

— Не мога да ви опиша колко се притесни Рандъл, когато се оказа, че трябва да работи. Показах ли ви какво ми подари, за да покаже колко много съжалява, че няма да е с нас този уикенд? — протегнах китка, за да видят гривната, и в същия момент се усетих. Това беше глупаво и елементарно, но след като и мама, и най-добрата ми приятелка бяха станали изведнъж запалени почитателки на Люк, аз се чувствах длъжна да защитя гаджето си. Не бях и помисляла дори, че могат да приемат Люк като мъж за романтична връзка — не и докато Рандъл бе до мен, съвършеното гадже, с което живеех, мъжът, който ме чакаше у дома. Вече не се интересувах от други мъже.

— Много е красива! — възкликна Беа. — Много мило от негова страна.

Мама кимна.

— Истинска прелест, Клер.

— Според мен Рандъл е мъжът за мен… единственият и неповторимият! — заявих аз.

— Така ли? В такъв случай още повече ми се иска да го опозная! — възкликна мама. — Много се радвам, Клер. Сигурно е специален човек.

— Браво — усмихна се Беа, за да прикрие, че не ми вярва. — Да ти кажа, понякога все още не мога да повярвам, че същият Рандъл, по когото бяхме лапнали в колежа, е онзи Рандъл, с когото живееш. Та това е… просто съвършено.

— И аз така мисля — усмихнах се аз.

Мама погледна към часовника на стената и се намръщи.

— Момичета, вървете да си събирате багажа. Нямате много време.

Нямахме почти никакво време. Никак не ми се тръгваше. Едва днес си припомних какво е да можеш да дишаш спокойно, да се отпуснеш, да похапнеш с удоволствие, да се посмееш с приятелите си.

— Мамо, защо не дойдеш в Ню Йорк някоя събота и неделя? — попитах я аз. — Майката на Рандъл непрекъснато ме пита кога ще дойдеш.

— Да не мислиш, че си единствената, която тормози? Лусил се обажда по четири, дори по пет пъти на ден. Горкичката — въздъхна мама. — Сигурно е ужасно самотна. Защо не намери нещо, с което да си уплътни времето. Знам, че е в няколко благотворителни организации, но това едва ли е достатъчно занимание.

— Не мога да си представя Лусил да работи — отвърнах аз.

— Едно време беше като фурия. Но аз, все пак, говоря за преди много години.

Телефонът ми звънна и аз се напрегнах цялата. Оказа се, че Рандъл звъни от офиса си. Не беше лудата ми шефка.

— Здравей, мили — изгуках аз.

— Здрасти, меченце любимо! Слушай, просто исках да ти кажа, че Фреди ще ви чака на летището. Помолих Светлана да ни приготви вечеря за довечера. Ще успея да се измъкна за няколко часа от работа. Мислех си дали да не си останем вкъщи и да прекараме заедно една приятна вечер. Какво ще кажеш?

Просто върхът! Точно това ми трябваше, за да се почувствам още по-добре.

— Разбрахме се. Рандъл, розите са невероятни. Как разбра…

— Радвам се. Диърдри откри всички цветарски магазини в щата Айова.

Хари и Люк се втурнаха откъм кухнята, поруменели от студа навън.

— Леле! Навън е страшен студ! Има ли кафе? — избълва Хари и придърпа стол до масата.

Мама веднага им подаде две огромни чаши и наля горещо кафе и на двамата.

— Страхотно, благодаря — обади се Люк, обгърна с длани чашата и вдъхна топлия аромат.

— Мила? Чуваш ли ме? — попита Рандъл.

— А-ха — отвърнах гузно аз. — Добре, значи… ще се видим след няколко часа.

— Чудесно. Ще те чакам. Обичам те, меченце любимо.

Поколебах се.

— И аз. Чао — побързах да затворя.

— Тук е изключително красиво — възкликна Люк. — Такава природа няма в Сентръл парк. На това му се казва живот с по-добро качество.

— Не го казвай! — сопнах му се аз. — Сега бойната ни задача е да убедим мама да дойде до Ню Йорк! — Беа и мама ме гледаха, без да трепват. — Освен това там има опера, най-хубавите ресторанти на света… и това не е лошо качество.

— Разбира се — съгласи се Люк доста изненадан. — Просто ми беше безкрайно приятно да подишам свеж въздух.

Кимнах, засрамена от избухването си. Защо се нахвърлих така на Люк? Той просто сподели колко много харесва дома ни.

— Скоро ще дойда в Ню Йорк — обеща мама и ме погали по косата. — Знаеш колко много обичам да ти идвам на гости.

Запитах се как ли ще се почувства мама в апартамента на Рандъл. Тя не бе от хората, които прибързано съдеха околните и недоволстваха, но се притеснявах дали ще се чувства удобно в стаята за гости, докато ние двамата сме в съседната стая. Освен това не можех да си представя да организираме някой от нашите сладоледени маратони в безупречния хол на Рандъл.

— Хайде, деца. Колкото и да ми е тъжно, трябва да ви закарам на летището — заяви мама. — Ето ти малко храна за вкъщи, миличка — тя ми подаде огромен плик, пълен с плодов кекс, все още топъл, сандвичи с шунка, сирене и млечен сос и някакъв сок. Тъкмо бяхме приключили със закуската, но усетих, че отново ми се прияжда, когато видях храната.

— Мерси, мамо — отвърнах аз и я прегърнах силно. Никак не ми се тръгваше.