Уна-Мери Паркър
Фалшиви обещания (7)

VII

На следващата сутрин Лайза четеше вестниците с нарастващ ужас.

— Мислех си, че тези журналисти са на моя страна! Виж какво са написали. Как смеят да предполагат, че изчезването на Тоби има нещо общо с финансовите загуби! — възкликна тя и хвърли жълтите вестници на кухненската маса. Посочи едно заглавие:

„Брокер на „Лойд“ изчезва — милионите също!“

Това не е ли подсъдно? Как могат да се измъкнат безнаказано, след като отправят такива обвинения?

Мартин Хамкрофт вдигна поглед от статията на „Таймс“, която четеше, изглеждаше доста разтревожен.

— Трябва да призная, че пресата е много враждебно настроена. По мое време никой редактор не би позволил да излезе такова нещо. Тук дори пише:

„Защо да съчувстваме на богатите, когато губят парите си?“

Ама че наглост! Това да не е ляв вестник!

Останалите се струпаха около масата и жадно зачетоха, без да продумват. После Нина Хамкрофт яростно възкликна:

— Погледнете това! Тук пише, че вложителите на „Лойд“ са алчни! Според мен да вложиш пари в нещо, в което вярваш, не означава да си алчен. Ние само искахме да осигурим прехраната си, нали, Мартин?

— Винаги става така, когато нещо не е наред в управлението на страната — отвърна Мартин. — Това е отчасти завист, но повечето е злорадство, че някой друг се е подхлъзнал на динената кора. Винаги ще се намерят хора, които да кажат: „Не е ли щастливец, че е имал толкова много пари преди това?“

Лайза вдигна поглед, от възмущение на бузите й бяха избили розови петна.

— Надявам се, че никой няма да каже това за нас. Наистина вярвах, че пресата ще се отнесе със съчувствие. Тоби работеше толкова много, за да е сигурен, че аз и децата ще имаме всичко. Това не е престъпление, нали? И ето ги сега, съобщават, че е изчезнал, но има и подтекст: „Сигурно е избягал и е отмъкнал милиони лири!“ Това е нечестно!

Гневни сълзи блеснаха в очите й.

Сър Джордж я прегърна, за да я утеши, и силно я притисна към себе си.

— Не го вземай толкова присърце, Лайза. Падането на силните винаги поражда злорадство у несполучилите. Това е синдромът „разчитам само на едната Божия милост“.

— Но вместо да се съсредоточат върху намирането на Тоби, те се интересуват само от това дали ще могат да забъркат някакъв скандал! Първо на първо, кой е казал, че липсват някакви пари!

Тя бе прекарала още една безсънна нощ, надявайки се да получи новини за Тоби, а сега трябваше да се задоволи с тези вестникарски инсинуации.

— Защо не отидеш да полегнеш след закуска? — предложи майка й. — Изглеждаш направо съсипана, пък и нищо не можеш да направиш.

— И това най-много ме изтощава. Именно чакането ме убива — заяви Лайза. — Не искам да си лягам. Искам да остана… — гласът й изтъня и секна. Тя безсилно се отпусна на един от кухненските столове и закри лицето си с ръце. — Единственото, което искам, е Тоби да се върне — изплака Лайза.

 

 

Фреди се обърна в леглото, за да погледне Мелиса. Изпитваше смесени чувства. След онова, което току-що му беше казала, той отчасти бе разтревожен, но също така изпитваше и известно облекчение. Въпреки това някакво вътрешно чувство му подсказваше, че идеята е лоша.

— Но ако мама плати загубите ни за тази година, няма да се наложи да напуснем къщата, нали? — възрази тя, почти разплакана.

Фреди никога нямаше да разбере колко много означава тази къща за нея. Това не бяха просто тухли и хоросан, покрив над главите, място, което да направи уютно. Това бе първият й дом, нещо, което принадлежеше на нея и на Фреди, символ на нарастващата им независимост, място, далеч от дома на детството й, от майка й. Фреди отчасти съзнаваше това; не можеше да търпи Ейлийн Благдън и начина, по който властваше над всички, затова не му се искаше да приеме предложението. Но, от друга страна…

— Моля те, Фреди — настоя тя. — Може би до следващата година ще имаме достатъчно пари сами да платим загубите? Може би, след като родя бебето, ще успея да си намеря по-добра работа. И теб може да те повишат. Загубите за следващата година навярно няма да са толкова големи.

Фреди се облегна назад на възглавниците, подпря глава на кръстосаните си ръце, раираната му момчешка пижама бе разкопчана на шията.

— Мислех си, че искаш да се отървеш от майка си — отбеляза той. Знаеше, че е време да става, но му беше прекалено удобно така и не му се искаше да се помръдне.

— Прав си — кимна Мелиса. — Но не искам да напуснем този дом, особено сега, когато ще имаме бебе. Толкова труд хвърлих, за да направя това място красиво… Ще ми бъде ужасно мъчно, ако трябва да си отида оттук — гласът й изтъня и се превърна в тих отчаян вопъл.

— Е, става въпрос за твоята майка — съгласи се той. — Аз не мога да помоля моите родители да ни помогнат, защото няма как да си го позволят. Татко получава военна пенсия, мама има съвсем малък личен доход, но иначе притежават само Балнабрек. Пък и татко вече разбира, че ще трябва да се разделим с тази къща.

— Може би няма да се наложи. Може би нещата ще се оправят — разпалено го прекъсна Мелиса. — Навярно ще успеем да преживеем бурята.

Фреди престана да спори. Мелиса беше в напреднала бременност и не биваше да се разстройва, пък и със сигурност за тях щеше да е истинска благодат някой да покрие загубите за тази година. Но на каква цена? — попита някакво тихо вътрешно гласче. Тя беше една много властна вдовица, която, първо на първо, никак не одобряваше женитбата им, защото си бе харесала друг за зет — с титла и много пари.

— Следващата седмица смятам да отида до Кейвънхам Корт — каза той, за да смени темата.

— Защо?

— Семейство Дейвънпорт искат да направя оценка на колекцията им от картини. Ние не сме единствените пострадали, Мелиса.

 

 

В четири часа следобед телефонът иззвъня за хиляден път през този ден. Лайза почти не му обърна внимание. Тя четеше на Сара, докато сър Джордж поемаше всички разговори. Ема се беше върнала в провинцията, защото едно от децата й бе болно, тъй че се наложи бащата на Лайза да вземе положението в ръцете си. Когато той влезе в стаята, тя дори не вдигна поглед.

— Лайза?

Нещо в гласа му я накара веднага да вдигне очи и щом зърна лицето му, скочи на крака с примряло сърце.

— Какво има? Дали?…

Той сложи ръка на рамото й.

— Не се вълнувай — каза тихо. — Не е Тоби.

— Тогава кой?… — по лицето му си личеше, че разговорът е важен.

— Президентът на „Лойд“. Спешно иска да те види, и то насаме.

Само веднъж по-рано Лайза бе виждала Малкълм Блакуел на една вечеря в Сити скоро след като бе станал президент. Преди това Тоби набързо й бе казал някои неща за него.

— Той е възпитаник на „Хароу“; преди тридесет години е започнал в „Лойд“ като брокер. Много е общителен.

Сега, докато поемаше телефонната слушалка с трепереща ръка, тя се опитваше да си го представи — висок, сивокос, непосредствен, усмихнат, излъчващ сърдечност.

Тоби никога не бе го харесвал особено.

— Трябва да се срещнем… заради тази работа — гласът му звучеше странно, говореше някак разсеяно. — По-добре е да не идвате тук — продължи той. — Струва ми се, че и аз не бива да идвам у вас. Къде бихме могли да се срещнем, далеч от любопитни погледи? Разговорът ни ще бъде поверителен.

— За Тоби ли? — задъхано попита Лайза. — Обаждал ли ви се е?

— Не мога да говоря по телефона — рязко отвърна той.

Главата й щеше да се пръсне, чудеше се какво ли иска той, къде биха могли да се срещнат, защо тайно?

— Един мой приятел е собственик на хотел „Интерконтинентал“ на Хайд Парк Корнър — каза тя. — Той би могъл да уреди да се срещнем в някоя от малките приемни. Ако отидем поотделно…

— Чудесно! Ще го уредите, нали? Дайте ми името на вашия приятел, ще го потърся, щом пристигна. В шест и половина добре ли е?

— Ще уредя всичко — обеща Лайза.

— Нали разбирате, че никой не бива да знае за нашата среща? — настоятелно каза Малкълм Блакуел. — Знам къде е този хотел. Ще накарам моя шофьор да ме закара в подземния паркинг. Ще се кача с асансьора, вместо да използвам главния вход. След вас сигурно ще вървят хора от пресата, а не бива да ни виждат заедно.

Чу се изщракване и Лайза разбра, че той е затворил телефона.

Тя се обърна и погледна баща си с разширени от удивление очи.

— Това беше невероятно! — възкликна Лайза.

— Сигурно има някакви сведения за Тоби? — сър Джордж се опитваше да овладее вълнението си. — Какво каза?

— Иска да се срещнем тайно. За Бога, защо е цялата тази секретност? Той като че ли беше ужасен от това, че някой може да ни види заедно.

Тя удивено поклати глава.

— Защо не можеше да говори по телефона?

— Сякаш се страхуваше, че някой може да ни подслушва. Божичко! Чудя се какво ли значи всичко това.

Сър Джордж я погледна твърдо, с блеснали очи.

— Може да означава какво ли не, но той като че ли знае нещо. Това е някакво начало, нали?

— О, татко! Не знам какво да мисля… Малкълм Блакуел каза, че никой не бива да знае за нашата среща, но за Нина и Мартин ще бъде добре да научат, нали?

Баща й се поколеба.

— На твое място не бих им казал — най-накрая заяви той.

Лайза изглеждаше шокирана.

— Нима им нямаш доверие?

— Не е там работата. Това ще събуди някакви надежди у тях, а после може да бъдат горчиво разочаровани. Ако се върнеш у дома е добри новини, тогава работата ще е съвсем друга.

Лайза кимна одобрително.

 

 

В шест часа пристигна колата, която бе поръчала в „Премиър Карс“. Група репортери и фотографи все още се навъртаха около къщата, но с помощта на баща си тя успя да мине покрай тях и бързо да се качи на задната седалка на BMV-то, избягвайки въпросите им. Колкото до семейство Хамкрофт и децата, беше им казала, че отива за интервю в студиото на Би Би Си. Това беше невинна лъжа, за да ги предпази, но все пак й стана неприятно.

Никога по-рано не бе виждала шофьора. С болка осъзна, че почти се е надявала да е същият, който бе откарал Тоби на летището в онази фатална сутрин, но сега си спомни, че той беше доста по-възрастен. Този беше на около двадесет и пет години, с широки рамене, здравеняк.

— Показваха ви по телевизията, нали? — веднага попита той е приятен австралийски акцент. — Вече имате ли някакви новини за вашия старец?

Лайза поклати глава, нямаше желание да говори. Чувстваше се напрегната, притеснена преди срещата си с Малкълм Блакуел. Шофьорът не се смути от това.

— Много лошо, че вашият старец е изчезнал по този начин! Според вас какво прави сега? Пече се на Бонди Бийч, може би?

Той тихо се изкиска и Лайза погледна с неприязън русолявата му коса и бронзовия му врат.

— Доколкото разбрах, пътувал е до летище „Хийтроу“ с една от колите на нашата фирма — продължи шофьорът.

Лайза кимна.

— Та значи според вас какво се е случило с него?

— Не знам и не ми се говори за това — рязко отвърна тя.

— Както желаете, госпожо! Но ако аз бях изоставен, ако моята партньорка беше офейкала с мангизите, щях да съм направо скапан!

Той многозначително поклати глава. Колата току-що бе спряла пред светофарите на едно кръстовище на Бейсуотър Роуд. Без да каже дума, Лайза отвори задната врата и стъпи на тротоара.

— Ей, госпожо! Кво правите? — стреснато извика шофьорът.

— Предпочитам да вървя пеш, вместо да търпя компанията ви — отвърна тя с неприкрита ярост в гласа и с все сила затръшна вратата.

Доволна да се поразходи, след като два дни бе стояла в уединение, тя бързо се смеси с тълпите на пиковия час. Ако минеше за по-пряко през Хайд Парк, щяха да й трябват десет минути, за да стигне пеша до хотел „Интерконтинентал“. Пък и раздвижването щеше да й се отрази добре.

Стаята, в която я въведоха, бе идеална — малка всекидневна с диван, кресла, ниска масичка. Намираше се в дъното на един коридор на първия етаж и на големите й прозорци имаше завеси от бял воал. Долу натовареното движение около Хайд Парк Корнър предлагаше безкраен калейдоскоп от движещи се форми и цветове.

Лайза постоя малко така, вперила поглед навън, като завиждаше на хората, които бързаха нанякъде по работа и като че ли нямаха никакви грижи. Сякаш бяха изминали не два дни, а две години от времето, когато самата тя беше безгрижна и щастлива. Ами ако той никога не се върнеше?… Тази мисъл бе непоносима за нея. Без Тоби тя не знаеше как ще оцелее.

— Здравейте — обади се нечий глас зад гърба й и тя се обърна стреснато, за да се озове лице в лице с могъщия президент на „Лойд“. Той бе среден на ръст и набит; войнственото му лице бе сбърчено от умора и някак си контрастираше на гладко сресаната му сива коса и на изящно ушития му костюм на тънки райенца. Днес той не се усмихваше.

— Здрасти — отвърна Лайза и изпитателно го погледна в очите, търсейки някакъв знак, който да й подскаже защо той иска да я види. Двамата си стиснаха ръцете, но изразът на лицето му не издаваше нищо.

Управителят на хотела се навърташе някъде на заден план.

— Какво да ви донеса за пиене, госпожо? Сър? — попита той.

— За мен уиски и сода — каза Малкълм Блакуел.

— Джин и тоник, моля — обади се Лайза.

След няколко минути двамата останаха сами — седнали един срещу друг, питиетата им на масичката между тях, тишината, натежала от напрежение:

— Имате ли сведения за Тоби? — попита Лайза, стараейки се гласът й да звучи спокойно.

— За съжаление не — отговори Малкълм Блакуел. — През последните няколко часа нещата взеха много сериозен обрат и се налага много да внимаваме какво говорим и вършим, за да не стане още по-лошо.

За първи път Лайза се изплаши.

— Не ви разбирам.

— Нека да ви покажа нещо.

Той бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади тънък лист, на който бе напечатано писмо.

— Какво е това? — попита тя, когато той й го подаде през масичката.

— Прочетете го. Както сама ще видите, животът на съпруга ви вероятно е в опасност.

— О, Боже!

Лайза трепереше цялата, думите подскачаха пред очите й и беше прекалено замаяна, за да проумее смисъла им. Преди да започне да й призлява, успя да види само „централен фонд“, „компенсация“, „на ръба на банкрута“ и „външни вложители“.

— Отвличане — тежко изрече Малкълм Блакуел. — Това е най-важното.

— Тоби е бил отвлечен? — Лайза го изгледа удивено. — Отвлечен? — повтори тя. — Не вярвам.

Мигновено се сети за някакви заложници в Бейрут, отвлечени и държани години наред, но това беше Лондон. Такива неща не се случваха в Англия.

— Опасявам се, че е вярно — чу тя гласа на президента на „Лойд“. — Кой друг знае, че „Лойд“ държи няколко милиона лири в централен фонд? Струва ми се, че това е вътрешна работа, извършена от външни вложители.

— Почакайте…

Тя имаше нужда от малко време, за да прочете писмото, да различи бледите букви на компютърната разпечатка, защото то не беше написано на машина, както й се стори отначало.

„Господин Президент,

Тоби Хамкрофт е при нас. Ще го освободим само ако получим компенсации за огромните загуби, които понесохме заради „Лойд“. Искаме всичките пари, до последното пени, от централния фонд, за да спасим себе си и други като нас от банкрут.

Не бива да се свързвате нито с полицията, нито с пресата, нито да съобщавате на когото и да било за нашия затворник. Иначе никога повече няма да чуете за Тоби Хамкрофт. Своевременно ще се свържем с вас, но само ако запазите мълчание.“

Докато Лайза поглъщаше съдържанието на писмото, разумът й бавно се проясни, все едно че се разпръсна мъгла. Нещо вътре в нея я караше да се радва, че Тоби поне е още жив, но тя повече се страхуваше за него, заради мъките, които преживяваше далече от семейството си, чудейки се какво става.

— Какво ще правим сега? — попита Лайза.

— Трябва да ги изчакаме да предприемат следващия си ход. Затова е особено важно да не казваме на никого нищо. Никой не бива да знае. Нали прочетохте какво ще се случи, ако се разчуе нещо — той тежко въздъхна. — Много ми се иска да знам кой стои зад всичко това.

— Колко пари имате в централния фонд?

— Не мога да ви кажа в момента — отговори той. — Опасявам се, че ще се наложи да оставите нещата в моите ръце, но ще се старая да ви държа в течение, доколкото е възможно.

— Но не можем просто да седим и да чакаме — възрази Лайза. — Трябва да направим нещо.

— В писмото пише какво ще стане в такъв случай.

— Дори така да е… А защо Тоби? За Бога, защо той? — настоятелно изрече тя. — Защо всички обвиняват Тоби? И други хора трябва да са били замесени! Не можете ли да направите публично изявление в този смисъл? Вас ще чуят. Знаете ли, че ми се обадиха по телефона…

С пресекващ от вълнение глас тя му разказа за жената, чийто съпруг се бе самоубил.

Той я изслуша внимателно, като от време на време кимаше съчувствено.

— Това е ужасно тъжно — съгласи се мистър Блакуел. — Вижте какво, Лайза, ние ще направим всичко възможно. Предполагам, че са го отвлекли, защото е доста известен в Сити. Знаели са, че така ще привлекат повече внимание върху себе си. Наричат го Застрахователния магнат, нали?

Усмивката му беше нежна, а погледът — леден. В този миг Лайза разбра, че той не одобрява „известността“ на Тоби.

— Ако им е трябвала известна личност, защо не са отвлекли вас? — попита тя е гневно блеснали очи.

— Не моят синдикат понесе най-тежките загуби — обясни й той. — Аз бих казал — мистър Блакуел размаха ръка с тежък златен пръстен с монограм над писмото, което сега лежеше на масичката между двамата, — че всички тези хора са свързани със синдиката „Хамкрофт“ или с агенцията „Хамкрофт“. Те са озлобени и тъй като Тоби е син на основателя на синдиката, са решили да ни шантажират за пари, като го отвлекат.

— Но те обвиняват него за загубите си, лично него. Никой не е виновен за природните бедствия! — възрази му Лайза. Тя помълча и след малко добави: — Виждали ли сте днешните вестници? Навсякъде се намеква, че Тоби е избягал с парите.

Тя се наведе напред, вече не я интересуваше дали се държи глупаво или дори грубо. Тоби трябваше да бъде намерен, да се прибере у дома здрав и читав. Президентът, „Лойд“ и цялото лондонско Сити можеха да вървят по дяволите, стига Тоби да се върнеше.

— Вие трябва да опровергаете слуховете — натъртено и гневно каза тя. — Сигурно не е хубаво за „Лойд“, че един от първите брокери е обвинен от жълтата преса в кражба! И ако вие заявите, че няма никаква истина в тези слухове, онези, които са го отвлекли, със сигурност ще разберат, че са сбъркали, нали така?

В този момент всичко й изглеждаше просто и ясно, но като погледна сбръчканото лице на Малкълм Блакуел, тя разбра, че пред нея стои безмилостен човек.

— В момента разследваме операциите на синдиката „Хамкрофт“ — с равен глас каза той. — Хората, които са изгубили много пари, може с право да имат зъб на синдиката, ако не лично на Тоби. Там наистина са допуснати много груби грешки в управлението и в агенцията по застрахователната част. Само времето ще покаже какво точно е станало.

В стаята настъпи потискаща тишина и за миг съвсем не на място тя се запита защо не чува шума от движението долу, но веднага се сети, че прозорците са с двойни стъкла и са плътно изолирани. Двамата безкрайно дълго се гледаха.

— Нали ще платите за освобождаването на Тоби, колкото и да ви поискат?

Лайза съзнаваше, че изглежда много по-смела, отколкото се чувстваше.

— Скъпа моя Лайза, уверявам ви, че ще направим всичко, което е по силите ни, за да освободим Тоби — каза той. Изправи се, сякаш се готвеше да си тръгне. — Не се притеснявайте — продължи мистър Блакуел. — Каквото и да правите, не казвайте на никого за случилото се. Налага се да се преструваме, че нямаме никаква представа къде е отишъл Тоби. Според мен трябва да им вярваме, когато казват, че няма да го видим повече, ако не мълчим.

Лайза неволно потръпна.

— И дори не можем да кажем на полицията?

— Най-вече. Ако искаме Тоби да се върне, трябва да играем според техните правила.

Тя отиде с него до вратата.

— Според вас колко време трябва да мине, докато?…

— … Докато ни се обадят отново ли? — той сви рамене. — Бог знае. Но ще ви държа в течение.

— Благодаря ви.

Изведнъж й премаля от слабост и й се доплака. Само да можеше да бъде сигурна, че Малкълм Блакуел е наистина на нейна страна! Имаше чувството, че всички в „Лойд“ държат един за друг и потулват всеки скандал, който иначе би опетнил репутацията им. Един за всички, всички за един — единни като Уелския профсъюз на миньорите, потайни като Масонската ложа.

И как щяха да постъпят с един от своите хора, ако той донесеше позор на компанията? Тоби беше невинен и Лайза бе готова да отговаря с живота си за това, но те може би просто търсеха изкупителна жертва, някой, който и да е, за да му стоварят вината за цялата тази каша, в която се говореше, че са забъркани?

Щяха ли да хвърлят Тоби на вълците, за да спасят собствените си кожи?

Седнала в таксито на път за дома, Лайза се чудеше каква част от истината би могла да каже на родителите си и на Нина и Мартин. Разбира се, децата не биваше да знаят нищо, нито пък Ингрид. Най-накрая реши да им каже всичко; в края на краищата те имаха право да знаят и поне щяха да разберат, че Тоби все още е жив.

— Татко? — извика Лайза, щом влезе в коридора. Откъм кухнята се носеше мирис на печено пиле и изведнъж й се видя нелепо, че каквото и да се случеше, хората продължаваха да готвят и да се хранят. В къщата имаше шестима възрастни и три деца и се приготвяха огромни количества храна. Според нея всички ядяха по три пъти на ден заради утехата, която им носеше храненето.

Сър Джордж излезе от малката всекидневна с чаша уиски със сода в ръка.

— Някакви новини? — попита той.

В този миг Мартин и Нина, които бяха чули, че се затваря входната врата, излязоха от всекидневната, Хелън слезе по стълбите от горния етаж. Всички впериха в нея погледи, изпълнени с очакване.

Лайза сложи пръст на устните си, тъй като се чуваше как децата се хранят в кухнята, и посочи вратата на всекидневната. Щом всички влязоха вътре, тя внимателно затвори вратата и тихо заговори:

— Никой не бива да ни чуе.

Майка й се намръщи.

— Какво се е случило?

— Тоби е бил отвлечен.

Всички се вторачиха слисано в нея.

Тя кимна утвърдително.

— Видях писмото, с което искат откупа. Искат централния фонд, за да компенсират огромните си загуби.

Мартин я погледна така, сякаш беше съвсем, обезумяла.

— Какво значи това, Лайза? Кой ти е натъпкал главата с подобни глупости? Първо на първо, откъде знаеш, че Тоби е бил отвлечен? Откъде си научила тая налудничава история?

Тя го погледна право в очите:

— От президента на „Лойд“ Малкълм Блакуел.

Долната челюст на Мартин изведнъж увисна. Сър Джордж се наведе напред, отдавна не бе изглеждал толкова зарадван и обнадежден.

— Това поне означава, че Тоби е жив — каза той — и слава Богу. Как мина срещата ви?

Мартин дойде на себе си и мъчително преглътна:

— Каква среща?

— Бях поканена на тайна среща с президента на компанията — обясни Лайза. — Той ме накара да обещая да не казвам на никого, защото в онова писмо пишеше, че животът на Тоби ще бъде изложен на опасност, ако нещо се разчуе — тя накратко им разказа за писмото. — Малкълм Блакуел смята, че това е работа на външни вложители, които са много ядосани, че са изгубили парите си, вложени в синдиката.

— Кой синдикат? — рязко прозвуча гласът на Мартин. Лайза се обърна към него, изглеждаше по-смела, отколкото се чувстваше.

— Опасявам се, че става въпрос за синдиката „Мартин И. Л. Хамкрофт“ — тихо каза тя. — Той ми каза, че в момента проверяват дейността на синдиката и на агенцията. Каза ми, че тези хора може би наистина имат право да се сърдят на Тоби, след като фамилното му име е Хамкрофт и е толкова известен. Затова са го взели за заложник.

— Не вярвам на нито една дума от това — кисело изрече Мартин, като че ли му бяха нанесли лична обида.

Жена му го погледна учудено.

— Защо си толкова сигурен, че това не е вярно, Мартин? То би обяснило всичко — тя изведнъж се сети за нещо и с разширени от страх очи се обърна към Лайза: — Според теб онзи шофьор от „Премиър Карс“ има ли нещо общо с това? Чухме, че е изгубил всичките си пари, вложени в „Лойд“, значи той е имал зъб на Тоби, както и възможност да направи нещо.

— Права си — замислено каза сър Джордж. — Ще се обадим на полицията, за да могат отново да го разпитат. Въпреки онова, което им е казал, той навярно въобще не е закарал Тоби на летището, а направо там, където го държат сега.

— О, Боже мой! — с пресеклив глас каза Нина. — Как ли се държат с него според вас?

— Това е абсурдно! Гледали сте прекалено много филми за Джеймс Бонд — гневно се сопна Мартин и с тежка стъпка отиде до подноса с напитките.

— Не можем да съобщим на полицията — заяви Лайза. — Малкълм Блакуел се опита да ми втълпи това. Никой не бива да знае какво се е случило. Той каза, че ще ме държи в течение, но засега не можем да направим нищо. Ако се опитаме…

— Прав е — съгласи се сър Джордж. — Ще трябва да си стоим по местата и да ги изчакаме да направят първия ход. Господи, никой не би повярвал, че такова нещо може да се случи в Англия, нали?

Той се обърна към Мартин, който си наливаше чисто уиски.

— Колко пари има в централния фонд?

— Около петстотин милиона лири.

Сър Джордж изглеждаше слисан.

— Толкова много?

Мартин го изгледа враждебно.

— Ние оперираме в много големи мащаби — презрително изрече той. — Авоарите ни възлизат на около осемнадесет милиарда.

Хелън Мортимър бе удивена.

— Нямах никаква представа! Но защо държите толкова много пари във фонда? За какво ви са?

— За да можем да изплащаме спешните полици в много кратки срокове, в случай че съответните синдикати не разполагат с достатъчно пари в момента — отговори Мартин. — Но не и за покриване на загубите на вложителите, освен ако не става въпрос за някакво временно решение, докато бъдат намерени необходимите пари.

— Значи в този фонд влизат допълнителните печалби и се използва в спешни случаи — отбеляза сър Джордж.

— Точно така.

— Те не могат да получат петстотин милиона лири! Това искане е абсурдно! — възкликна Лайза. — Само ако знаехме къде са отвели Тоби.

Беше непоносимо да си мисли, че е заключен някъде. По някакъв начин трябваше да се доберат до онзи шофьор от „Премиър Карс“, без да му позволяват да разбере, че знаят какво се е случило с Тоби.

Хелън като че ли четеше мислите на дъщеря си.

— Знам, че ви е трудно да стоите така и да не правите нищо, но според мен Малкълм Блакуел е прав. Трябва да се държим така, сякаш не знаем нищо. Да се надяваме, че похитителите скоро отново ще му се обадят и тогава ще можем да започнем да преговаряме с тях.

— Чудя се колко ли пари ще искат — плачливо каза Нина. — О, горкичкият ми Тоби! Нямам сили да си помисля какво преживява в момента.

Тогава, сякаш осенен от някакво хрумване, Мартин с надежда погледна Лайза.

— Имаш ли някаква представа дали Тоби притежава лична застраховка „От и от“?

— Какво е това „От и от“? — озадачено попита тя.

— Застраховка „Отвличане и откуп“… Не, сигурно не е сметнал за необходимо да се застрахова по този начин, но няколко от синдикатите на „Лойд“ са се специализирали в тази област. Обикновено такива застраховки си правят поп звезди или много богати хора, които се страхуват, че децата им могат да бъдат отвлечени.

— Боже Господи! — възкликна Хелън. — Какво ли още ще измислят хората!

— И така, какво ще правим? — тъжно попита Лайза.

Тя въртеше пръстените на ръката си и току опипваше с палец диамантите, инкрустирани върху пръстена, който Тоби й бе подарил за годежа им.

— Нека просто да бъдем благодарни, че е жив, Лайза. Вчера по същото време дори не бяхме сигурни в това — напомни й сър Джордж.

— Баща ти е прав, скъпа. Той разбира от тези неща. Трябва просто да стоим мирно и да чакаме да видим какво ще се случи.

Изведнъж Лайза погледна баща си. Да, той наистина разбираше от тези неща; беше работил в Армейското разузнаване, нали така? В главата й започна да се оформя план; една невероятна идея. Трябваше да го обмисли добре, преди да го предложи, защото бе свързан с огромни рискове.