Уна-Мери Паркър
Фалшиви обещания (4)

IV

В шест часа всички вече се бяха събрали в дома на семейство Хамкрофт в Холандс Парк. Мартин и Нина разопаковаха багажа си в гостната на втория етаж, като се опитваха да свикнат с прохладния летен климат на Англия след изгарящата жега в Испания и се питаха дали са си донесли достатъчно топли дрехи. Сър Джордж все още беше в малката всекидневна и говореше по телефона, докато в кухнята лейди Мортимър помагаше на Ингрид да нахрани децата. Лайза и Ема ровеха в чекмеджетата на бюрото, търсейки подходящи снимки на Тоби.

Телефонът позвъни малко след шест часа и сър Джордж веднага вдигна слушалката. Беше много делови.

— Ало?

— Върна ли се вече… ъъхъм… Тоби Хамкрофт? — попита един плах и нервен мъжки глас.

— Кой се обажда?

— Обажда се… ъъхъм… Хъмфри Дейвънпорт.

— Опасявам се, че Тоби още го няма. Говори тъстът му. С какво бих могъл да ви помогна?

— Чудя се дали Лайза не е там? — сега гласът прозвуча тревожно.

— Ще почакате ли малко? Отивам да проверя.

Сър Джордж се изправи на крака и тежко отиде във всекидневната, където Лайза замечтано гледаше една снимка — тя, Тоби и децата, — направена преди няколко месеца в Чокландс.

— Някой си Дейвънпорт те търси по телефона — каза той, сякаш предаваше военно комюнике. — Ще говориш ли с него?

— Хъмфри Дейвънпорт? Ще му кажеш ли да остави съобщение? — попита тя.

— Разбира се, скъпа.

След няколко минути сър Джордж се върна.

— Не поиска да остави съобщение. Каза, че утре ще потърси Тоби в службата. Не знам за какво става дума.

Лайза знаеше. Хъмфри и Роузмари навярно бяха получили същото писмо като Фреди. Когато баща й отново се оттегли във всекидневната, Лайза погледна многозначително Ема. И двете не казаха нищо, но на Лайза й беше съвсем ясно, че Ема и съпругът й Антъни много скоро ще бъдат в същото положение.

— Ако мислиш за същото — след кратка пауза се обади Ема, — бих искала да знаеш, че ние с Антъни никога няма да обвиним Тоби. Знам, че е имал добри намерения и е взел присърце нашите интереси, когато предложи на Антъни да се включи в „Лойд“.

Лайза жално погледна надолу към снимките.

— Зная, Ем. Ако нещо наистина не е наред, сигурна съм, че вината не е негова. Но, Божичко, ще изпаднем в много неудобно положение, нали? Той е включил в „Лойдс“ почти всичките ни приятели. Понеже ние преуспявахме, другите припираха да се включат. Какво ли ще кажат сега?

— Никой не ги е карал насила — рязко отвърна Ема. — Всички сме пълнолетни. Никой не може да обвини Тоби за това, че ни е дал шанс да забогатеем — тя понижи глас: — Чудя се как ли ще понесе всичко това свекърът ти; компанията дори се казва „Мартин Хамкрофт“, нали? Няма ли той да изпадне в неудобно положение, когато всичко излезе наяве?

Лайза каза тихо:

— Не съм имала време да говоря с него за нищо друго, освен за изчезването на Тоби. Според мен той сигурно не знае какво става. От четиринадесет години не живее тук. Дори не съм сигурна дали получава английски вестници.

— Но все още е вложител на „Лойд“, нали?

— О, да! Божичко, може би той и Нина също ще бъдат разорени!

Двете се спогледаха, очите им бяха разширени от тревога.

— Нека да приемем фактите. Всички можем да свършим в приют за бедни! — опита се да се пошегува Ема.

След малко влязоха Мартин и Нина. Бяха силно загорели от слънцето и се чувстваха малко неудобно в официалните си градски дрехи, след като години наред бяха ходили небрежно облечени.

Най-накрая двете приятелки взеха решение кои снимки да предложат на пресата и като прибра останалите в чекмеджето на бюрото, Лайза посочи подноса с напитките, поставен близо до вратата.

— Моля, заповядайте — каза тя. — Поканила съм Фреди и Мелиса на вечеря, но още е рано.

Мартин огледа тежкия сребърен поднос с гарафи и чаши от шлифован кристал. Имаше джин, водка, уиски, шери — барчето на Тоби винаги беше добре заредено с напитки, но нали той всичко вършеше със замах и с любов, както си помисли Мартин. Изведнъж бляскавият кристал се замъгли пред погледа му, докато мълчаливо се молеше за сина си.

Сър Джордж се появи тъкмо навреме е много изтощен вид. Децата бяха дошли с Нина от кухнята и ако всички не изглеждаха така сериозни и не говореха така трескаво, това можеше да бъде обикновено семейно събиране. Мартин и Нина много рядко идваха от Испания, а и родителите й много трудно можеха да бъдат убедени да напуснат своя обичен Балнабрек и да го заменят с „мръсната лондонска мъгла“. Но ето че сега всички бяха тук, както и приятелката й Ема; бяха се обединили в желанието си да й помогнат, когато най-много имаше нужда от тях. Трябваше само отвън да спре едно такси, стъпките му да затрополят по стъпалата пред входа, да щракне ключалката и…

Сърцето я заболя. Жестока болка, която едва не я накара да се разплаче. Но не биваше. Ръцете й трепереха, докато отпиваше от чашата си с минерална вода „Перие“ и галеше Лоти по ушите. В този момент от всичко най-много на света искаше Тоби да се прибере у дома.

Мартин се приближи до нея, кожата на лицето му бе силно сбръчкана и груба, очите му — толкова много приличащи на очите на Тоби — бяха изпълнени със съчувствие.

— Сигурен съм, че Тоби е добре, да знаеш — тихо каза той.

— Помисли малко. Ако нещо лошо се беше случило, каквото и да е — отново наблегна на тази дума, — щяхме да научим.

— Но някои хора наистина изчезват… стотици хора изчезват всяка година — отвърна тя. — И повечето от тях вече нито се чуват, нито се виждат.

— Но не и хора като Тоби. Не и хора на средна възраст, с неговия пост. Всички в града го познават. Той е застрахователният магнат на осемдесетте години — добави той с известна гордост.

— Вече сме в деветдесетте години — сухо каза тя.

— Въпреки това. Тоби е много известна личност в „Лойд“. Опасявам се, че обикновено изчезват млади, крайно бедни момчета и момичета, които са избягали от къщи и са попаднали в беда — той поклати глава. — Именно те изчезват безследно.

— Но какво според теб се е случило с Тоби?

В този момент Томас се облегна на рамото й изотзад и протегна врат, опитвайки се да види лицето й.

— Татко изгубил ли се е? Няма ли да се върне тази вечер? — попита той.

— Татко ще се забави — каза Лайза и бързо го целуна по меката като на бебе бузка.

— Затова ли дядо и баба и другите дядо и баба са тука? Защото ще търсят татко ли? Може ли и аз да го търся? — гласът му беше мелодичен и ясен. Директорът на училището й бе казал, че Томи трябва да взема уроци по пеене.

Лайза се усмихна.

— Татко ще си дойде веднага щом свърши работата си — каза тя.

— Но ако се е изгубил, трябва да го търсим — заяви Томас. После повиши глас: — Татко се е изгубил, Тили! Ще ни помогнеш ли да го намерим?

Тили се стресна. Тя изглеждаше като миниатюрно копие на Лайза със своите изящни черти и дълга руса коса, а сините й очи потъмняха от страх.

— Мамо, татко наистина ли се е изгубил? В Америка ли се е изгубил?

Сара също бе вперила тревожен поглед в майка си.

Лайза дълбоко си пое дъх, вдигна я и я сложи в скута си.

— Вижте какво, деца — започна тя. — Татко ви може въобще да не се е загубил. Ние не знаем къде е отишъл, там е работата, затова, разбира се, всички сме малко притеснени. Той каза, че ще се върне тази вечер и може би ще се върне — добави Лайза, макар и не много убедително. — Но ако не си дойде, ще трябва да съобщим на вестниците, за да ни помогнат да го намерим.

— Не е ли по-добре полицаите да го намерят? — услужливо попита Тили.

— Те вече знаят — каза Нина Хамкрофт, като прегърна по-голямата си внучка и силно я притисна към себе си. — Сигурни сме, че няма за какво да се притеснявате. Татко ви навярно е толкова зает, че е забравил кой ден от седмицата сме днес.

Томас я изгледа презрително.

— Не и татко! Мамо, къде да го потърсим?

— Полицаите и вестниците ще свършат по-добре тази работа — каза Лайза. — Защото знаят къде да го търсят.

— Ще кажат ли по телевизията, че татко е изчезнал? — с ококорен поглед попита Томас.

— Може би.

— Ау! Чу ли, Тили? Татко ще се покаже по телевизията.

 

 

Мелиса разгърна мострите за пердетата на детската стая и ги разгледа с почти чувствено удоволствие. Дали да избере кретонените пердета, украсени с буквите на азбуката и с детски стихчета? Или муселина с разцъфнали клонки? Доставяше й голямо удоволствие да се занимава с обзавеждането на малкия им дом, направо се беше вманиачила на тази тема. Часове наред изучаваше списанието „Дом и градина“, търсейки нови идеи, и ден не минаваше, без да прескочи до магазина на Питър Джоунс, за да купи някакъв плат или ширит, пискюли за завесите или подбрани възглавнички от дамаска.

— Безсмислено е да се стараеш повече — критично отбеляза майка й по време на едно от честите си посещения. — Ако добавиш още нещо, стаята ще изглежда прекалено натруфена.

Но никой не можеше да спре Мелиса, пък и на Фреди много му харесваше това, макар че му се налагаше да спи под балдахин на розички и с розови рюшчета по края.

Тази вечер бяха поканени на вечеря от Тоби и Лайза и Мелиса изпитваше смесени чувства. Лошото беше, че снаха й е толкова невероятно богата. Тя и Тоби притежаваха най-хубавото от всичко — от спалното бельо до кристалните сервизи и сребърните прибори на масата. Понякога Мелиса изпитваше болезнен копнеж по всички онези красиви неща, които Лайза можеше да си позволи. Ако къщата на Холанд Парк Уок принадлежеше на Фреди… Мелиса замечтано въздъхна. Какви неща само би могла да направи с тази голяма къща, ако беше нейна! Може би един ден Фреди щеше да бъде богат колкото Тоби. Но дотогава тя щеше да превърне тяхното скромно тристайно жилище в миниатюрен рай на съвършения вкус. Мелиса отново започна да разглежда мострите, бебето трябваше да дойде след два месеца, а дотогава й предстоеше още толкова много да свърши.

Когато Фреди се върна от работа в шест и половина, тя бе така погълната, че не забеляза лицето му, разкривено от слисване и тревога.

— Добре ли прекара днес, миличка? — напрегнато попита той и я целуна по главата.

За разлика от Лайза, която с годините ставаше все по-красива и по-изящна, Фреди изглеждаше закръглен и розов, с оредяла руса коса и бледосини очи.

Мелиса бързо вдигна глава и му се усмихна разсеяно.

— Прекрасно, скъпи. Кажи ми, смяташ ли, че тези тапети ще подхождат на светлосивия килим?

— Какво е това? — Фреди тежко се отпусна на дивана, като че ли краката му изведнъж се подкосиха. — Да, сигурен съм, че ще бъде чудесно — отвърна той, без дори да погледне.

Мелиса бе озадачена.

— Добре ли си, Фреди?

— Всичко е наред — отвърна той прекалено бързо. — Просто съм изморен.

— Искаш ли да отменим вечерята у Лайза?

— Не. Тя иска да ни види. И мама и татко са дошли.

— Какво? Пристигнали са от Шотландия?

Той й разказа накратко за изчезването на Тоби, доволен, че е намерил с какво да обясни разтревоженото си и измъчено изражение, защото все още не беше събрал кураж да й каже за „Лойд“.

Докато жените слагаха децата да спят и помагаха за приготвянето на вечерята, сър Джордж и Мартин Хамкрофт ненадейно се оказаха сами, като всеки държеше в ръка по една голяма чаша уиски със сода.

— Нямаш ли някаква хипотеза за изчезването на Тоби? — с надежда попита сър Джордж.

Беше доста разочарован от телефонните разговори, които бе провел този следобед, и не знаеше какво да прави по-нататък. Бе говорил с един свой приятел, заемащ висок пост в Скотланд Ярд, но той само му бе казал, че полицията е затруднена от намесата на Деклан Конъли. Без помощта на медиите, търсенето на Тоби Хамкрофт щеше да прилича на търсенето на диамант на морски бряг, засипан с чакъл.

— Имаше ли някакъв успех във фирмата за наемане на коли? — попита Мартин.

Сър Джордж поклати отрицателно глава и отпи голяма глътка от питието си.

— Шофьорът, който е закарал Тоби на летището, е заминал по работа в провинцията и засега не можем да се свържем с него. Оставих му бележка. Надявам се, че ще ми се обади по-късно.

— Едва ли ще ти каже нещо повече от това, което е казал на полицията — отбеляза Мартин.

— Може би си прав, но аз бих искал да знам как е изглеждал Тоби в онази сутрин и дали е казал на шофьора нещо, което би могло да ни наведе на някаква следа.

— Смяташ, че може да е изпаднал в депресия или нещо такова?

Сър Джордж сви рамене.

— Ти несъмнено познаваш сина си по-добре от мен. Във вестниците пише, че са настъпили трудни времена за „Лойд“. Кой знае! Може да се е притеснил много. Казвал ли ти е нещо за това?

— Не много. Аз от дълго време не живея тук, Джордж, но знам, че синдикатът може да понесе загубите. Презастраховани сме до дупка. Казва се презастраховка „Свръх загуби“. Ако не бяхме направили това, дори такъв голям синдикат като нашия щеше да пропадне. Освен това, нали знаеш, имаме големи резерви, защото държим нашите вложители да оставят част от печалбите си в компанията. Тъй че сме оставили и нещо настрана за черни дни; толкова е просто.

Той пресуши чашата си, погледна празното й дъно от шлифован кристал и каза:

— Ще си налея още. А ти искаш ли?

— Да. Благодаря.

 

 

В седем и половина, когато всички се бяха събрали във всекидневната и откъм кухнята се носеше мирис на печено агнешко, пристигнаха Фреди и Мелиса.

Атмосферата бе тревожна и напрегната; всички говореха тихо и много настойчиво, което подсказваше колко са безсилни. Никой не знаеше какво да предприемат и все пак всички чувстваха, че нещо трябва да бъде направено, и то веднага.

За Лайза това сякаш бе най-дългият ден в живота и тя чувстваше, че наближава най-критичният момент в него. В девет часа Тоби или щеше да си дойде… Не искаше да мисли за другата възможност. Тя нервно погледна златния си часовник, подарен от него преди много години, и я обзе още по-дълбоко отчаяние. Когато реши да отиде при Ингрид, за да провери дали вечерята е готова, Фреди я последва в коридора.

— Татко знае ли за писмото, което получих? — притеснено прошепна той. Така силно стискаше чашата си с джин и тоник, че тя се уплаши да не я счупи.

— Не, доколкото ми е известно. Не съм му споменавала за това. Защо не поговориш първо с Мартин? Може би ще успее да те увери, че бъдещето не е толкова страшно, а това ще ти помогне в разговора с татко — предложи Лайза.

Фреди изглеждаше шокиран, очите му щяха да изскочат от орбитите.

— Но аз вече чух, че бъдещето ще е още по-лошо! 1989 и 1990 години, са ужасни с тези наводнения, урагани, горски пожари, замърсявания… и исковете заради тези проклети белодробни заболявания, които водят началото си от 1962 година! Тази работа няма да има край, Лайза. Ние сме в бедствено положение. От мен сега искат сто и седемдесет хиляди лири, ами колко ще поискат следващата и по-следващата година? С мен… с мен е свършено! И най-лошото е, че ще трябва да чакам три години, за да разбера доколко съм разорен!

Тя съчувствено сложи ръка на рамото му.

— Не се притеснявай толкова много. Сигурна съм, че Тоби се е погрижил за теб и е възложил полиците ти на сигурни синдикати при малък риск.

— Господи! Но къде е Тоби?

Фреди умолително погледна сестра си в очите, търсейки утеха. Изведнъж тя разбра защо е толкова разтревожен.

— Още не си казал на Мелиса, нали? — попита Лайза.

— О, Боже, не съм! Бебето скоро ще дойде и всичко останало… И тя е толкова екстравагантна, Лайза. Иска да има най-хубавото от всичко… Това ще я убие! Тя ще полудее!

— Струва ми се, че Мелиса ще се окаже малко по-издръжлива, отколкото си мислиш — сухо добави Лайза. — Ще трябва да й кажеш, Фреди. Ще трябва да кажеш и на татко.

Фреди потърка темето си с длан — жест, изразяващ паника, който Лайза помнеше от детството им. Двамата бяха в трапезарията, тя палеше свещите на масата.

— Виж какво, Фреди… О, помогни ми да запаля тези проклети свещи, а? Никой няма да те обвини за това, че си се застраховал в „Лойд“. Доскоро това се смяташе за изключително добро капиталовложение. След известно време всичко ще се оправи. За Бога, татко няма да ти се разсърди!

Фреди щракна клечка кибрит и като насън запали свещите, съзнавайки, че дори в този критичен момент сестра му държи всичко наоколо да е красиво и добре направено.

— Но навремето доста трябваше да го убеждавам, докато се съгласи — отбеляза той. — Тоби трябваше да му обясни колко е добра идеята. Ами какво ще стане, ако изгубим Балнабрек? Къде ще живеят те двамата? Ами ние с Мелиса къде ще живеем сега? Всички можем да банкрутираме.

За първи път Лайза го изгледа сурово.

— Я се овладей, Фреди! Голям егоист си бил! Ето аз в момента ще се побъркам от притеснение за Тоби, все си го представям как лежи някъде, ранен тежко или дори мъртъв, и се питам дали някога ще го видя отново… А ти можеш да мислиш само за загубите на вашия проклет синдикат — тя изпусна контрола над себе се и закри лице с ръце. — За шибаните си пари! — извика разплакано. — И престани да мислиш само за себе си!

Той веднага се разкая, приближи се до нея и я прегърна през раменете.

— О, Лайза… съжалявам, миличка… Разбира се, че се притеснявам за Тоби.

— Ами ако никога повече не го видя? — плачеше тя, вдигнала към него мокрото си лице.

— Какво става тук? — попита един бодър глас и двамата застанаха лице в лице с Мелиса, която се бе изправила до вратата и ги гледаше подозрително.

Двамата не казаха нищо, но Лайза бързо избърса лицето си, а Фреди се отдръпна от нея с почти виновен вид.

— Сигурна съм, че с Тоби всичко ще бъде наред, Лайза — опита се да бъде любезна Мелиса, но гласът й прозвуча наставнически. — Не разбирам защо всички се суетят толкова. Да им кажа ли, че вечерята е готова? Струва ми се, че мъжете вече огладняват.

Тя се засмя кратко и звънливо и тръгна обратно към всекидневната.

Лайза издуха носа си и каза:

— Нека първо да вечеряме, преди да сме съобщили на другите каквото и да било. Кой знае? Все още може да се случи чудо и Тоби да се върне.

— Да — жално каза Фреди. — Възможно е и всички да спечелим от лотарията.

Стрелките на големия часовник в трапезарията бавно се придвижваха напред. Никой нямаше особен апетит, но виното се лееше в изобилие, смекчавайки напрежението им. Разговаряха пресилено, с дълги паузи, като че ли всички бяха изоставени на брега на нереалността и приливът бавно се оттегляше.

— Това е непоносимо — ненадейно избухна Лайза и остави ножа и вилицата си. Чинията й беше недокосната. — Да знаете, че Тоби няма да се появи — с отчаяние изрече тя. — Беше лудост от моя страна да си помисля, че това е възможно.

Ема я погледна въпросително.

— Добре. Да започваме ли? Вече изпуснахме ранните издания, но ако се обадя на „Асошиейтед Прес“ и на „Ройтер“, може да успеем за следващите.

Лайза кимна утвърдително.

— Можеш да използваш телефона във всекидневната. Там никой няма да те безпокои — каза сър Джордж и с обичайната си учтивост стана да отмести стола й.

Ема се усмихна загадъчно.

— Благодаря, но аз съм си взела моя телефон.

Тя извади мобифон и бележник от голямата си кожена чанта. С решително изражение тръгна към всекидневната. Лайза я последва по-бавно.

— Значи — отбеляза сър Джордж, като седна отново на мястото си и си наля още една чаша вино — ще настане истински хаос, когато пресата научи за тази работа. Пък и време му е. Нямам представа какво, по дяволите, са искали да постигнат Чарлс Брайър и Деклан Конъли, като са се опитвали да запазят в тайна неговото изчезване. Трябва да са луди, ако питате мен.

— Прав си — каза Мартин, — но на мен ми се струва, че по този начин биха могли да се избегнат някои неприятни последици за „Лойд“. Чарлс и Деклан несъмнено са смятали, че по този начин предпазват Тоби от нежелани спекулации.

На светлината на свещите кожата му бе тъмна като махагон и изглеждаше по-суха от всякога.

— Ако не си застрахован в „Лойд“ — продължи той, — не би могъл да разбереш какво потайно място е това. Там ненавиждат всякакъв вид публичност. Трябва да призная, че това е старомодно в много отношения, но през последните триста години „Лойд“ е представлявала най-изолираната институция в Лондон или където и да било другаде и откровено казано, при първия сигнал за тревога ние веднага стягаме редиците.

Сър Джордж, който досега го слушаше напрегнато, се обърна към него.

— Но защо — съвсем логично попита той — е цялата тази потайност, след като „Лойд“ няма какво да крие?

В този момент Лайза се върна в трапезарията и отново седна на мястото си. Тя погледна баща си и свекъра си. Атмосферата изведнъж натежа от враждебност.

— Сигурен съм, че ти като военен би трябвало добре да знаеш какво означава да си верен на своя полк, да си верен на кралицата и на страната си — почти ядосано каза Мартин.

— Да — бързо продължи сър Джордж, — но ако някой от нашите редици наруши правилата, ние не потулваме работата! Съди го военен съд и получава наказание! Ако някой наруши правилата, с гръм и трясък го прогонваме от нашия полк! Не се намират приятели, които да му помогнат да се измъкне! Помня онзи скандал, свързан с „Лойд“, за който наистина писаха във вестниците преди няколко години. Един тип беше „спестил“ стотици хиляди лири от парите на вложителите в някаква банка отвъд океана, преди да офейка — Сър Джордж се бе разпалил и в гласа му звучеше нескрита ярост. — Никога не го върнаха обратно в тази страна, за да понесе заслуженото си наказание и когато за последен път чухме за него, работеше в една застрахователна компания в Америка, след като беше разорил толкова много хора тук! Нищо чудно, че не искате пресата да души наоколо!

Всички мълчаха слисани, изведнъж Лайза се разрида.

— Ще престанете ли и двамата! — извика тя. — Никой от вас ли не се притеснява за Тоби?

Всички се разприказваха едновременно.

— О, миличка, ние наистина се притесняваме! — възкликна Хелън Мортимър, като скочи от мястото си и заобиколи масата, за да утеши дъщеря си, но не и преди да изгледа възмутено съпруга си.

— Съжалявам, Лайза — искрено каза Мартин Хамкрофт. — Бог знае колко много сме притеснени за Тоби. Аз само обяснявах…

— Е, нямаме нужда от твоите обяснения — грубо го прекъсна Нина Хамкрофт. — Всички мъже сте еднакви!

И тя също се втурна да утешава снаха си.

— Извинявай, миличка — каза Фреди с тъжна усмивка, макар че той бе мълчал през цялото време.

Само Мелиса изглеждаше незасегната.

— За Бога, защо всички така сте се паникьосали? — отбеляза тя. — Само защото Тоби не е заминал за Щатите, както се предполагаше, всички изпадате в истерия! Той сигурно е много добре! Според мен просто е искал да се откъсне от всичко за няколко дни.

Изгледа многозначително разплаканата Лайза и не каза нищо повече.

В този момент всички чуха как телефонът във всекидневната иззвъня. Лайза вдигна поглед, застина за миг на място, а после скочи и изтича от стаята.

„О, Божичко, нека да е Тоби“, молеше се тя. Подхлъзна се на излъскания паркет и едва не падна. Влетя в уютната малка всекидневна, където Ема говореше по мобифона си, и сграбчи слушалката. В този момент би дала всичко, което притежаваше, за да чуе гласа на Тоби да казва, както обикновено: „Здрасти, миличка!“

Разбира се, не беше Тоби. Един непознат мъжки глас. Човекът искаше да говори с нея.

— Аз съм Лайза Хамкрофт — отвърна тя с разтуптяно сърце.

— Обажда се Гери Шалто от новинарската емисия „Би-Скай-Би“ — гласът беше топъл, окуражителен и много приятелски. — Току-що ни съобщиха, че вашият съпруг Тоби Хамкрофт е изчезнал. Чудя се дали не бихте могли да ни кажете…

Усилията на Ема, която седеше срещу Лайза със своя мобифон в ръка, вече започваха да дават плодове.

 

 

В един много умело подреден кът в ъгъла на всекидневната Фреди бе седнал срещу баща си, опитвайки се да събере кураж, за да му съобщи новината. Двамата не бяха сами в стаята. Мартин, Нина Хамкрофт и Хелън Мортимър седяха на един диван, увлечени в разговор, докато съвсем наблизо Мелиса със скучаещ вид прелистваше някаква френска книга за вътрешната декорация, питайки се дали в банята жалузите с рюшчета няма да изглеждат по-добре от венецианските щори.

— Татко — жално започна Фреди, — знам, че в момента всички сме много притеснени за Тоби, но тази сутрин получих много лоши новини и трябва да ти ги съобщя.

Сър Джордж изправи гръб и изопна рамене.

— Щом те видях, веднага се досетих, че нещо се е случило — отвърна той. — Какво има? Големи загуби?

Фреди кимна.

— Ужасяващи — заяви с театрален шепот. — Все още не съм казал нищо на Мелиса, но Лайза знае. Тази сутрин получих едно писмо.

Когато обяви сумата, която искаха от него, долната челюст на сър Джордж увисна, кожата на лицето му изведнъж стана сивкава и силно се изопна върху изпъкналите му скули.

— Всемогъщи Боже! — дрезгаво възкликна той.

— Освен това ми казаха, че ще става все по-лошо — добави Фреди.

— И аз чух за тези неща, но не вярвах, че и ние ще бъдем засегнати, не и хората от синдиката „Хамкрофт“.

— Ще ми се никога да не бях се включвал. Сега се чувствам толкова виновен, татко.

— Твърде късно е да съжаляваш, момчето ми — изведнъж в очите на сър Джордж отново блесна едва сдържан гняв. — Мислех си, че Тоби би трябвало да се грижи за външните вложители. Той е техният застрахователен агент от страна на „Хамкрофт“, нали?

— От години не се занимава с това, татко. Тоби е най-вече брокер. Негово задължение е да разпределя полиците в стаята и между отделните синдикати.

— Тогава кой е застрахователният агент на външните вложители!

— Деклан Конъли.

— О, да.

Сър Джордж се замисли за миг.

— Сигурен съм, че Тоби не е виновен за всичко това — отбеляза Фреди. — И не смятам, че неговото изчезване има нещо общо с тази работа. Ако е сбъркал нещо, той е от хората, които ще останат, за да поемат отговорността за последиците.

— Да, знам — отвърна баща му и погледна към другия край на стаята, защото в този момент влязоха Лайза и Ема. — Знам, че Тоби не е страхливец — тихо добави той — и именно затова неговото изчезване още повече ме притеснява.

Двамата мъже седяха мълчаливо, взирайки се мрачно в килима. Въпреки кръвната си връзка, никак не си приличаха: сър Джордж — тъмнокос и изискан, Фреди — с бяла кожа и руса коса.

— Може би ще трябва да се разделим с Балнабрек… след време — най-накрая се обади сър Джордж. — Тъжно е. Надявах се, че ти и твоите деца ще живеете там един ден.

— О, Господи, татко… — тихо простена Фреди. — Какво да направя? Как да се измъкна от тази каша? Мелиса направо ще се побърка! Според теб има ли някакъв начин да се измъкна от „Лойд“?

— Това е именно случаят, в който не можеш да кажеш: „Не искам да играя повече.“ Държат те здраво, момчето ми. Няма клауза, предвиждаща измъкване.

Фреди цял пламна от унижение и мъка.

— Господи! Все едно че са ме осъдили да лежа в затвора.

— Горе-долу е така. Но не си мисли, че те смятам за виновен. Когато ти прехвърлих правото на собственост върху Балнабрек преди тринадесет години, знаех какво правя. По онова време идеята ми се виждаше много добра. Но ето че сме сбъркали. Край на историята.

— Но всичко живо е печелило и печели пари в „Лойд“ — възрази Фреди, оглеждайки разкошно обзаведената стая, за която Лайза и Тоби бяха хвърлили толкова много пари, сякаш по този начин искаше да докаже, че е прав. — Какво ще се случи с нас? Защо трябва да загубим всичко?

Сър Джордж също много би искал да получи отговор на този въпрос, но първо трябваше да разберат какво се е случило с Тоби.