Барбара Тейлър Брадфорд
Да спечелиш всичко (33)

Тридесет и втора глава

Половината път изминах с помощта на Джо и Уилф, половината бях носена от двамата.

Напредвахме бавно заради глезена ми. Чувствах се зле, замръзнала до мозъка на костите си, и главата ми се цепеше от болка. Но поне не валеше и вятърът значително бе утихнал.

Когато най-сетне пристигнахме в Килгръм Чеиз, Парки, Хилъри и съпругът й, Бен, ни очакваха, сериозно угрижени, в кухнята.

— О, Божичко, госпожо Андрю, какво ви се е случило? — извика Парки. — Наранили ли сте се, има ли ви нещо?

— Изкълчила си е глезена — отговори й Джо.

— Нищо ми няма, Парки — опитах се да я успокоя, въпреки че състоянието ми никак не съответстваше на думите.

— Намерихме я близо до онази скала, беше се изтърколила в дерето — обясни Уилф. — А аз…

— Можеше да бъде и по-лошо — не му даде възможност да се доизкаже Хилъри. — Няма какво да стоим и да плямпаме — пое тя положението в свои ръце. — Хайде да ви качим горе, госпожо Андрю, и да свалим мокрите дрехи. Имате нужда от гореща баня и нещо топло за пийване.

При тези думи Хилъри обви с ръка кръста ми и ми помогна да прекося кухнята.

— Да звънна на доктор Гордън и да му заръчам да дойде, а? — обърна се Бен за напътствие към Хилъри.

— Да, най-добре ще сториш.

— Добре съм, честно ви казвам — намесих се аз. — Само ми е студено. Много студено. Изкъпването ще свърши цялата работа.

— Мисля, че докторът трябва да види глезена ви. Сигурното си е сигурно — каза Джо, преди да излезем в коридора.

— Ще сложа чинийка — чух Парки да казва.

— Не, майчице — възрази й Джо, — туй момиче се нуждае от глътка хубаво уиски, не от чай.

Хилъри стегна прегръдката си, когато заизкачвахме стълбите.

— Ще се справите ли? — попита ме разтревожено.

Кимнах.

Дотътрихме се до спалнята ми и тя веднага влезе в банята да напълни ваната.

Съблякох окаляните дрехи, захвърляйки ги на пода, и се намъкнах в домашна рокля. Домъкнах се с накуцване до банята.

— Ще отида да донеса чая и уискито — каза Хилъри, като ме видя да влизам. — Ще се върна след няколко минутки. Ще ви оставя подноса в спалнята. Ще ви донеса и аспирин.

— Благодаря, Хилъри. Благодаря за всичко.

— Няма защо — отвърна тя и затвори вратата след себе си.

Отпуснах се в горещата вода и оставих топлината да проникне в мен, да ме разтопи. Солите, които слагах във водата за къпане, значително помогнаха на израненото ми тяло. Въпреки че глезенът ми бе лошо изкълчен, сега бях сигурна, че не е счупен.

Както беше очевидно, че бях претърпяла щастливо избавление.

Излизайки на разходка, не бях предупредила никого къде отивам и за мой късмет се бяхме разминали с Уилф в овощната градина. Той ме бе видял, че се спускам по пътеката към гората, и като не съм се върнала след началото на бурята, е вдигнал къщата под тревога. Изпитах угризение, като си припомних начина, по който с Андрю се отнасяхме към него — като към стар глупак.

Андрю.

Затворих очи, концентрирайки се върху мисления образ на съпруга ми.

Наистина ли ми беше говорил днес следобед? Замръзвах, болеше ме глезенът, страхувах се, че няма да бъде намерена преди падането на нощта. Не е ли било съвсем лесно да си го въобразя? Да извикам образа в съзнанието си, за да ми помогне да се справя със ситуацията?

Не знам. Така, както не мога да твърдя убедено, че Лиса бе спала в ръцете ми преди месеци в Индиън Медоуз.

Съществуваше ли живот след смъртта? Безспорно, ако търсим отговор в най-различни религии, които го проповядват в продължение на хиляди години. Тогава трябва да съществуват и призраци, духове на мъртви, които се връщат в нашия свят по определени причини. За да успокоят и помогнат на скърбящите за тях? В ролята на ангели хранители?

Спомних си за книга, видяна наскоро в библиотеката, посветена на ангели и призраци. Бях я прелистила, набързо. Реших да й хвърля още един поглед.

— Имали сте голям късмет, госпожо Кесуик — каза доктор Гордън, прибирайки стетоскопа в чантата си. — Много голям.

— Напълно го съзнавам. Можеше да не се отърва само с изкълчване.

— Точно така. Но това, което имам предвид, е, че не страдате от хипотермия. Била сте навън по време на ужасна буря за повече от два часа, а телесната температура рязко спада при подобно излагане на природните стихии. А хипотермията винаги създава сериозни проблеми.

— Но сега госпожа Андрю е наред, нали? — попита загрижено Хилъри.

— Да, положението й е нормално. Температурата е нормална и няма сериозни наранявания. Дори и изкълчването е леко. Два дни и все едно, че нищо не се е случило. Но се грижете глезенът да бъде превързан.

— Ще го направя, докторе, благодаря ви, че дойдохте.

— За мен беше удоволствие са се отбия и ако имате каквито и да е проблеми, моля, не се колебайте да ми позвъните. Довиждане, госпожо Кесуик.

— Довиждане.

Хилъри скочи.

— Ще ви изпратя, докторе — отвърна тя. На вратата се обърна към мен и попита: — Ще се нуждаете ли от мен, госпожо Андрю? Да се върна ли да ви помогна да се облечете?

— Благодаря, Хилъри, много мило, но ще се справя и сама.

След като ме оставиха сама, свалих робата и намъкнах чифт сиви фланелки, копринена риза и вълнен жакет. На краката си нахлузих бели вълнени чорапи и мокасини. Подпрях се на бастуна, който Парки ми бе донесла, и закуцуках към библиотеката — любимото ми убежище в Килгръм Чеиз. Най-трудно е за куц човек да слиза по стъпала, но и с това се справих, макар че ми се наложи да стъпвам извънредно внимателно, придвижвайки се настрани.

В библиотеката лампите бяха светнати и огънят — разпален от Джо, на когото също бе направило впечатление къде прекарвам голяма част от времето си в последните четири месеца.

Беше май, но температурата в просторната каменна къща можеше да бъде смразяваща вечер, особено в помещението, в което влязох. Стрелкащите се нагоре по комина пламъци и топлият отблясък на светлината на лампите ме обгръщаха с жизнеността си, от която се нуждаех в дъждовната вечер.

Намерих книгата за ангели и призраци и седнах с нея в люлеещия се стол до камината. Възнамерявах да почета в очакване на Даяна. Тя щеше да се прибере от Лондон вечерта, за да не бъда сама на рождения си ден. До един час се очакваше да се появи.

В съзнанието ми изплува спомен от последния ми рожден ден. Колко щастлива бях тогава. Майка ми, беше поканила на обяд в апартамента си Лиса, Джейми, Андрю, Сара и мен. С шампанско преди и торта след ястията. Близнаците изпяха „Честит рожден ден“. Андрю ми подари перлени обеци, а децата цяла години бяха пестили парите си, за да ми купят копринен шал, и освен това ми бяха нарисували специални поздравителни картички.

Гърлото ми се стегна и сълзи опариха очите ми, но преодолях пристъпа на слабост. Запрелиствах книгата, която държах, и спрях на частта, която ме интересуваше.

Прочетох, че ангелите били смятани за Божии пратеници, които единствени имали право да носят добри новини и да помагат на изпадналите в нужда. Хора, които са ги виждали, ги описваха като излъчващи доброта и топлота, обгърнати от сияние, неприсъщо на никое друго същество.

Други, опитали щастието да видят ангел, или няколко ангели заедно, разказваха, че се почувствали изпълнени с радост и напираща жизнена енергия.

Следваше частта, посветена на призраци. В нея пишеше за духа на мъртвите, който приема формата им приживе, когато се материализира. Идеята, че призраците са спътници на реалността, намираше потвърждения във всяка държава и култура и общо взето съществуваше единно мнение за вида им — забулени, прозрачни, в непрестанно движение.

Според книгата призраците обикновено се появявали, за да помогнат на любимите си. Те носели послания на надежда и любов и често се материализирали само за да ни успокоят, че около нас всичко е наред. Най-вероятно връзката им с нашия свят произтичала от копнежа им по близките на сърцето хора, с които смъртта ги е разделила.

В книгата се говореше и за лошите призраци, въплъщение на злото, които понякога можели да обладаят личността на избраната жертва със силата на адските демони. Започнах да чета за отношението на католическата църква към злите духове и за заклинанията, с които свещениците ги прогонвали. Стана ми страшно и затворих книгата. Не исках да знам нищо за зли духове. Вече достатъчно се бях сблъскала с тях.

Върнах книгата на мястото й върху лавицата и седнах пред прозореца с изглед към хълмистата пустош. В часа на здрача тя бе придобила специфичен синьо-черен цвят и, окъпана от дъжда, се простираше застрашително. От мисълта, че бих могла да се намирам навън по това време, през тялото ми премина тръпка.

И все пак, точно този следобед и точно там, бях по-близо отвсякога до Андрю и дори болезнено бях усетила присъствието му. Дали защото винаги е обичал бурите? Защото желанието му е било във вихъра им да се присъедини към предците си в битката им с враговете?

Неочаквано в тялото ми се разля спокойствие. Сърцето ми бе преизпълнено с любов към него. Бях забравила, че такова всеобхватно спокойствие съществува и може да бъде достигнато.

Дълго седях, загледана през прозореца, замислена над думите, които Андрю ми бе казал в деня на рождения ми ден. Нарочно ли го бе избрал като повод?

Все още не можех да обхвана изцяло случилото се същия следобед, независимо дали бях чула глас извън, или вътре в мен. Копнежът по него този път ми бе причинил не само болка, но ми бе помогнал да се изправя на крака.

 

 

— За теб, скъпа — каза Даяна и докосна чашата ми със своята. — Радвам се, че си тук. Радвам се, че сме заедно на рождения ти ден.

— Аз също, Даяна.

Тя ми подаде малък предмет, опакован като подарък, който беше донесла, идвайки в библиотеката.

— За теб, с цялата ми любов.

— Благодаря.

Поех подаръка и разтворих опаковката. Показа се малка черна кутия от кожа, избеляла и малко протрита от едната страна. Отворих я и зяпнах. Бижуто, което се мъдреше върху черното кадифе, беше от най-красиво изработените, които някога бях виждала, и несъмнено имаше антикварна стойност. Отидох до дивана и я целунах по бузата. После закачих подаръка на ревера на жакета си.

— Получих я от свекърва си за един от моите рождени дни — обясни Даяна. — Реших да я предам на теб, защото става дума за родово наследство.

— Прекалено много ме глезиш — отвърнах, сядайки обратно на стола.

— Има и нещо друго, за което искам да разговарям с теб — продължи тя. — Сега моментът е подходящ — гласът и звучеше напълно сериозно и аз я погледнах въпросително.

— Става дума за тази къща, Мал.

— Какво за нея?

— Сега ти си моя наследница… Моя единствена наследница, защото промених завещанието си. Всичко, което притежавам, Килгръм Чеиз включително, оставям на теб.

— О, Даяна, не знам какво да кажа… разбира се, благодаря ти… — трудно ми бе да намеря подходящите думи.

— Ти си млада, Мал, по-голямата част от живота ти е пред теб. Някой ден, сигурна съм, ще се омъжиш отново и може би ще имаш деца, ще ми се да мисля, че ще живееш тук с тях. Не знаеш какво ще ти се случи. Може би греша, като повдигам въпроса тази вечер, имайки предвид състоянието ти. Ето защо не смятам да продължавам. Не сега. Все пак искам да кажа още нещо. Животът ни е даден да го живеем. И ти, и всички ние трябва да вървим напред.

 

 

Странна беше привлекателната сила, която излъчваше Летис Кесуик за мен, въпреки че не беше моя предшественица, а на Андрю. Чувствах необяснима близост с тази йоркширка, умряла преди неколкостотин години, а я познавах само чрез онова, което бе написала.

Както си седях в библиотеката на Килгръм Чеиз тази сутрин, прелиствайки цялото й писмено наследство, не можах да пропъдя от главата си мисълта, че с Летис имаме не една и две общи черти. И двете — домакини, за които е важно целият им дом да изглежда хубав, увлечени по готвене, поддържане на градини и рисуване. И тя като мен е била любяща и отдадена майка и съпруга.

Прекалено отдадена майка и съпруга. Там сега беше изворът на основния ми проблем. След завършване на колежа не се бях занимавала почти с нищо друго, освен със семейството си. Бях лишена от всепоглъщащото си занимание, нямах цел. Извънредно важно беше да си намеря работа.

Но каква работа?

Въпрос, за мен толкова стар и преповтарян, колкото „Да бъде, или не?“ за цялото човечество. Започнах вече да се дразня от себе си.

Бутнах стола назад и излязох да глътна малко чист въздух преди обяд.

Стъпките ми ме отведоха до заградената розова градина, едно от любимите ми места. Още по-привързана се чувствах към нея сега, когато знаех, че Летис я е създала преди около триста години и че видът й не се е променил оттогава.

Отворих дъбовата врата и слязох по трите стъпала, водещи към градината. Не беше голяма по размери, но имаше свое очарование. Старите каменни стени и пътеки бяха покрити с мъх и лайка, а на различни места бяха поставени дървени пейчици.

Талантът на Летис се проявяваше в простотата на замислите й, което засилваше въздействието им, когато биваха материализирани. Разнообразните сортове рози създаваха естетическа наслада — засадени в алеи с геометрични форми, храстовидни или пълзящи по стените. Имах и свой любим сорт, за който си бях внушила, че прилича на розите, засаждани от Летис преди много години.

Течаха последните дни на май и тъй като повечето от розите, засадени напоследък, цъфтяха през юни, градината още не беше така красива и пъстра, както през цялото лято. Все пак и сега слънчевите лъчи я достигаха и пъпките на някои от по-ранните сортове бяха започнали да се разтварят.

Седнах на една от пейките, без да преставам да мисля по въпроса за работата си. Бях решила само, че не желая да стоя затворена в кабинет и това значително стесняваше избора ми.

Миналата седмица баща ми и Гуени ни гостуваха и той изрази мнение в подкрепа на идеята да работя с Даяна в Лондон. А тя самата очакваше отговор от мен.

— Трябва да бъдеш сред хора, Малъри — каза баща ми. — Магазинът ти дава чудесна възможност да ги срещаш. Освен това ти се предлага работа, каквато би харесала, при твоя интерес към изкуството.

Гуени и Даяна бяха изразили пълно съгласие и тримата заедно ме заубеждаваха да приема щедро предложеното ми съдружие.

Обмислях за пореден път плюсовете и минусите му. Що се отнася до интересите и познанията ми, имаха право. Не ми се занимаваше с вътрешно обзавеждане, но нямах нищо против да продавам подходящите за целта предмети. Мисълта да работя в магазин ми допадаше.

Освен…

Освен какво?

Не можех да разбера какво ме възпира.

И точно тогава ми просветна. Случва се на всеки.

Не исках да работя в магазина на Даяна или да ставам неин съдружник, защото не ми се живееше в Англия.

Исках да се прибера у дома. В Индиън Медоуз. Моят дом. Мястото, което любовта ни — моята и на Андрю, беше превърнала в наш общ дом. Липсваше ми. Страдах от носталгия. Само оттам щях да намеря достатъчен подтик да стъпя пак на жизненото поприще.

Всички около мен ме подтикваха да се върна към живота, но аз бях като парализирана. В Англия нямаше да съумея да изляза от комата. Обичах Англия и винаги щях да искам отново да видя Йоркшир. Но сега трябваше да я напусна. Веднага.

У дома. Както и да тръгнеше животът ми след завръщането, аз трябваше да се върна в Кънектикът, в онази стара къща. Имах нужда от контакта с всяка една от прохладните стаи, от близостта на ябълковото дърво, конюшните и всичко останало. Конете на широката морава, дивите патици в езерото. Нора, Ерик и Анна.

Индиън Медоуз не само ми принадлежеше. Двамата с Андрю я създадохме такава, каквато беше. Там се чувствах свободна, спокойна, уравновесена. Разделих се с къщата си през януари, защото исках да бъда по-близо до Андрю. Но вече не се налагаше да го търся. Той, Лиса и Джейми бяха с мен, в мен и така щеше да бъде във всичките дни от живота ми.

Трябваха ми средства, за да запазя дома си.

Можех да отворя свой магазин. В Индиън Медоуз.

Изненадваща мисъл. Просветлението явно не ме напускаше.

Идеята не беше лоша, като се изключат безбройните антикварни магазинчета по протежението на целия път от Ню Милфорд до Шарън.

Не беше задължително и моят да е антикварен, нали?

Не. Тогава какъв?

За жени като мен. По-точно, за омъжени жени с деца, каквато бях и аз някога. Домошарки. Всеотдайни майки. Влюбени в мъжете си съпруги. Можех да им продавам неща, съпътствали неизменно ежедневието ми на съпруга и майка: кухненски съдове, готварски пособия, красива керамика, която те кара с удоволствие да сядаш на масата; билки и подправки, конфитюри и желета; изсушени розови листа, сапуни с изтънчен аромат и свещи от пчелен восък. Неща, които жените са обичали от времето на Летис Кесуик.

Летис Кесуик. Ето ти име, което можеше да свърши чудеса. Бих могла да нарека магазина:

Кухнята на Летис Кесуик

Звучеше атрактивно. Не, предпочитах името Индиън Медоуз. Значението му за мен и за семейството ми. Нямаше причина името на къщата да не даде име и на магазина.

Моят магазин.

Моят собствен магазин.

Индиън Медоуз. Едно провинциално преживяване

Звучеше не по-малко атрактивно. Но къде е преживяването в един магазин? Необичайни неща могат да се случат навсякъде, а необичайността на моя магазин зависеше до голяма степен от самата мен. Централната му част щеше да бъде оформена като миниатюрно кафене, предлагащо кафе, чай, безалкохолни напитки, супи, закуски и плодови сладкиши.

Провинциален магазин с кафене, приютен в боядисан в червено хамбар, в североизточната хълмиста част на Кънектикът. Царството Божие, както винаги сме я наричали с Андрю.

Нора и Анна щяха да ми помогнат с радост. Със сигурност щяха да се радват на допълнителните пари, които щяха да си докарват. И за Ерик щеше да се намери работа, положението му в дърводелската работилница не беше розово — Нора ми се бе оплакала в едно писмо. Писа ми също, че много й се иска да ми готви. За успокоение на душата й щях да я накарам да направи конфитюри, желета, пюрета и всевъзможни консервирани деликатеси. В готварската книга на Летис щяха да се намерят достатъчно рецепти, за да се поддържа във форма.

Ето това беше. Наша собствена търговска марка.

Кухнята на Летис Кесуик

Обхвана ме такова вълнение, че не ме сдържаше на едно място. Сякаш в главата ми се разруши някаква преграда и идеите започнаха да нахлуват една през друга — за продукти, които можеше да предлагаме, названия за тях. Имаше достатъчно за цял каталог.

Каталог. Боже мой, още една великолепна идея.

Скочих и се огледах.

Благодаря ти, Летис Кесуик.

В просветлението си, без съмнение, съзирах ръката на Летис.