Барбара Тейлър Брадфорд
Да спечелиш всичко (3)

Втора глава

Необикновената красота на утрото непрекъснато се натрапваше в съзнанието ми. Ярка светлина и ярки, изчистени цветове.

С Андрю се влюбихме в Индиън Медоуз от пръв поглед. Преди да го купим, имението не се наричаше нито Индиън Медоуз, нито имаше име.

Първата ми работа, след като го купихме, беше да вляза в ролята на кръстница, като счупя бутилка френско шампанско, което развесели Андрю, но силно озадачи Джейми и Лиса. Наложи се да им опиша ритуала по кръщаването на корабите преди пускането им на вода. Идеята за заместването на кораба с къща бе посрещната с весел смях и всеобщо одобрение. Децата дори пожелаха да им бъде дадена бутилка шампанско, за да извършат собственоръчно освещаване на къщата, но баща им шеговито се възпротиви на безжалостното хабене на превъзходната стока. Успокоих ги, като обещах да им оставя от виното, което щях да използвам за готвене, та да могат и те да влязат в ролята на кръстници.

Що се отнася до избраното название, извлякох го от местния фолклор, според който векове преди нашето идване индианци бяха обитавали пасищата в подножието на хълма, на чийто връх се бяхме заселили. Често пред полуспуснатите ми клепачи са израствали въображаемо вигвамите им, около които са насядали червенокожите. Конете им са вързани наблизо, а над огньове на открито са поставени казани. Не е трудно за човек с моето въображение да подуши пушека им, да чуе гласовете и смеха им, цвиленето на конете и дори ритъма на там-тамите. Картини, преследващи ме натрапчиво, но мисълта, че със семейството си съм се заселила върху земя, чиято красота е била обожествявана от истинското туземно население на Америка, ме кара да изпитвам гордост.

Попаднахме на къщата съвсем случайно. Или може би не се изразявам съвсем точно. Къщата намери нас — това е моето убеждение, и то е непоколебимо. Къщата ни бе чакала, за да я изпълним отново с живот, чакала ни бе, за да я направим отново щастлива. Така и стана. Топлина и гостоприемство обгръщат госта от мига, който пристъпи прага й.

Но през юни 86-а не подозирах, че най-сетне сме открили не само къщата на мечтите си, но каквато и да е къща — подходяща за бягство от Ню Йорк в края на седмицата. Огледали бяхме най-различни къщи из цял Кънектикът и всичките се бяха разминали фатално с желанията ни. Пълната липса на късмет в търсенията ни вече ни докарваше до отчаяние, когато един ден, прибирайки се с колата от пикник, неволно поехме по погрешен път, чийто задънен край ни изведе пред непозната къща.

Постройката очевидно бе запусната, но това не можеше да скрие достойнствата й, особено за набитото око на познавачи като Андрю и мен, в каквито напразните ни досегашни усилия ни бяха превърнали. Едновременното ни радостно възклицание бе красноречиво потвърждение, че и двамата сме очаровани от видяното. Построена от дърво, с много грациозни и изчистени линии, къщата в класически колониален стил чудесно се вместваше между старите чепати кленове с огромни разперени клони и тъмнозелените борове.

— Срамота е, дето никой не полага грижи за тази прекрасна къща. Би трябвало поне да бъде боядисана — промърмори Андрю и отвори вратата на колата, за да излезе.

Аз набързо инструктирах Джени, англичанката, бавачка на децата, да остане заедно с тях вътре, и последвах съпруга си.

По някакъв начин, неподдаващ се на рационално обяснение, къщата ни привличаше към себе си, карайки ни да ускоряваме крачка. Андрю удари няколко пъти с чукчето, чийто бронз бе потъмнял, по входната врата, докато аз се опитах да надникна през един от зацапаните прозорци. Светлината едва проникваше вътре, но все пак успях да различа очертанията на мебели, обвити с прашни покривала, както и избледнелите тапети на рози по стените. Нямаше никакви признаци на живот, никой не отговори на настойчивите почуквания.

— Изглежда напълно изоставена, Мал, сякаш не е обитавана от години — каза Андрю. — Мислиш ли, че се продава?

— Надявам се.

Все още си спомням как сърцето ми подскочи при мисълта, че такава възможност съществува.

Малко по-късно, спускайки се по обратния път, забелязахме и табелата, стара и много повредена, паднала във високата трева, която обявяваше къщата за продан.

През следващите няколко часа успяхме да издирим бюрото за недвижими имоти, говорихме с посредничката и заедно с нея още веднъж посетихме бялата къща на хълма, без дори да смеем гласно да изразим надеждата си, че тя ще бъде това, което търсим.

— Няма си име — отбеляза Кати Сандс, посредничката, отключвайки входната врата. — Известна е като Ветрилника. Поне за последните седемдесет години.

Всички ние — родители, деца, възпитателки, домашни животни, последвахме Кати през тесния коридор, заслушани в обяснителните й бележки.

— Вътрешната архитектура ми напомня стила на прекрасната стара къща в Паръм — бъбреше възхитен Андрю. — Спомняш си я, нали, Мал? — добави той и ме погледна.

Кимнах в отговор, усмихвайки се при спомена за чудесните две седмици, прекарани миналата година в Англия — едната от тях в компанията на Даяна, а другата като втори меден месец, след като й поверихме близнаците.

Кати Сандс, родена и израсла по тези места, бе неизчерпаем източник на информация, включително за всички предишни собственици на имота: трите фамилии Дод, Хобсън и Вейн, от 1790 година до наши дни. Старата госпожа Вейн, по баща Хобсън, била последната обитателка, заедно със съпруга си Самюъл Вейн. Осемдесет и осемгодишна, овдовяла и с разклатено здраве, тя трябвало да се откаже от независимостта си и да се премести при дъщеря си в близкия град Шерън.

Две години, откакто мястото, където прекарала целия си живот, се предлагало за продан.

— Защо още не се е намерил купувач? Да не би нещо да не е наред в цялата история? — попитах разтревожено.

— Нищо подобно. Просто имотът е встрани от главните пътища и доста далечко от Манхатън за хората, търсещи място за почивка в края на седмицата. И е доста голям.

Не ни трябваше много, за да разберем думите на посредничката. Всъщност къщата беше така просторна, както изглеждаше отвън. Макар да имаше повече стаи, отколкото се нуждаехме, тя вдъхваше усещане за подреденост. На долния етаж във всичките стаи се влизаше от дълъг коридор, а на горния — от централна площадка. Тъй като бе строена отдавна, тази къща носеше чара на нещо старинно — с неравен под, наклонени тавани, изкривени греди. Стъклата на някои от прозорците бяха произведени миналото столетие. Имаше десет камини, осем, от които функциониращи, както ни осведоми Кати.

С Андрю си дадохме сметка, че къщата е истинска находка, въпреки отдалечеността й от Ню Йорк. С карането някак си щяхме да се справим, уверявахме се един друг след огледа. Любовта от пръв поглед си казваше думата и преди края на лятото къщата беше наша, а с нея и солидна сума за изплащане.

Остатъкът от 86-а прекарахме в дейности по придаването на по-спретнат вид на новата ни придобивка, която използвахме по предназначението й. До края на есента децата ни вече бяха обладани от провинциалния дух на необятните открити пространства и живееха почти само навън, а Трикси прекарваше времето си в преследване на катерици, зайци и птици. Що се отнася до Андрю и мен — голямо облекчение, за да избягаш от големия град и от работата, свързана с голяма власт, следователно и с толкова отговорност.

През пролетта на 1987 година можехме най-сетне да се нанесем напълно и да се отдадем на облагородяването на принадлежащата на имението земя, обграждайки къщата с различни градини. Целта на заниманието ни беше не по-малко амбициозна от привеждането на къщата в ред, но работата ни доставяше удоволствие, а имахме и помощничка — Анна. Освен това се оказа, че Андрю притежава неподозиран от самия него талант на градинар — всичко, посадено от ръката му, хващаше корен и растеше. Съвсем неусетно изникнаха градините с рози, зеленчуци и подправки.

Минаваха седмици и месеци. Нетърпението ни ставаше все по-голямо, когато идваха дните на раздяла с града. Магията на привличането на нашето малко собствено парченце от Кънектикът се засилваше непрекъснато.

Спрях за малко да се порадвам на ведрото спокойствие, от което цялата къща беше пропита. Слънчеви лъчи се стрелваха в дневната от най-различни посоки и разбуждаха по пътя си хиляди прашинки, които топлият юлски въздух караше да трептят. Покрай мен неочаквано прелетя пеперуда. Крилцата й сякаш бяха изтъкани от съвсем деликатни жилки и обточени със скъпоценни камъни. Тя се засуети над една кана със свежи цветя върху масата в средата на коридора.

Дъхът ми секна от желанието да имам в ръцете си четка и платно, за да уловя и съхраня красотата пред очите ми. Но тъй като ги нямах, а не бих могла да спра мига, продължих да наблюдавам от мястото си.

Мислех си, че съм жена, на която изключително много е провървяло в живота. Нищичко не ме навеждаше на мисълта, че ме очаква коренна, необратима промяна.

Не можех да знам, че единствено къщата ще ми помогне да се преборя с разрушителността в самата мен и че в крайна сметка ще спаси живота ми.

Тогава обаче нямах повод за нищо друго, освен за оптимизъм. Празничният уикенд наближаваше и това ме изпълваше с радостно очакване.

Влязох в кухнята и по навик включих радиото, за да чуя сутрешните новини, докато препека филийки и изпия чаша кафе, което бях приготвила предварително. Прегледах дългия списък със задачи по домакинството, съставен предишната вечер, и мислено планирах деня си. После изтичах горе да взема душ и да се облека.