Мария Барет
Нарушено обещание (22)

Двадесет и първа глава

Малко повече от седмица след първото успешно варене на джин „Тънсбри“, в бизнес центъра — бившата всекидневна — цареше оживление. Бяха прекарани две нови телефонни линии, бяха оборудвани отделни маси за лепене на етикети, опаковане и приемане на заявки, а щом бутилките бяха напълнени и запечатани в спиртоварната, тук се дообработваха. Преброяваха се и се опаковаха, готови за доставка.

Беше петък сутринта и Рори току-що бе донесъл още една каса с бутилки, а Кейт довършваше телефонен разговор. Записа нещо в бележника си, вдигна поглед и се усмихна.

— Още една каса е продадена — каза тя. — На хотел „Куинсбъри“ в Кенсингтън. Взеха една в началото на седмицата и очевидно се е разграбила като топъл хляб.

— Браво! — Рори сложи касата върху масата за лепене на етикети и мисис Ейбъл я описа. Всичко трябваше да бъде преброено по два пъти — за митницата и за акциза, всяка капка джин трябваше да бъде отчетена.

Телефонът отново иззвъня.

— На твоята линия е, Рори — извика Кейт. Той се отпусна на стола и вдигна слушалката.

— Добро утро, „Тънсбри Ориджънъл“.

Кейт наблюдаваше как, разговаряйки непринудено, Рори успя да продаде половин каса джин. Постигна го с удивителна лекота. Никога не бе предполагала, че той притежава вроден търговски усет, и имаше смътно подозрение, че доста е поработил, за да го развие. Галахър остави слушалката, записа заявката и я сложи върху таблата за събиране на поръчки.

— Ще ходиш ли утре в Лондон, Кейт? — попита я.

— Да, ще посетя брокерите. Уредих дегустация в „Кенингс“ благодарение на един от директорите им, за когото неотдавна изпълних голяма поръчка за доставка. После вероятно ще направя обиколките си. Стефан се занимава със сандвичите и салатите, така че ще отида с Ребека да видя дали ще мога да пласирам няколко бутилки…

Телефонът на бюрото на Рори отново иззвъня.

— Извинявай.

Той вдигна слушалката и Кейт се обърна встрани, когато бе погълнат от разговора. Погледна мисис Ейбъл и се запита какво ли става с Алис. През последната седмица си бе задавала ужасно много въпроси за нея, но не бе стигнала до никакво заключение. Рори не споделяше нищо и тя нямаше намерение да любопитства. Но дали Алис щеше да се върне? Защо й трябваше да идва за един ден и да си тръгва на следващия? А ако се върнеше? Какво мислеше Рори по въпроса? Кейт въздъхна и икономката вдигна глава, видя втренчения й поглед и се намръщи. Отново се зае с бланките за поръчки точно когато Рори затвори телефона и внезапно хвърли молива си във въздуха.

— Да! — улови молива, захапа го и широко се усмихна. — Четири каси за „Блус енд Ройълс“, две за „Инфънтри“ в Коулпорт, още две за „Скотс Гардс“ и една каса за нашия „Хемпшър Блус“.

— Рори, това е чудесно!

Той измъкна молива от устата си.

— Да! И още как, нали?

— Десет каси само за тази сутрин. Джон, чу ли това? — Джон Ейбъл тъкмо влизаше в стаята. Всеки от домакинството имаше точно определени задължения и той отговаряше за ежедневното счетоводство. — Чудесно е, нали? Сигурно ще успеем.

Джон сви рамене, погледна Рори и Кейт попита:

— Напредваме ли?

— Ще погледна — той взе една папка от масата, отвори я и измъкна няколко листа от нея. — Варили сме три пъти, по четиридесет и четири каси на варене, това прави сто тридесет и две каси, а досега сме продали… — замълча, взе калкулатора и събра няколко цифри. — … четиридесет и осем.

Лицето на Кейт посърна.

— Четиридесет и осем каси? — той кимна. — Не е много голямо количество.

Тя погледна Рори.

— Не е — каза той. — За съжаление.

За миг младата жена отпусна глава върху ръцете си.

— Но при, други обстоятелства би било задоволително — побърза да обясни Рори. Кейт вдигна поглед. — Разбира се, ако имахме достатъчно време да организираме бизнеса, сега всичко щеше да става много по-бързо. Но положението е такова, че бяхме принудени надве-натри да създадем организация, а и се налага да се докажем за много кратко време. Трябва да се постараем веднага да ни потръгне, да получим добра печалба — с други думи, да пласираме дяволски голямо количество — престана да говори и погледна смълчаната и потисната публика. — Нужен ни е силен коз, за да обжалваме обявяването в несъстоятелност.

Отново се възцари тишина, след това Кейт промълви:

— Чудесно, значи всички изнемогваме от работа, а не е достатъчно?

Рори наистина не знаеше какво да каже. Това бе информация, която счетоводителят на компанията не оповестяваше, ако не е абсолютно необходимо.

— Просто не виждам какво друго можем да направим — възкликна тя.

Рори се наведе и избегна погледа й.

— Аз също — тихо призна той.

 

 

Дънкан поръча две кафета, датски сладкиш и кроасан с масло и конфитюр. И двете закуски бяха за него. Каръл-Ан го бе подложила на строга диета и през половината от деня умираше от глад, а през другата половина бе потиснат. Винаги щом имаше възможност, се тъпчеше със сладкиши, което не му бе позволено в нейно присъствие. Имаше нещо доста смешно в това положение, но той не искаше да го признае.

Кафетата пристигнаха и Дънкан подаде едното на Джан — чисто, без захар, а на своето добави сметана и две пакетчета подсладител.

— Има ли смисъл?

— Кое?

— Да използваш подсладител. Каниш се да поемеш калории за два дни, а се наказваш със заместител.

Дънкан не й отговори. Разбърка кафето и отпи глътка.

— Е, и? — попита Джан.

— Какво „е, и“?

— Защо е тази среща? И защо тук? — закуските пристигнаха и той даде знак на сервитьорката да ги сложи пред него. — Освен ако, разбира се, Каръл-Ан не те е накарала да пазиш диета и това е единственият начин да задоволиш страстта си към сладкишите.

— Не ставай смешна!

Джан се усмихна самодоволно.

— С колко си отслабнал?

— Около четири килограма — отвърна Дънкан, без да се замисли, и тя избухна в смях. — Много умно! — отбеляза той. Отхапа от сладкиша и облиза захарта от устните си.

— Кажи ми, Джан, как върви твоята връзка?

Тя присви очи. Долови ирония в усмивката му, сякаш вече знаеше.

— Няма такава — отговори Джан. — Нямам връзка.

— Съжалявам.

— Глупости!

Дънкан вдигна ръце.

— Не е необходимо да ставаш агресивна, Джан — погълна последната хапка от сладкиша. — Причината за срещата ни е папката с документи на имението „Тънсбри“ — премести едната чиния, сложи пред себе си другата и начупи кроасана на малки късчета. — Мисля, че и двамата знаем какво е станало с нея, но я искам обратно, Джан — намаза с масло парче кроасан и добави дебел слой конфитюр. — Тя е фирмена собственост, ти я взе и ако не я върнеш на компанията или на мен, ще бъда принуден да прибягна до услугите на адвокат.

— Шегуваш се!

— Както виждаш, не се смея, Джан — Дънкан изяде парчето кроасан, понечи да намаже друго, но се отказа и отмести чинията встрани. — Тази папка ми е нужна за много важна сделка и изнасянето й е равносилно на кражба.

Тя го погледна втренчено, като че ли не можеше да повярва в това, което бе чула.

— Ако ще играеш така — отвърна, — боя се, че не разбирам за какво говориш, Дънкан.

Надигна се и посегна към цигарите си. Той я хвана за китката.

— Стига, Джан — процеди през зъби. — Това не е игра. Искам тази папка и ще я получа. А сега защо не спестиш и на двама ни излишни неприятности, като просто ми кажеш къде е?

— Дънкан, пусни ръката ми или ще викам.

Той я погледна, устата му се изкриви в пренебрежителна усмивка, изви ръката й и я накара да потръпне. В следващия миг я пусна.

— Негодник!

Дънкан се усмихна. Джан не можа да се овладее и го ритна по крака.

— Ох, по дяволите! Господи, ти…

Няколко души се обърнаха и ги погледнаха. Той замълча, разтри крака си и гневно я изгледа.

— О, Дънкан — каза тя и стана, — забравих да попитам как е болният ти крак.

Преметна чантата си през рамо и тръгна наперено, като го остави да плати сметката.

 

 

Стефан бе в голямата кухня в стил шейкър на огромната бяла къща до „Риджънтс Парк“. Ребека аранжираше тайландски сандвичи върху няколко продълговати блюда, докато той приготвяше още една кана „Тънсбри Ориджънъл Коктейл“. Наближаваше обяд и това бе втората му работа за деня. Първата бе закуска с шампанско за двадесет души, а трябваше и да достави питиета в центъра за осемнадесет часа, и вечеря, която едно от момичетата приготвяше, в Челси в двадесет. „Нищо чудно, че Кейт е толкова слаба — помисли си той. — Накъдето погледнеш, все храна, а нямаш миг свободно време да хапнеш нещо.“

— Почти свършваш, нали, Бека?

Ребека тъкмо поставяше розички от морков върху листа крес-салата. Вдигна глава.

— В колко часа започва?

— След десетина минути.

— Тръгвам с напитките, ти ела веднага щом свършиш. След като бъдат поднесени, ще предложим и мезетата.

Той се обърна и избърса ръцете си с кърпата за съдове. Тъкмо свърши, когато в кухнята се появи домакинята, обилно напарфюмирана с „Джо Малоун“.

— Стефан? Може ли да поговорим насаме, ако нямаш нищо против?

Той размени поглед с Бека, която постави последната розичка и се изправи.

— Ще занеса първия поднос — каза тя и изчезна с коктейлите, а Стефан се обърна към клиентката. Докато присядаше на ръба на масата, полата на костюма й се повдигна и разкри дългите й бедра.

— Стефан, дочух, че се занимаваш не само с доставки на храна — той не реагира. — Имам предвид…

Тя замълча, очите й се плъзнаха по лицето му и надолу по прилепналата бяла блуза и черните джинси.

— Питам се дали би искал да ме заведеш на вечеря на някое спокойно място. Ще си платя, разбира се, за всичко — гласът й постепенно заглъхна и тя се усмихна смутено.

Стефан напрегна ума си. Сведе поглед към пода, бързо обмисли възможностите и реши, че мисис Долби би могла да се окаже много добра потенциална клиентка. За доставки на храна.

— Мисис Долби — каза той, — боя се, че има малко недоразумение. Сега се занимавам само с доставки — погледна я крадешком и видя, че се изчервява. Взе каната с коктейла. — Опитахте ли това питие? — грабна чаша от масата зад нея и наля „Тънсбри Ориджънъл Коктейл“. Подаде й я и леко докосна ръката й. — Благодаря — прошепна. — И наистина съжалявам.

След това излезе от кухнята и отиде да види как се справя Ребека.

 

 

Партито бе в разгара си, Стефан се връщаше пети път за коктейли, а Бека едва смогваше да подрежда сандвичи в чиниите.

— Вървят като топъл хляб — каза тя и извърна глава към него. — Изглежда, доста от хората пият — отново го погледна. — Беше добра идея, Стеф, трябва да опитаме и друг път. Тези коктейли са страхотни.

Той приключи с рязането на лимоните и започна да ги изцежда.

— Няма време за приказки, Бека — отвърна. — Хората там умират от жажда.

Тя се засмя, вдигна подноса и изчезна от кухнята.

Следващия път, когато вдигна глава, Стефан забеляза нисък невзрачен мъж с джинси, маратонки и сива тениска под сако с марка „Армани“, който стоеше и го наблюдаваше. Нямаше представа откога е там. Прекъсна работата си, обърна се към мъжа и заяви:

— Забравете! Не се занимавам с мъже. Никога не съм го правил.

И отново продължи работата си.

— Моля, не ви чух?

Стефан се обърна. Може би бе сбъркал?

— Извинете — каза той, — мисля, че има някакво недоразумение. С какво мога да ви помогна?

Мъжът влезе в стаята.

— За първи път ли правите подобно парти?

Беше американец, което обясняваше много неща.

— Имате предвид лимоновите коктейли и тайландската храна?

— Да.

— Да, за първи път. Харесват ли ви?

— На мен ли? Не, не понасям коктейлите — взе сандвич от подноса, който бе готов за сервиране. — Но дъщеря ми Долорес ги харесва — захапа наведнъж половината от сандвича и я преглътна почти без да я сдъвче. — Следващата седмица има рожден ден. Ще организираме тържество в нейна чест; няколко приятели в палатка в градината. Вече уговорих доставката на храна и наех персонал, но ми се иска нещо малко по-различно за разнообразие. Какво ще кажете за тези коктейли?

— Какво за тях?

— Мислите ли, че бихте могли да ги приготвите за нас, а и тези хрупкави неща? Твърде скоро е, но ще си платя допълнително за неудобството.

Сърцето на Стефан биеше така силно, та бе сигурен, че вените на шията му пулсират. Пое си дъх. „Дръж се спокойно — каза си той. — Може да излезе нещо голямо, така че действай спокойно.“

— За колко души става въпрос?

— Не знам точно, около петстотин.

Петстотин? Петстотин?! Коя бе тази Долорес, по дяволите? Някоя американска знатна особа?

— Вижте, бихте ли ми дали десетина минути да помисля дали ще можем да го организираме?

Трябваше да се обади на Рори, да провери дали ще успее да достави джина. Господи! Ставаше въпрос за двадесет — двадесет и пет каси, почти цяло варене.

— Знаете ли какво, позвънете ми на този номер довечера — мъжът извади визитна картичка и я подаде на Стефан. На нея пишеше:

„Джъстин Норт — филмов продуцент“

Здраво я стисна в ръката си, която бе започнала да се изпотява. — Малко преди десет часа, след това изключваме телефона.

— Благодаря, господин Норт — каза Стефан. — Сигурен съм, че ще мога да ви помогна.

Щом Норт излезе от кухнята, младият мъж подхвърли визитката и извика така силно, че Ребека, която влезе с празния поднос, се учуди какво става.

 

 

Дънкан прекара целия следобед в кабинета си и се сопваше на всеки, който дръзнеше да го безпокои. Бе позвънил в банката, в адвокатската кантора на фирмата, до личните юридически съветници на Джан… и о, Боже, беше се обадил дори на майка й. Никой не знаеше да е оставяла някаква папка. Или отлично знаеха, но не биха му казали. Струваше му се, че е опитал всичко, но без резултат. Никакъв! Преди Джан лесно можеше да бъде манипулирана, но сега упорито защитаваше своето. Беше чудесна жена и Дънкан бе започнал да се пита дали не е поизбързал, като се е изправил срещу нея.

Отново седна, протегна се и потърка клепачи. Бе прекарал часове в ярко осветения офис, очите му бяха уморени и зрението му се бе замъглило. Чу почукване на вратата и извика:

— Махай се, зает съм! — посегна към компютърния справочник. Докато го прелистваше, мислейки какво да предприеме, вратата се отвори въпреки желанието му и някой влезе. — Казах, че съм зает — сопна се той, без да вдигне очи от справочника. — И не искам нито кафе, нито чай или каквото и да е скапано питие. Благодаря.

— Не съм дошла да ти предложа питие — каза Каръл-Ан.

Дънкан рязко се обърна.

— О, здравей, съкровище. Извинявай, помислих, че е някой друг.

Тя прекоси стаята и застана зад него.

— А какво ще ми предложиш, някоя от малките си интересни игрички?

Започна нежно да масажира раменете му с върховете на пръстите си и Дънкан се почувства успокоен от докосването й.

— Те ще трябва да си отидат, скъпи.

Той затвори очи и леко въздъхна.

— Кои, бонбончето ми?

— Администраторката и секретарката ти за начало.

Каръл-Ан придвижи пръстите си от раменете към най-чувствителната част на врата му.

— Не ставай смешна! — промърмори Дънкан.

— Не съм смешна.

Наведе глава, целуна го по врата и той потръпна. Езикът й се плъзна по извивката на ухото му и топлият й дъх погали кожата му. Миг след това тя завъртя стола, Дънкан застана с лице към нея и се ококори.

— Господи!

Каръл-Ан бе свалила палтото си, а отдолу бе само по черно дантелено боди, черни чорапи и лачени обувки с висок ток. Беше твърде дръзка, но това му хареса. Накара го да замълчи, като допря устни до неговите, разкопча панталоните му с дългите си ловки пръсти и седна върху краката му.

— Каръл-Ан, аз… — столът се заклати под тежестта им. — Господи, а ако някой влезе… — но не можа да продължи. Щом тя се притисна към него, забрави какво бе искал да каже и затаи дъх. Столът се поклащаше и скърцаше и Дънкан се отдаде на завладяващото удоволствие. Ала вдигна очи и погледът му се спря на снимката на екипа на фирмата, закачена на отсрещната стена. Джан, с тъмносин костюм и официални обувки, сякаш го гледаше и въпреки че това бе сериозна снимка, бе сигурен, че му се усмихва.

 

 

Свечеряваше се и Алис се разхождаше по крайбрежието на Норфълк с брат си Филип. Залязващото слънце хвърляше отблясъци върху синкавочерната вода. Алис вдигна едно камъче и го хвърли. То се плъзна по повърхността и после изчезна.

— Винаги си била добра, Ал, много по-добра от мен.

Тя се обърна.

— Толкова време измина, откакто бях добра в нещо, че вече не си спомням как се чувствах — отвърна.

Филип сложи ръце на раменете й.

— Хайде, не бъди тъжна — леко я щипна и тя се усмихна. — Така е по-добре.

Повървяха мълчаливо.

— Алис, знаеш ли, с Кет не очаквахме да се върнеш толкова скоро. Мислехме, че ще поостанеш в Лондон.

— Беше безсмислено — погледна го. — Нямаш нищо против да остана, нали?

Той се усмихна.

— Не, за Бога, разбира се, че не! Само се чудехме… — замълча и тя го изгледа. — Виж, не искам да се меся, но мислехме, че би искала да прекараш повече време с Флора, да я опознаеш може би?

Алис потръпна, обърна се и се загледа в морето.

— Пак обърках всичко — прошепна. — Не се получи както очаквах и наговорих неща, които не исках, и… — отново се обърна към него. — Реших, че е по-добре да замина — Филип се намръщи. — Да, знам — каза тя. — Все същата история; глупачката Алис, кога най-после ще порасне, кога ще престане да забърква каши в живота си?

— Не, не си помислих това.

— А какво си помисли тогава, Филип? Кажи ми честно!

— Разсъждавах, че сигурно е много трудно човек да бъде на твое място, положението, с което трябва да се справиш, съвсем не е лесно, но…

— Но какво?

— Но… о, не знам, може би не трябва да заминаваш, Алис. Не мога да престана да мисля, че в известен смисъл трябва да уредиш нещата и колкото по-скоро го направиш, толкова по-лесно ще бъде. Ако го отложиш, докато Флора порасне, може би ще е твърде късно.

Алис взе още едно камъче, но този път не го хвърли, а го задържа в ръката си. Беше гладко и кръгло и изглеждаше неразрушимо.

— Как да уредя нещата, Филип? Бог ми е свидетел, мислих за това, но идването ми тук бе истинска катастрофа. Кейт ме озадачава, Рори все още е озлобен и огорчен. Какво бих могла да направя, за да променя положението? За няколко часа не можах да стигна доникъде, само обърках всичко — пъхна камъчето в джоба си.

Филип попита:

— Не спомена ли преди няколко дни нещо за варене на джин? Да не би Рори да се е впуснал в някакво бизнес начинание с Кейт, да произвеждат джин?

— Да, но не виждам какво общо има това с… — Алис замълча, присви очи и погледна брат си. — Откога обмисляш тази идея, Филип?

— С Кет си поговорихме снощи.

— Спести си встъпленията.

Той се усмихна.

— Алис, ти работеше в голяма компания за напитки, разбираш от маркетинг, караше хората да купуват продуктите на фирмата. Какво още да кажа? Възползвай се от възможността да уредиш нещата. Позвъни на Рори и му предложи помощта си. Имаш опит, трупан с години, опит, който те могат да използват.

— О, Филип, не знам. Как биха реагирали? Да работят със смъртния си враг? А и аз напуснах бизнеса, преди Флора да се роди. Не съм работила, откакто бях уволнена. Дори ако наистина поискат да им помогна, ако все още помня, а…

— Търсиш си извинение! Рори ще се съгласи. Той е счетоводител и бизнесмен, може да оцени кога му се прави добро предложение. Това ще ти даде шанс да бъдеш близо до Флора, без риск някоя от двете ви да страда. И възможност за първи път да сториш добро. Още повече, мисля, че Рори го заслужава, нали?

Алис мълчеше, припомняйки си техния разговор. Не само бе объркала нещата. Бе провалила живота си. Да, Рори заслужаваше нещо добро от нейна страна. Дължеше му го.

— О, не зная, Филип, не съм сигурна…

Брат й взе ръцете й в своите и каза:

— Не можем да бъдем сигурни за нищо в живота си, Алис. Върви, върви и оправи нещата! Заради Рори, заради Флора и — той я погледна — заради себе си.

 

 

Пиер Жилбер, граф Дьо Гран Бле, седеше на задната седалка на мерцедеса в пълно мълчание. Той бе настоял да дойдат, като бе телефонирал на Кейт от колата, за да я предупреди, че отиват на вечеря, и бе твърдо решен да открие какво точно е замислила Адриана. Беше му дошло до гуша. Спешни заминавания без обяснение, неоправдан гняв към Кейт, тайни срещи с адвокати, безкрайни телефонни разговори, които прекъсваха, щом той влезеше в стаята. Беше търпелив по природа и много обичаше жена си, но бе отегчен от нейната потайност, която не събуждаше любопитството му, а просто го дразнеше.

Щом се отклониха от главния път към мрежата от селски пътища, той се наведе към нея, хвана ръката й и попита:

— Къде ще отидем на вечеря, скъпа? Съмнявам се Кейт да знае някой добър ресторант.

Но Адриана не отговори. Седеше и се взираше през прозореца в познатата гледка, която се разкриваше пред очите й, и мълчаливо стискаше зъби. Щом стигнаха до табелата за „Тънсбри“, стана видимо напрегната и Пиер стисна по-силно ръката й. Колата се движеше по познатия му маршрут. Когато намали пред портала на „Тънсбри Хаус“ и шофьорът се канеше да завие, Адриана внезапно отскубна ръката си.

— Спри! — извика тя. — Кажи му да спре, Пиер, искам да си отида у дома.

Той се наведе напред, докосна шофьора по рамото и колата спря.

— Адриана, ще ми кажеш ли какво означава всичко това?

Тя седеше с равнодушно изражение и мълчеше.

— Няма да вляза вътре. Направих го веднъж за онази злополучна сватба — за първи и последен път. Няма да вляза, Пиер! Трябваше да позвъниш на Кейт и да си уредим среща в селото.

Той помълча известно време, после каза:

— Адриана, дълги години търпях твоята потайност относно „Тънсбри“, но напоследък става прекалена. Какво прави за теб Дейвид Лоутър и каква връзка имаш ти с компанията, която е ипотекирала къщата и имението?

— Откъде си…

Той вдигна ръка и й даде знак да замълчи. Не беше необходимо да й отговаря. Пиер знаеше за всичко, което вършеше съпругата му, и тя бе наясно с това. Не би могла да скрие нищо от човек като него.

— Давам ти възможност сама да ми кажеш, Адриана. Да продължавам ли? — тя отново се загледа през прозореца. — Правиш всичко възможно да настроиш Кейт срещу тази прекрасна къща, лъжеш я, каниш на вечеря приятеля й — млад мъж, когото не мисля, че харесваш…

— Добре — отвърна му с раздразнение. — Да, опитвам се да откъсна Кейт оттук, но е за нейно добро. Няма понятие от това, с което се е захванала, постъпва глупаво и не го осъзнава. Тя…

— Прави това, за което ти винаги си мечтала — прекъсна я Пиер. — Опитва се да спаси тази къща и имението, както би постъпила ти, ако бяха твои. Прав ли съм?

— Не, никога не съм искала тази къща. Тя е мавзолей, мъртва е, без стойност…

— Адриана! — той я погледна. — Ако е без стойност, защо тогава купуваше парцели от земите й през последните десет години? Всеки път, когато брат ти имаше нужда от пари, Дейвид Лоутър намираше купувач и без Лио да знае, това винаги бе ти — изчака да отговори нещо. — Не беше ли така?

Настъпи мълчание.

— Не беше ли така, Адриана? — настоя Пиер.

— Да, аз бях — отвърна тя. — О, Пиер, наистина ли трябва да обсъждаме това сега?

Посегна към чантата си, отвори я и извади малка пудриера и червило. Започна да го нанася върху устните си, но той нежно я спря.

— Защо, Адриана? Искам да знам защо.

Тя сви рамене, прибра червилото и без да обърне внимание на въпроса му, силно щракна пудриерата.

— Попитах те нещо, Адриана, и ще ми отговориш. Ще стоим тук, пред входа на „Тънсбри“, докато не го направиш.

Отново сви рамене.

— Адриана! — внезапно извика той.

— Добре — сопна се тя. — Добре, Пиер, ще ти кажа защо — обърна се и погледна през прозореца към каменните колони и ръждивите порти на „Тънсбри Хаус“ — нейната къща, нейното наследство, нейно по право. — Трябваше да бъде моя — каза и извърна глава. — Аз бях първородната, обичах я. Аз бях тази, която работеше с баща ни, водех счетоводството вместо него и се интересувах от всичко, свързано с къщата и имението. Обичах ги, Пиер. Обичах всяка тухла, всяко дърво и стръкче трева — обърна се към него. — И тогава той ми каза, точно на осемнадесетия ми рожден ден, че ми дава малък апартамент в града — по-точно в Челси, защото Лио наследява къщата и е честно и аз да получа нещо от собствеността — изсумтя Адриана. — Част от собствеността, това беше моят подарък, малък тристаен апартамент, докато той, малкият жалък сополанко, който не можеше да различи овца от коза, получи всичко. Къщата и цялото имение, и то, защото беше наследникът от мъжки пол — посочи през прозореца към къщата. — А виж какво направи! Нямаше понятие от нищо. Жалко, дори не си струва да говорим за това. Напълно се провали. Затъна в дългове. Продаде всичко по-ценно и ипотекира цялата къща. Беше некадърник. Не трябваше да получава този имот, той…

— Беше твой брат, Адриана — прекъсна я Пиер, — и направи всичко възможно.

— Всичко възможно! Какво знаеш ти за това?

— Много повече, отколкото предполагаш — той поклати глава. — Лио ми казваше, че е истинско бреме да се управлява „Тънсбри“, Адриана, споделяше, че е изцедило и последните му сили в пълния смисъл на думата. С постоянните ремонти и поддръжки, ниските цени на селскостопанските култури, ниските наеми, допълнителните несгоди, като изгниването на гредите на покрива, течовете от банята на втория етаж. Това поглъща пари и той трябваше да е много богат, за да може да се справи.

— Лио беше богат.

Пиер отново поклати глава:

— Не беше и ти го знаеш не по-зле от мен.

Тя подсмръкна.

— Богат или не, Пиер, това не променя факта, че ако аз бях наследила това имение, все още щеше да процъфтява и да има завидни приходи. Щях да…

— Щеше да направиш всичко, което прави Кейт — рязко добави той. — Това, което не мога да разбера, е желанието ти да й попречиш.

— Не искам да й преча. Просто се опитвам да я възпра да не върши глупости. Ако забърка някоя каша, ще бъде обременена с дългове до края на живота си. Не разбираш това, Пиер. Мислиш, че постъпвам подло. Не схващаш, че просто се опитвам да направя най-доброто за Кейт…

Замълча, заплака и потърси в чантата си носна кърпа. Той я наблюдаваше неподвижен.

— Адриана, ако й отнемеш това, никога няма да ти прости. Тя се опитва да се докаже, да управлява собствения си живот, а ти искаш да й попречиш.

— Не, Пиер, опитвам се да я спра, да не пострада заради къщата и Рори…

— И как смяташ да постъпиш?

Адриана млъкна, стресната от въпроса му.

— Какво имаш предвид?

— С „Тънсбри“. Ако успееш да убедиш „Ингръм-Лоуд“ да конфискуват имота, вероятно ще го продадат директно на теб.

Адриана мълчеше. Това, че Пиер знаеше толкова много, за миг я изплаши. После се съвзе и каза:

— Не е твоя работа.

Той взе ръката й в своята и силно я стисна.

— О, не мисля така, скъпа. Не трябва никога да забравяш кой плаща сметките — процеди през зъби.

Адриана избегна погледа му. Не искаше да забележи, че я наскърбява.

— Ще го оставя да рухне — хладно каза тя — и тогава ще го продам на някоя строителна организация, която ще го събори и застрои площта. Цялата.

Пиер пусна ръката й и тя започна леко да масажира пръстите си, за да подобри кръвообращението. Той въздъхна.

— О, Адриана! — каза с огорчение. — Горката Кейт! — наведе се напред и помоли шофьора да обърне обратно към Лондон. Отпусна се на седалката, погледна през прозореца и добави: — И горката ти.

 

 

Беше девет и половина вечерта, когато телефонът в „Гъли Котидж“ иззвъня. Рори седеше сам в малкия салон и разглеждаше купчината стари броеве на търговското списание „Дринкс Интернешънъл“, предназначено за индустрията. Водеше си бележки за стартови стратегии и търсеше други начини за продажбата на джина „Тънсбри“, но не бе постигнал особен напредък. Трудно му бе да се съсредоточи. За първи път, откакто се бе заловил с всичко това, сериозно се съмняваше в успеха на бизнеса. Разполагаше с целия потенциал, но просто времето не бе достатъчно. Само някакво чудо би могло да ги тласне напред, където трябваше да бъдат. Тъкмо бе прегледал още едно списание, когато телефонът иззвъня.

— Ало, Рори Галахър…

— Рори, здравей, Стефан е. Извинявай, че се обаждам толкова късно. Цял ден бях зает с разнасяне и едва сега успях да се добера до телефона. Обаждам се от колата на път за вкъщи.

— Браво! Как вървят нещата?

Стефан бе позвънил на Кейт миналата седмица и й бе предложил напълно да поеме бизнеса с доставките на храна, докато тя е способна да се върне към него. Беше приела с готовност.

— Всъщност самият аз съм изненадан. Дяволски добре. Имам добър екип от готвачи и тези коктейли — впрочем затова се обаждам. Днес с Ребека опитахме нещо ново. На обяд и после тази вечер на партито. Предложихме „Тънсбри Ориджънъл Коктейл“ с тайландско мезе и беше истински фурор.

— Шегуваш се!

— Не. Бяхме смаяни. Получих три заявки за коктейли и — дръж се да не паднеш — за голямо тържество в петък идната седмица. Можеш ли да осигуриш джин?

Рори вече бе взел папката си.

— Колко бутилки ти трябват?

— Каси! За партито бих искал двадесет, а и още десет за коктейлите. Във възможностите ви ли е?

Рори се усмихна.

— Разбира се, ще ги осигурим, по дяволите! С удоволствие — отбеляза си в бележника. — Да ги доставим ли?

— Да, до средата на следващата седмица, ако можете.

— Можем — Рори бе започнал да се разхожда из стаята.

— Ще изпратя някого да ги докара.

— Благодаря — каза Стефан. — Ще поддържаме връзка.

— И аз ти благодаря — завърши Галахър. — Наистина много благодаря — сложи обратно слушалката и точно когато се канеше да се обади на Кейт, телефонът отново иззвъня. — Ало, Рори Галахър.

— Здравей, Рори, обажда се Алис.

Настроението му моментално се помрачи.

— Алис? С какво мога да ти помогна?

Долови в гласа му раздразнение и трябваше да положи усилия, за да продължи.

— Рори, обаждам се във връзка с бизнеса с джин. Мисля, че бих могла да ти помогна.

— Да ми помогнеш? Това някаква шега ли е?

Тя мъчително преглътна.

— Не, не е шега. Занимавах се с пласиране на „Върчуъл Водка“. Може би не си спомняш, но работех за „Уърлдуайт Дистилърс“, преди ние… преди да родя Флора.

— Не си спомням.

— Става въпрос за… — Алис не довърши. Мълчанието от другата страна за миг я обезкуражи, но после се овладя и продължи: — Виж, Рори, имам дългогодишен опит в алкохолната индустрия, който трябва да използваш. Не поставям никакви условия. Ще търся пазар за джина ти, докато желаеш. Когато потръгне, ще си отида. Толкова е просто.

— Наистина ли? — той уви телефонния кабел около пръстите си. — Алис, никога нищо, свързано с теб, не е било лесно.

— Не, но може би е време всичко това да се промени.

Отново последва дълго, напрегнато мълчание и тя не направи опит да го прекъсне. Тогава Рори попита:

— За какъв вид маркетинг става въпрос?

Алис си отдъхна.

— Какво ще кажеш за широка разгласа като начало? Така няма да са необходими много средства. Ще има няколко безплатни мостри и много контакти от моя страна с медиите. Ако това се окаже удачно, после може да помислим за увеличаване на разходите, но едва след като видим каква е обществената реакция. Трябва да разберем предпочитанията на клиентите, за да попаднем на подходящите хора, да поръчаме рекламни материали. После може…

— Добре, добре — Рори седна на ръба на леглото. Не бе станало чудо. Явно имаше нещо предначертано. — Би ли могла наистина да осъществиш всичко това, Алис? — попита я.

— Да, разбира се.

— Колко време ще е необходимо?

— Какъв е срокът?

— Какво ще кажеш за две седмици? — отчаяно запита той.

— Щом разполагаш само с толкова, да, две седмици.

— Наистина ли?

За първи път Алис усети топлина в гласа му и се усмихна.

— Да, наистина — отвърна тя. — Щом искаш, така да бъде, дадено!

Действително й се струваше приятно да направи нещо добро за разнообразие.