Мария Барет
Нарушено обещание (19)

Осемнадесета глава

Кейт лежеше будна. Беше пет сутринта. Предполагаше, че през последните няколко часа е спала, но неспокойно и на пресекулки, защото не се чувстваше отпочинала, а някак особено. Не бе уморена, напротив, лежеше с широко отворени очи и с цялото си тяло долавяше и най-лекото движение или шум в къщата. Все още бе тъмно, без най-малък проблясък на зора в небето. Тя се измъкна от леглото си, облече се на призрачната лунна светлина с първите дрехи, които й попаднаха, наметна палтото си и както бе боса, с леки стъпки слезе по стълбите, премина по коридора и се отправи към задната врата. Там намери ботуши, нахлузи ги на бос крак и тихо се измъкна навън в студената утрин. Втурна се да тича, без да знае защо, но не можеше да спре. Спусна се покрай моравите, през двора и продължи към пристройките. Спря до спиртоварната, доближи лице до вратата, за да усети струящия топъл въздух, внимателно натисна дръжката и влезе. Всичко тук бе нейно: острият аромат на подправките, силната миризма на алкохола, горещината, лекият дъх на влажен клей, празните сини бутилки, етикетите, запушалките и накрая джинът „Тънсбри Ориджънъл“. Взе една бутилка и я разгледа.

— Чудесна е, нали?

Кейт подскочи и едва не изпусна бутилката. Рязко се обърна.

— Боже мой, Рори, изплаши ме!

Той излезе иззад дестилатора, все още облечен с вчерашните дрехи, и й се усмихна.

— Извинявай, не можах да заспя — приближи се и също взе пълна бутилка джин. — Всъщност не се и опитах.

Кейт го дръпна за ръкава на ризата, мръсен и запретнат над лакътя.

— Очевидно. Както би казала дъщеря ти: „Ух“! — и двамата тихо се засмяха. — Знаеш ли, все още не съм ти благодарила за това, че откри Томи и уреди поръчките от полковете.

Рори прокара ръка по бутилката.

— Не е лошо като начало. Петдесет бройки, а дори не сме започнали да продаваме.

Тя леко го смушка в ребрата.

— Добре, не е необходимо да се правиш на скромен. Познавам те, не помниш ли?

Той се засмя:

— О, Кейт, как мога да забравя? Ти си сред малкото живи свидетели на лилавите кадифени джинси и ръчно изработените каубойски ботуши и една от шепата оцелели, които са ме гледали в ролята на Оливия в „Дванадесета нощ“. Помниш ли роклята?

Тя избухна в смях:

— Подплънките отпред бяха малко несполучливи, но останалата част бе доста добра.

— Благодаря — Рори повдигна вежди. — Между другото, доколкото си спомням, и твоят театрален костюм не бе върхът на елегантността. Какъв беше? Тюркоазено сатенено яке, закопчано догоре, и розови сенки за очи.

— Ей! — Кейт отново го смушка в ребрата, този път по-силно. — Не бива да напомняш на една дама за гафовете й, не е учтиво.

— Извинявай.

Той я потупа с юмрук по гърба и тя с писък отскочи встрани.

— Само посмей — извика Кейт, със смях се втурна към него и хвана ръката му. Той издаде вик и също се засмя, отново я нападна и я сграбчи през кръста. — Злодей такъв! На ти! — внезапно му нанесе страничен удар. — Ето ти още!

Но докато се нахвърляше върху него, той я сграбчи за ръката и здраво я стисна.

— Хванах ли те!

Кейт опита да се отскубне, но не успя, защото и двамата се смееха неудържимо.

— Рори, престани! — бързо я прегърна. — Не, сериозно говоря. Спри…

С ловко движение той я притегли към себе си и я целуна. Беше съвсем неочаквано и смехът им секна. За миг тя се втренчи в лицето му, но веднага след това затвори очи и се предаде на блаженството. Целувката бе дълга и страстна, тялото на Рори бе стегнато и топло и кръвта на Кейт нахлу в гърдите й. Усети прилив на топлина, която се спусна към бедрата й и я накара да ги разтвори, за да го почувства по-близо до себе си. Пламенните му устни се плъзнаха надолу по шията й и тя потръпна. Миг след това усети, че я понася на ръце. С рамото си докосна ключа на лампата зад себе си и спиртоварната потъна в мрак, който ги погълна и заличи и последната следа от здрав разум.

Кейт се притисна към Рори, уви бедра около хълбоците му, а устните им останаха слети. Навън се зазоряваше и очертанията на предметите започнаха да се открояват. Той се обърна, притисна я в обятията си и не откъсна устни от нейните, докато стигнаха до ръба на масата. Кейт протегна ръката си назад, за да се подпре, и Рори с усилие се пребори с дрехите й. Тя не бе в състояние да разсъждава. Сякаш нищо друго на света нямаше значение в този момент. Рори издърпа ризата й нагоре, устните му погалиха оголения й корем, гърдите й, езикът му трескаво се плъзна около зърната им. Кейт въздъхна, когато вълна на нещо непознато премина през нея. Повдигна краката си по-високо и ги обви около тялото му. Чувстваше близостта му в мрака, тръпките му, докато обвиваше ръце около него. Наклони я назад, плъзна джинсите надолу по дългите й стройни бедра, целуна гладката уханна кожа между тях, зарови ръце в косите й и я остави да го поеме в себе си. Телата им се сляха и безсилна да се овладее, тя нададе вик.

Няколко секунди след края Кейт остана напълно неподвижна. Чувстваше се така, сякаш съзнанието и тялото й бяха експлодирали. Буйни вълни на топлина и наслада преминаваха през нея и тя тръпнеше, докато затихваха. Горещият дъх на Рори пареше рамото й, сърцето му биеше лудо, пръстите й се плъзгаха по влажната кожа на тила му. Отвори очи и докато той нежно се освобождаваше от прегръдката й, видя лицето му, видя в какво се бяха превърнали и двамата… разделени, самотни хора… Изпита силно чувство на вина и зарида неудържимо. Обърна се с гръб към него и се опита да скрие лицето си, изкривено от риданията, които не можеше да спре. Сълзите се стичаха по бузите й. Щом Рори я пусна, обви ръце около голото си тяло и се сви на кълбо. Той мълчеше. Изправи се, обу джинсите си и опипвайки зад себе си, потърси якето си. Когато го намери, внимателно го наметна върху голите й рамене, после нежно я погали по косите. Погледна лицето й, влажно и подпухнало от плач, и му се прииска да намери някъде у себе си чиста носна кърпа.

— Искаш ли салфетка?

Това бе единственото, което можеше да й предложи. Бе забелязал една на близката полица.

Кейт кимна и той й я подаде.

— Съжалявам — прошепна тя. — Не си виновен. Искам да кажа… беше… — изчерви се, но Рори не видя това в мрака. — … всичко беше…

Погали я по бузата.

— Няма значение — бе смутен, но не заради сълзите й, а защото чувстваше нужда да се извинява. Изпита желание да я загърне с якето си, да я отнесе до леглото и да й каже, че му е все едно дори ако събуди всички в околността с виковете си, тъй като бе прекрасно да се люби с нея. Но не посмя. Мислеше само колко нежна е кожата й и как уханието й отново го възбужда. — Наистина няма значение — промърмори отново.

Но имаше. Кейт искаше да извика: „Има значение, при това ужасно голямо. Току-що причиних на Хари това, което ти стори на мен.“ Почувства се засрамена от себе си и потръпна от усещането за вина. Изправи се, посегна към дрехите си и мълчаливо се облече. Побиха я ледени тръпки въпреки горещината.

— Кейт — плахо каза Рори. — Трябва да вървя.

Това бе последното, което искаше, но си спомни за Флора. Скоро щеше да се събуди и да има нужда от него. Кейт кимна. Почувства облекчение.

— Господи, наистина съжалявам, че трябва да се прибера у дома, иска ми се…

— Но си длъжен да отидеш. Независимо какво желаеш.

— Да — той взе якето си. — Може ли да те изпратя до къщата?

Тя отново кимна и настъпи мълчание. Как бе възможно такава близост изведнъж да изчезне? Той нямаше представа как да я съхрани, но посегна към ръката й и я притисна в своята. Тишината сякаш ги погълна. Рори отвори вратата и излезе навън след Кейт. Тя се обърна към него и нежно промълви:

— Не си прави труда да идваш чак до къщата. Прибери се у дома, изглеждаш изтощен.

Все още я държеше за ръка и тя опита да се усмихне. Това бе неговата Кейт. Целуна върха на носа й.

— Тогава ще се видим по-късно, а?

— Да — внезапно се почувства уморена. Усети, че у нея е настъпил ужасен обрат, но не знаеше точно какъв. Постояха така няколко мига, след което освободи ръката си и я пъхна в джоба. — Довиждане, Рори.

Той я погледна.

— Няма нужда да се сбогуваме. Ще се видим след малко.

Кейт сви рамене, отчаяна и засрамена. И без да каже нито дума повече, се отдръпна и пое сама към къщата.

На летище „Хийтроу“ Алис последователно свали трите си чанти от конвейера за багаж и ги натовари на количката. Изправи се и разтри гърба си. Винаги ставаше така. По закона за всемирната гадост, чантите или идваха толкова бързо, че ще пропуснеш някоя или ще изкривиш гърба си, докато се опитваш да вземеш всичките наведнъж, или след като поемеш единия куфар в началото, се налагаше да чакаш цял час да пристигне другият. „Защо никога не са на удобно разстояние един от друг — помисли си тя, — за да може човек спокойно да ги събере и подреди?“ Освободи спирачката на количката за багаж и я забута към митницата, като придържаше с ръка едната от чантите.

Щом влезе в главната зала на летището, Алис извървя разстоянието, оградено с въжета, като оглеждаше рехавата навалица. Разбира се, нямаше кой да я чака, не бе казала на никого, че пристига, но не можеше да престане да се озърта, изпитвайки разочарование. Съжаляваше, че не бе съобщила на някого, може би на брат си, редно бе някой да я посрещне. Действаше й потискащо да бъде сама.

Приближи се до телефонните кабини, извади тефтерчето с адреси и погледна цифрите срещу името Галахър. Странно, бе живяла в този апартамент с Рори и Флора близо две години, а сега не си спомняше телефонния номер. Но й хрумна, че понеже положението бе толкова ужасно, го е заличила от паметта си.

Откри номера, но единствените монети в портмонето й бяха австралийски, затова се премести в кабина с автомат, работещ с кредитни карти, намери картата си и я пъхна в отвора, за да плати за разговора. Погледна часовника си, свери го по лондонско време на шест и половина сутринта, набра номера и зачака, но сигналът показа, че телефонният пост не съществува.

— О, проклятие! — за миг се подвоуми какво да прави. Може би се бяха преместили? Отново погледна тефтерчето и видя номера на родителите на Рори. Набра го, телефонът иззвъня няколко пъти и накрая някой вдигна слушалката. — Ало? Мисис Галахър?

Фей Галахър се поколеба. Гласът й бе познат, но не се зарадва да го чуе.

— Да — отвърна.

Алис инстинктивно стисна кабела на телефона.

— Здравей, Фей. Обажда се Алис.

— Алис?

Майката на Рори бе шокирана. Гласът й издаде това и Алис потръпна.

— Фей, аз съм в Лондон — продължи тя. — Пристигнах и се опитвам да се свържа с Рори.

Последва мълчание. Алис гледаше малкия електронен екран, на който се сменяха цифрите, показващи стойността на разговора, и сърцето й замря.

— О, разбирам.

Това бяха единствените думи на Фей.