Тур Хейердал
Древният човек и океанът (12) (В търсене на зараждането на навигацията и разпространени по море цивилизации)

Глава XI
Кокосовите орехи на остров Кокос

Трите острова от групата Хуан Фернандес, разположени в насочената на север дъга на Антарктическото течение, се намират толкова далеч на юг от инкската империя и от някогашната родина на балсовите салове, че едва ли са били от особено значение за аборигенните южноамерикански мореплаватели. Друг е случаят с Галапагоския архипелаг и остров Кокос. Галапагос се намира точно на Екватора, а това е географската ширина на Манта, откъдето, съгласно инкските легенди, отплавал в океана Кон-Тики Виракоча със своите бели, брадати хора и откъдето, според историята на инките, Инка Тупак се е отправил на продължително плаване с балсови салове.

Археологията показва, че още от времето на културата Тиауанако Галапагоският архипелаг е приемал гости от континента, а историческите документи отбелязват, че балсови салове са плавали до тия пустинни острови чак до първата половина на миналия век. Не е трудно да се разбере защо, макар и лишен от постоянен водоизточник, Галапагос силно е привличал аборигенните ловци и търговци. Архипелагът е гъмжал от големи, добри за ядене игуани и гигантски костенурки, които лесно се ловели и с голи ръце, а костенурките са били особено подходящи за продължителен транспорт като източник на мазнина и храна. За опитите да се отглежда памук на тези безводни острови говори фактът, че ботаниците днес сведоха смятания за ендемичен див памук от Галапагос, Gossypium darwinii, до най-обикновената разновидност на 26-хромозомния Gossypium barbodense — южноамериканския сорт, изкуствено създаден от праевропейските цивилизации в Перу. Този вторичен, подивял галапагоски памук все още е влакнодаен и макар влакното му да не е от особено качество, самото му съществуване обяснява наличието на аборигенния тип варовиково вретено сред находките, разкопани при нашата археологическа експедиция на Галапагос. Но главната притегателна сила на архипелага си остава неизмеримото богатство от риба, което и днес привлича рибарски кораби от всички части на Пасифика. Тъй като — видяхме — тези острови са разположени точно на екватора, те са заобиколени от многобройни хаотични течения и подводни струи, които стимулират морския живот. Северните острови на архипелага се мият от топлите води на панамското течение Ниньо и на екваториалните течения, а южните — от насоченото на запад Хумболтово или Перуанско течение. Както се убедихме, тези течения са много силни и в миналото, а в редки случаи дори в днешно време са повличали с голяма скорост ветроходите на запад, при което моряците оставали с впечатление, че островите се движат, та ги смятали за омагьосани.

Независимо че Галапагоският архипелаг навярно никога не е бил постоянно заселен, фактът, че за праевропейските мореплаватели от Еквадор и Перу той е играл по-съществена роля, отколкото за пристигналите по-късно испанци, изисква да се преразгледа загадъчната праистория на самотния остров Кокос. За разлика от потъналия във вулканична шлака Галапагоски архипелаг, там има и изобилие от питейна вода, и плодородна почва. Въпреки че днес представлява удобно междинно пристанище за корабите от Панама, островът изобщо не е привлякъл постоянни заселници в следколумбово време. Дали и преди идването на европейците Кокос с бил също така без значение за тогавашните обитатели на континента? Нямаме основания да допуснем противното.

Настоящата глава се основава на „Бележки върху праевропейските кокосови градини на остров Кокос“, публикувани през 1965 г. като част 17 във втория том с материалите от „Норвежката археологическа експедиция на остров Пасха и в Източния Пасифик“.

* * *

Остров Кокос се намира за 5^°35' с.ш., или на 500 мили западно от Панама, и по този начин попада в безветрения пояс с обърнати течения, ограден от гигантските морски „реки“, течащи на запад от северната и южната страна на екватора. Островът е разположен твърде далеч на север, за да е от някакво значение при очертаване на възможните ветроходни маршрути от Южна Америка до Полинезия, обаче е отдалечен само на 300 мили югозападно от Коста Рика и лежи точно по средата на морския път между Гватемала и Еквадор. И тъй като съвременните археолози се натъкват на все повече свидетелства за преки праевропейски търговски връзки между Гватемала и крайбрежните цивилизации в Еквадор и Северно Перу, М. Д. Коу и други учени посочиха, че със своето разположение остров Кокос би могъл да бъде идеално междинно пристанище за аборигенните мореплаватели от споменатите два района. Тук те са имали възможност да се запасят с неограничени количества зелени кокосови орехи, пълни с освежителна и дълготрайна течност.

Други специалисти пък бяха удивени от голямата прилика между каменните статуи от Колумбия и Еквадор и тези, открити на най-близките полинезийски острови, по-точно на двете най-източни точки на Маркизката група — Хива Оа и Нукухива. След като завършихме разкопките на въпросните скулптурни обекти в кокосовите горички на Маркизите, през юли 1956 г. експедиционният ни кораб се отправи обратно за Панама и понеже остров Кокос беше точно на пътя ни, ние решихме да се отбием на него и да се запознаем с местната географска обстановка.

Отвсякъде остров Кокос е защитен с отвесни скали, високи от 90 до 180 м, които рязко се спускат от крайбрежното плато в бучащия океан. Площта на острова е около 45 кв. км, а възвишенията във вътрешността се издигат до 911 м над морското ниво. Само в северния край на острова скалистият бряг е прорязан от два непресъхващи потока, в чието устие са се уталожили малки по размер тинести наноси, образуващи заливите Уейфър и Чатъм. От тези заливи навътре в сушата продължават къси, оградени от стръмни склонове клисури, но без да достигат вътрешното плато, понеже и двете са задънени от вертикални стени.

Обилните валежи създават безброй водопади, които се изливат от висящите долини или от ръба на крайбрежните скали направо в басейни, издълбани в плитчините около брега. Поради голямата влажност стръмните склонове на дефилетата, както и вътрешните плата и хребети, са обрасли в гъсти, непроходими тропически джунгли, а отвесните крайморски скали почти изцяло са покрити с мъх и друга зеленина. С изключение на горната половина на двете главни речни долини, в останалата част от вътрешността на острова е възможно да се проникне само след изсичане на проход в гъсталаците.

От времето, когато европейците кръщават и описват острова, общият облик на неговата растителност значително се е променил. Кокосовите палми днес са толкова малко, че названието остров Кокос изглежда направо неуместно в сравнение с други острови в близост до Панамския провлак или далеч в океана. Но в миналото островът е оправдавал името си и това е видно от сведенията на испанските първооткриватели, съобщени на капитан Дампиер, който от своя страна пише: „Остров Кокос е наречен така от испанците поради изобилието от кокосови палми, които растат там. Те не се срещат само тук-там, а образуват цели гори… Така разправят испанците, същото чух и от капитан Ийтън, който е ходил там по-късно.“

Сред първите посетители е и капитан Уейфър, отбил се на острова през 1685 г. (на негово име е кръстен споменатият залив): „След като хората, общо взето, се възстановиха, ние се отправихме на юг и достигнахме остров Кокос на 5^°15' с.ш. Нарича се така заради изобилието от кокосови орехи. Островът е малък, но все пак е приятен: в средата му се издига стръмно възвишение, заобиколен е отвред с плато, спускащо се в морето. Това плато и особено долината на пристана са гъсто обрасли с кокосови палми, които виреят отлично на богатата и плодородна почва. Те растат също и в полите на хълмистата област в центъра на островчето, а красиво пръснати дървета се срещат и на отделни места по склоновете. Ала най-привлекателната гледка на острова са множеството извори с бистра, сладка вода, които бликат отвсякъде, чак от върха на планината и там, от образуваната горе падина, изтичат в дълбок и голям басейн или вир; хваната в него, водата няма как да се излее в ручей или река и затуй прелива на няколко места от ръба на котловината и потича надолу във вид на множество красиви поточета. А там, където скалистите склонове на възвишенията отвесно надвисват над платото, водата образува водопади и се излива като от кофа, при което водната струя очертава арка и камъните под горната й дъга остават сухи. Водопадите, наред с растящите наблизо кокосови палми с техния полезен плод и освежаващата знойния въздух течаща вода, придават на острова очарователен изглед, доставящ тутакси наслада на няколко сетива наведнъж.

Нашите хора бяха предоволни от развлеченията, които предлагаше този остров, също успяха да напълнят тук всичките бъчви с вода, защото поточето, образувано в подножието на платото от безбройните водопадчета, имаше чудесна, прясна вода, а нашият кораб се намираше до неговия водослив с морето, където попаднахме на превъзходна котвена стоянка: въобще това бе толкова удобно място за снабдяване с вода, каквото рядко съм срещал.

Освен водата ние не жалехме и кокосовите орехи: ядохме колкото можахме, пихме и млякото им до насита, пък после качихме няколкостотин на борда. Всеки ден на брега слизаха хора от екипажа и веднъж, по време на почивка, неколцина от нас решиха да се повеселят, отидоха на острова и отсякоха голям брой кокосови палми, от които обраха плодовете и получиха около 20 галона мляко. Сетне насядаха по земята и почнаха да вдигат наздравици за краля, за кралицата и т.н. При това изпиха огромни количества мляко и все пак не се напиха, но тази особена течност дотолкова охлади и притъпи чувствата им, че те не бяха в състояние ни да ходят, ни да стоят прави; не можаха да се върнат на борда без помощта на другарите си, които не участвуваха във веселбата, а после трябваше да минат четири-пет дни, преди да дойдат на себе си.“

Някогашното изобилие от кокосови палми с праевропейско разпространение на остров Кокос би могло да се обясни или с дейността на земеделци, пристигнали там от Америка или от Полинезия, или с естественото разнасяне на плодовете от океанските течения. Всички тези възможности са анализирани от специалистите. Както често се случва, важните за антропологическите реконструкции изводи на ботаниците в голяма степен се основават на господствуващите възгледи за човешката миграция. Проблемът за произхода на Cocos nucifera бе засегнат в глава IX.

Европейците са се запознали с кокосовата палма най-напред в Индия и Индонезия само защото са посетили тия места много преди да открият Америка. Аполоний Тиански видял кокосова палма в Индустан още в началото на нашата ера — тогава, когато този вид се е смятал за „индийска особеност“. Разпространението му от Малайския архипелаг в континентална Азия трябва да се е осъществило наскоро преди това. Най-старите китайски описания датират от IX век, а появата на кокосовата палма в Цейлон се отнася в епоха, съвсем близка до историческата.

Когато при първото си плаване до Америка Колумб открива Куба, в личния си дневник той записва, че на брега видял множество доста високи палми с „големи орехи от познатия индийски вид“. Когато през 1520 г. испанците достигат Панамския провлак, Овиедо отбелязва, че „…и на континента, и на островите се среща едно дърво, наречено кокус…“, след което продължава с подробно описание на кокосовия орех и неговата употреба.

Ботаниците от XVII век в повечето случаи приемат кокосовата палма за азиатски растителен вид, но през XIX век Марциус (1823-1850 г.) и Гризебах (1872 г.) стигат до извода, че по чисто ботанически съображения за родина на това растение трябва да се смята Новият свят. Де Кандол първоначално споделя тяхното становище, тъй като единайсет вида от рода Cocos се оказват американски, а нито един — азиатски. Но както видяхме в глава IX, основателят на етноботаническата наука постепенно дотолкова попада под влиянието на етнолозите, че почва да се колебае. Макар все още да признава, че чисто ботаническите свидетелства говорят в защита на американския произход на кокосовата палма, навигационните проблеми, съчетани с разнообразните наименования и приложения на растението в Малайския архипелаг, го принуждават през 1884 г. да обяви произхода му за неясен. Той изказва предположение, че е възможно натоварени с кокосови орехи лодки от Индонезия да са били „насочени от бури или погрешни маневри към островите или към западния бряг на Америка“, и че „обратното е във висша степен невероятно“. Следователно Де Кандол допуска, че кокосовите палми на остров Кокос са били засадени по-скоро от полинезийски мореплаватели, нежели от крайморските обитатели на съседна Южна Америка.

Видяхме, че известен брой учени се придържаха към теорията на Де Кандол, която почива изключително на етнографски доводи, а други пък не по-малко последователно вървяха по стъпките на Марциус и Гризебах, наблягайки на отсъствието на видове, сродни с разпространените в Индонезия и континентална Азия. Както уточнихме вече, най-дейният защитник на идеята за американския произход на кокосовата палма бе О. Ф. Кук, комуто също принадлежи заслугата за привличането на остров Кокос в центъра на дискусията. Ето какво пише той: „Ако кокосовият орех би могъл да се превърне в непознат растителен обект за някой ботаник, запознат с всички други видове палми, той без колебание би посочил за негова родина Америка, защото разновидностите на този род, на брой около триста, до една са американски. Със същата увереност специалистът би причислил кокосовия орех към ендемичната флора на Южна Америка, защото всички разновидности от рода Cocos се срещат в този континент, при това би ограничил разпространението му в северозападната част на Южна Америка, защото дивите видове Cocos в споменатия район много повече приличат на култивираната кокосова палма, отколкото видовете в басейна на Амазонка и в Източна Бразилия. Ето защо от чисто биологическа гледна точка е уместно да предположим, че плодоносните кокосови палми, забелязани от Хумболт във вътрешните области на Венесуела и Колумбия, са расли в близост до прародината на този растителен вид.“ И още: „Употребата на кокосовия орех е най-усъвършенствувана и разнообразна на тихоокеанските острови, тъй като липсата на други растения е заставила местните обитатели да разчитат все повече и повече на него. Нуждата е породила различните приложения, ала самата палма е била донесена от Южна Америка — единственото място на света, където в древността са растели такива палми.

Съществуването на голям брой кокосови палми на остров Кокос по времето на Уейфър (1685 г.) и изчезването им впоследствие би трябвало да се приеме за свидетелство, че някога островът е бил населен или най-малкото редовно посещаван от аборигенни мореплаватели от близкия континент… Дори и при отсъствието на постоянно население нищо не пречи кокосовите палми да са били засадени и отглеждани на острова от обитателите на континента с цел плодовете им да ползват рибарите по време на продължителен риболов в океана, както се е практикувало в някои области на малайския регион. Сериозните смущения в местния живот, възникнали с пристигането на испанците в панамския регион, естествено са нарушили този род дейност. В неподозираното досега праисторическо използване на остров Кокос етнолозите може би ще видят допълнително свидетелство за мореплавателското умение на индианците от тихоокеанското крайбрежие на тропическа Америка, което ще ги подтикне да гледат с по-малко скептицизъм на възможността за аборигенни връзки между бреговете на американския континент и островите в Пасифика.“

Днес повечето ботаници възприемат гледището, че прародината и първият център за облагородяване на Cocos nucifera е Америка. Разстоянието от праевропейските кокосови гори в Коста Рика, Панама и Колумбия до остров Кокос позволява да се предположи, че кокосовият орех с успех би могъл да го „преплува“. Обаче самостоятелното разпространение на кокосовия орех през такива обширни водни пространства, каквито отделят остров Кокос от Полинезия, е напълно невъзможно, тъй като неговата жизнеспособност бива унищожена много преди плаваемостта му.

Както видяхме в глава IX, опитите на Едмъндсън, проведени на Хавайските острови, а и нашият експеримент, при който бяхме потопили кокосови орехи по палубата на „Кон-Тики“, показаха, че морската вода постепенно прониква в меката част на повърхността на ореха, вследствие на което за два месеца, прекарани в морето, развилите се микроорганизми го лишават от способността му да се размножава. След като се е носил продължително време по течението, докато измине разстоянието от Полинезия до остров Кокос, кокосовият орех не би могъл да се хване дори ако намери идеални условия, т.е. да бъде пренесен на разчистено място и правилно да бъде засаден в пясък, примесен с пръст. Ако кокосовата палма наистина е достигнала остров Кокос от някоя част на Полинезия, това е станало само чрез посредничеството на човека.

Най-близката възможна област в границите на Полинезия, откъдето кокосовите орехи може да са били пренесени на остров Кокос, обхваща Маркизкия архипелаг. Заслужава да се отбележи, че тамошните островитяни са знаели за съществуването на някакъв остров далеч на изток от техния архипелаг — факт, озадачил немалко първите европейски посетители. Дори на удивително точната ветроходна карта, изготвена за капитан Кук от неговия местен консултант Тупиа, жител на остров Ули-теа, източно от Маркизите бил обозначен неизвестен остров, наричан от полинезийците Уту (транскрибиран от англичаните като Уутуу). По-късно маркизките аборигени осведомили и капитан Портър, че откъм наветрената страна на архипелага, т.е. на изток, има остров, известен сред тях под името Утупу (Уутуу-пуу). Преди повече от век и половина капитан Портър пише: „Досега никой от нашите мореплаватели не е открил на посоченото място остров с такова наименование, но ако разгледаме картата на Тупиа… ще установим, че близо до местоположението, определено от туземците на Нууахива (Нукухива) за Уутуупуу, е обозначен остров на име Уутуу… макар и да не е изготвена с прецизност, каквато може да се очаква от нашите хидрографи, тази карта, начертана от сър Джоузеф Бенкс по напътствията на Тупиа, е оказала голяма помощ на Кук и други мореплаватели при откриването на много острови… В съществуването на Уутуу, или Уутуупуу, не бива да има съмнение: Тупиа е получил тези сведения от разказите на други мореплаватели, затова е могъл да посочи на картата, съставена от него преди близо петдесет години, положението на острова, а местоположението, съобщено ни сега от Гатанева (жител на Нукухива) се различава незначително от данните на Тупиа.“

От особен интерес за настоящото изследване е фактът, че в полинезийските предания източният остров Утупу се е помнел най-вече като място, откъдето дедите на островитяните са взели изключително важната за тях кокосова палма. Портър подчертава този значителен момент в маркизката легенда: „Както отбелязах и преди, за кокосовата палма се смята, че е донесена от Уутуупуу — остров, който според туземците е разположен някъде откъм наветрената страна на Ла Магдалена (Фату Хива).“

Съхраненият в народната памет спомен, че кокосовият орех е бил пренесен от остров, отстоящ на изток от Маркизите, където европейците действително откриват самотен къс суша, обрасъл в изобилие от кокосови палми, което дава основание на първооткривателите да го именуват в тяхна чест — единственият тихоокеански остров, кръстен на растение, говори убедително в защита на тезата, че остров Кокос е тъждествен с остров Утупу от полинезийските предания. Откъм наветрената страна на Маркизите няма други острови, освен Кокос и Галапагоската група, сред чиято покрита с вулканична шлака земя кокосови палми не виреят.

Следователно ботаническите свидетелства, доказващи, че от своята родина в северозападната част на Южна Америка кокосовата палма се е разпространила на запад през Пасифика, получават силна подкрепа от етнографските сведения, които дори очертават маршрута от остров Кокос до най-близката островна група в Източна Полинезия. Остава да се отговори на въпроса, по какъв начин кокосовата палма е достигнала от аборигенните центрове за нейното отглеждане в Колумбия, Панама или Коста Рика до океанския остров Кокос. Целта на нашето кратко посещение бе да установим дали съществуват възможности за естествено разпространение, като се запознаем на живо с подробности от местната топография и растителност, които трудно могат да се научат от оскъдната литература за острова и от доста схематичните карти.

Една обиколка по скалистата брегова линия на острова бе достатъчна, за да се убедим, че е изключено донесен от морето кокосов орех да се добере до сушата някъде другаде освен при тесните речни долини в заливите Чатъм и Уейфър, разположени на северния бряг. Експедиционният кораб хвърли котва пред залива Чатъм, а ние слязохме и там, и в залива Уейфър.

Промяната в растителността, настъпила след посещението на Уейфър през 1685 г., бе толкова подчертана, че човек би се изкушил да помисли дали английският капитан не е бил на друг остров, ако не беше дал точните му координати. Хората на Уейфър без труд са успели да стигнат платата и възвишенията в средата на острова, но нашата група срещна значителни затруднения още при опита си да проникне в затлачената от зеленина клисура, където са пристанали англичаните.

По време на еднодневния престой, който можехме да си позволим на Кокос, никой от експедицията не успя да иде по-далеч от отвесно издигащите се стени в дъното на Уейфъровата долина и съседните склонове. Предварително бяхме обърнали внимание, че при геологическото си проучване на острова Л. Дж. Чъб не е успял да изследва вътрешността достатъчно подробно, за да провери дали наистина съществува кратерно езеро, за което се загатва в описанието на Уейфър. Напълно е възможно, разбира се, с повечко решителност и усилия да се направи просека нагоре към възвишенията, но това, изглежда, не е било необходимо при посещението на Уейфър, когато вътрешното плато и долината, където хората от неговия екипаж слезли на брега, са били „гъсто обрасли с кокосови палми, които виреят отлично на богатата и плодородна почва“.

Не ще и съмнение, че през изминалите оттогава повече от два века и половина джунглата е погълнала съществуващите кокосови горички и си е възвърнала разчистените някога участъци. При нашия оглед отдалеч установихме, че сред залесените хълмисти райони във вътрешността на острова, както и на отделни места по самия връх на потъналите в зеленина хребети растат самотни кокосови палми, раздалечени на километри една от друга. Няколко изолирани палми стърчаха и над джунглата в горната част на двете долини. Само на един незначителен парцел равна земя в близост до плажа на залива Уейфър се бе запазила цяла група кокосови палми, достатъчно на брой, за да образуват миниатюрна горичка. Пак там, около брега, открихме следи от разчистване на терена, направено неотдавна, а някои от палмите бяха изсечени — навярно останки от просъществувалата тук за кратко костариканска затворническа колония.

Ако не бяха запазени оригиналните сведения на Уейфър за някогашните обширни горички във вътрешността на острова, човек с основание би могъл да допусне, че на остров Кокос Cocos nucifera не е културно растение, а е чисто и просто дива палма, която избуява спонтанно, като неотделима част от тропическия лес. Тогава това би било единственото място, където се среща истинска диворастяща Cocos nucifera и проблемът за произхода й би бил окончателно разрешен.

Теоретично погледнато, групата палми край брега на залива Уейфър може да са израснали и в резултат на изхвърлени там кокосови орехи, дошли с морските течения от Южна Америка преди посещението на английския капитан. Веднъж пуснала корен на острова, кокосовата палма по естествен път би могла да се разпространи по дъното на дефилето навътре в сушата, но само при условие, че не е съществувала днешната джунгла, която иначе би спряла развитието на извънредно слънцелюбивите млади палми. От Дружествените острови нататък експедицията ни бе придружавана от професионалния производител на копра А. Кинандер, който бе категоричен, че издънката на кокосовия орех ще бъде напълно задушена под плътния растителен покров, преди още да избуи над него. И наистина ние никъде не забелязахме издънка от орех или млада палмичка освен на просеката край брега. Другите палми, които видяхме, бяха стари, издигнали величествените си корони над прегръдката на джунглата. Гъстите гори във вътрешното плато и по хребетите са отделени от двете дълбоки клисури посредством стръмни планински склонове. Тези почти отвесни стени, които задънват внезапно долините, са толкова високи, че без човешка помощ узрелият кокосов орех в никакъв случай не би могъл да достигне хълмистите вътрешни части на острова, където Уейфър е видял обширни горички, а ние съзряхме само върховете на отделни палми, отдалечени на голямо разстояние една от друга.

Ако не пренебрегнем описанието на Уейфър и не приемем Cocos nucifera за диво, ендемично растение на остров Кокос, става пределно очевидно, че някога човекът положително е разчистил значителни площи земя по дъното на клисурата и по вътрешните плата и хребети, за да превърне сетне просеките в кокосови плантации, станали обширни и многобройни до идването на първите европейци.

Освен забелязаните отдалеч кокосови палми, ние не попаднахме на никакви други свидетелства, подсказващи за човешка дейност, с изключение може би на залива Чатъм. Опит за разкопки не бе предприет. Подробното проучване в близост до устието на двете рекички и в обраслите с растителност възвишения навътре в острова навярно няма да бъде напразно за бъдещите археолози тук.

В залива Чатъм има два миниатюрни плажа, разделени от висок, стърчащ над брега нос със стръмни склонове и изкуствено подравнено било, покрито с изключително гъста трева, висока колкото човешки бой и преплетена с пълзящи растения. Тази растителност рязко се отличава от околната джунгла и следите от някогашна човешка дейност в случая са явни, макар че сигурно датират от постевропейски времена. Високата трева по склона можахме да пробием само с помощта на мачете и пътем се натъкнахме на няколко малки тераси, образувани чрез отнемане и насипване на пръст. Предназначението им остава неясно, освен ако не са направени за основа на неголеми жилища. Изкуствено подравненото и също тъй потънало в зеленина било на носа има ширина около шейсет метра и двойно по-голяма дължина, тъй че не би могло да се обработи без значителен труд. Издълбана в скалистата почва дупка с дълбочина приблизително четири метра бележи западната граница на подравненото пространство; отнетата земна маса от първоначално тясното било е била използвана за разширяване на изкуствената площадка. Северният склон на носа е прорязан от дълбок и широк овраг, който опасва от тази страна равното било подобно на естествен защитен ров. На други, очевидно съвсем наскоро разчистени места, попаднахме на ръждясали парчета ребриста ламарина и други останки от лагеруване, говорещи за дейността на съвременни посетители, навярно иманяри.

Предварително знаехме, че на острова за кратко е съществувало костариканско затворническо селище, което, изглежда, е било разположено именно на терасирания нос, в противен случай обработката му би трябвало да е дело на аборигени — друга приемлива възможност няма. По-късно се установи, че каторжническата колония, пребивавала на острова от 1878 до 1881 г., изобщо не се е намирала в залива Чатъм, а в залива Уейфър. Писмени сведения за някаква селскостопанска или строителна дейност в областта на залива Чатъм не са известни, така че щом каторгата е била в залива Уейфър, трудно можем да отнесем към историческия период изравняването и терасирането на носа в залива Чатъм, понеже освен от затворниците и от иманярите при техните кратки, епизодични посещения в исторически времена остров Кокос изобщо не е бил обитаван.

Навсякъде край бреговете на заливите Чатъм и Уейфър, както и в откритите участъци около устието на двете рекички, открихме трапове, оставени от стари и неотдавнашни иманярски групи. Иманярите плащат такса на костариканското правителство, за да добият право да копаят, и всъщност те са единствените постоянни гости на острова, понеже неговите непроходими джунгли и скалисти брегове не привличат нито търговци, нито туристи. Целият леснодостъпен терен около удобните за приставане места е разкопан и прекопан, някъде дори е взривявано с динамит; хаосът се допълва от постоянните набези на диви прасета, които обръщат подвижни камъни и разравят мекия почвен слой, като по този начин изменят автентичния облик на ландшафта.

На около петдесет метра от пясъчния плаж на залива Уейфър, успоредно с подножието на възвишенията, намерихме останки от две къси редици дълбоко потънали в земята камъни, които се бяха спасили от разрушение, ала пръстта наоколо бе прекалено разровена, за да разберем тяхното първоначално предназначение, което бе трудно да се свърже с някаква практическа цел. Все пак в близост до това място са живели затворниците.

За да се определи със сигурност възрастта на изкуствено предизвиканите промени в терена около заливите Чатъм и Уейфър, е необходимо доста повече време, отколкото имахме ние при краткия си престой, тъй че нашите догадки за възможно праисторическо използване на острова от човека се основават единствено на множеството следи от разчистване на площи за кокосови плантации.

В заключение може да се каже, че аборигенните земеделци положително са смятали разположението на остров Кокос за достатъчно благоприятно, та да оправдае огромното количество труд, вложено в борбата с джунглата за освобождаване на земя за отглеждане на кокосови палми. Трудно е да се проумее защо полинезийците е трябвало да хвърлят толкова работа на един остров, отдалечен поне на четири хиляди мили от техните поселища, освен ако не са поддържали оживени търговски връзки с панамския регион, за което няма никакви свидетелства. Не по-малко трудно е да се проумее защо американските индианци е трябвало да си създават същите грижи, като разчистят големи пространства, заети от джунгла, на един отдалечен от бреговете им остров, когато кокосовият орех е играел второстепенна роля в тяхното меню, и при това по континенталното крайбрежие е имало колкото щеш гористи земи за разчистване.

Според мен едва ли ще се намери друго обяснение за съществуването на обширните кокосови горички на остров Кокос, освен ако не допуснем, че някога островът е бил гъстонаселен или пък че разположението му е било твърде благоприятно за мореплаватели, които често са идвали в тези води и са изпитвали нужда да попълнят хранителните си припаси. От личен опит знам, че за екипажа на открит плавателен съд няма по-подходящ растителен продукт от прясно откъснатия, не съвсем узрял кокосов орех, който понася и солените пръски, и суровите условия на съхранение, като в продължение на многоседмично плаване осигурява свежа течност и питателна храна на моряците. Според наблюденията на археолога Фердън и през 1943 г. основният запас от питейна течност на кануподобните лодки имбабура, плаващи от северната провинция Есмералдас в Еквадор до Тумако и Буенавентура в Колумбия, все още се е състоял от необелени, зелени кокосови орехи, които също единствено бяха използвани за пиене от еквадорските саладжии, превозили през 1947 г. моята група по реката до Гуаякил заедно с балсовите трупи за строежа на „Кон-Тики“.

Разчистването на девствената джунгла от крайбрежните долини и от възвишенията във вътрешността на остров Кокос е струвало неимоверни усилия, тъй че първите земеделци, осеяли острова с кокосови горички в праевропейски времена, трябва да са имали особени основания за това. Единствената видима причина става ясна, щом преценим местоположението на Кокос от гледна точка на бързо набъбващите свидетелства за отвъдморски контакт между Гватемала и северозападната част на Южна Америка в предколумбовата епоха. Както посочва Коу, отсъствието на съвпадащи археологически останки по протежение на дълбоката крайбрежна дъга на панамския регион, отделящ Гватемала от Еквадор, съчетано с някогашното умение на местните обитатели в плаването с гуара, потвърдено от нашите находки на Галапагос, както и самото географско положение на остров Кокос, го превръщат в идеално междинно пристанище за аборигенните търговци, кръстосвали някога откритите води пред бреговете на Панама.

Както изтъква ботаникът О. Ф. Кук, испанското нашествие на континента и възникналите впоследствие сериозни смущения в местния живот са били достатъчни, за да сложат край на всякакви посещения на остров Кокос, при което тропическата джунгла е получила възможност да си възвърне земята, разчистена някога с толкова труд от човешки ръце.