Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Кралят маг (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Demon King, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и редакция
Dave (2011 г.)

Издание:

Крис Бънч. Кралят-демон

Серия Кралят маг, №2

Американска, първо издание

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов, 2005 г.

ИК „Бард“ ООД, 2005 г.

ISBN: 954-585-610-6

История

  1. — Добавяне

Тази е за

Дани Барор

и за

петимата Стъдуел:

Крейг, Ян, Джилиан, Матю и Меган

kraljat_demon_karta.png

1.
Златната брадва

Острият слух на водача на екипажа спаси живота ни — моя и на Маран. Той чу изпращяването, когато големият дъб над нас се прекърши и рухна, и дръпна рязко юздите. Конете изцвилиха стреснато, свърнаха в канавката, а дървото се сгромоляса пред каретата.

Маран изхвърча с писък от седалката в прегръдката ми и се проснах по гръб, защото огромната карета се разлюля ужасно, занесе и спря — предното колело се беше пръснало на трески. Последваха мъжки викове и конско цвилене, измъкнах се изпод Маран, изритах вратата и измъкнах сабята си.

Но нямаше с кого да се бия. Нито имаше какво да се гледа освен каретата, тромаво килнала се на една страна, осемте коня, мъчещи се да се измъкнат от впряга, и кипналото гъмжило конници на ескорта ми, струпали се объркани наоколо.

Видях, в дигналия се прахоляк на един от далечните хълмове — конникът препускаше в бесен галоп, за да се измъкне.

Чуха се викове: „Чародейство!“, „Магия!“, „Дръжте го кучия син!“. Легат Балк изрева няколко доброволци да подгонят неуспелия убиец, но други викове — от самия мен, от капитан Ласта и, напук на всякакви правила, от пиконосец Карджан — отмениха заповедта.

Жена ми надникна навън, а прислужничките й се разтичаха с писъци от задния впряг.

— Пострада ли? — попитах я.

— Не. Само главата ми се поразмъти малко. Какво стана?

— Явно калийците знаят, че идваме, и си изразиха мнението.

— Но как са…

— Ела да видим дали ще можем да го разберем.

Помогнах й да излезе от огромната карета, превърнала се за мен през последните години в дом повече, отколкото който и да било от палатите ми, и тръгнахме към грамадното дърво, препречило пътя. Магия. Обяснението бе повече от очевидно. Стволът беше прерязан изрядно, не беше изгнил, нито разцепен. Нещо блестеше в тревата. Наведох се и вдигнах малка златна брадвичка, дълга не повече от пръст. Полковият командир на Седемнадесети Ърейски пиконосци притича и отдаде чест.

— Домин Биканер, изпратете патрул на онзи хълм. Кажете им да търсят дъбово клонче, прерязано по средата.

— Слушам, сър!

Продължих с огледа на дървото.

— Виж тук.

Маран видя отрязаната клонка и кимна. Нямаше изобщо да го забележа, ако не бяха символите, врязани по кората — символи, от които капеше прясна мъзга.

— Мисля, че се досещам как е направено. Магьосникът е направил резка в ствола, поставил е в резката малко подобие на магическата си брадва и е взел клонката. Символите по дървото са помогнали частта да се слее с цялото, както би се изразил император Тенедос. Изчакал е първият отряд пиконосци да подмине, набелязал си е каретата ни за цел, тъй като е най-голямата и луксозната, рязнал е клонката и дървото падна. Само дето не улучи точния момент.

— Не разбирам как можеш да говориш толкова безгрижно за това — каза Маран. — Кучият му син можеше да ни убие!

— След първите десетина пъти „можеше да ме убие“ звучи толкова успокоително, колкото и „голяма работа“.

— Защо не прати кавалерията да го залови?

— Защото мога да се обзаложа, че зад онзи хълм са го чакали поне стотина приятели. Магьосниците и задниците си не почесват без подкрепление.

— Прекалено умен сте, трибун Дамастес — каза Маран. — Е… още ли сте ми ядосан?

Няма спор, ханът, в който бяхме отседнали предната нощ, беше ужасен. Ханджията беше кисел, стаите мръсни, а храната — толкова безвкусна, че я оставихме и ядохме от порциона на пиконосците. Маран го повика и му обясни доста подробно каква жалка свиня е и че ако зависи от нея, ще заповяда да сринат коптора му до основи като място опасно за здравето, а него да напердашат с камшик като последния негодник. Ханджията беше некадърен тъпак, но знаеше, че ако Маран беше в земите си, можеше наистина да заповяда да му подпалят гостилницата. В историята на Нуманция името Аграмонте бе по-старо от повечето закони.

Маран се беше държала като арогантна кучка и й го казах, след като ханджията се изниза уплашен. Глупаво от моя страна. Когато си се родил в неописуемо богатство и повечето хора съществуват само като твои слуги и крепостни, едва ли ще търпиш един глупак, а освен това ядът й беше кипнал почти колкото моя.

— Още съм ви ядосан, мадам. А вие още ли ще се държите хладно с мен?

— Може би.

Около каретата се струпаха мъже. Последваха викове, изправиха я, измъкнаха я отново на пътя и от един фургон на обоза смъкнаха резервно колело.

— Нещата май скоро ще се оправят — каза Маран. — Би ли пожелал благородният ни трибун да ме придружи на малка разходка сред дърветата, за да се поразтъпчем?

— С удоволствие.

— Би ли пожелал благородният ни трибун да наруши традицията и да остави охраната си?

— А мадам ще се чувства ли в безопасност? Вече сме в Кальо, в края на краищата, и вече видяхме с очите си какво мислят тукашните за нас.

— Носите сабята си, нали? Как бих могла да се страхувам от когото и да било с толкова храбър мъж до мен?

— Не прекалявате ли?

Маран се изкикоти.

— Исках да видя докъде мога да продължа с тази глупост, преди да си заръмжал.

Отведе ме в горичката край пътя. Пиконосец Карджан тръгна след нас, но му казах да остане при екипажа. Беше в разгара на Жаркото време — много топло и много тихо, след като оставихме пътя. Чуваше се само скърцането на ботушите ни, шепотът на дългата й пътна рокля по сухата трева и съненото жужене на диви пчели. Маран приседна и се облегна на една полегата каменна плоча.

— Обожавам този сезон — въздъхна тя. — Когато потта е като балсам по тялото ми, навсякъде. — На горната й устна бяха избили капчици пот и тя ги облиза, бавно.

— Това не е ли моя задача? — промълвих, леко хрипливо.

— Би могло — пристъпих и я целунах, езиците ни се сплетоха в танца си. Блузата й се разкопча от двете страни като войнишка туника, смъкна се и гърдите й се притиснаха в мен с коравите си зърна.

Тя лениво разтвори краката си и издърпа роклята над гладките си бедра. Отдолу не носеше нищо. Отпусна главата си на камъка и повдигна крака върху бедрата ми.

— Да, Дамастес! Направи го! Сега!

 

 

Щом се върнахме при екипажа, с най-невинни физиономии и без да обръщаме внимание на омачканите си дрехи, отведох Карджан настрана и му напомних, че редовите бойци обикновено не радват много сърцата на офицерите, когато отменят заповедите им, както той бе постъпил с легат Балк.

— Да, сър. Трябваше да го оставя палето да го убият, сигурно щеше да му е много по-добре. Съжалявам, трибун. Май ще е най-добре да ми смъкнете нашивките и да си стана пак прост конник.

Изругах и му казах, че може и да съм трибун, но все още мога да го отведа зад конюшните и от двама ни само аз да мога да се върна на крака, ако държи да докара нещата дотам. Изобщо не се притесни. Карджан, който ми служеше криво-ляво по време на мир и съвършено по време на война — бе спасил живота ми на няколко пъти, — презираше ранга, все едно собствения или чуждия, и при всяко повишение веднага гледаше да направи поредната беля, само за да го понижа отново. Седем пъти го бях правил старши пиконосец и осем пъти го бях разжалвал.

Но го смятах за част от добрия ми късмет, за част от декорацията ми като първи трибун. Някои ме наричаха Дамастес Хубавеца, което ме смущаваше, макар да признавам, че обичах да се обличам пищно и понякога сам измислях униформите си. Познаваха ме също така по личната ми охрана, Червените пиконосци — корави мъже, преживели битки по границата, преди доброволно да пожелаят да служат при мен. Седлата и юздите на конете им бяха обрамчени с червено, също като ботушите и шлемовете им. Пиките им бяха покрити с червен емайл и — с помощта на магия — на броните им беше придаден пурпурен оттенък. Славата им на бойното поле не отстъпваше на името им.

Разполагах също така със Седемнадесети Ърейски пиконосци, за които винаги съм мислил като за „моите“, тъй като бяха първото ми назначение като легат. Императорът бе поръмжал, когато му казах, че искам Седемнадесети да бъде изтеглен от границата, но задачата, която ми възлагаше, бе толкова трудна, че можех да поискам всичко и всеки, когото пожелая.

Помолил бях Маран да тръгне с мен не само защото иначе щяхме да прекараме твърде дълго в раздяла, но и заради нейните вдъхващи дълбок респект светски умения. Надявах се, че ще мога да опазя Кальо достатъчно спокоен, за да успее да ги приложи.

Когато двамата с императора призовахме чудовищния демон, за да унищожи Чардън Шир и неговия черен магьосник Микаел Янтлус, това сложи край на въстанието. Всички знаеха, че е потушено… Всички освен калийците.

Непрекъснато се надигаха срещу справедливата власт на императора, било организирано или в безредни тълпи. Нещо повече, всеки като че ли си въобразяваше, че той е водачът на бунта. Калийците винаги са се славели с това, че се смятат за по-горни от другите нуманцийци, но също така са известни с дълбокото си уважение към закона. Понякога — прекалено дълбоко. Толкова по въпроса.

Никакво значение нямаше дали имперски назначеният управител е тиран или мекушав, дали управлява разумно, законно или по каприза на меча, или дали е външен или местен калиец. В мига, в който заявеше, че Кальо дължи подчинение на императора в Никиас… клането започваше отново.

Налагаше се в градовете да се поддържат нуманцийски гарнизони, по пътищата да патрулира кавалерия, а вестоносецът да се движи с ескорт, ако не иска да го намерят в канавката с червена усмивка през гърлото. Дори цивилни пътници или търговци, нямащи нищо общо с тази свирепа вражда между властите, можеха да бъдат убити или пленени за откуп, ако рискуваха да тръгнат по калийските пътища.

Преди четири сезона императорът бе назначил своя брат, Рюферн, за принц-регент на Кальо с надеждата, че провинцията ще прояви известен респект към името Тенедос и ще се успокои.

Не се получи и сега отивах в Кальо в качеството си на военен губернатор, със заповед от императора да помогна на брат му да не се провали като предишните управители и името Тенедос да стане за смях.

Рюферн беше по-възрастен от Лайш Тенедос и двамата никак не си приличаха. Беше висок, докато императорът беше набит, слаб, докато ясновидецът се бореше с коремчето си на чревоугодник, и чаровен, с леко издължено лице. Лицето на императора бе закръглено и по момчешки духовито, когато го срещнах първия път, но тегобите на властта вече го бяха състарили с повече от петте години, с които ми водеше.

Но най-голямата разлика беше в очите им. Очите на императора те хващаха и те задържаха с изгарящата си, властна напрегнатост. Очите на Рюферн бяха светли, помътнели и се движеха неспокойно, щом ги срещнеш открито.

Двамата с Маран се бяхме срещали с Рюферн по три-четири повода, но бяхме разменяли с него само по няколко учтиви думи. Ако не носеше името Тенедос, сигурен съм, че щях да забравя за какво сме си говорили още на другата сутрин.

Това беше „водачът“, чиято репутация трябваше да спасявам.

Но вече бях свикнал с ролята си на „пожарникар“ на императора и нямаше никакъв отдих от това.

Преди единадесет години бях служил на далечната граница като двайсетгодишен изпаднал в немилост легат.

Три години по-късно вече бях първи трибун, офицерът с най-високия ранг в армията, и в най-големия храм в Никиас, столицата на Нуманция, провъзгласих Лайш Тенедос за император — тоест поставих на трона един силен и мъдър мъж и сложих край на бездарието и капризите на Властта на Десетимата.

Та защо не бяхме намерили мир? Защо вместо да бъда кавалерийски командир в някой затънтен гарнизон или да пазя границите на отечеството си от планинците, бях преживял осем години, препускайки из кралството, за да потушавам гладни бунтове тук, да преследвам разбойници там, да усмирявам селски въстания къде ли не, да слагам край на войнишки метежи… Трудно ще ми е да изброя всички места, в които съм нахлувал в бесен галоп, провъзгласявал съм, че идвам „в служба на императора“ и съм налагал незабавно подчинение пред лицето на хладната стомана на войниците зад мен.

Виждал съм изпепелени земи и разорени поданици, за които песните не упоменават, нося достатъчно белези по себе си. Неволно опипах ребрата си — изпратена с магия стрела ме бе пронизала и белегът все още беше подпухнал — след цели две години. Това бе само видимият белег от един пълен кошмар, когато ме бяха изпратили с три полка да потуша уж „малък бунт“ в най-далечната ни западна провинция Кох, предвождан уж от селска вещица, владееща няколко „дребни“ заклинания. Но се беше оказала истинска чародейка, способна да задържи душите на хората в телата им, след като са смъртоносно ранени, и да ги накара да продължат да се бият.

Кошмарните й слуги бяха разбили два от полковете ми. От бойното поле ме изнесе един от моите Червени пиконосци, изцери ме една селска знахарка и след това ме хвърлиха в палатката на лазарета. Бях в треска седмици наред и слушах скрибуцането на Колелото съвсем отблизо.

Но се възстанових, върнах се с дванадесет полка и вещицата умря, заедно с всичките си чудовища.

И все пак от това ми остана белег, не само на тялото, но и в душата, както и от други битки на живот и смърт, от единия до другия край на отечеството ми.

Нуманция трябваше да получи мир, но мира го нямаше. Свих рамене. Непосилно ми беше да мисля за това.

Само да бях понасилил мисълта си. Да бях размислил по-надълбоко. Навярно щях да мога да променя нещата.

Навярно щях да мога да променя участта, надвиснала над мен и над цяла Нуманция.